Гражданска (без)отговорност

Не, няма да става дума за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ (малко непонятно и подвеждащо наречена така). Ще стане дума за отговорността ни като граждани в едно страна, където сме се родили без да ни питат, но където протича животът ни и заради това вероятно си заслужава да сме загрижени за нея.

В демократичните управления днес изборите са основният механизъм за селекция на управляващите или в друг план – основен инструмент за заявяване на съгласието на управляваните. Античните демокрации са използвали тегленето на жребий, но днес това се отхвърля от мнозина като някаква „лотария“ (каквото не е, но това е друг въпрос). Изборите с мнозинство, както е по-пълната формула, се основават на предположението, че волята на мнозинството трябва да е в основата на управлението при демокрациите, а не волята на някое малцинство. Ако е обратното, говорим за диктатура, автокрация, но не и за демокрация.

Но мнозинството е съставено от индивиди, хора надарени с разум и свободна воля (както сме убедени в нашата европейска култура). Първото ни предоставя способността да разсъждаваме на основата на нашите наблюдения, да преценяваме нещата от гледна точка на нашите принципи, интереси, разбирания, да избираме едно или друго. Второто е способността ни да действаме така, както искаме, което включва и възможността да действаме против себе си. В някакъв смисъл разумът и свободната воля за антиподи, едното мобилизира логиката, последователността на доказателствата, другото мобилизира чувствата, настроенията, нагласите. Но не искам да навлизам в непознати за мене територии на философията и психологията.

Въпросът е за свободната воля. Като граждани в една демократична република имаме свободата да правим много неща, включително да гласуваме или не. Нашето поведение в случая зависи единствено от нас самите – няма механизми за принуда, освен напълно безсмисленият текст за „задължителното гласуване“ в Изборния кодекс. Можем да направим, каквото си поискаме, никой няма действителната власт да ни накара едно или друго. Това е едно от най-съществените завоевания на демокрацията, но също така и основание за един рядко поставян, но действителен въпрос: а как се ангажира нашата гражданска отговорност?

За излъчените от нас управляващи сме убедени, че ако не отговорят на очакванията ни, ще ги накажем на следващите (редовни или предсрочни) избори като не гласуваме за тях. Можем да свалим едно правителство с протести или вот на недоверие. Това е начин управляващите да поемат отговорност. Как ние, като избиратели, обаче поемаме отговорност за поведението ни на изборите? Вотът е таен, законът дори не позволява да го разкриваме публично, а ние, прикрити зад тази тайна, обичайно се оправдаваме, че „нищо не зависи от нас“. Ако обаче приемем, че сме сгрешили, си казваме, че на следващите избори „ще се поправим“, макар тогава отново да сме убедени, че „ще постъпим, както преценим“, т.е. своеволно.

Да гласуваш или не?

Този въпрос не е хамлетовски, макар мнозина да го изживяват като такъв. Не е съдбовен или поне така ни изглежда. Винаги можем да си кажем, че „няма за кого да гласуваме“, че „всички са едни и същи“, че „избираме между най-малкото зло“ и т.н. Лошото е, че всичко това има своите основания, защото вече след повече от 30 години развитие на новата ни демокрация разочарованията ни от резултатите от изборите са се натрупали. Обичайно обвиняваме за ниското участие в изборите партиите, политиците, кандидатите. Никога не отправяме обвинение към себе си, а и мнозина са убедени, че ако не гласуват, не участват в избора на управляващи, които само по случайност ще направят нещо за обществото, но най-често ще работят само за себе си.

Изборите са колективна операция, резултатите им зависят както от гласуващите, така и от негласуващите. Броят на негласуващите е разликата между избирателите по списък (вярно, едно твърде спорно официално число) и гласувалите, т.е. отишлите до урните. От 1990 г. насам има трайна тенденция на нарастване на числото на негласувалите.

Негласувалите определят всъщност няколко важни последици от изборите. На първо място – размера на избирателния праг за влизане в Народното събрание. При много ниско участие прагът е нисък, негласувалите по този начин подпомагат партиите, чиито електорати доближават избирателния праг. Ако не гласувате, така ще дадете възможност на някоя малка партия да има парламентарна група. Последиците от това са различни, защото това може да е някоя радикална партия, която ще затрудни намирането на компромис за съставяне на правителствено мнозинство.

Ако гласуваш, спомагаш за по-висок изборен праг (4% от 2,6 млн. гласували е 104000, но от 3,5 млн. гласували е 140000). Това ще затрудни по-малките партии, но може да помогне на някоя, за която ще гласуваш. При това ще помогне повече, отколкото ще съдейства за по-високия избирателен праг. Въпрос на лично решение и преценка (не е лесно, разбира се).

