Борис(ов) ІІІ

 

Третият поред кабинет с министър-председател Бойко Борисов само на пръв поглед е продължение на първите два. Припомням: Борисов І (2009-2013) беше еднопартиен, но с парламентарната подкрепа тогава на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“; Борисов ІІ (2014-2016) беше коалиция с Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт (ВМРО и НФСБ). Също да припомня: след изборите през 2013 г. в 42 ОНС мнозина коментатори отбелязваха патовата ситуация, при която ГЕРБ + Атака имаха 120 места, а БСП и ДПС имаха също 120 места. Това отбелязване подчертаваше най-често очакваните коалиции тогава, като имаха предвид предишни коалиции между партиите. ГЕРБ, макар и първи по броя на депутатите, останаха за кратко време в опозиция, правителството на Пламен Орешарски беше подкрепено от БСП и ДПС, със „златния пръст“ на Волен Сидеров от „Атака“. Критиците на БСП и ДПС заговориха единогласно за нова тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака“, макар такава формализирана коалиция да нямаше.

„Националисти в управлението“

Борисов ІІІ е коалиция на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“). Тя беше договорена и финализирана така, сякаш в случващото се няма никакъв проблем и нещата се развиват „нормално“, съгласно Конституцията и законите, но също и съгласно обичайно приетите правила на политическо поведение. Само че проблем очевидно има, но около него по ред причини се избягва медийният шум. Накратко – в правителството на Република България са представени за първи път националистически, крайно-десни партии, които се родеят с „братските“ си партии в Европа като френския Национален фронт, австрийската „Партия на свободата“, нидерланската „Партия на свободата“ (крайно-десните популисти явно много обичат думата „свобода“, макар и не толкова свободите на гражданите), Датската народна партия, британската ЮКИП, италианската Северна лига или гръцката „Златна зора“. Но докато във всичките гореизброени страни приближаването на някоя от тези партии до властта предизвиква огромен дебат в обществото и граждански мобилизации, целящи да предотвратят това, в България подобно нещо сега не се случва. Това едновременно ме плаши и ме кара да се срамувам.

В България при избора на правителството, естествено от опозицията (БСП и ДПС) в парламента се чуха критични изявления. Но за БСП критиката се състоеше в това, да изтъкне противоположността на нейната програма за управление, неизпълнението на дадените предизборни обещания от страна на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и несигурността, която залага коалиционното споразумение. Нямаше думи по принцип за включването на крайни националисти в управлението. Такива думи имаше в изявлението на ДПС, но те са, както обичайно се казва, „обичайните заподозрени“ – Мустафа Карадайъ заяви, че „Никъде в Европа националисти не се допускат до властта, а ГЕРБ го прави за втори път“. В Европа, за съжаление, не е точно така, но навсякъде в Европа, за разлика от България, има остра реакция, когато това се случи. Според лидера на ДПС у нас това дори е за втори път.

Категорични думи в тази насока изрече в България чужденец – Даниел Кадик, ръководител на бюрото на фондация „Фридрих Науман“. Коментирайки участието на Красимир Каракачанов в правителствата, той каза: „Впрочем, хората на Каракачанов са и сред организаторите на Луков марш. И такива хора сега са във властта? Честито, България…“ Ако наистина обичаме страната си, ако сме действителни, а не псевдо патриоти, би трябвало да ни е срам. Защото Даниел Кадик има основание да казва това, а ние би трябвало да се смутим, че още не сме го казали в пълен глас.

„Обединени патриоти“

„Обединени патриоти“ е коалиция на ВМРО, НФСБ и „Атака“, три националистически партии, които имат различно потекло и история, поне що се отнася до първата. НФСБ и „Атака“ се разделиха през 2011 г. и доскоро бяха в открита война Но и трите споделят едни и същи разбирания за бъдещето на България, за политиката и обществото. Понеже често квинтесенцията на тези разбирания остава скрита зад водопад от думи и социални обещания, които по-скоро прикриват, отколкото да изясняват заеманите позиции, реших да събера тук някои от по-ярките идеи на тези три партии и техните лидери.

Валери Симеонов, Октомври 2016: „Всякакъв друг опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятствано по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, на водни струи, на газови средства, гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Такова е нашето схващане.”

