Левицата и Русия: има ли „любов необяснима“?

Обвиняват левите като цяло в безкритично русофилство. При сегашната война в Украйна обвиненията са в „путинизъм“, „рашизъм“ и други позорни епитети. И въпреки това, че (особено в България) русофилството е широко разпространено сред левите, тази констатация се нуждае от по-обстоен анализ. Въпросът е, защо левицата като цяло се отнася със симпатия или по-благосклонно към Русия сега, в началото на ХХІ век. Дали това е наследство от времето на съветската революция и нейните надежди, или от времето на Студената война и основното тогава противоборство между САЩ и СССР? Дали е убеждение, че Русия продължава да въплъщава идеята за едно по-справедливо общество дори сега, след края на съветския комунизъм? Или е нещо съвсем друго?

Днешна Русия

Едва ли нужно дълго да се аргументира, че днешна Русия (под това разбирам систематично Руската федерация) е твърде далече от каквото и да било разбиране за едно общество на социалното равенство и социалната справедливост. Например, равнището на подоходното неравенство и на неравенството в собствеността в днешна Русия е сред най-високите в света. Според Световната база-данни на неравенството за периода 2000-2020 г. горните 10% от обществото в Русия получават средно 47-48% от доходите (преди облагане), а долните 50% получават 16-17%. В това отношение ситуацията днес в Русия е почти същата като началото на ХХ век – царска Русия, преди съветската епоха. По отношение на собствеността, неравенството е още по-силно изявено: горните 10 % притежават над 86-87% от всичко, докато долните 50% не надвишават 4%. Само горният 1% (тези, които обичайно наричаме олигарси) получават през 2020 г. почти 48% от целия доход (преди облагане) и над 20% от собствеността.

Вярно е, че тези равнища на социално не са много по-различни от констатираните за същото време социални неравенства в САЩ. Там за същия период горните 10% получават средно 44-45% от доходите, а долните 50% – 14-15%. По отношение на имуществените неравенства САЩ са отново много близо до Русия – горните 10% притежават средно 70% от цялото богатство в периода след 2000 г., докато долните 50% притежават средно 1-2%. Горният 1% получава 18-19% от доходите и 34-35% от собствеността. Днешна Русия по този показател (подоходно и имуществено неравенство) не изглежда по никакъв начин алтернатива на САЩ. Разликата е в това, че в САЩ тези неравенства се увеличават интензивно след 1975 г., докато в Русия това е след 1990 г. (обяснимо – след разпадането на съветската система).

Но в политически план днешна Русия също не може да бъде приемлива алтернатива за левите. От 2000 г. насам управляващата партия там е „Единна Русия“. Идеологически партията се самоквалифицира като либерално-консервативна (каквото и да значи това), но дори в статията на рускоезичната Википедия (със сигурност наблюдавана от партийното ръководство) идеологията й е описвана и като консервативно-центристка, прагматична, дясно-центристка. В документ, описващ историята на партията „Единна Русия“ от 2008 г. (запазена в интернет-архив) идеологията при създаването й е описана като „идеология на националния успех“ (каквото и да значи това).

„Единна Русия“ е типична партия на властта, създадена около възхода на президента Владимир Путин и е негова политическа опора. Дори в нейния актуален устав е записано, че партията „е длъжна безкомпромисно и ефективно за контролира изпълнението на задачите, поставени от Президента на Руската федерация“. Ако трябва да я опишем в термините на европейската политическа традиция, това е типична „партия на реда“, отстояваща социално-политическия и социално-икономическия ред на постсъветския олигархичен капитализъм. Затова идеологически се самоопределя като центристка и консервативна, но с изявен популистки социален проект („благополучие и достоен живот за хората“) и изявен руски патриотизъм („за силна и успешна Русия“). „Народна партия“, превърнала се от „партия на мнозинството“ в „управляваща партия“.

В организационен план „Единна Русия“ копира организационната структура на старата КПСС с всички съпътстващи инстанции и обществени организации, но по-интересното е, че в рамките й съществуват автономни „дискусионни клубове“. Наименованията им показват, каква е истинската идеологическа ориентация на партията: „Клуб 4 ноември“ разработва „либерално-консервативна програма за развитие“; „Центърът за социално-консервативна политика“ обсъжда обществени проблеми; „Държавно-патриотичният клуб“ е за силна държава, патриотизъм и консерватизъм; „Либералният клуб“ обединява десни либерали, които приемат идеологията на „новия консерватизъм“.

Накратко, управляващата от 2000 г. партия „Единна Русия“ няма нищо общо с левите партии.