Сигурно е, обаче, че негласувалите също участват в крайния резултат, колкото и да са убедени, че по този начин не поемат отговорност за изборите. Все едно ще има резултат, по който ще бъдат разпределени местата в Народното събрание. Негласуването не пречи на това, но по-скоро подпомага „сигурните“ партии и най-вече, при нашата избирателна система, първата по брой на гласовете. Това може и да е ГЕРБ, ако се доверим на повечето социологически сондажи досега.

А за кого да гласуваш?

Имаме свободата да изберем, когото пожелаем. Тази свобода е постигната с цената на революции, бунтове и гражданска активност. Но тази свобода ангажира нашата отговорност – не можем да избираме така, сякаш играем на компютърна игра. Последиците от нашия избор са сериозни, поведението ни не е безобидно.

От гласуващите зависи разпределението на гласовете, т.е. разпределението на мандатите в НС, това е пряко свързано с формирането на правителство. Това е добре да се има предвид, защото не гласуваме просто „за онзи, който ни харесва“ или „за онзи, който най-малко не ни харесва“. Избираме кой да ни управлява от предложените възможности. Тук свободната воля е добре да държи връзка с разума, защото изборите не са като поведението на консуматора в супермаркета.

В един чудесен текст за „Дойче веле“ Ивайло Дичев отбелязва нещо според мене очевидно, но явно не и за всички: изборите не са забавление, „електеймънт“ (elections + entertainment; избори + забавление) би било другото име на тоталната гражданска безотговорност. „Трябва сериозно да помислим искаме ли тази страна да бъде управлявана или пак ще си отмъщаваме на държавата с протестен вот. Ако искаме, идва второ мислене – кои партии биха могли да сглобят прилично правителство и кои никого не искат и/или никой не ги иска? Не е интересно, даже малко уморително идва да мислиш, дано ни се случва по-рядко!“ Да гласуваме с отговорност към нашата република!

Някои либертарианци ни убеждават, че политиката е един голям пазар – партиите предлагат своите политически „стоки“, консуматорите (избирателите) си избират според своя интерес. Но това е подвеждащо разбиране. Разликата между избора на политически представители и избора на стока е много съществена. Ако изберем лоша стока, можем да я захвърлим, но качеството й се отнася единствено до нас и влияе единствено върху нас. Изборът на представители не рефлектира пряко върху нас (освен върху съвестта ни), а напротив, влияе върху всички нас, т.е. и върху всички останали. В първия случай поведението ни е частно, избираме нещо, а последиците от избора ни се връщат единствено върху нас самите. Във втория случай поведението ни е публично, избираме нещо, но последиците от избора ни засягат всички. В първия случай рискът е да навредим на себе си, във втория – да навредим на всички. Добре е да си даваме сметка за това и да не гласуваме по принципа „всеки сам си преценя“, а да се питаме, дали поведението ни е отговорно, т.е. на съзнателни и добросъвестни граждани.

Ами после?

Това е основният въпрос – какво очакваме след изборите. Мнозина са анализаторите и политиците, които още отсега открито говорят, че тези избори „няма да решат нищо“, затова ще има нови, някъде през зимата (вероятно февруари). Убедените, че едни последващи избори ще имат със сигурност по-добър резултат, всъщност гледат на изборите като на ротативка – последващото завъртане ще донесе печалба. Тогава по-добре изобщо да не гласуват, а да запалят свещ в някоя църква, да се помолят в джамията или в синагогата, дано Всевишният ги чуе.

Ако обаче не искаме да се случи по този начин, можем още за тези избори да гласуваме така, че избраното Народно събрание да е в състояние да произведе правителствено мнозинство. Но не каквото и да е, защото напоследък различни коментатори и политици лансират разнообразни бъдещи правителствени формули включващи едновременно ГЕРБ и „Продължаваме промяната“, някакво имагинерно „евроатлантическо мнозинство“, чиято задача очевидно ще бъде „да замете под килима“ всичко онова, което продължаваме да наричаме „модела Борисов“. Това ще е краят на очакванията на последната вълна от граждански мобилизации, настояващи за истинска правова държава, а заедно с това ще е краят и на надеждите за една истинска социална държава (двете се подкрепят взаимно и наричаме това „европейски модел“).

Но можем да постъпим и иначе: да гласуваме за едно прилично правителство, което да не реставрира порочния модел, а да се грижи за обществото.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Избори в разделено общество

Кой ще поеме в крайна сметка отговорността за това, че само година след изборите през ноември 2021 г. (те самите трети поред) отново сме пред избори? Едва ли това ще се случи, българският политически етос изключва публично поемане на отговорност, освен във фолклорния вариант „сгрешихме, но ще се поправим“. А въпросните „грешки“ са резултат почти винаги на алчност, надменност, зависимости, безхаберие или понякога глупост.

Изборите на 2 октомври 2022 г. са между 22 партии и 6 коалиции. Това политическо „свръхпредлагане“ не е необичайно, но наред с онези партии и коалиции, които вероятно имат шанса да получат депутатски места (ако прескочат бариерата от 4% от гласувалите), има и партии, които участват с надеждата да спечелят над 1% от гласовете, а с това и дължимата държавна субсидия. И все пак, какви са тези 28 политически проекта, които със своята уникалност ни приканват да ги подкрепим на изборите?

Въпросът е, какви са онези линии на разделение в обществото и между партиите, които ни дават основание да предпочитаме една или друга от състезаващите се за нашето доверие формации? Наблюдавайки политическите дебати (много по-често приемащи формата на препирни), с голяма доза достоверност можем да дефинираме 6 основни линии на разделение, всеки около някаква основна тема или субект: около „модела Борисов“; около „Газпром“; около Русия; около „традиционните ценности“; около плоския данък; около „националните интереси“. Тук много неща са в кавички, защото често става дума за метафори или за понятия, които могат да бъдат изпълнени с разнообразно и противоречиво съдържание.

С Борисов или срещу „модела Борисов“

Тази линия на противопоставяне възникна по-ясно с протестите от 2020 г., които тогава искаха оставките на премиера Борисов и на главния прокурор Гешев. Тези протести доведоха до невероятната неформална коалиция между леви, десни и центристки партии и граждански движения, донякъде получила се и на кметските избори в София през 2019 г.

В поредицата избрани парламенти на изборите през април и юли 2021 г. се сформира парламентарна група от партии, противници на ГЕРБ, които бяха готови на всичко, за да приключат с въпросния „модел“. А след изборите през ноември 2021 г., когато новопоявилата се партия „Продължаваме промяната“ излезе първа по подадени гласове, беше формирано коалиционно правителство начело с Кирил Петков, в което влизаха 4 съвсем различни политически субекти: новата партия на Слави Трифонов „Има такъв народ“, трипартийната коалиция „Демократична България“ и коалицията „БСП за България“.

Днес тази ос на разделение в обществото и между партиите е съвсем актуална, защото след преобръщането на ИТН и падането на правителството на Кирил Петков, останалите три формации, поне засега, не виждат основание да се откажат от демонтирането на „модела Борисов“.

Обратно, ГЕРБ продължават да настояват, че няма никакво основание за коалиция „всички срещу ГЕРБ“, защото тя всъщност се е разпаднала. Но партията на Борисов остава политически изолирана и едва ли ще намери съюзници срещу опонентите си, както направи през 2014 г. или през 2017 г. Онези, които се съюзиха с ГЕРБ загубиха: Реформаторският блок се разпадна, остатъчният СДС се съюзи с ГЕРБ през 2019 г., АБВ изпадна извън парламента, Патриотичният блок (ВМРО, НФСБ и „Атака“) се разпадна и партиите му също отпаднаха от Народното събрание. Затова и днес изглежда няма политическа формация, желаеща да се коалира с ГЕРБ.

С „Газпром“ или без „Газпром“

„Газпром“, в нарушение на съществуващия договор, спря подаването на газ към България с оправданието, че „Булгаргаз“ не се разплаща в рубли. Възникна трудна ситуация, защото България отдавна е силно зависима от вноса на газ от Русия (още от времето на комунизма). Кабинетът на Петков категорично отказа да поднови преговорите с „Газпром“ за нов договор. Служебното правителство под натиска на част от бизнеса, реши да възобнови преговорите с „Газпром“ по действащия договор, което предизвика протести, включително срещу президента Радев.

Оформиха се два лагера: на привържениците и на противниците на „Газпром“. Разбира се, това противопоставяне донякъде, но не изцяло, се припокрива с друго: на „евроатлантисти“ срещу „русофили“. Но донякъде, защото темата за газа, от която се предполага всички да разбират, е от същото естество, както и темата за ядрената централа. Експертните оценки и дискусии се заменят от политическо говорене и емоционални реакции.

Очевидно е, че газовата зависимост не може за няколко месеца да бъде преодоляна. Но също така очевидно е, че „Газпром“ е ненадежден източник, защото във всеки момент може да възникне нерешим проблем с доставките. Изглежда най-важна сега е сигурността на доставките, а не толкова цената или бързината им. Доставки от воюваща страна или по газопроводи пресичащи фронтови линии или близо до тях – това със сигурност е ненадеждно. Да не говорим за доставчика.

От една страна се казва, че има сигурни алтернативни източници, при това евтини. От другата страна, че няма алтернатива (засега) на „Газпром“, както и че оттам газът ще е по-евтин. Вече е редно всички да научат, че евтин газ няма и вероятно няма да има (както няма да има и газ изобщо, впрочем). „Евтин газ“ е обикновен популизъм, невярно твърдение, фалшива новина. Колкото до алтернативните източници, те също не са непременно леснодостъпни или винаги използваеми. Да не говорим и за такава алтернатива като шистовия газ – Добруджа лесно може да стане пустиня, дори без глобалното затопляне.

Сред партиите привържениците на „Газпром“ са от „Възраждане“ и БСП, като ГЕРБ говорят за 100% диверсификация (което по принцип не изключва и 1% от „Газпром“). През 12 годишното си управление след газовата криза от 2009 г. ГЕРБ не направиха нищо за тази диверсификация, както впрочем нищо не направи и ЕС. БСП изглежда разчитат на „добронамереност“ от страна на „Газпром“, което си е чиста наивност, ако не и нещо друго. А от ДБ, които са най-яростни противници на „Газпром“, вероятно позабравиха фанфарите, с които беше посрещнат през 1999 г. тогавашният вицепремиер от СДС Евгений Бакърджиев (мир на душата му) в София, след сделка с „Газпром“, която дори в. Капитал нарече „срамна“. Но това е история, макар и позабравена. А ДПС? Хитро мълчание. Въпросът е, възможни ли са коалиция „анти-Газпром“ или „про-Газпром“? И дали те биха били морално или политически оправдани?

Евроатлантици срещу русофили

Една линия на конфликт винаги крие друга: зад линията около „Газпром“ се явява линията, разделяща евроатлантици и русофили. И двете понятия заслужават кавички, защото зад тях има много различни ориентации и разбирания. Не всички русофили са привърженици на войната на Владимир Путин в Украйна. Някои русофили систематично разграничават днешното управление на Руската федерация от историческия спомен за заслугите на Русия. Но и евроатлантиците са различни, особено когато евроатлантическата общност се окаже разделена по някой важен въпрос. Например по време на войната в Ирак през 2003: със САЩ и Великобритания или с Германия и Франция, които се разграничиха от президента Буш. За или против Тръмп? За или против американското предложение за добив на шистов газ в България?

В една посткомунистическа страна като България евроатлантическата общност или солидарност е синоним на гаранция за устойчивостта на демокрацията. Добре е да гледаме по-критично на връзката между геополитическите категории на принадлежност към определена отбранителна структура и характеристиките на политическото управление, вида на политическия режим. Основната евроатлантическа организация НАТО е стратегически съюз на демократични нации от по-скоро, защото през историята си е обединявала както демокрации, така и диктатури (Португалия до 1974, Гърция 1967-1974, Турция 1980-1983). И днес в НАТО е Турция на Ердоган, Унгария на Орбан, наред със стабилизирани демокрации като Германия и Великобритания. Съюзници със САЩ са страни като Саудитска Арабия, които нямат нищо общо с демокрацията.

Геополитическата принадлежност не е непременно условие за избор на политически режим, защото логиките на геополитиката и на вътрешната политика са различни. Затова и сред евроатлантиците в България има партии като коалицията ДБ и ПП, но също ГЕРБ и ДПС. Възможна ли е „евроатлантическа коалиция“, както непрекъснато предлагат от ГЕРБ? За ГЕРБ такава коалиция е начин да излязат от изолация. Мисля, че политически и морално не би била възможна. От друга страна русофилите, сред които БСП и „Възраждане“, също не могат да направят коалиция, защото това ще взриви и двете партии. Въпреки че БСП приема в листите си бивши депутати от „Възраждане“, по много въпроси генеалогията на двете формации не би им позволила коалиция. Освен ако в БСП не зачеркнат цялата си история. Защото русофилството не е непременно и „путинофилство“.

Консерватори срещу либерали

Класическо разделение, придобило нова сила напоследък, с развитието на един нов ултраконсерватизъм („традиционни ценности“, „традиционно семейство“), но и на един ултралиберализъм (кенсъл култура, радикална политическа коректност). В много отношения консерваторите успяха като предотвратиха ратификацията на Истанбулската конвенция и подтикнаха Конституционния съд да приеме ретроградно решение, обявяващо тази конвенция за противоречаща на конституцията.

В България множество партии се самоопределят като консервативни. Някои използват това в името си („Консервативно обединение на десницата“), други като „Възраждане“, ВМРО, НФСБ и новата „Български възход“ се самоопределят като привърженици на „традиционните християнски ценности“, „традиционното семейство“. Някои остро се противопоставят на проявите на ЛГБТ общностите или дори открито проповядват хомофобия. И това в България, където над 60% от младите под 40 годишна възраст, ако живеят по двойки, са в „семейно съжителство“, а няма никакви прояви на ултралиберална културна нетърпимост (което не е вярно за икономическия ултралиберализъм). Най-удивителната трансформация беше предприетата от ръководството на БСП линия на подкрепа за „традиционното семейство“ и оттеглянето на подкрепата за Истанбулската конвенция. Това създаде конфликти в самата левица и отдалечи още повече от БСП съществуващи разнообразни леви проекти.

Обявяващите се за либерални партии са достатъчно разнородни. ПП и ГЕРБ са различно либерални, ДБ и ДПС са различно либерални. Толкова различно, че трудно могат да бъдат подведени под един и същи етикет.

Въпросът е, възможни ли са консервативна или либерална коалиции днес? Ще припознае ли публиката това различие за основно? Едва ли, или поне в малка степен. Консерватизмът надясно е обсебен от националистите, за консервативните космополити не е останало място. Консерватизмът наляво вече е поле на сериозна конкуренция, там е не само сега БСП (ако наистина приеме да остане в това поле), но също „Български възход“, нова партия, която несъмнено ще привлича „левите консерватори“ (за мене това е оксиморон).

Десни срещу леви

Политическата дихотомия „ляво-дясно“ отдавна е критикувана като остаряла или поне като недостатъчна. Противно на очакванията тя съвсем не е изчезнала, но именно защото не е точно дихотомия, а две страни на една политическа скàла. Поради последното съществуват и партии, които се самоопределят като „центристки“, в демокрациите обичайно това са повечето партии на етническите малцинства, често някои либерални партии, но напоследък и нови партии.

Какво днес е значението на това различие между партиите в предстоящите избори? Множество изследвания, включително скорошни, показват, че публиката в България (а и не само) се самоопределя по тази скàла преимуществено в центъра (обичайно 40% от запитаните), докато останалите се разделят надясно (малко повече от 20%) или наляво (почти 20%). Това означава, че подкрепата за партиите не е напълно съвпадаща с възприетата от партиите позиция по скàлата.

Повечето партии в България се самоопределят надясно от центъра, наляво има по-малко партии. Но напоследък има партии, които ясно се заявяват като центристки, т.е. „нито леви, нито десни“. И ако идеологически този израз да не е разбираем, то като партиен етикет е съвсем разбираем: означава готовност да се следват леви или десни политика в зависимост от обстоятелствата. Или да се коалират и наляво, и надясно. В България дълго време текат многобройни сблъсъци за това, кой е „автентично“ ляв или десен. Гигантски поражения нанесе тази война на демократичната десница.

Но участващите в изборите политически субекти не винаги лесно могат да бъдат идентифицирани като леви или като десни, често представляват смесица от намерения и идеологии. ДБ е коалиция на три партии, сред които ДСБ отдавна се дефинира като дясна, но Зеленото движение е по традиция наляво от центъра (както неговите аналози в ЕС), а „Да, България“ от самото си начало предпочиташе формулата „нито леви, нито десни“. ПП определено се дефинират като центристка партия, затова не пожелаха да се влеят в ДБ като четвърта партия, както всъщност можеше да се постигне такава коалиция. И направиха добре, защото така имат повече шансове поотделно да получат повече гласове, отколкото заедно.

Наляво пространството не е много населено. От дълго време там почти монополно положение заема БСП, но все повече я критикуват в левите среди, че всъщност не е лява партия или поне не е достатъчно лява, каквото и това да значи. Другите обявяващи се за леви партии (АБВ, „Изправи се, БГ“, Българска социалдемокрация) носят не малко от наследството на БСП и понякога изглеждат (както много партии в България) повече като бизнеспроекти, отколкото като леви партии. Появата на новата Лява платформа „Прогрес“ показва, че много от левите в България, особено сред по-младите либерално и проевропейски настроени хора, нямат видимо политическо представителство.

Но както в дясно, така и в ляво след тези избори няма никаква възможност за някакви по-устойчиви коалиции. „Обединението на десницата“ няма как да се състои, поне докато ГЕРБ са основната българска партия в ЕНП. „Обединението на левицата“ също няма как да се състои, поне докато ръководството на БСП настоява върху „социално-консервативната“ идентичност на партията. Именно затова дихотомията „ляво-дясно“ едва ли ще бъде основна при тези избори.

Националисти срещу всички останали

Темата за националният интерес стана много актуална напоследък, особено по отношение на газовите доставки. Няколко политически лидери обвиниха служебното правителство в „национално предателство“ заради заявлението му, че ще поднови преговорите с „Газпром“. Заподозряха го в радикална геополитическа преориентация, едно несъмнено преувеличение, но страната е в предизборна кампания.

На терена се състезава и група националистически партии, които често мобилизират теми като „Македония“, имиграция, „избирателни секции в Турция“, „грантаджии“ и много други. Те не са монолитна група, защото често се раздират от противоречия помежду си (ВМРО, „Възраждане“, НФСБ, „Атака“). В тези среди се лансират идеи за широко патриотично обединение, което да се противопостави на зависимостта от НАТО и ЕС, в което освен официалните четири патриотични партии някои виждат и БСП с Корнелия Нинова. Парадоксът е, че много от националистите са и русофили. Но натрупаните противоречия и омерзение между лидерите на тези партии едва ли ще позволят обединение.

Националистите по принцип са срещу всички останали, квалифицирани като национални предатели, „чуждопоклонници“, „грантаджии“. Въпросът е, доколко в България е възможна политическа карантина срещу каквато и да било форма на политическо единодействие с такива партии? Във Франция или Германия подобни партии са изолирани от останалите. В Италия вероятно ще има пробив на неофашистката партия „Италиански братя“ (удобно приютена сред партиите на „Европейски консерватори и реформисти“, където членува и нашата ВМРО). А партията на Берлускони „Форца Италия“, както „Лега“ на Матео Салвини се гласят да се коалират с нея. В България „Атака“ първоначално изглежда беше изолирана в парламента, впоследствие изигра първо своя „златен пръст“, после се коалира в „Обединени патриоти“ заедно с ГЕРБ. Сега нищо не е ясно – кой ли ще се съгласи на коалиция с „Възраждане“, ако така му се удаде да състави правителство.

И какво да очакваме?

Ако всички тези линии на различие между партиите се превърнат в „червени линии“, които никой не възнамерява да премине, политическият живот у нас ще заприлича на бункери, откъдето всяка партия е в кръгова отбрана и стреля срещу всички останали. И всички ще стрелят срещу служебното правителство – удобна мишена, защото всъщност не е конкурент на изборите. Така изборите на 2 октомври 2022 г. могат да провалят очакванията за позитивна промяна.

Но може да се случи и друго. Ако сред тези линии на разделение се изведе главната, а останалите приоритетно бъдат подредени след това. Все още промяната на модела свързван с дългото управление на Бойко Борисов не се е случила. Затова главната линия на тези избори продължава да бъде промяната срещу реставрацията. На второ място това изисква изолацията на националистите, които в мнозинството си подкрепят и получават подкрепа от Владимир Путин. Тази изолация ще е от полза за запазването на геополитическия избор на България, но различията в този план могат донякъде да останат назад, ако трите формации, които продължават да претендират, че искат промяна (ПП, ДБ и БСП) искат да запазят възможности за единодействие в новия парламент. Това би било единственото оправдано правителствено мнозинство в следващия парламент. Другото ще означава още едни избори.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Кой и защо иска нови избори?

Банално е да се казва: „Не се страхуваме от избори!“ Но и безсмислено, защото изборите не са като да идеш на зъболекар. Те са инструмент за произвеждане на представителни органи. Но именно инструмент, който може както да излекува, така и да погуби.

https://www.24chasa.bg/mneniya/article/11991330

За да илюстрирам това

През март 1930 г. германският президент назначава центриста Хайнрих Брюнинг за канцлер, макар партията му да има само 61 от 491 депутати. Управлява в два кабинета (1930-1932), веднъж със 7, веднъж с 5 партии. Надявайки се да увеличи депутатите си, инициира предсрочни избори през септември 1930, увеличава депутатите си на 68. Но пък нацистката партия от 14 печели вече 107 места. Оттеглянето му води до 3 последователни „президентски“ правителства в Германия, без мнозинство в парламента.

Наследникът му Франц фон Папен (от центрист променил се към консервативен политики) опитва да се сближи с нацистите. Надявайки се да получи по-голяма подкрепа, предизвиква избори през юли 1932 г. Партията му получава 75 места (само 7 повече), но затова пък нацистите вече са първа партия с 230 места (от 608). Фон Папен отново иска избори, които стават през ноември 1932 г. Партията му има вече 70 депутати, нацистите леко отстъпват – 196 (от 584), но остават първа партия. Заедно с друга крайно-консервативна партия той опитва да състави мнозинство, като кани и Хитлер. Не му се удава, нацистите вече очакват да спечелят сами. Фон Папен подава оставка през декември 1932.

Новият канцлер, Курт Шлайхер, военен по професия, също се опитва да направи коалиция с Хитлер, но пак му отказват. И той ще подаде оставка през януари 1933, като препоръчва на президента Хинденбург да назначи Адолф Хитлер за канцлер. Това става, но през март 1933 отново има избори: нацистите са първа партия с 288 места (от 647) и формира кабинет в коалиция с крайните консерватори. Но вече на 23 март 1933 г. Райхстагът (междувременно сградата му е изгоряла на 27 февруари 1933) дава на Хитлер пълна власт (Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich vom 24. März 1933 е официалното име на закона). Станалото след това е известно: на следващите избори през ноември 1933 г. нацистите „печелят“ 92,1% от гласовете (другите са „невалидни“) и всички места в Райхстага. Това се случва, след като германците в разстояние на 8 месеца имат 3 поредни парламентарни избори.

Ако напомням тези факти, то не е защото вярвам, че България е непосредствено заплашена от идването на власт на някаква неонацистка партия. Но е защото това илюстрира добре, как едно наплашено, обезверено и апатично общество реагира в ситуация, която го убеждава, колко безсмислени са изборите. Изборите не успяха да излъчат управляващо мнозинство нито през април 2021, нито през юли 2021. Успяха с много усилия след ноември 2021 г., но след по-малко от година отново се очертават избори.

Избори до дупка?

Ще напомня, че автор на вече баналното „избори до дупка“ е Георги Марков, бившият депутат и конституционен съдия, близък приятел на Бойко Борисов. Казал го е през 1990-те години, но смисълът му е, че трябва да се правят избори дотогава, докато не дадат очаквания резултат (за искащия „избори до дупка“). Лошото е, че такива „избори да дупка е искал и Хайнрих Брюнинг (през 1934 г. успява да избяга от нацистите и да се спаси), и фон Папен, за малко избегнал осъдителна присъда през 1946 г. за сътрудничество с нацистите. А фон Шлайхер, отстъпил на Хитлер мястото на канцлер, ще бъде убит от нацистите през 1934 г.

Изборите се очертават през октомври 2022 г. и резултатът им е донякъде очакван – поне 7-8 партии в парламента, без победител и достатъчно различни, за да не бъде възможна правителствена коалиция. Или поне също толкова трудна, колкото след ноември 2021 г. Така че новоизбраният парламент може скоро да си иде и отново да има избори, някъде към февруари 2023. Когато също нищо няма да е ясно, но това ще бъдат „избори до дупка“, докато отчаянието на избирателите, апатията на гражданите, не изведат начело някого, който ще е неочакван, изненадващ, или обратното, до болка познат, но и до болка ненавиждан. Това ли искаме?

Какво ни очаква?

Ясно е, че изборите са конституционен изход от политическата криза, в която България влезе след едноличното решение на Слави Трифонов да напусне трудно постигнатата коалиция. В таблицата по-долу представям сравнително три от последните сондажи на социологическите агенции за намеренията за гласуване. Числата са близки, дори и сравнение с резултата на партиите на изборите през ноември 2021 г. Анкетата на „ББСС-Галъп“ е от април, на „Тренд“ от май – преди разпадането на коалицията. Анкетите на „Алфа рисърч“ и „Маркет линкс“ са след разпадането на коалицията и отразяват реакцията на общественото мнение на това.

 Избори ноември 2021Галъп, април 2022Тренд, май 2022Алфа рисърч, юни 2022Маркет линкс, юли 2022
ГЕРБ22,721,923,821,522,2
ПП25,724,417,520,221,5
ДПС13,010,910,98,89,1
БСП10,27,69,511,511,6
Възраждане4,96,710,17,97,6
ДБ6,45,36,87,18,3
Български възход7,65,44,3
ИТН9,59,95,83,33,2
Други/нерешил7,613,48,014,312,2

Най-общо може да се каже, че към днешна дата нагласите към партиите, които имат шанс да попаднат в парламента, остават малко променени. В опозиция, ГЕРБ запазват като цяло равнището на подкрепа от изборите през ноември. ДПС, друга основна партия на опозицията, регистрира спад в подкрепата. Единствено „Възраждане“ регистрира значително увеличаване на подкрепата, макар тази тенденция да е много къса и несигурна.

Сред управляващата коалиция „Продължаваме промяната“ регистрират разочарованието на избирателите от бавното разграждане на „модела ГЕРБ“, но със сигурност остават сред първите двама. БСП също запазва равнището на подкрепа от ноември 2021, но вече на равнище, което е значително по-ниско от всички нейни електорални резултати преди 2021 г. Трипартийната коалиция „Демократична България“, увеличава леко подкрепата за себе си. „Има такъв народ“, очевидно губи подкрепа – избирателите му вероятно не разбират, защо партията на Слави Трифонов инициира разпада на трудно постигната коалиция, поставила си като основна цел разграждането на „модела ГЕРБ“.

Ако си представим, че през октомври 2022 г. ще гласуват също толкова избиратели, колкото и през ноември 2021 (не виждам причина за по-голям ентусиазъм), можем спекулативно (настоявам върху думата) да направим следните предположения за състава на бъдещия парламент. Всичко това при хипотезата, че нищо извънредно няма да се случи междувременно, което да промени значително обществените нагласи. Но това, последното, не можем да предвидим.

 Избори 11/2021Депутати 2021Октомври 2022 (?)Места 2022 (?)
ГЕРБ5964565958339566
ПП6731706755669563
ДПС3410003423896525
БСП2678172630838531
Възраждане1275681320692522
ДБ1669681620559020
Български възход  12949513
ИТН2497432586775 
Друго248201 353775 
ОБЩО26709232402670000240

Какво бъдещо мнозинство?

Тази спекулация ни помага да мислим за бъдещето, за възможните бъдещи правителствени формули. Изборите, така както ги практикуваме в парламентарната демокрация, имат две основни функции, които обикновено се съвместяват трудно. Първата е да осигурят представителство на съществуващите политически групи в обществото. Втората е да осигури политическо мнозинство за управление, по възможност стабилно (поне до следващите редовни избори).

През 2021 г. имахме на два пъти възможността да наблюдаваме такова разминаване между двете функции, завършило с трудното формиране на четворната коалиция (ПП-ИТН-БСП-ДБ). Но какви мнозинства се очертават евентуално през есента? Всички наблюдатели изглеждат единодушни, че това няма да е по-лесно, отколкото през 2021. Доскорошното мнозинство от 4 партии (в началото с 134 депутати), остана с 3 партии, които биха имали евентуално през октомври 114 места (109 сега) – отново липса на пълно мнозинство от поне 121 депутати. Това е при вероятното отпадане на ИТН от парламента. Но дори и партията на Слави да успее да прескочи бариерата, 4-те партии заедно биха имали също толкова (заради преразпределението на местата). Така решението на ИТН да провали коалицията води обективно към по-сериозен провал – на каквото и да било мнозинство, което да държи за известно време извън властта ГЕРБ и ДПС.

Друго споменавано от Бойко Борисов мнозинство под името „евроатлантически партии“ е аритметически възможно, но не изглежда вероятно по политически и морални причини. ГЕРБ, ПП, ДБ и ДПС (предполагаемите партии в него) заедно биха имали 174 места (колкото и в сегашния парламент). Мнозинство биха имали и сами ГЕРБ и ПП (129), но отново такава коалиция би била неприемлива политически и морално. Дори и ГЕРБ да са отново първи по брой на гласовете, това едва ли ще може да се нарече „победа“. В партията никога не си направиха поне някаква самокритика, за да излязат от сегашната си политическа изолация.

Едно ново мнозинство на 3-те партии от сегашната правителствена конфигурация би било аритметически възможно, само ако бъдат подкрепени от евентуалната нова партия в парламента „Български възход“ – общо биха имали 127 депутати. Дали обаче това ще е възможно политически, предстои да видим.

Очертава се очевидна трудност, а обществото е разделено по въпроса за това, дали иска нови избори или предпочита правителство в този парламент. Евентуален опит за ново правителство с третия мандат е последната възможност в този парламент. Според бързия сондаж на „ББСС-Галъп“ от началото на юни 2022, 46% от запитаните са против нови избори (27% обратно, ги подкрепят).

По-вероятно е и след октомври да се окажем в положението на „избори до дупка“, с неочакван край след такава поредица. Дали вместо избори не е по-добре да идем на театър, на постановката „Избори до дупка“ по Бранислав Нушич, представена от театър „Искри и Сезони“ . По-добре качествен театър, отколкото лошокачествено представление, поднасяно ни като политически „избори до дупка“.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара