Сектантство или кой иска бърз край на протестите

Думата предизвиква различни разбирания сред поколенията в днешното българско общество. По-младите вероятно я свързват с някоя протестантска радикална секта и по-скоро с религиозен фундаментализъм. По-възрастните вероятно помнят политическото значение на думата, в смисъл на „който не е с нас е против нас“, отхвърляне на всички, които споделят различни политически предпочитания. Последното значение напомня за много исторически събития, в които губещите са обичайно споделящите такава максима, отказвайки взаимодействие с различни от тях политически актьори пред една много по-голяма опасност.

Сектантската позиция винаги оправдава себе си с категорично и безапелационно придържане към принципи, което позволява да се смятат за неприятели и врагове всички, които не ги споделят. Така сектантите остават гордо затворени в своите разбирания, отказвайки да приемат, че политиката е сложно взаимодействие при което постигането на стратегическите цели често изисква тактически компромиси.

Днешните протести могат да успеят само и единствено ако протестиращите в своето мнозинство успеят да се отърсят от сектантите. А те са много и разнообразни, като се опитват да направят протеста „чист“, но не от платените екстремисти, а от хора, които не са „от нашите“, разбирай правоверни като нас. В един от случаите ще викат „червени боклуци“, за да прогонят участващите в протеста социалисти. В друг случай ще късат европейското знаме, носено от привърженици на „Да, България“. В трети случай ще обясняват, че протестът е едновременно срещу ГЕРБ, но и срещу Радев, че в „никакъв случай“ не трябва да се подкрепя участието на Мая Манолова, че едни предсрочни избори ще дадат възможност да „проруско“ служебно правителство. Изобщо, ще слушаме, че в протеста трябва да останат само „чистите“, „неопетнените“, другите – да си ходят. Сектантите обясняват, че не може в протеста да бъдат едновременно леви и десни, че това е нещо като „нов ОФ“ (за по-младите – позоваване на Отечествения фронт, създаден през 1942 г. като коалиция на няколко различни партии, опозиционни на прохитлеристкото правителство в България по онова време).

Към тези сектантски прояви и идеи, може да се добави и непрекъснатото настояване, че протестът бил разнороден, че нямал обща политическа програма, че „протестирал“, но „нищо не предлагал“, че нямало представителство, с което правителството може да води преговори. Искали се „оставки“, но нищо не се предлагало, не се допускал дори някакъв диалог с правителството. Така протестът става безпредметен, но и безсилен, именно защото няма общо ръководство или общо представителство, с което да се преговаря.

Ако протестиращите приемат да играят такава игра, протестът постепенно ще затихне, защото няма да събира достатъчно граждани, които да следват докрай разбиранията на едни или други сектанти. Протестът е силен именно защото, и това беше една голяма новост, събра в началото си и леви, и десни, и партийни активисти, и граждански активисти, и млади, и стари – „И всякоя възраст, класа, пол, занятье, зимаше участье в това предприятье“. Но сектантството е в състояние да провали протеста, именно със стремежа си да го направи еднороден, т.е. съответен на едно единствено и неоспоримо сектантско разбиране.

Сектантски могат да подходят и онези политически дейци, които се надяват да успеят да се възползват още сега от протеста, като го представят за част от своята кампания. Това банално „яхване“ на протеста вече се е случвало, но то оставя след себе си огромно количество разочаровани протестиращи. Защото нищо не се е променило или защото промяната е била всъщност към по-лошо: „Надявахме се на по-добро, но стана както винаги“.

Днешните протести искат справедливост, правосъдие, спазване на законите, дори почтеност в политиката. Все трудни неща, изискващи усилие и време. Но ключът за началото на промяната са две оставки и разбира се, ако протестът успее.

За да успее протестът, участващите в него е добре да се съгласят на няколко общи принципа:

  1. Всеки участва в протеста от свое име, представлява само себе си, не е представител на организация, движение, партия.
  2. Протестът няма „ръководители“, няма „представители“, това не са нито тримата инициатори (от т. нар. „отровно трио“), нито политическите лидери.
  3. Никоя партия не е собственик на протеста, нито „Да, България“, нито БСП, нито „градската десница“, нито националистите.
  4. Основните искания, подкрепяни, както изглежда от всички протестиращи досега, са за две оставки – на главния прокурор и на премиера, което трябва да се приеме за ключ към отваряне на ситуацията за дискусии и диалог за бъдещето.
  5. Други възможни искания като промяна на конституцията, характер на новото правителство, ВНС или каквото и да било конкретно искане, трябва да бъде оставено за след двете оставки, защото по тези въпроси протестиращите не са единни.

Казано накратко, протестът ще успее, ако запази единството се, въпреки различията между протестиращите. Ако партиите от парламентарната и извънпарламентарната опозиция разбират това и не се опитват да се възползват от протеста, така както направи ГЕРБ през 2013 г., то те трябва да приемат тези принципи. Но не само, те могат значително да помогнат. Например могат да призоват членовете и симпатизантите си, за се включат в протеста, но в лично качество, не като представители на партия. Това несъмнено ще поддържа протеста достатъчно масов, достатъчно плуралистичен и достатъчно граждански, за да бъдат маргинализирани платените екстремисти. Опозиционните партии могат също така да влязат в диалог за съгласие по някаква минимална програма за бъдещето, без да се страхуват, че ще ги обвинят в създаване на „нов ОФ“. Когато се чуват обвинения в „съглашателство“ със стари противници, това е обикновено сектантство, особено в ситуация, която изглежда еднакво неприемлива и непоклатима. Обвиненията в такова „съглашателство“ (например между леви и десни) са изцяло в интерес на запазването на сегашното положение (сегашното правителство и сегашния главен прокурор).

Какво да прави ГЕРБ? Въпросът е важен, защото става дума за не само управляващата партия, но за структура, която по същество притежава политически монопол. Вероятно и в самата партия се обсъждат варианти за изход от ситуацията, като един от тях включва оставката на Бойко Борисов и кабинет без него, както, разбира се, и обратното – задържане на ситуацията до редовните избори през март 2021. Росен Плевнелиев, активен критик на Румен Радев (така наруши едно неписано правило, че бивши президенти се въздържат да критикуват директно настоящия), заяви, че правителството не трябва да подава оставка и така пое защитата на статуквото. Но това само ще затегне ситуацията и няма да направи възможен какъвто и да било диалог с оглед на бъдещите избори, независимо дали ще са предсрочни или редовни. Да не забравяме, че протестът иска и оставката на главния прокурор. Отказът и в двата случая ожесточава протестите, но независимо от изхода им, ударът върху репутацията на управляващата партия и главния прокурор е огромен и щетите няма да могат да бъдат поправени. Освен ако…

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара

Възможна ли е програма минимум на протеста и опозицията?

Несъмнено има много рискове, след като бъдат подадени оставките на премиера и главния прокурор. Те трябва да бъдат обсъждани със съзнанието, че не могат да бъдат никакъв аргумент срещу исканите две оставки. Защото само подаването на двете оставки може да създаде условия да разговор и дискусия по въпросите на бъдещето. Това не е възможно при сегашното положение, затова оставките са conditio sine qua non за преодоляването на политическата криза.

Ще се върна към рисковете:

  1. Ако Иван Гешев подаде оставка или бъде отстранен от ВСС по хипотезите на конституцията и закона, следва да бъде избран нов главен прокурор. Това, обаче, при липса на промени, ще бъде по действащите правила и от настоящия ВСС. Което носи риска от избор на същия кандидат или подобен на него. Да се промени процедурата на избора, да не говорим за състава на сегашния ВСС се изисква промяна в законодателството, което не може да стане без парламент и много бързо.
  2. Ако веднага се стигне до предсрочни избори (не е възможно веднага, защото при оставка на правителството има процедура по възлагане на 3 последователни мандата, всеки от които може да бъде върнат незабавно, но това отнема поне седмица), едно служебно правителство също ще изисква време за съставянето си, особено ако не смята да предизвика нова вълна от протести. Освен това такова правителство ще бъде изправено пред липсата на парламент, който да го подпомага в законодателството и ще бъде с много ограничени правомощия – най-вече да организира предсрочните избори.
  3. Ако се стигне до бърза оставка и назначаване на служебно правителство, новите избори ще трябва да се проведат по сегашните правила, които включват повсеместно машинно гласуване. Разбрахме, че настоящото правителство не е направило нищо за осигуряването на необходимата техника. Нищо ново няма и в улесняването на гласуването от чужбина (например с гласуване по пощата и други лесни начини). Напротив, има действащи ограничения в тази насока. Да не говорим за избирателните списъци, които продължават да бъдат изключително проблемни. Да не говорим за изборната администрация, която няма да бъде подготвена за бързи избори.

Така се оказваме в липса на време, но същевременно и пред нуждата веднага да се промени нещо. Пак ще повторя, че двете оставки са абсолютно необходими, за да може изобщо да се отвори ситуацията към преговори и дискусии. Но това не пречи да се мисли отсега по въпроса, за да се улесни промяната и да се заложат очакваните от обществото принципи на морал и прозрачност на управлението на страната.

Ще започна в очакваната оставка на главния прокурор. Той отказва да я подаде и у убеден, че си върши работата. ВСС, който го избра с голямо мнозинство, чрез своя говорител заяви, че няма основания за предсрочно прекратяване на мандата. Но по принцип от ВСС могат да предприемат действия, ако решат, че главният прокурор уронва престижа на правосъдието или грубо нарушава закона. Но ако приемем, че една от двете възможности стане факт (оставка, което е по-лесно или отстраняване, което е по-трудно), тогава как ще протече изборът на нов главен прокурор.

Несъмнено ако няма парламент, ще се приложат сегашните правила, позволяващ избор от една кандидатура и повторното й представяне, ако президентът, съгласно правомощията си, откаже да я назначи. В този случай само натискът на протеста може да накара ВСС да действа по различен от досегашния начин. Ако има парламент, той може да промени закона за съдебната власт и да поправи това, но също може, както многократно се е случвало след 1991 г. въпреки критиките, да прекрати предсрочно пълномощията на сегашния ВСС и да съдейства за промяна на сегашния му състав. Това несъмнено изисква време от 2-3 месеца, ако се работи бързо.

Вторият въпрос е, как да се състави приемливо за обществото служебно правителство, как да се дискутират кандидатурите в него, как президентът да бъде в диалог с протестиращите и с политическите партии, за да постигне един труден баланс. Видяхме, че от ГЕРБ изключват изцяло президента от възможни консултации, но така рискуват да бъдат изцяло изключени и изолирани от процеса, като същевременно са значително отслабени политически. Освен това служебното правителство ще се сблъска веднага през есента с икономически и финансови затруднения (не знаем точно състоянието на хазната след мащабното харчене заради Ковид-19), бюджетът може да се нуждае от промяна, но това е невъзможно без парламент, възможни са и нови мерки, изискващи парламентарна санкция.

Трудности ще има и при организацията на изборите, ако няма парламент, защото са в сила сегашните правила. Особена трудност ще има с машинното гласуване, защото една обществена поръчка, изисква време и пари. А и опасности от оспорването й от загубилите кандидати. Това може да се преодолее, ако натискът на протестите успее да накара сегашния парламент да приеме нужните промени в последните дни на дейността си, докато траят консултациите за трите последователни мандата. Тези консултации могат да се удължат именно с цел, парламентът да приеме някои неизбежни промени в Избирателния кодекс (например наемането или закупуването на машини за вота да бъде третирано като действие в областта на националната сигурност).

Задачата е трудна, но не е нерешима, ако в правителството попаднат едновременно професионалисти, почтени хора и приемливи за обществото.

Но отсега трябва да е ясно, че протестът формулира много по-широки и стратегически искания:

  1. ВНС за промяна на конституцията (в частта й за съдебната власт, позицията и отговорността на главния прокурор и за съществуването на самото ВНС).
  2. Изборни правила, които гарантират честни избори (най-вече отчитането на подадените гласове, но също и избирателните списъци, както и самата избирателна система).

Може да се поиска и нова „кръгла маса“ с опозицията и протестиращите, макар и това да отнема време. Но е сигурно, че не може повече да се чака, още повече до редовните избори през март 2021. Публиката е изгубила търпение и очаква най-малкото две оставки веднага и начало на някаква промяна незабавно.

Затова още отсега ще трябва да се иска от всеки кандидат за депутат, от всяка участваща в изборите партия, ясно и категорично мнение по горните два въпроса, за да може изборът на гражданите да бъде информиран. Но най-вече, една нова нормативна уредба ще трябва да се погрижи за това, да не може да се установява политически монопол, такъв, какъвто вече има ГЕРБ. Самата партия се нуждае от период на опозиция, за да се отърве, ако може разбира се, от „налепите“ на разнообразни службогонци, способни бързо да променят заявените си политически пристрастия, за са се присъединят към победителите.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Колко дълго ще е сбогуването?

Сегашните протести искат две оставки – на главния прокурор и на премиера. Покрай упорството на двамата, исканията за оставки се разшириха – на вътрешния министър и на генералния директор на БНТ. Ако упорството продължи, ще се искат още персонални оставки, но също и много други неща, за които протестиращите още не са се сетили. Затова упорството само ще ожесточи протестите, ще направи протестиращите по-малко отстъпчиви и изобщо несъгласни да преговарят, както им предложи председателката на Народното събрание.

Защитната позиция на управляващите, като това включва не само правителството, но също и главния прокурор, правителствените парламентарни групи, както и присъдружните медии, се съсредоточава върху следните опорни точки:

  1. Протестът се ръководи от платени участници (платецът е Васил Божков, но защо не и Цветан Василев), а множеството граждани са заблудени.
  2. Президентът Румен Радев се възползва от протестите, но именно той е в дъното на конфликта и следва той, а не други, да подаде оставка.
  3. Едно служебно правителство, назначено от Румен Радев ще е много по-лош вариант.
  4. Политическа криза и смяна на правителството в момент на санитарна и икономическа криза е много опасно, а сегашните управляващи имат поне натрупан опит.
  5. Главният прокурор не е политик, за да бъде одобряван, напротив, ако не го обичат, значи си върши добре работата.
  6. Най-сетне, протестиращите нямат никаква позитивна обща политическа програма, която да е сравнима с тази на правителството, защото протестът е крайно разнороден.

По първата точка може да се каже, че е вече банално да разпознаваме сред протестиращите и хора, които са изпратени там с поръчение и срещу заплащане. И сега протестиращите ги посочиха с пръст и дори направиха успешен опит да ги изолират и покажат на полицията. Но също толкова банално е да се допълни, че не екстремистите движат протеста, не те задават тона, не те искат двете оставки. Обратно, платените протестъри искат да осуетят исканите оставки, следователно е не само нередно, но и подло, ако ги причисляваме към протеста. А колкото до „заблудата“ на масовия гражданин, самото нарастване на броя на протестиращите показва, че това е заразно и вече трудно може да се спре.

По втората точка дори от управляващата партия ГЕРБ оповестиха, че не призовават за оставка на президента (което се чу достатъчно високо на митинга, който се оказа, че не е в подкрепа на правителството, а за честване на приемането на България в предверието на Еврозоната). Ако Радев подаде оставка, протестите не само няма да стихнат, но ще станат по-масови и по-упорити. А протестиращите ще загубят единствената институционална опора в ситуацията на фактически политически монопол върху властта, упражняван от ГЕРБ.

По трета точка може да се спори, само ако в този случай президентът Радев реши да назначи за служебно правителство настоящото. Едва ли това ще се случи, но изглежда протестиращите са по-скоро убедени, че „каквото и да е правителство“ (е, да не прекаляваме) би било по-добро от сегашното. Да бъдем честни – не всички настоящи министри предизвикват омерзение – но всички носят колективна отговорност за политиката на министър-председателя. А и не мога да си представя едно служебно правителство, което включва неприемливи за гражданите фигури и което да предизвика нова вълна от протести. Така че гражданският натиск е във всеки случай гаранция, че такова правителство няма да е по-лошо.

Четвъртата опорна точка е наистина много „весела“ – управляващите имат повече опит от протестиращите граждани. Съгласен съм, но бих се заинатил върху това, за какъв по-точно опит става дума. Ако е за умението да си купуваш евтини апартаменти, да строиш вили като „къщи за гости“, да подаряваш на „близък човек“ луксозни къщи в Барселона, да раздаваш „порции“ от държавните поръчки на приближени, да отнемаш нечий бизнес – всичко това с помощта на държавните институции, които контролираш, то с тези умения управляващите превъзхождат непомерно протестиращите. Откъм етическата страна, обаче, протестиращите превъзхождат многократно такива управляващи. Днес въпросът не е „спасение в кризата, независимо от цената“, а „спасение в кризата чрез завръщането на морала в управлението“.

Петата опорна точка само издава едно ново положение на главния прокурор като най-влиятелния политически фактор. Мнозина не напразно заговориха за „прокурорска република“, защото това е новост в сравнение с поведението на всички предишни главни прокурори. Не че се е променил статутът на главния прокурор, който си остава все така всесилен и безконтролен, но днес имаме едно все по-неприемливо и нетърпимо използване на този статут за политически цели. Сякаш вече никой не си дава сметка, че всяко публично заявление на главния прокурор е по същество обвинение, при това тежко. Затова по света главните прокурори обикновено са сред най-мълчаливите публични лица, и предпочитат, ако говорят публично, да говорят за законност. Но видяхме една върховна прокуратура, която нарушава самия закон с оповестяването на елементи от събираните доказателства.

По шестата точка критиците на протеста имат право – протестиращите нямат разгърната обща политическа програма. И по-добре, защото протестът е разнороден, пъстър, многолик. Но най-вече е по-добре, защото протестът може да успее само ако остане единен по основното си искане за двете оставки: на главния прокурор и на министър-председателя. Не е работа на протестиращите и тези, които мълчаливо ги подкрепят, да спорят именно сега по различните варианти на една бъдеща политическа програма. Самото бъдеще е възможно, само ако бъде изпълнено основното искане за двете оставки. Оттам насетне могат да се дискутират различните варианти, които да предотвратят избора на подобен на настоящия главен прокурор или подобно на настоящето правителство.

Истинският залог на тези протести е всъщност политическият монопол на ГЕРБ, установен и заздравен през последните десет години. Както и при монополите в икономиката, политическите монополи трябва да се регулират и ограничават, защото са опасни за обществото. Двете искани оставки са само първата крачка към разграждането на политическия монопол. Втората крачка е също съществена: какво след това? Тук опозицията (парламентарна и непарламентарна) може да свърши добра работа и да помогне на гражданския протест с една програма-минимум за краткосрочно ограничаване на възможностите за политическа монополизация на властта. Тази монополизация, и това е истинската трудност, се осъществява с наличните механизми на демокрацията (гласуване с мнозинство, избор от валидни институции и т.н.). Всъщност именно политическата демонополизация е и ключът към търсенето на решения на други, далече по-дълбоки проблеми, като неравенствата, дискриминациите, приватизирането на природата, завземането на държавата от мафиотски групировки…

Настанало е време разделно.

Публикувано в Uncategorized | 6 коментара