Кой (не) иска да управлява?

Третият мандат за съставяне на правителство след провала на първите два беше очакван като Годо. Както е известно, той никога не идва, но това, може би, не е много познато. Президентът връчи мандата на БСП, но самият той беше в позиция на цуг-цванг (ситуацията в шахмата, при която всеки ход е губещ). Заредиха се стандартните обвинения, че „Радев не иска редовен кабинет“, „Радев иска да продължи да управлява“, „На Радев му се услади властта“. Както и че редовното правителство на Радев е „проруско“, България няма ясна геополитическа ориентация, Русия продължава да влияе значително върху политическия живот в страната, затова и мандатът отиде в „проруската“ БСП.

Всичко това можем да квалифицираме като стандартно политическо говорене, но смисълът му все повече е в усилието да се прикрие (или просто омаловажи) един далече по-съществен въпрос: а действително ли партиите в парламента искат редовно правителство? Самият факт, че това Народно събрание започна с промени на Изборния кодекс (т.нар. „връщане на хартиените бюлетини“, но по същество обезсмислянето на машинния вот) вече означаваше, че партиите се готвят за поредните предсрочни избори. Сред публиката остана впечатлението, че непрестанното говорене от повечето политически лидери за необходимостта от редовно правителство е обикновено лицемерие. Парадоксално, но само лидерът на „Възраждане“ от самото начало заявяваше постоянно, че няма да подкрепя никаква правителствено формула, а ще се бори за предсрочни избори. Но и той, лицемерно, внушаваше, че партията чу ще спечели мнозинство и ще управлява сама (знаейки добре, че това не може да се случи, освен ако изборите не заприличат на ротативка).

Парадоксът е, че дори най-силно искащите да направят правителство, знаеха добре, че това няма да е възможно. Защото беше ясно от самия резултат от изборите, че са възможни само 3 варианта за парламентарно мнозинство: а) около ГЕРБ; б) около „Продължаваме промяната“ (ПП) и в) „голяма“ коалиция на ГЕРБ и ПП. Всяка друга формула не би издържала аритметически. Но доколко реалистични бяха тези три възможности?

ГЕРБ бяха първи, както и по Конституция, и предложиха кабинет с министър-председател уважаван световно известен неврохирург, официално несвързан с партията. В проекта за правителство включиха някои известни имена, сред които смесица от политически биографии развили се и в десните, и в левите партии, но също и слабо известни на публиката кандидати от бизнеса, културата, спорта. Предложиха 10 приоритета като основа на правителствената програма и поканиха останалите партии да ги подкрепят. Най-вече, обаче, изтъкнаха, че правят огромна отстъпка, като в правителството няма партийни фигури на ГЕРБ, включително и лидера Бойко Борисов.

Предложението би изглеждало приемливо, ако не идваше от ГЕРБ. Именно политическата изолация на партията доведе до отказа на другите да подкрепят такъв кабинет. За ПП това беше очевидно и преди връчването на първия мандат. За БСП приемането на предложението би било равносилно на политическо самоубийство, както и за ДБ. Останалите не стигаха за мнозинство. Но в ГЕРБ досега изобщо не коментираха публично (а вероятно и вътрешно) причините за тази очевидна изолация, нито направиха нещо, с което да покажат, че са извлекли поуки от протестите от 2020 г. и последвалите избори.

Затова никакъв трети мандат не би бил приемлив за ГЕРБ, ако той не доведе до „изчистването“ на репутацията на партията, дълбоко накърнена от поредицата скандали на десетилетното й управление. В партията на Бойко Борисов със сигурност знаят това, но се опитват малко „тарикатски“ да се възползват от ситуацията и да получат индулгенция от „сестринските партии“ в ДБ (това е само ДСБ, ако говорим за членството в ЕНП) и евентуална забрава на миналите безобразия от страна на общественото мнение.

„Продължаваме промяната“ бяха втори, но първоначално, още преди изборите, заеха позицията на опозиция, т.е. категорично заявиха, че е работа на първата сила ГЕРБ да прави усилие за правителство. Очакваха, че ситуацията ще покаже изолацията на ГЕРБ, което и се случи. После размислиха, и предложиха за премиер световно известен учен, но свързан с ПП. Искаха да покажат, че могат не по-лошо от ГЕРБ да предложат алтернатива, но с вътрешното убеждение, че няма да могат да получат нужното мнозинство.

Можеха ли ПП да разчитат на подкрепата на ГЕРБ? В никакъв случай и това го знаеха. Следователно за тях оставаше като единствена възможност отново да обединят една широка анти-ГЕРБ коалиция, но това изискваше (за да има мнозинство) участието и на ДПС. За ПП това беше неприемливо (включително го бяха заявявали нееднократно), защото в случая значението на „фактора Пеевски“ беше непреодолимо. Но имаше проблем и с БСП, която страстно се присъедини към ГЕРБ и ДПС в т.нар. „хартиена коалиция“ (една грешка, която социалистите несъмнено ще отчетат след следващите избори).