Програма на НФСБ от 2014: „Да се осигури правото на българския гражданин да използва оръжие в защита на своя живот, здраве и собственост, както и плодовете на своя труд. Това е най-евтиният за държавата начин да пресече масовата битова престъпност. Да се въведе час по физкултура всеки ден и изучаване на дисциплината „Патриотизъм“ в началния и средния курс на образование. Чрез допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата да се стимулира производството на фолклор, музика, български филми, сериали, спектакли и др.

Планът Сидеров срещу колониалното робство. Управленска програма на партия Атака, 2013: „Изхвърляне от учебниците на неверните теории за тюркски, алтайски, чудски, фински произход на българите и прочие измислени и тенденциозни версии, унижаващи ни като нация и принизяващи нашия принос в световната култура. Легитимиране на вярната теория за автохтонния (местен) произход на българите (с. 69)

Красимир Каракачанов, април 2016: „Българската граница е много уязвима. Фактът, че български граждани се организират, за да защитават страната от нелегални емигранти, е похвален и мога само да го приветствам. Това, което виждаме не се случва за първи път. Първият доброволен отряд, който беше направен в Странджа планина по границата, беше организиран от ВМРО“

Разбира се, има и различия – някои анализатори разграничават твърдия от мекия национал-популизъм, както обичайно квалифицираме тези партии. Те членуват и в различни групи на Европейския парламент. Димитър Стоянов от „Атака“ беше през 2007 г. в групата Идентичност, Традиция, Суверенитет, заедно с френския Национален Фронт, Влаамс Беланг, Велика Румъния и Александра Мусолини. Докато ВМРО е в групата на Европейските консерватори и реформисти, заедно не само с британските консерватори, но също така с полската „Право и справедливост“, „Истинските финландци“ и други не само евроскептични, но е ултраконсервативни партии. Но границите между тях често са лесно проходими.

Разбира се, също така, и че лидерите на тези партии много внимателно подбират публичните си слова, за да не попаднат лесно под ударите на законите срещу словото на омразата. Вече са се научили да го правят и едва ли някой от тях днес открито ще говори срещу евреите, циганите, гейовете… Но промененото им публично слово не променя начина, по който гледат на света, както и действителните им намерения, когато се доберат до властта.

„Единствено възможната коалиция“

Една от днешните анализаторски мантри, които се повтарят, за да легитимират новото правителство, е мантрата за „единствено възможната коалиция“ в този парламент. В действителност предизборната кампания беше изпъстрена с клетви, че в „никакъв случай няма да се коалираме“ с тези или онези, защото това би било „безпринципно“. Такива заявления, характерни за предизборна ситуация, нямат особен смисъл след това. Защото ако това е така, то настоящата коалиция между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ е принципна, основава се на споделени общи принципи.

През 2014 г. председателят на ЕНП Жозеф Дол посъветва ГЕРБ да не приемат „Патриотичния фронт“ като част от едно десноцентристко правителство (днес ЕНП мълчи). И наистина, тогавашната коалиция формално беше между ГЕРБ и Реформаторския блок, и между ГЕРБ и АБВ, с имплицитната, но не официализирана подкрепа на „Патриотичния фронт“, който тогава включваше само ВМРО и НФСБ, но не и „Атака“. Днес, заедно с „Атака“, коалицията вече е експлицитна, а и „принципна“.

Тезата за „единствено възможното мнозинство“ прикрива всъщност много по-голям проблем на българската политическа действителност – липсата на демократични рефлекси в политическата класа. Всъщност имаше и други възможности за коалиции, също толкова възможни и основани на компромиси. Например голяма коалиция между ГЕРБ и БСП. Но и двете отхвърлиха тази възможност, защото и двете приемаха, че ако имат преднина на изборите, ще могат да се коалират с „Обединените патриоти“. А голяма коалиция, както в Германия, например, се формира именно за да предотврати влизането във властта на партии, които под една или друга форма оспорват демократичния ред и неговите принципи. Честито, България!

Advertisements
Posted in Uncategorized | 2 Коментари

Избирай, народе!

Пак се задават избори, предсрочни (от всички парламентарни избори след 1990 г. 5 са предсрочни, а 4 са редовни). Това вече може би е показателно за нашия политически живот – кризите са по-чести от спокойните времена. В предстоящите избори обаче има много новости, които в нормални и спокойни времена биха били сензация, но сега са просто обновление. Всъщност има микс на стари партии и нови кандидати, както и на нови партии и стари кандидати.

Въпросът е: знаем ли за кого гласуваме, когато изберем някоя партийна листа? И дали това ще доведе до обновление? Както и какъв ще бъде характерът на това обновление? Изборът сега се свежда до четири възможности: „пак от същото, макар и пообновено“, „нещо ново, но и познато“, „всичко е възможно“ и „без нас е по-лошо“.

„Пак от същото, макар и пообновено“

ГЕРБ, които излизат от властта и с това вкараха страната в тази въртележка, при която нито предишният президент можеше да разпусне парламента и да насрочи избори, нито новоизбраният, демонстрират най-малко новости. Листите им се оглавяват от бивши министри най-вече, от бивши депутати и на две-три места се появяват общински съветници или генерали като Константин Попов, бивш началник на отбраната. Дали ГЕРБ не преписва от БСП с такива генералски кандидатури? ГЕРБ залага на познатото, т.е. на формулата „още от същото“. Е, Искра Фидосова я забравихме, както и Румяна Желева, а скоро това ще стане и с Кристалина Георгиева, както и бързо преминалите през министерствата фигури, избирани лично от лидера, но ГЕРБ винаги има достойни заместници за всички свои кадрови находки.

Нови лица ще се намерят и при реформаторите, най-малкото защото има и нова коалиция: „Реформаторски блок – Глас народен“. Е, днес Светльо Витков казва (без да пее), че понеже „глас народен“ е станал „глас в пустиня“, ще се обедини с реформаторите. Но доскоро също казваше (21 юли 2014): „Смятам, че партийното коалиране притежава качествата на брак по сметка: женят се, за да увеличат богатството и властта си, другото са подробности.“

Като ново лице в листата на „Реформаторски блок – Глас народен“ се явява председателката на БДФ Жаклин Толева, която води в Габрово. Тя ще бъде до друг водач на листа в Пловдив от коалицията, но от земеделския съюз, Николай Ненчев. БДФ е „Български демократичен форум“, организация, създадена като идеен наследник на Българските национални легиони. Дали земеделецът Никола Петков не би се обърнал в гроба си, когато разбере за тази коалиция? Реформаторите замениха ДСБ с БДФ и добавиха „Глас народен“ – резултатът от уравнението е еклектика. Но такава, която демонстрира готовност да се подкрепи ГЕРБ във формулата „пак от същото“.

„Нещо ново, но и познато“

БСП демонстрира в най-голяма степен обновление, което и се очаква от партия в опозиция, която се надява да поеме правителството. Ръководството на партията е изчислило, че 40% от листите са нови лица, което изглежда като революция. Но от друга страна това означава, че 40% от досегашните депутати, сред които няколко знакови фигури на партията, не са в листите. Защо ли? И сред новите лица има такива, които показват стремеж БСП максимално да разшири обхвата си, дотолкова, че да събере на едно място личности с противоположни разбирания за обществото и неговото бъдеще. Радикализмът на социолога Иво Христов или на журналиста Александър Симов, критичността им към Европейския съюз, афинитетът им към антиглобализма представян от Донад Тръмп или Виктор Орбан, одобрението им за Владимир Путин, как ще се съчетаят с разбиранията на Кристиян Вигенин или пък на Драгомир Стойнев. Като не поиска или не можа да намери общ език с АБВ и Движение 21 за президентските избори, БСП се опитва да привлича отвсякъде в левицата, пък каквото дойде.

За промяна говори и новата коалиция между АБВ и Движение 21. Вярно, доскоро личеше несъвместимост между Татяна Дончева и Георги Първанов, но смяната на ръководството в АБВ създаде друга възможност. Тук също има познати и непознати лица, някои нови. Въпросът е, дали това е алтернатива по-скоро на БСП, както възникнаха тези проекти, и ако е така, как си представят участие в новия парламент (ако успеят)? Ще останат ли в опозиция към ГЕРБ (една година АБВ беше в коалиция с Борисов), ще останат ли в опозиция на БСП, ако тя излезе начело? И кой им е главният противник: ГЕРБ, десните около Кънев и Иванов, БСП?

„Всичко е възможно“

Онези, от които ще зависят мнозинствата са и нови, и стари. Класическият балансьор ДПС не е сам на терена – има сериозни конкуренти, макар те да се представят за негови противници. Но ДПС също не е вече само едно на по-тесния си терен. ДПС или ДОСТ (в коалиция с партията на Касим Дал) ще е труден избор в средите на българските турци, мюсюлмани и не-турци и не-мюсюлмани, които се включиха в листите. Каква е разликата между Карадайъ и Местан, между Доган и Дал – хора, доскоро в една партия и с еднаква кауза? Отвътре подсказват, че едните били патриотична партия, а другите – подкрепяни от Турция. Това е за незапознатите – все трябва да има някакво обяснение.

Всъщност борбата е за надмощие в групата на българските турци и мюсюлмани, отношението към Турция не разделя двете фракции (нито към Русия или НАТО – това не интересува никого във въпросната група). Неизвестното, но по-интересното: с кого ще бъдат ДПС и ДОСТ и за кого биха били удобен или търпим съюзник? Никой не казва.

Полярно на ДПС се представя Патриотичният блок, който за разлика от останалите, се обедини. Трите му съставки успяха изглежда без много напрежение и конфликти да си поделят общите листи, егото и на тримата партийни лидери е запазено. Тук също могат да се намерят нови лица, по-скоро пришълци от други партии, но затова по-надолу. „Патриотите“ (какъв етикет, нали!) казват (с цялото си поведение), че те са по-приемлив балансьор от ДПС, отворени, както изглежда, и надясно, и наляво. Всичко е възможно, но също така „винаги сме готови“, но също така „със сигурност сме вътре“. Дали на това му казват win-win стратегия?

Най-нов е Веселин Марешки с партията „Воля“. Всъщност не съвсем, защото той вече се пробва в политиката и в кампаниите си за цените на горивата, и в лобирането за правата на аптечните мрежи, и като кандидат за президент. Листите на новата партия „Воля“ са от близки сподвижници на Марешки  в предишни политически и бизнес проекти (дали има разлика?), като например партията „Либерална алтернатива“, за която вече не си спомняме. По-важното е, с кого тези кандидати на „Воля“ си представят, че могат да управляват заедно: с ГЕРБ ли (тогава, какво е новото), с БСП ли (защо не го казват), или смятат да бъдат „конструктивна опозиция“ (евентуално на Негово Величество). Всичко е възможно, „стига да сме и ние“.

„Без нас е по-лошо“

Има и партии, които отсега заявяват, че не се борят за участие в правителството (евентуалното мнозинство), а само в парламента. Посланието е, че без тях ще е по-лошо (като състав на НС, като парламентарни дебати и т.н.). Очакването е евентуално към следващите избори.

Отвъд сегашните реформатори, в средите на ДСБ и „Протестна мрежа“ също има обновление – нови лица и нови етикети. Всъщност първо има нови етикети: „Нова република“ на Радан Кънев и „Да България“ на Христо Иванов. Най-непонятното е, защо тези двама идейни съмишленици останаха разделени и дори направиха всичко, за да покажат, колко са различни. „Нова република“ ще обединява дясното (истинското, доброто, консервативното), а „Да България“ не е нито дясна, нито лява. А иначе едни и същи либерални и интелектуални среди, които обаче продължават да се чудят, дали БСП им е по-голям противник, или ГЕРБ, като прикриват трудността на този въпрос с хипотезата за евентуална коалиция между Нинова и Борисов.

Новите проекти вкарват на терена нови лица в листите: Дани Каназирева, Александър Кьосев, Стефан Тафров, Антоанета Цонева… Дали новите лица означават също и нови идеи, сред които епичната борба срещу комунизма отстъпва пред епичната борба с корупцията и олигархията. И евентуално с кого биха продължили такава борба: с ГЕРБ и РБ ли (партньорите от ЕНП), или „сам воинът е воин“?

Юруш на мажоритарното гласуване!

Е, ако е така трудно да разберем, дали гласувайки за една или друга партия ние избираме онези, които искаме, хайде да видим предлаганото мажоритарно гласуване. Казват, че тогава ще избираме не партии, а личности. Новината е, че и сега го правим, но рядко го забелязваме. Вижте!

Ако вашият човек е Слави Бинев, тогава днес изберете ДПС в София (23 МИР). Но ако на Европейските избори през 2009 г. сте избрали отново Слави Бинев, значи тогава сте подкрепяли „Атака“, а през 2014 г., ако отново за него сте гласували, значи сте гласували за „Националния фронт за спасение на България“.

Ако изберете Петър Николов и и сте от Ловеч, той е водач на листата на Обединените патриоти от квотата на „Атака“, партията на Волен Сидеров. Но ако през 2009 г. сте гласували също за Петър Николов, тогава сте били привърженик на „Синята коалиция“. Също така, ако през 2013 г. пак сте гласували за Петър Николов, но този път във Велико Търново, значи сте решили тогава да подкрепите „България на гражданите“, партията на Меглена Кунева.

Ако решите да гласувате за Явор Хайтов, във Враца ще подкрепите новата коалиция „Реформаторски блок – Глас народен“. Там той е водачът на листата, от партия „Земеделски народен съюз“. Но ако сте гласували да Явор Хайтов и през 2014 г., тогава сте подкрепили листата на „България без цензура“ на Николай Бареков. Подобна трансформация се сторили и ако гласувате за Георги Ковачев в Търговище или за Вергил Кацов в Кюстендил (като в последния случай сте подкрепяли не само БЗНС, но също РЗС на Яне Янев, „Гергьовден“ и няколко други партии).

Ако обаче искате да гласувате за Евгени Михайлов, то сега ще подкрепите ДОСТ в София (24 МИР). Той беше видна фигура на СДС и борец срещу комунизма (през 1990 г. помогна за оставката на тогавашния президент Петър Младенов и направи всичко по силите си да осуети избирането на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН през 2016 г.). Е, през юни 2014 г. той заявява в телевизия „Европа“: „Покачването на гласовете за ДПС не са резултат от увеличението на гласовете от българските турци и мюсюлмани, напротив, те губят в тези райони, но печелят в градове, където има силно циганско малцинство. Над 40% от циганите в България са гласували за ДПС. Това показва на какво дължи силата си това движение. А всички тези гласове са купени.“ Тогава лидер на ДПС е Лютви Местан, сегашен лидер на ДОСТ.

Е, и какво? Трудна работа са изборите, особено сегашните. Избираме едновременно индивидуално и колективно: всеки сам пуска бюлетина, но резултатът се изчислява колективно. В колективния резултат тежест има всичко, дори ако не си гласувал и така си снижил равнището на избирателната активност, със сигурност си повлиял на избирателния праг от 4% за влизане в парламента (този праг се изчислява върху броя на действителните бюлетини). Едно е сигурно – не можем да гласуваме за несъществуващото, дори и да не гласуваме (същото е). Затова ако гласуваме, да сме готови след това на натискаме онези, които са избрани (с нашия или без нашия глас) да правят (наред с другото) и нещо за всички нас.

Posted in Uncategorized | 2 Коментари

Мажоритарният блян

(публикувано в „Култура„, 2 декември 2016)

Демокрацията е власт на народа, но поради интелектуална ленивост и натрупани разочарования всъщност я разбираме като власт на мнозинството от народа, което не е същото. Разбрали са го още по времето на Аристотел. Изборите с мнозинство са инструмент за въвличане в политиката на повече хора в масовите общества, но трайно разделят съвременните общества на управляващи и управлявани.

Днес за нас демокрацията са най-вече и преди всичко избори чрез мнозинство. Затова и властта на мнозинството е толкова ценна, макар мнозинството, както е известно, да може да взима решения, които са против неговите интереси, но и против демокрацията. Последните избори и референдуми по света (избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, Колумбийският референдум срещу мирното споразумение с ФАРК, Брекзит и много други) показаха „бунт на мнозинството“, опит да се промени играта, макар и с много неясни и лоши за мнозинството последици.

У нас проява на бунта на мнозинството е последният референдум, иницииран от Слави Трифонов и неговото шоу, на който 2,5 млн. избиратели подкрепиха въвеждането на мажоритарни избори в два тура с абсолютно мнозинство за Народното събрание. На следващия ден наблюдателите на използването на Интернет регистрираха бум на търсене термина „мажоритарни избори“. Гласувалите решиха все пак да се информират, какво точно са подкрепили.