Русия или СССР

Приравняването на историята на СССР (1922-1991) с историята единствено на днешната Руската федерация е един от факторите, които вероятно обясняват „особеното отношение“ на много от левите към Русия. Вероятно това е заради почти консенсусното решение на международната общност през 1991 г. да признае само на Руската федерация геополитическата приемственост от престаналия да съществува СССР. Това й позволява днес да си присвоява като своя изключителна собственост съветската история, включително от времето на Втората световна война. Украинският президент Володимир Зеленски заяви по повод 9 май: „Днес празнуваме Деня на победата срещу нацизма. И няма да дадем на никого нито частичка от своята история. Гордеем се със своите предци, които като част от коалиция срещу Хитлер, са победили нацизма.“ Впрочем, сред съветските маршали от времето на тази победа четем имената на Семьон Тимошенко и Андрей Ерьоменко (и двамата украинци), както и Иван Баграмян (арменец), Константин Рокосовски (поляк) и много други, наред с руснаците Георгий Жуков и Иван Конев.

Има ли обаче основания днешната Русия да се смята като едно продължение на бившия Съветски съюз? Можем и така да си го представяме, но това не е единственото продължение, същото може да е вярно за Украйна или за Беларус, за Грузия, Армения и Азербайджан, за Казахстан или Туркменистан. Толкова различни днес национални държави, където със сигурност сега не е много лесно да се обяснява, че в продължение на 70 години са споделяли обща история. Но дори ако сред левите има хора, които са убедени, че днешна Русия е Продължението на бившия СССР, това е много повече заради изключителната употреба единствено в Руската федерация на старите съветски символи, особено при присвояването на заслугата за победата над нацизма. Затова, вероятно, софийският Паметник на съветската армия, се свързва единствено с днешна Русия. Но той е също толкова на Украйна или на Беларус, които са сред най-изстрадалите във Втората световна война от бившите съветски републики, наред с Русия. А край споровете около съдбата на паметника, може би именно левите трябваше много отдавна да поискат неговото пре-посвещаване (дори преди да се обсъжда неговото премахване): „На войните от Обединените нации, освободили Европа от нацизма, от признателна България“ (защо пък не?).

Сред левите има хора, които изпитват истинска носталгия по времето на Съветския съюз. Но тази носталгия е многопластова и е добре да се говори за това. За някои това е просто носталгия по младостта с всичките й надежди и разочарования. За други това е носталгия по едно време (Студената война), когато в Европа нямаше истинска война (но не и извън Европа). Най-вече такава носталгия (ако това е думата) се свързва с времето на 1960-1980-те години. Но това са времената след Сталин, времената на „реалния социализъм“, времената на „укротените репресии“, на гарантираното работно място, на всеобщото здравеопазване, на универсалната пенсионна система, но и на първите социалистически супермаркети, „новите комплекси“ с ТЕЦ и т.н. Е, отдясно ще кажат, че всичко това е било ако не бутафория, то поне на много нисък стандарт. Но по-важното тук е, че за много хора от левицата (а и извън нея) това е било и време на модернизация или поне спомените днес са по-скоро в тази насока.

Ако изобщо има носталгия по съветския комунизъм, това чувство зависи от две съществени обстоятелства. Първото е забравата (колективната амнезия) на времената на сталинските репресии. Сталинизмът е радикална трансформация на комунистическия проект, чието реализиране мнозина отляво свързват със Съветската революция. Сталин превръща идеалите на тази революция за едно ново общество на равенство и справедливост („свободна и равноправна асоциация на производителите“ по думите на Фридрих Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, 1884) в един по същество консервативен ред на управляващата номенклатура. И макар символите на комунизма да са запазени, сталинският комунизъм, моделът и на централна и източна Европа след 1945 г., е трансформация, която един от лидерите на съветската революция Лев Троцки нарича „съветски термидор“ (по името на преврата на 9-ти термидор през Френската революция, който превръща революционния порив за равенство в управление на реда на богатството).

Второто обстоятелство е свързано с критичното отношение към посткомунистическия преход. Левите са много по-критични от десните по отношение на социално-икономическите резултати на този преход, обявен в началото като „преход към демокрация и пазарна икономика“. По същество преход към либерална демокрация от западен тип и към капитализъм от западен тип. Сред левите преобладава неудовлетворението от този посткомунистически преход, създал една „фасадна“, „неистинска“ демокрация и един неравноправен, несправедлив „посткомунистически капитализъм“ (десните често са критични към тази посткомунистическа демокрация, но не и към капитализма).

Накратко, днешна Русия не е превъплъщение на бившия Съветски съюз, но още по-малко е въплъщение на идеалите на Съветската революция, изоставени по същество още в края на 1920-те години. Днешна Москва няма нищо общо с „Москва, Москва! / Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!“ на Христо Смирненски!

Русия и НАТО

Един съществен фактор на това „специално отношение“ на левите към Русия е свързано с геополитиката и по-точно с класическата резервираност на левите още от времето на Студената война към НАТО. По традиция левите са пацифисти, само част от радикално-левите са приемали без уговорки идеята за революционната война, но и те я разграничават от обичайната империалистическа война. В преобладаващите леви дискурси по време на Студената война НАТО е разглеждан именно като „империалистически блок“, и дори леви правителства да са приемали членството на страните им в НАТО, това е било по-скоро като принудителна отстъпка пред опасностите на блоковото разделение в свят на ядрено оръжие.

Именно през Студената война Съветският съюз и неговият военен блок изглеждат в очите на много леви в света като контратежест на хегемонията на САЩ и Запада, като опозиция на колониализма на Западния свят, като противодействие на могъществото му. Това убеждение е потискало и омекотявало критиките на западните леви към съветския комунизъм дълго време след края на Втората световна война. Но лявата критика към съветския комунизъм се отприщва най-вече с Пражката пролет от 1968 г. – СССР е посочен като агресор, който използва сила, за да се противопостави на един проект за „социализъм с човешко лице“.

И днес мнозина леви гледат на Русия като на противотежест на САЩ и НАТО и са склонни да оправдават външната й политика. Има ли основание критичното отношение на левите към САЩ и НАТО? Несъмнено, заради това, че Америка късно се раздели с робството, защото САЩ дълго време подкрепят военни преврати срещу избрани с народния вот леви правителства в Латинска Америка (Гватемала, Боливия, Чили), заради редицата тайни операции на ЦРУ срещу неудобни лидери в света (което дава основание на Тим Уайнър да озаглави своята история на ЦРУ „Наследство от пепелища“), заради военната авантюра във Виетнам (1964-1975), заради изоставянето на съюзниците си сред сирийските кюрди в Сирия (2019); заради подкрепата за крайно-десни правителства, които преследват опонентите си отляво. Списъкът е достатъчно дълъг и дава основание за остро критичното отношение на левите към политиката на правителствата на САЩ. НАТО е под същия прицел, заради тайната подкрепа за частни армии като „Гладио“ в Италия през Студената война използвана за терористични операции срещу дейци на левицата, заради поддържането на американската военна хегемония в Западния свят и подкрепата на военни преврати като тези на „черните полковници“ в Гърция (1967) или на военните в Турция (1960, 1980), последвани от мащабни репресии срещу левите партии.

НАТО по традиция се представя като военен съюз на „свободния свят“. Но дори при създаването си през 1949 г. организацията включва Португалия, консервативна диктатура от 1932 до 1974 г. Алиансът не вижда проблеми с „черните полковници“ в Гърция или с авторитарните управления в Турция (макар да отказва членство на Испания по времето на диктатурата на Франко). НАТО става съюз на „свободния свят“ едва след края на Студената война, но тогава левите често поставят под въпрос необходимостта от съществуването му, защото винаги са го смятали за инструмент на САЩ в противопоставянето им на СССР.

Разширяването на НАТО на изток след края на Студената война не се възприема еднозначно от левите. За мнозина от тях разширяването е продължение на Студената война, а Русия, макар и вече некомунистическа, продължава да бъде смятана за опонент от страна на Запада. Вероятно именно тази последователност в идентифицирането на „врага от Изток“, поддържана много повече в САЩ, отколкото в Западна Европа, подхранва след 1989 г. особеното отношение на левите към Русия. В Лондонската декларация на срещата на върха на НАТО през 2019 г. се отбелязва, че „агресивните действия на Русия са заплаха за евроатлантическата сигурност“. Левите изглежда споделят изразеното мнение от Джордж Кенан (бивш американски посланик в Москва) във „Вашингтон пост“ (5 февруари 1997), че източното разширяване на НАТО е грешка, защото рискува „да разпали националистически, антизападни и милитаристични тенденции в руското обществено мнение“. Както и предупреждението на Хенри Кисинджър от 2014 г., че превръщането на Украйна в част от конфронтацията между Изтока и Запада ще разруши перспективата за трайно сътрудничество между Европа и Русия.

Повечето леви в Европа не смесват критичното си отношение към САЩ и НАТО с одобрение на действията на руския президент Владимир Путин, особено след 2014 г. Но в България, напротив, значителна част от левите продължават да смятат, че днешна Русия продължава да бъде приемлива контратежест на американската геополитическа хегемония, и затова действията й трябва да бъдат подкрепяни. Затова се противопоставят на санкциите срещу Русия, на военната помощ за Украйна – днешната война в Украйна изглежда като война на Запада и Русия.

Накратко, Русия не е приемливата за левите контратежест на САЩ като основна политическа опора на глобалния капитализъм. Напротив, Русия е не по-малко опора на глобалния капитализъм (справка: собствеността на руските олигарси навсякъде по света).

Накъде върви левицата в България?

Левицата в България е разнородна, дълго време в нея хегемонна роля имаше БСП, но поне от 2021 г. насам тази хегемония е под въпрос след поредицата електорални провали на партията. Освен това наред с БСП наляво от центъра в България има множество по-малки партии, организации, инициативи, алтернативи, които са конкуренти и дори опоненти на БСП в лявото пространство. Дори не говоря и за „криптолевите“ сред зелените, ЛГБТ общностите, интелектуалните либерални общности и т.н. В тази разнообразна среда отношението към Русия не е еднакво, но онова, което констатираме е, че особено в средите на БСП преобладава традиционна русофилия, обосновавана исторически, но също така и до голяма степен безкритична.

Отношението към Русия, наред с всичко и заради войната в Украйна, днес разделя обществото в България, но разделя и левицата – както вътре в БСП, така и между различните леви проекти и организации. Въпросът е, доколко това отношение е фундаментално за политическата идентичност наляво от центъра? И може ли да се избегне значението му в отношенията сред левите? Може, но ако сериозно разсъждаваме за това „специално отношение към Русия“ и не позволяваме то да бъде синоним и за приемането на „руския капиталистически модел“ (всъщност модел на олигархичен капитализъм), и за оправдаването на външнополитическите му авантюри. Това е истинско предизвикателство пред БСП и нейните привърженици, както и пред други сектори на левицата.

БСП е на прага на огромно изпитание: или ще продължи да потъва в една необяснима носталгия, носител на един социален консерватизъм и по този начин ще заприличва все повече на „Единна Русия“ на Владимир Путин, но с нищожен шанс от партия на мнозинството да стане партия на властта, или ще погледне в бъдещето, към европейската левица, към отворените модели на прогресистките леви партии в Испания, Германия, Португалия, Швеция, Франция. Такова обновление, обаче, може да стане, ако изобщо е възможно, само с ентусиазма и волята на по-младите социалисти. Социалистическата партия има шанс за промяна и развитие, но ако го изпусне, това може да бъде печалният край на столетната й история.

Войната в Украйна превърна отношението към Русия в знак за съдбовен политически избор: или си с Украйна, или си с Русия, а неутралната позиция, средното положение, е представено като проруско. Ожесточаването на говоренето в нашето публично пространство вече изключва всякакво по-сложно разсъждение, което се опитва да не генерализира всички украинци като жертви (Коломойски и той, заедно с частните си батальони като „Азов“, „Айдар“, „Донбас“ или „Днипро 1“), а всички руснаци като зверове (дори критиците на Путин в самата Русия). Във „Фейсбук“ публикувах кратък коментар: „Има различни Русии: едната е симпатична, другата е отблъскваща. Обичам симпатичната Русия и се надявам, че тя именно ще оцелее – с музиката на украинеца Валентин Силвестров, която руснакът Алексей Любимов изпълнява, преди да бъде прекъснат от полицията“. Постингът беше квалифициран от един доскорошен „приятел“ като „гъвкавото заклинание на модерните български „леви интелектуалци“, или „лозунг на полезни идиоти“. Та това е т.нар. общуване в социалните мрежи днес.

Винаги съм смятал, че рефлекс на левите е да заемат позицията на експлоатираните, преследваните, потисканите, отхвърляните, обижданите… Дори преди да се запитат, дали те имат право в конкретния случай. С войната в Украйна е същото – лявата позиция е на страната на жертвата. Което не значи, че не трябва да се имат предвид и жертвите в изгорелия профсъюзен дом в Одеса през 2014 г., и пострадалите от войната в Донбас мирни жители, но също и арестуваните и осъдени на дълги години затвор в Русия, само защото са се противопоставили на тази война. Но не дай Боже да я наречеш „братоубийствена“, сякаш това заличава отговорността на агресора! Как ли я наричат онези многобройни в Украйна и Русия семейства, където единият се е родил украинец, а другата – рускиня или едната е украинка, а другият е руснак?

Само че не може да бъде легитимна една лява позиция, която оправдава в случая политиката на президента Владимир Путин. Той няма нищо общо с левицата.

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Левицата и Русия: има ли „любов необяснима“?

  1. boyandurankev каза:

    Просто любов и разум…

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.