ПП започнаха с нещо по-логично – преди да правят като ГЕРБ (а преди това и ИТН на Слави Трифонов), т.е. да предложат цялостен състав на кабинета в очакване за подкрепа, предложиха програмна декларация с четири приоритета (ГЕРБ бяха предложили 10, т.е. всичко). При гласуването й в парламента бяха подкрепени само от ДБ (очаквано), но БСП се въздържаха (неизвестно защо, след като вече бяха в управлението заедно с ПП), както и ДПС. Декларацията показа единствено, че старата анти-ГЕРБ коалиция е мъртва (тук със сигурност можем да кажем, че президентът Владимир Путин успешно повлия на българската вътрешна политика започвайки войната в Украйна).

Третият мандат се оказа според многогласното говорене (отново с изключението на „Възраждане“, които имат блянове да управляват самостоятелно) единствената възможност за съставяне на редовно правителство. Президентът можеше да го предостави на ДБ, БСП, ДПС или „Български възход“, всяка една от тези партии заявяваше, че „ще се постарае“ да има редовно правителство, макар никой от тях да не вярваше в това.

Парадоксът на ситуацията е, че президентът вече беше отправил остри критики по различни поводи към всички кандидати за третия мандат (както и към ГЕРБ и ПП). Можеше да се каже, че фактически той отстои на равно разстояние спрямо всички партии. От негова гледна точка трябваше да избере „най-малкото зло“, т.е. сред партии, към които е силно критичен. Но, също така парадоксално, решението му има неочаквани последици.

Имаше силни очаквания мандатът да попадне при ДБ, Христо Иванов непрекъснато говореше, че вижда вариант за редовно правителство. Намекът беше за някакъв вид „евроатлантическо мнозинство“ с евентуалната подкрепа на ГЕРБ и ДПС, макар и без пряко участие в правителството. Още повече, че Бойко Борисов също говореше в тази насока. Възможно ли беше такъв вариант? ДБ отдавна твърдят, че най-близо до тях са ПП и дори предложиха предизборна коалиция още преди ноември 2022. Но от ГЕРБ категорично бяха заявили, че няма да подкрепят никаква формула с участието на политически лица от ПП. Тогава ДБ трябваше да предложат един „неполитически“ кабинет, който да събере подкрепата едновременно на ГЕРБ и ПП – мисия невъзможна. В ДБ го знаеха, но най-вече се опасяваха, че евентуално тяхно предложение би могло да мине с гласовете на ГЕРБ и ДПС (но без ПП), което би било катастрофален удар върху репутацията на партия, която се противопоставя решително на „модела Борисов-Гешев“. Парадоксално, но като не възложи мандата на ДБ, президентът Радев им направи огромна услуга (което те никога няма публично да признаят).

Можеше ли Румен Радев да предложи мандата на „Български възход“, най-малката и най-младата партия в парламента? Или пък на „Възраждане“? Тези две партии представляват две крайности: от „мене, мамо, всички моми ми харесват“ до „всички са чужди агенти“. Но и в двата случая правителство не би било възможно, защото от „Възраждане“ веднага щяха да върнат мандата, а „Български възход“ щеше да опита невъзможното „всички заедно“. А възможно ли беше мандат с ДПС, които също сякаш го искаха? Също не, защото щяха да бъдат в позицията на „Български възход“, а и трудно можеха да привлекат подкрепата на ПП или ДБ.

Остана БСП, като най-безопасен вариант. Първо, защото и наблюдатели и политици могат успокоително да продължат да квалифицират президента като „проруски“, като „даващ мандата на себе си“ или, най-лесното, като нежелаещ да има редовно правителство, защото иска да управлява. Всъщност никой не иска да управлява в тази трудна ситуация, включително Румен Радев (но това оставям настрана). БСП обеща „да направи всичко възможно“ и предложи „лидерска среща“ – отново „мисия невъзможна. И социалистите го знаят. Но поне лидерката на БСП има един аргумент по-малко, когато казва, че президентът е „изменил на социалистите.

Ето защо не може да има редовно правителство – защото никой не иска да управлява, а ако иска, знае, че не може. Следователно разрешението е в ръцете на гражданите – изборите не са посещение на супермаркет, а избор на управление. Нека имаме предвид именно това – какво прилично управление искаме, което да се грижи за обществото.

Реклама

About Antony Todorov

Political scientist
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Кой (не) иска да управлява?

  1. boyandurankev каза:

    Точно в десятката!
    Какво да се прави в тази отчайваща ситуация?!
    Нова политическа формация?
    Нямам отговор…

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.