Избирателната система е съвкупността от институции, правила и норми за избор на представители от избирателното тяло. Избирателният закон, поради това, има характера на устройствен закон, както и конституцията. Затова се приема, че такъв закон е редно в демократичните режими да бъде резултат от възможно най-широк консенсус. Иначе винаги ще съществува подозрението, че е в полза на едни и във вреда на други, особено ако обществото е разделено по въпроса.

Избирателната система е един от основните елементи на представителната демокрация. От нея зависят много неща: мотивацията на избирателите, типа на партийната система, устойчивостта и ефикасността на правителствените мнозинства. В практиката са познати два основни класа избирателни системи: мажоритарни и пропорционални, като съществуват също така и междинни разновидности, както и смесени системи, съдържащи елементи както на единия, така и на другия клас. В Европа мажоритарна система се прилага единствено в 5 държави, а в 2 системата е смесена или паралелна (пропорционална и мажоритарна).

eu-elect-syst

 

elect-syst

Исторически мажоритарните системи се използват от най-отдавна. Това е така, защото в началото гласуването на изборите се е смятало повече за гражданска повинност (като държавната служба), а не за гражданско право. Гласоподаването дори в първите години на Френската революция се третира като „служба”, до която не могат да имат достъп всички. Поради това изборите имат функцията най-вече да излъчат представители в събранието, които да изберат правителството, поради което мажоритарните избори са напълно съответни на такава задача.

Най-стара е мажоритарната система в един тур. В края на ХІХ век тя се е прилагала най-много в англосаксонския свят (Великобритания, британските доминиони, САЩ, но също в Латинска Америка, Швеция, Дания, Португалия, Испания и Гърция (европейски страни с подчертано английско влияние). Затова е известна е като система first-past-the-post (първият взима всичко). Мажоритарните избори в два тура, изискващи абсолютно мнозинство, се въвеждат под натиска на Католическата църква, като междинно средство, при положение че постигането на единодушие е твърде трудно. В края на ХІХ век тя се прилага във Франция, Австрия, Италия, Германия.

Според размера на избирателния район, мажоритарните системи са: едномандатни (избира се само един представител в район) и многомандатни (избират се няколко представители от район). Според изискваното мнозинство,  мажоритарните системи са: в един тур (изисква се относително мнозинство) – още се нарича плурален вот, и в повече от един тур (изисква се абсолютно мнозинство) – още се нарича просто мажоритарен вот.

При мажоритарен едномандатен избор в един тур страната се разделя на едномандатни избирателни райони, толкова на брой, колкото са местата в избираното събрание. Всеки избирател има един единствен глас (ако гласува с бюлетина, тя съдържа едно единствено име, или в случай на комплексна бюлетина – валидна е само онази, в която е оставено или отбелязано само едно  име). Кандидатът, излязъл първи по брой на получените гласове, е избран.

Тази система се характеризира с почти систематична тенденция на усилване на броя на спечелените места от партията, която е излязла първа по броя на подадените гласове. С такава система обикновено се формират силни правителствени мнозинства. Статистически може да се докаже, че партията, която има равномерно разпределени поддръжници и достига около една трета от националния вот, има шанса да спечели всички места, ако има повече от един съперник.

Такава избирателна система се смята за приемлива в страни, където местата си оспорват две големи партии, които дълго време се редуват във властта, както е във Великобритания. В този случай съществува силна и постоянна зависимост между съотношенията на получените гласове и съотношенията на спечелените места от двете партии, като първата партия винаги и систематично получава средно с 10% повече места в парламента, отколкото гласове.

Тази система може да има крайно неприемливи последици, ако вместо състезания на две относително изравнение като подкрепа партии, имаме система с доминираща и няколко други, с по-малка подкрепа партии. Тогава мажоритарната едномандатна система в един тур може да произведе парламент, в който да има само и единствено представители на доминиращата партия, което днес се смята за недопустимо в една многопартийна демокрация.

При тази система име не само значително усилване на представителството на първата по брой на гласовете партия, но също и силна зависимост на представителството от географското разпределение на гласовете – една малка, но регионална партия може да получи представителство, докато много по-голяма от нея национална партия да остане без мандати. Парламентарните избори в Канада през 1993 г. показват този ефект. Либералите тогава получават 41,3 от гласовете, но 60% от мандатите. Консерваторите имат 16% от гласовете, но само 0,7% от мандатите. Докато Блокът на Квебек с 13,5% от гласовете (по-малко от консерваторите) получава 18,3% от местата (избирателите му са концентрирани в избирателните райони на провинцията Квебек). Подобна ситуация се е случвала в Канада и 1957 и 1959 г., а във Великобритания през 1951 и 1974 г.

В днешния британски парламент са избрани 650 депутати, от които 329 консерватори, 230 лейбъристи, 54 шотландски националисти, 8 либерал-демократи, 8 демократични юнионисти, 4 северноирлански националисти (не участват в работата на парламента), 3 уелски социалдемократи, 3 социалдемократи-лейбъристи, 2 юнионисти от Ълстър, 1 от зелените, 1 от Партията на независимостта и 5 независими (0,8% от местата). Последното илюстрира, доколко тази мажоритарна система подкрепя избора на независими от партиите депутати.

Тази система за избор е силно зависима от разкрояването на избирателните райони. Общото правило, изискващо еднакъв брой жители във всеки едномандатен избирателен район, не дефинира по никакъв начин конкретната им география. Смята се, че е достатъчно да има териториална връзка между частите на района, но формата му, конкретните селища, които той обхваща, е решение на овластения да разкроява избирателните райони. Разкрояването най-често се оправдава с необходимостта да се поправи очевидно демографско несъответствие. Например в САЩ през 1960 г. има два сенаторски избирателни окръга, които се различават драстично по своето население, защото дълго време не са били разкроявани наново с оглед на новата демографска ситуация: Лос Анжелис има 6 млн. жители и е избирал 1 сенатор в щата Калифорния, докато шерифството Стратън има 1 500 жители и също е избирало един сенатор.

През 1812 г. за изборите за Конгрес в САЩ, губернаторът на Масачузетс Елбридж Гери очертава един избирателен район, чиято форма наподобява саламандър – толкова необичайно са свързани селищата в него. Целта е да съберат на едно място преобладаващите избиратели на противника, за да може партията на Гери да спечели не много честно мнозинството от местата в щатския сенат. Резултатите са такива, че с 50 164 гласа неговата партия печели 29 места, докато опонентите с повече гласове – 51 766 печелят едва 11 места. Въпросният избирателен окръг с формата на саламандър критиците на губернатора Гери наричат с името „гемирандър”, откъдето и навлиза в политическия жаргон терминът „геримандъринг” – нечестно манипулиране на разкрояването на избирателните окръзи с цел – получаване на незаслужено предимство.

„Геримандърът”

gerrymander

В долната схема е показан начин на „геримандеринг”. В примера имаме 15 общини, обединени в една област. Трябва да ги разделим на 3 избирателни окръга (1, 2 и 3), като всеки окръг съдържа по 5 общини. Това е направено и в трите случая (А, Б и В). В областта се състезават две партии (Х и У), които приемаме, че са получили всички гласове във всяка отделна община. От примера се вижда, как според различния начин на съставяне на избирателните окръзи се получава различен резултат. В случая А партията Х не получава нито един от трите мандата, всичките ги получава партията У. Във втория случай Б, партията Х получава 1 мандат, а партията У – 2. В третия случай В партията Х получава 2 мандата, а партията У – 1. Общото съотношение на гласовете между партиите Х:У е 2:3 (6:9 общини). Най-близко до съотношението на гласовете би бил вариант Б на разкрояване на избирателните окръзи, а вариант В би обърнал резултата – партията с повече мандати ще има по-малко гласове. Вариант А е типичен за мажоритарната система с един тур – първата по гласове партия взима всички мандати.

gerrymandering

Разкрояването може да произведе произволни резултати, като усилва негативните ефекти на самата система. За да се намери решение срещу тези нечестни практики, във Великобритания се провежда периодично разкрояване на районите от политически неутрална комисия. Освен това броенето на бюлетините се извършва систематично на равнището на централната комисия на избирателния район, а не в секцията, за да се избегне използването на информацията по секциите за нечестно разкрояване на районите. Наред с всичко, тази система носи със себе си парадоксалната възможност победителят според броя на получените гласове да има по-малко мандати, отколкото втората партия. Отново примерът е с Канада – на изборите през 1979 г.: либералите тогава получават 114 мандата с 40,1% от гласовете, докато консерватори получават 136 мандата с 35,9% от гласовете.

При едномандатен избор в два тура, ако на първия тур никой от кандидатите не получи абсолютно мнозинство на гласовете (50%+1), се провежда втори тур, където, обичайно, е достатъчно относително мнозинство. Тук въпросът е, какви са условията за достигане до втория тур. В някои случаи, както във Франция в края на ХІХ век, това е било възможно за всички кандидати, дори и за тези, които не са се явили на  първия тур. Но след 1958 г. законът изисква минимум 12,5% от гласовете на първия тур, за да може кандидатът да отиде на втория тур (1/8 от гласовете). В тази система обичайно избирателите гласуват за партията, която предпочитат на първия тур, докато на втория тур най-често се стига до споразумения между партиите (предимно в двата блока на десните и левите) за взаимна подкрепа на кандидатите.

Ефектът от тази система във Франция се вижда добре от резултатите от изборите през 2007 г. Първата партия (на Никола Саркози) е свръхпредставена – с 39,5% от гласовете на първия тур получава 54,3% от мандатите. В случая и втората партия, Социалистическата, е свръхпредставена – с 24,7% от гласовете на първия тур е получила 32,2% от мандатите. Това е заради практиката на споразуменията за взаимно оттегляне на кандидатурите между левите партии в полза на най-добре представилия се ляв кандидат. СП печели за сметка на комунистите, които са недопредставени (4,3% от гласовете и 2,6% от мандатите). Крайнодесният Национален фронт, който е изолиран, не получава нито един мандат, макар да има също толкова гласове, колкото и комунистите. В днешното национално събрания на Франция има 577 депутати, от които 289 социалисти, 198 републиканци, 29 центристи, 18 леви радикали, 15 радикално леви и 26 независими (4,5%). И тук, както в британски парламент, първите две партии държат над 84% от всички места.

Дефектите на мажоритарните избори става още по-отчетливи, когато се приложат в многомандатни райони – във всеки един от тях се избира повече от един депутат. Такива избори в един тур са били провеждани в Турция и Гърция през 1950-те години. Ефектът е унищожителен за опозицията – така например през 1950 г. Демократическата партия в Турция с 53,6% от гласовете получава 408 места в парламента, докато кемалистите от Народнорепубликанската партия с 40% от гласовете получават едва 60 места. Днес такава система не се прилага никъде. Поради същите дефекти никъде днес вече не се прилага и многомандатен мажоритарен избор в два тура

Мажоритарните системи имат винаги следните последици: засилват превъзходството в мандати на партията, доминираща в броя на гласовете; другите партии, освен първите две, са силно недопредставени; броят на получените мандати силно зависи от географското разпределение на поддръжниците на партиите, а равенството на избирателите зависи от демографското равенство на избирателните райони. Същевременно никъде, където прилагат мажоритарни системи, избраните независими кандидати не са повече от неколцина и то като изключение. Мажоритарният вот никъде не е „избор на личности“, навсякъде, където се прилага, партиите имат превес в издигането на кандидатурите.

Какви са възможните алтернативи, ако искаме избирателите да гласуват не просто за партийни листи, а и за конкретни кандидати. Система, която не носи негативите на мажоритарния вот, но позволява избирателите да избират личности сред партийните листи. В Европа се прилагат две такива пропорционални системи: в Германия (смесена с компенсация) и във Финландия (пропорционална със задължителна преференция). В Германия избирателите гласуват с две бюлетини – партийна (за разпределение на мандатите) и индивидуална (за отделен кандидат). Кандидатите, получили  мнозинство в района си, са избрани. Но партиите разпределят накрая местата в Бундестага пропорционално. Във Финландия избирателят гласува в многомандатен район, но за да е валиден гласът му, не избира партия, а определен кандидат в партийната листа (която е по азбучен ред). Отделните кандидати се подреждат в общата партийна листа според получените гласове, но местата в парламента се разпределят пропорционално между партиите.

Мажоритарна система в България ще произведе такъв парламент, че никой няма да е доволен, освен най-голямата партия. Голямата част от гласовете ще бъдат „изгубени“, а представителността на Народното събрание ще е малка. Рисковете са много повече, отколкото ползите, ако изобщо има ползи.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар