Вторият тур на кметските избори: кого искаме да управлява общината

Първият тур на местните избори 2019 отмина и вече са ясни съставите на общинските съвети, които всъщност имат основната власт. Обобщението на резултатите за всички общини не е лесно, но се вижда, че почти навсякъде ГЕРБ има най-многобройната група (изключението са общините, където ДПС е първа партия и още няколко общини, където опозицията преобладава), но почти никъде ГЕРБ няма абсолютно мнозинство и ще трябва да управлява със съгласието на другите.

Известни са, обаче и спечелените кметски места от първия тур. В 158 общини са избрани кметове от първия тур (60% от всички общини), като от тях ГЕРБ е спечелил 84, следва ДПС с 33 и БСП с 15. ГЕРБ печели от първия тур също така в 8 областни града (от 28). ДПС също печели в Кърджали.

Но картата показва, че на тези избори ГЕРБ не потвърждава успеха си от 2015 г., когато спечели 9 областни града. Сега кандидатите на ГЕРБ ще се явят на балотаж в София, Варна, Сливен, Ямбол, Русе и Смолян. Но с изключение на Русе, навсякъде кандидатите на ГЕРБ имат предимство, най-често значително, след втория кандидат за балотажа. Това потвърждава хегемонията на ГЕРБ, макар и малко накърнена.

Промяната се вижда и в София, където през 2015 г. ГЕРБ спечели 7 районни кметски места, а сега само 2 (Банкя и Кремиковци). В останалите 22 района предстоят балотажи, като от тях 10 ще са с Демократична България, 8 с БСП и 4 с независими и други кандидати. Промяната е свързана и с неочаквания успех на кандидата за кмет и общински съветник Борис Бонев, който спечели мандат в съвета, без да има зад себе си политическа партия. Вярно е, че неговата неправителствена организация „Спаси София“ е отдавна позната и активна в столицата, но успехът му беше изненада.

Предстои втори тур в 107 общини, сред които големи градове. Въпросът е, кого избираме на втория тур.

Във Франция, където мажоритарна избирателна система се прилага от 1958 г. , на втория тур могат да се кандидатират онези кандидати, които на първия тур са получили най-малко 12,5% от гласовете (или 1/8 от подадените гласове за кандидатите). Това дава обикновено възможност на втория тур да се явят трима или четирима кандидати, но на практика винаги се явяват само двама. Тази система обаче почти задължава партиите да се договорят помежду си за поведението си на втория тур, дори още преди първия тур. Обичайно така се формират два големи политически блока, левицата и десницата, като партиите се договарят на втория тур да подкрепят онзи от кандидатите, който има най-много гласове от кандидатите в блока. Това прави изборите по-прозрачни и по-честни, защото договореностите се обявяват предварително. Така французите казват, че на първия тур „гласуват със сърцето си“, докато на втория тур „гласуват с разума си“.

В България по закон на втория тур на кметските избори се явяват единствено първите двама кандидати. Това поставя обикновено партиите и кандидатите, които отпадат от балотажа, пред необходимостта между двата тура за обявят, дали официално ще застанат зад някой от двамата кандидати или не. В случая трудността първо произтича от това, че на първия тур техните кандидати са били съперници на отиващите на балотажа и затова впоследствие не е лесно да се намери легитимация за евентуална подкрепа. Най-лесният отговор в такъв случай би бил дадения от Борислав Игнатов в София: той каза, че лично той няма да гласува за нито една от двете кандидатки за балотажа в София, но призова гласувалите за него да постъпят „по съвест“.

Нека видим, какъв би бил крайният резултат от изборите за кметове, ако всички избиратели на некласиралите се за балотажа кандидати решат да не гласуват изобщо (или да изберат „не подкрепям никого“, което практически при избора ще има същия ефект). Картите по-долу представят такава хипотеза в страната, както и в районите в София.

Хегемонията на ГЕРБ в страната ще стане все по-стабилна и мащабна. Но в София тя ще бъде почти абсолютна.

При такава хипотеза ГЕРБ би имал 135 кмета (с 14 повече в сравнение с 2015 г.), БСП – 32 (с 6 по-малко), а ДПС – 42 (с 9 повече). Накратко, ако всички постъпят по този начин и на втория тур се явят единствено гласувалите за първите двама кандидати, ситуацията с очевидната политическа хегемония на ГЕРБ ще се укрепи значително в местната власт. Е, при такъв случай ГЕРБ ще загубят областен град като Русе, но всяка по-голяма печалба има своята цена (защото ще управляват 24 областни града, при 21 през 2015 г.).

Балотажите се очертават пъстри: най-често между ГЕРБ и БСП, но също между ДБ и ГЕРБ, независими и ГЕРБ. Изходът от тях зависи най-вече от решението на гласоподавателите на некласиралите се кандидати, както и на негласувалите на първия тур (почти половината, ако не и повече). Какъв е характерът на този избор? (вече показах възможния резултат, ако и двете групи избиратели не гласуват на втория тур).

Промяна ще има, ако новоизбраният кмет е различен от предишния, но и предложен от различна политическа партия или инициативен комитет. Разбира се, личностите са от първостепенно значение, но в политиката не по-малко значение имат и партиите. Промяната може да бъде най-вече по отношение на политическата хегемония на ГЕРБ и това е основният залог на тези избори.

Очаквания за радикална промяна не са основателни, революция няма да има, но може да има стъпки към промяна, подготовка за по-сериозно изменение във властовата конфигурация. Тя все още предстои, но не защото ГЕРБ притежават някакви удивителни механизми, позволяващи им да се задържат на власт. Проблемът е повече в опозицията, която не може да излъчи достатъчно мощен импулс за промяна, не успява да убеди обществото, че се бъде по-добра в местната и националната власт. А освен това е не просто разединена, но и вплетена в исторически вътрешни конфликти, които не й позволяват да постигне дори само временно и ограничено единодействие (въобще не става дума за единство). Опозицията има шанс да промени нещата в София, Благоевград, Търговище, Плевен, Перник, Разград, Ловеч, Видин. Може да промени нещата и софийските райони.

Разбира се, промяната не винаги може да е към по-добро. Статуквото, една дума, която употребяваме в публичното говорене като синоним на нещо лошо, може понякога да е по-добро от предлаганата промяна. Може би така стоят нещата сега в Пловдив или Варна.

Но във всеки случай една видима промяна на тези кметски избори, макар и да не бъде толкова решаваща за промяна в националната власт (не може да има сега основания за предсрочни избори), ще зададе нова възможност. Промяната, дори да се питаме, колко е дълбока и колко е истинска, във всеки случай открива нови възможности. Запазването на статуквото, обратно, не предоставя нови възможности.

Политическата карта на България може да стане по-пъстра, но дори не това е толкова важно. Важното е, че при вече наличната политическа пъстрота на общинските съвети (повечето), новоизбраните кметове и общински съветници ще трябва да се учат на политика на съгласието, на политика на компромиса, ще трябва да приемат, че управление, което взима всичко и с никого не дели, е лошо управление (един американски политолог го нарича „канибалска демокрация“, в която победителят взима всичко).

Ситуацията е такава, че ако искат промяна, гражданите трябва да решат да подкрепят кандидат, когото в друга ситуация не биха подкрепили. Някои анализатори изтъкнаха, че такова поведение е нещо като „всички срещу ГЕРБ“ или някакво „ново ОФ“. Може и така да е, но въпросът тогава е, дали тези „всички“ приемат стабилизираща се политическа хегемония на управляващата партия. Иначе всякакви апели за промяна остават празни приказки.

В ситуация сме, когато леви, центристи или десни могат да опитат заедно да променят нещо. Ако не успеят, няма да има нищо драматично, освен че в едно обозримо бъдеще промянатта може да се окаже вече принципно невъзможна. Тези избори са голямо изпитание за здравия разум на избирателите.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Кметът 2019: политик, гражданин или мениджър

Предстоят отново местни избори, седмите поред в демократична България. Избори за кмет и общински съвет, някъде и за кметства и районни кметове. Кандидатите са от 59 партии и 7 коалиции (74 партии и 2 коалиции през 2015). Общо 36 288 души са се кандидатирали различните позиции, от тях 1 254 се кандидатират за кметове на общини. Според ЦИК сега кандидатите са два пъти по-малко, отколкото през 2015 г. Дали това е трайна тенденция не знаем, но може и да е показателно за това, доколко гражданите гледат на тези избори като на състезание с предварително известен резултат.

От какво излизаме?

През 2015 г. редовните местни избори бяха веднага след двата извънредни драматични парламентарни избори през 2013 (когато беше формирано правителството на Пламен Орешарски) и 2014 (когато ГЕРБ се завърна във властта). Тази последователност се отрази на изборния резултат през 2015 г., коментиран, както отбелязаха медиите, от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов като „най-доброто време на ГЕРБ“. Тогава от 265 кметове на общини, ГЕРБ спечели 121 (45,7%), като от тях 22 областни града (75,9%).

Избрани кметове на ГЕРБ управляват общини, чиито избиратели съвкупно са 4,66 млн., което представлява повече от 2/3 от всички избиратели. Освен това през 2015 г. кандидатите на ГЕРБ спечелиха от първия тур в 63 общини, сред които 9 областни центрове: София, Варна, Русе, Бургас, Ямбол, Стара Загора, Велико Търново, Габрово и Благоевград.

Партии Кметове на общини
ГЕРБ 121
БСП 38
ДПС 33
РБ 11
АБВ 1
ВМРО, НФСБ 3
Независими и други 58
Общо 265

БСП, като най-голямата опозиционна партия беше далече след ГЕРБ през 2015, не на последно място и като следствие от критичните за партията парламентарни избори през 2014 г. след управлението на правителството на Орешарски. Тя загуби кметските места в 5 областни града: Перник, Ловеч, Търговище, Шумен и Сливен. Със своите 38 кмета на общини, БСП „управлява“ малко на половин милион избиратели, което значително стеснява полето на нейните послания като управляваща общинска сила. Тази ситуация усилва политическата хегемония на ГЕРБ в общините, но и в национален мащаб.

Третата партия по електорална тежест, ДПС, като цяло запазва позициите си: 38 общински кмета през 2015 (35 през 2011), в районите с турско и помашко население. Засега изглежда почти невъзможно движението да бъде конкурирано на собствения му терен, една особеност на българската политическа действителност, дълго продължаваща безалтернативност. Още повече, че в 29 от тези общини движението спечели от първия тур. А и сега в част от тези общини има един единствен кандидат за кмет, от ДПС.

На тези избори конкурентната ДОСТ на бившия лидер на движението Лютви Местан се явява в коалиция с БЗНС на Николай Ненчев. Дали обаче това обединение ще има повече успех на местните избори от кратковременната коалиция на ДОСТ с НПСД на Касим Дал е проблематично. Засега българските турци изглежда нямат много възможност за избор сред партии, които специфично се обявяват като защитници на правата на малцинствата. Така ДПС няма изгледи да излезе извън своите „традиционни“ райони, евентуално за да подкрепи някоя друга партия, съперник на ГЕРБ, което укрепва политическата хегемония на последните.

(В картата защрихованите общини са спечелени кметски места на втория тур)

Ще се разклати ли хегемонията на ГЕРБ?

Първият и най-съществен въпрос на тези местни избори е, дали ще бъда разклатена или отслабена хегемонията на ГЕРБ. Досега партията беше в почти неизменен възход, като винаги излизаше първа по брой на гласовете на националните избори (над 1 милион гласа винаги). Освен това от 2007 г. насам партията утрои броя на общинските си кметове (от 41 на 121). ГЕРБ е основната правителствена партия от 2009 г. с малко прекъсване (за 1,5 година на управлението на Орешарски, ако не броим и две служебни правителства всяко по 3 месеца).

Залогът на сегашните местни избори е именно хегемонията на ГЕРБ – дали партията ще запази и увеличи общинските си кметове, или обратно, ще загуби някои от позициите си. Дали отново, като през 2015 г., ще спечели кметското място от първия тур в 63 общини.

В този аспект изглежда изборите за кмет на София са символически най-важни. От 2005 г., когато за кмет беше избран Бойко Борисов, ГЕРБ печели кметските избори в София от първия тур, без балотаж. През 2015 г. ГЕРБ спечели 21 от 24-те районни кмета в столицата (без Витоша, Средец и Кремиковци), при това в 7 от тях от първия тур (Връбница, Надежда, Люлин, Овча купел, Банкя, Панчарево и Подуене).

С кандидатурата на Мая Манолова, досегашен омбудсман, изглежда за първи път от 2005 г. в София ще има балотаж за кметското място. Тук съперничеството не е персонално – както досегашната кметица Йорданка Фандъкова, така и Мая Манолова са жени в дълъг политически опит, доказани качества и лично обаяние. Съперничеството в случая визира политическата хегемония на ГЕРБ и силно критикувания модел на управление на София, основан на мрежа от взаимни услуги и зависимости.

Мая Манолова, както е известно, се явява като независим кандидат, подкрепен от партии и граждански организации, сред които ляво-центристките БСП и АБВ, и дясно-центристкото Движение „България на гражданите“. Дали в София ще сработи някакъв вариант на „модела Макрон“ във Франция, който обедини леви и десни в един нов проект, е много трудно да се прецени. Взаимното недоверие и подозрения са видими, изглежда много трудно да се преодолеят натрупаните взаимни недоволства и несъгласия. Но, ако приемем, че отвъд тези стари и вероятно значителни различия между левите и десните има по-важна в момента цел, а именно прекратяване на политическата хегемония на ГЕРБ, то тогава би било мислимо и възможно избирането на независим кандидат от разнообразен конгломерат от организации и граждани с различни политически пристрастия. Въпросът е, кое е по-важното сега. Близките позиции между двете кандидатки за поста (никак не подценявам и другите кандидати като Борислав Игнатов, Ангел Джамбазки или Борис Бонев, които със сигурност ще мобилизират подкрепа), говорят за очаквана промяна, която обаче не е сигурна.

Не само в София има очаквания за промяна. Очаквания за наказателен вот има например в Благоевград, където кметът от ГЕРБ Атанас Камбитов се бори за трети мандат. Или във Велико Търново, където мястото на досегашния кмет от ГЕРБ се оспорва от Весела Лечева, от БСП. В Перник също се очертава оспорван балотаж между ГЕРБ (досегашния кмет) и БСП, както ще бъде оспорвана битката Пазарджик, Разград и Враца, а защо не и в Габрово или Силистра.

Странна е ситуацията в Хасково, където досегашният кмет от ГЕРБ се кандидатира но от друга партия, вероятно като резултат от конфликта свързан с бившия депутат Делян Добрев. Новият кандидат на ГЕРБ не се очертава като фаворит, а и ДПС, влиятелно в града, може да подкрепи досегашния кмет. В Търговище срещу досегашният кмет от ГЕРБ Дарин Димитров излиза Рая Матева (коалиция БСП и АБВ), която е била досега заместник кмет. Евентуален балотаж може да бъде решен с гласовете на ДПС (пак), но може би не в полза на ГЕРБ.

В Сливен също се очертава балотаж, между ГЕРБ и БСП, чийто изход не е сигурен (как ли ще призове съгражданите си да гласуват тогава Йордан Лечков, който отново е кандидат).

В Плевен, където се очертава балотаж между досегашния кмет Георг Спартански и кандидатът на ГЕРБ (втори по последните проучвания), балотажът може да се реши от БСП, чиито избиратели вероятно няма да подкрепят ГЕРБ.

Ще се разклати ли управляващата коалиция?

Местните избори, дори и при важни символни загуби на ГЕРБ (в София например), едва ли ще доведат до оставка на кабинета и предсрочни избори. Съмнявам се, че Бойко Борисов пак би изиграл с успех това представление, което му донесе победи през 2013 (макар и с известно закъснение) и 2017 г. Такова повторение сега по-скоро би имало негативни последици за електоралната тежест на ГЕРБ (най-вече поради дългото задържане на партията във властта). Но евентуално до предсрочни избори може да се стигне, ако управляващата коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ (вече само ВМРО и НФСБ) се разпадне, заради съперничеството им на местните избори.

ВМРО и ГЕРБ са в пряк сблъсък в София: кандидатът на „войводите“ Ангел Джамбазки (малко вероятно е той сериозно да обмисля смяната на евродепутатското си място с кметското, пък макар и в София) оповести, че ще забрани гей-парада в столицата и ще подкрепя Луковмарш. Кандидатката на ГЕРБ и досегашна кметица Йорданка Фандъкова, обратно, непрекъснато не разрешава Луковмарш (той се провежда въпреки това), но разрешава гей-парада.

Изявено е и съперничеството между управляващите партии в Пловдив. След като досегашният и добре познат кмет на града Иван Тотев не се кандидатира, ГЕРБ има нова кандидатура, срещу която обаче се изправя Славчо Атанасов, подкрепен от ВМРО и НФСБ. Тук БСП остава трета, но е много вероятно нейните избиратели да решат балотажа, ако отидат да гласуват. Ще е интересно, кого ще подкрепят, но управляващата коалиция очевидно ще бъде в остра вътрешна конкуренция.

В Разград, където се очертава оспорвана надпревара между ГЕРБ и БСП, разединилите се „патриоти“ отново са обединени – коалицията ВМРО, НФСБ и „Атака“ имат общ кандидат, съперник и на ГЕРБ, и на БСП. Кого ли биха подкрепили на балотажа те, остава загадка. Дали ще сработи коалиционната солидарност също не е ясно.

В телевизионно интервю от 20 октомври 2019 г. председателят на НФСБ Валери Симеонов (бивш вицепремиер, принуден да подаде оставка заради обидно публично говорене), отбелязва, че неговата партия само формално участва във властта, „а и 10-годишната управление на ГЕРБ натрупа доста негативи“.[1] Дали това е заявка за преформатиране на управляващата коалиция, или дори за нещо повече – евентуални предсрочни избори, е твърде рано да се каже. Но местните избори несъмнено ще усилят конкуренцията и може би дистанцията между ГЕРБ и „патриотите“.

Ще се обедини ли опозицията?

Хегемонията на ГЕРБ устоява вече дълго време, но съществена част от причините за това е слабостта на опозицията. Партиите и организациите, които се обявяват като опозиция, са крайно разнородни и дългосрочно обединение между тях едва ли може да има. От друга страна нито една от опозиционните партии сама изглежда няма да е в състояние да измести ГЕРБ. Ситуацията изглежда патова: хегемонията на ГЕРБ все повече е оспорвана и нежелана (дори в самата управляваща партия), но макар никой от опозицията да не е в състояние със собствени сили да я премахне, опозицията няма как да се обедини.

Всъщност това е и най-голямото политическо изпитание пред опозицията. Ако тя не успее, дори съвсем частично, например в София, или дори и в някои областни градове, а и по-малки общини, на балотажите, да се обедини макар временно, за кратко, с една ограничена програма за промяна на настоящата ситуация само, хегемонията на ГЕРБ не само ще продължи, но и ще укрепне. До степен, отвъд която промяната може да дойде или отвън, или свише.

От друга страна местните избори винаги са били в някакъв смисъл лаборатория за изпробване на нови политически коалиции и сътрудничества. Така както в Разград разединените „патриоти“ могат пак да се обединят, или в Русе БСП и АБВ да имат общ кандидат – това показва, че при определени условия стари противоречия могат да бъдат преодолени, за да се постигне промяна. По-трудно това изглежда между левите и десните, доколкото вече 30 години тези два етикета някак трайно се използват като доказателство за постоянство и принципност. Ако се вгледаме в детайлите, а често „дяволът е в детайлите“, нито левите са винаги леви, нито десните са постоянно десни. Да не говорим за епичната борба, кой е „автентичен“ и кой само привиден. Ето защо тези избори са и шанс да се изпита нещо ново, нещо, което не се е случвало, което би могло, както при Гордиевия възел или при Колумбовото яйце, да предложи неочаквано решение (неочаквано, но решение).

Предстои да видим. Във всеки случай, изглежда, има и още нещо вероятно положително. На сегашните местни избори изглежда са по-малко кандидатите на местни бизнес-партии, които гледат на общините си като на предприятие, което могат да експлоатират (или източват). Кметът не е мениджър на предприятие, макар да очакваме от него да се отнася към общината като добър стопанин. Той или тя не е мениджър, а политическо лице, което търси подкрепата на гражданството за реализирането на проект. Кметът не трябва да управлява общината така, както се управлява предприятие, защото общината не е търговско дружество, чиято основна цел е печалбата. Общината е човешка общност, където различни хора живеят заедно и задачата на кмета е да организира това съвместно живеене по начин, който да не създава у гражданите усещането, че са забравени, изолирани, отхвърлени. Основен елемент на политиката в една община не е „връзването“ на общинския бюджет (често сведено до „разпределение на порции“), а запазване и укрепване на целостта на общността, която живее в общината, нейната интеграция. Кметът трябва да създава условия за това, гражданите да гледат на общината като на своя собствена територия и общност, за която си заслужава да се грижиш, а не нещо чуждо и враждебно.

 

[1] https://www.dnevnik.bg/politika/2019/10/21/3979277_valeri_simeonov_10-godishnoto_upravlenie_na_gerb/

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Новата истерия за изучаването на комунизма

Ако беше 1990 г., щях да разбера – тогава комунизмът беше гореща тема и обществото активно участваше в дискусията. Тогава антикомунизмът имаше своите логични опори, защото обществото тъкмо беше започнало своя демократичен преход и напускаше „стария режим“. През 2019, тридесет години по-късно, този „позакъснял антикомунизъм“ ми се струва неуместен. Но неговото завръщане, имам предвид проявлението му като подновяване на дебата за комунизма (как именно той да се изучава), е симптом на нещо друго и за него именно трябва да се говори. Смятам, че е симптом на ултраконсервативната вълна, която ни залива, и която, парадоксално или не, отваря широко вратата за един нов фашизъм (в общ, генерически смисъл, защото тук няма да разграничавам „фино“ италианския фашизъм от немския нацизъм).

Скандалът с учебниците по история

Има ли скандал, както оповестиха немалко медии? И какво е естеството на този скандал? Основните тези четем в писмото на фондация „Истина и памет“ до министъра на образованието и науката от 18 юни 2019 г., подписано от Христо Христов и Евелина Келбечева. Става дума за новите учебници по история и цивилизация за България за Х клас на издателствата „Анубис”, „Просвета”, „ Рива”, Домино” и Булвест 2000”. Основните критики са (наред с другата, защото текстът е дълъг), че не се обяснява „смяната на цивилизационните модели“, „някои от фактите за периода 1944-1989 г. са поднесени тенденциозно, други непълно, а трети са напълно спестени“ (с изключение на учебниците на „Рива” и Просвета”), „отсъства ясно изразен акцент какво е икономическото завещание на режима през 1989 г.“, „по никакъв начин не е представена ролята на ДС“, „неадекватно е представен и проекта за присъединяване на България към СССР“, „преднамерено не са акцентирани най-важните характеристики на тоталитарния комунистически режим – политическия терор, репресивната система, тоталната съветизация на странат“, наличие на „откровени пропагандни клишета като например „въвеждането на безплатно образование и здравеопазване“.

В заключение писмото завършва с призив: „Ние считаме, че този тенденциозен и манипулативен характер на някои от учебниците в раздела за комунистическия режим (1944-1989), както и урока за Прехода към демокрация са обективни основания повереното Ви министерство да предприеме необходимите мерки за спиране или фундаментална преработка на тези учебници.“

Реакцията на МОН не закъснява, на 25 юни министър Красимир Вълчев заявява по БНТ: „Това, което аз видях и колегите, това, което са видели и тези историци, които са реагирали, е, че има минимализиране на някои факти, недостатъчен акцент върху тези базови характеристики на периода. Има също така опит да се даде положителен акцент върху други, не толкова съществени елементи. Има си и някои откровено провокативни текстове, затова съм дал препоръки на издателствата да ги коригират“. Жалко е, че решението на МОН стана почти незабавно, без обсъждане, без изслушване на повече мнения.

Последваха и други реакции, като становището на Института за изследване на близкото минало, в което се заявява: „Така в учебниците се появява едно непреодолимо противоречие между теоретичното дефиниране на комунизма като тоталитарен и частичното му реабилитиране.“ Претенцията на някои от авторите на учебници, че комунизмът трябва да бъде представян обективно, се квалифицира в това становище като „негационизъм“, понятие, с което се назовава в немската историография за нацизма „частичното оправдаване на формално осъжданата система“. В становището се заявява също: „Ето защо най-важното в представянето на комунизма в учебника е недвусмисленото и ясно представяне на проблема за комунистическия тоталитаризъм във всички негови водещи характеристики, неизменно в имплицитно или експлицитно сравнение с демократичната форма на управление. И не само класическия тоталитаризъм от времето на сталинизма или ранния живковизъм, но и по-късното му „мирно“ превъплъщение, когато тоталното наблюдение, контрол и шантаж поемат функциите на открития терор и лагерите.“

Истината за комунизма? Коя?

Невероятно е, че именно сега отново се разпалва един дебат, който мислех, че поне след 2001 г. е отшумял. Всъщност, за какво става дума? Изучаването на комунизма в училище? Изобщо или в точно определен канон? Просто осъждане на комунизма? Или предоставяне на инструменти за разбирането на един все още важен период в близката история на България? Или, както в многобройни декларации, текстове, интервюта, инициаторите на кампанията искат в учебниците да влезе „истината за комунизма“.

Но въпросът има и друга страна: каква е автономията на академичните учени (повечето все още уважавани хора), когато, спазвайки стандартите на МОН, предлагат авторски учебници? Лично прегледах раздела за комунизма на издателство „Булвест“, не намерих нищо, което да разтревожи радетелите за истината. Напротив, там има подзаглавия като „Разправа с опозицията“, „Утвърждаване на тоталитарния режим“, „Кулминация на политическия терор“, „България – най-верният съветски сателит“, „Личният режим на Тодор Живков“, „Крах на тоталитарния режим“ и в текста става дума за това. Но явно за инициаторите на кампанията това не е достатъчно. Не е казано достатъчно за това, колко много тоталитарен и лош е комунистическият режим?

Всъщност, ако става дума за политически режим, е едно, но ако става дума за обществото като цяло – нещо друго. Това, което разбираме в днешната дискусия за комунизма е именно периодът на знаменитите 45 години в българската история. Време на поне три житейски поколения, но при това всяко едно от тях преживяло по свой начин комунизма. Да не говорим, че на индивидуално равнище това също е вярно. Но могат ли учебниците да обобщят това различно преживяно. В писмото на „Истина и памет“ се отбелязва, че „удивително малко са документалните свидетелства, в това число и мемориални материали и разкази за човешки съдби.“ Човешки съдби, значи много, значи различни. Кои от тях трябва меродавно да влязат в учебниците? Всички или само на онези, които са били репресирани, гонени, спирани?

Затова казах, че този дебат ме връща в началото на 1990.те години. Тогава беше нормално, логично, именно такива хора, подложени на мълчание дотогава, да говорят за своите преживявания. Техният разказ за комунизма беше легитимен, но също и очакван, насърчаван, подкрепян, приоритетен. Тридесет години по-късно едва ли може да има приоритетен разказ за комунизма, мнозина биха разказали живота си така, че днешните критици на комунизма да привидят в това „носталгия“. Но такъв разказ също е легитимен. Въпросът е, какво от тези разкази да влезе в учебниците и дали един преднамерен избор, включително на езика, няма да създаде един нов канон, огледален образ на канона от времето на комунизма, когато учебниците бяха подчинени на една официална позиция.

Единственият смислен дебат в случая би бил по отношение не просто към комунизма, а към насилието в политиката изобщо. Към последиците от насилието в обществото, към преживяването на насилието. Както и за това, че няма вечен авторитарен режим, че всичко зависи от поведението на хората, от тяхната съпротива срещу насилието и от представите им за бъдещето. Но и че демокрациите също могат да се провалят.

Но какво е комунизъм?

Вече казах, че нашият дебат употребява думата, за да назове системата (политическа и икономическа) от 1944 до 1989 г. Всъщност би трябвало да се отмести началото й малко по-напред, например 1947-1948 г. (новата конституция, национализацията, забраната на опозицията и т.н.). Но най-вече става дума за политически режим, квалифициран като тоталитарен, съществувал като прототип в СССР, но установен и по цяла Централна и Източна Европа след Втората световна война.

Комунизмът, обаче, е много по-широко явление от системата в съветския свят, макар именно Съветската революция от 1917 г. да се свързва с неговото начало. То е, защото тази революция обявява, че ще реализира проекта на Карл Маркс от 1848 г., макар да прави нещо много по-различно. От едно проектирано от Маркс общество без частна собственост („свободна асоциация на производителите“) и без държава (самоуправление), съветската система изгради общество без частна собственост, но с тоталитарна държава. Но това – между другото.

По-важното е, че комунизмът се развива в историята на политическите идеи като проект за некапиталистическа модернизация на обществата. При това – ускорена модернизация, разбирана като създаването на индустриално, урбанизирано и образовано общество. Владимир Ленин, последовател, но и ревизионист на Маркс, ни е оставил две формули за неговото разбиране за комунизма. Първата е много известна: „Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна“. Втората е почти неизвестна, в един текст от 1918 г.: „Съветска власт плюс пруския ред на железниците, плюс американската технология и организация на тръстовете, плюс американското обществено образование, това е социализъм“.[1] Дали това определение може да влезе в учебниците днес?

Един от най-значителните анализатори и критици на съветския комунизъм Янош Корнай в мащабното си изследване „Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма“ отбелязва: „Едно от главните достижения на системата е да осигури основна икономическа сигурност на масите, които се приспособяват към нея“. Той изброява 6 измерения на сигурността: пълната заетост, безплатното образование, всеобхватната обществена пенсионна система, липсата на бездомни, социалната мрежа за всички, значително по-голямата от капиталистически страни обществена сигурност и ниска престъпност[2]. Разбира се, това има и своята тъмна страна, включително заради съществуването на една полицейска държава, но „нищо не е безплатно“.

Това може ли да стане част от учебниците по история, или ще се сметне за твърде благосклонно към комунизма? Също така, ще влезе ли в учебниците дефиницията за сталинизма на един от първите му критици, комуниста Лев Троцки, който определя системата като „диктатура на бюрокрацията върху цялото общество“. И ще обяснят ли учебниците фразата на Вацлав Хавел, че посттоталитарната система (има предвид т.нар. „реален социализъм“ от 1960-те години) е „историческа среща на диктатурата и консуматорското общество[3]

За мене няма никакво съмнение, че да се разкаже историята на комунистическия режим в България на около 40 страници в учебника е истинско интелектуално и академично предизвикателство и се отнасям с респект към историците, заели се с това. Но мисля, че трудността на разказа включва и избора на авторите, както и етически ангажимент. Не трябва да се пренебрегват насилията, но историята не е единствено и само низ от насилия, а е и история на обществата и на живелите в тях хора.

Стратегията на приравняването на комунизъм и нацизъм

Но днешната кампания, именно защото е учудващо късен феномен на антикомунизъм, е свързана с нещо друго и то е по-малко безобидно от дискусията за съдържанието на учебниците. Част от аргументите на инициаторите на кампанията са в духа на необходимостта комунизмът да се третира наравно с нацизма като тоталитарна система. Това „равно третиране“ е стар спор в обществата, който има произхода си сред определени консервативни политически среди, които имат проблем не толкова с комунизма, колкото с нацизма.

Първата страна на този проблем е, че нацизмът е квалифициран като крайно-дясна идеология, стъпваща на съвкупност от реакционни десни идеи за превъзходството на бялата раса, за цивилизоващия империализъм, за естествените йерархии в обществото, за защитата на социалния ред със сила. Затова и мнозина днешни десни консерватори предпочитат да квалифицират тази идеология като лява, позовавайки се на официалния й етикет – национал-социализъм. Някак е много удобно нацизмът да се определи като някаква разновидност на социализма.

Втората страна на този проблем е, че в страни като Германия, Италия, но също така и Франция, старата десница между двете световни войни има трудността да се демократизира след видимото й сътрудничество с фашистите и нацистите. В Германия и Италия това става с помощта на Съюзниците, когато се създават десноцентристките християндемократически партии след 1945 г.. Във Франция тази демократизация се осъществява от Шарл де Гол, произхождащ от десницата, но противопоставил се на сътрудничеството с нацистите и съюзил се с комунистите във Франция.

В много текстове посветени на тоталитаризма, всъщност се сравняват и някак равнопоставят трите класически тоталитарни експеримента – в Италия на фашистите, в Германия на нацистите и в СССР на болшевиките. В един текст за тоталитаризма, публикуван през 1995, полският философ Кшищоф Помиан задава въпроса: „Приемливо ли е да поставим на едно място три толкова различни феномена, каквито са били фашизма, нацизма и болшевизма? В частност, приемливо ли е да търсим сходства между тях? Един такъв подход не допуска ли предварително, че става дума за три разновидности от един и същ род, което именно трябва да се покаже?[4] Помиан приема допустимостта на сравнението, но изтъква важността на различията в идеологиите, организацията и упражняването на властта. Той отчита също и значението на Втората световна война при такова сравнение – на едната страна са фашизмът и нацизмът, на другата страна – болшевизмът.

Но да се върнем към приравняването, не казвам сравнението. Приравняването предполага еднаквост, еднаква същност, а оттам – еднакво осъждане като тоталитарни експерименти. Инициаторите на кампанията напомнят многократните усилия комунизмът да бъде осъден по същия начин, както в Европа са осъдени фашизмът и нацизмът. И се учудват, че това все още не е станало, въпреки многобройните резолюции на ПАСЕ, както и приетите в бившите комунистически държави закони, обявяващи комунизма за престъпен режим.

Георги Лозанов, в статия в „Дойче веле“, обяснява целта на кампанията: „Целта е да се преодолее устойчивата асиметрия в средното образование, според която тоталитаризъм е само фашизмът, а комунизмът не е – заради историческото алиби на антифашизма.“ Именно това „историческо алиби“ днес е особено под прицела на критиците на комунизма: наистина ли комунизмът е антифашистки? В подкрепа на твърдението за „фалшивия антифашизъм“ на комунистите се дават най-вече примери около съветско-германския пакт за ненападение от август 1939 г. и подялбата на Полша, съпътствана от известни вече кадри на съвместни паради на нацистките и съветските военни части в Полша, както и присъствието на германска военна делегация на парада на Червения площад в Москва през ноември 1940 г.

Още нещо – в интернет се разпространява стих, приписван на съветския пролетарски поет Владимир Маяковски, който гласи следното:

Товарищи фашисты, милости просим.
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные обятья!

 Пролетарии, стройтесь в единую линию –
Сегодня командуют Тротцкий и Муссолини!
Красное знамя борьбы пролетариев
Сегодня развенуто от России до Италии!

Цитира го и в своя текст в портал „Култура“ Димитър Бочев, като посочва, че целта му е „да постави знак за морално равенство между нацизъм и комунизъм“.  Наистина, колко е удобно да намериш такива думи в подкрепа на фашистите у Маяковски! Само че това е фейк, автор на стихчето не е Маяковски, който иначе е остър противник на фашистите, а поетът и преводачът Марьян Беленький, който през 2010 г. публикува стихчето в своя блог (искайки да покаже, колко невнимателни са читателите на Интернет). Ако вземете стихчето и го „пейстнете“ начисто, в празното поле между двете четиристишия се появява разрешението на енигмата: Автор этих стихов – Марьян Беленький.[5]

Колкото до „негационизма“, нека не забравяме, че именно съветският комунистически лидер Никита Хрушчов в своя „секретен доклад“ през 1956 г. (бързо разпространен и дори отпечатан в 1 млн. екз.) говори за „жертвите на деспотизма на Сталин“, „злоупотреба с властта“, „масов терор“, „жестоки и нечовешки мъчения“… [6] Трудно е да си представим, например Гьобелс, да каже това за Хитлер след смъртта му.

Приравняването на нацизма и комунизма има една очевидна спънка – съюзник на Чърчил е бил Сталин, а не Хитлер. А нацисткият режим загива в една разрушителна, включително за Германия, война. Комунизмът просто си отива, навсякъде из Източна Европа комунистическите режими падат като къща от карти, сякаш против всякакъв здрав разум, убеждаващ хората в силата им. Тази разлика също не е без значение, когато впоследствие се говори за осъждането на тоталитарните политически режими.

Но приравняването на нацизма и комунизма съдържа в себе си една имплицитна програма – и двата режима са еднакво лоши, значи нацизмът не е по-лош (дори в някои текстове се изказват аргументи в полза на превъзходството му над сталинизма). И ако днес трудно ще видим на терена в България истински опасни неосталинисти, то истински опасни неонацисти има, има „Луковмарш“, има и публично говорене в стила на най-добрите образци на нацисткия расизъм. Ето затова приравняването на комунизма и нацизма, дори с благородното намерение да се отхвърли насилието в политиката, може да доведе до неочаквани последици – несъзнателното легитимиране на крайно-десните идеи, хранителната среда на неонацизма.

Да си антикомунист по убеждение е въпрос на избор, възможен публично след 1989 г. в България. Но да си антикомунист по професия, това вече е съвсем друга работа. Опасявам се, че днес, в началото на ХХІ век, тридесет години след разпада на съветската комунистическа система и края на съветския комунистически експеримент, борбата с комунизма (или неговите останки) е много повече въпрос за защита на професионалното поле на реализация, отколкото на лични убеждения.

[1] Ленинский сборник, т.36, стр. 31.

[2] Корнай, Янош. Социалистическата система. Политическа икономия на комунизмаАкадемично издателство „Проф. Марин Дринов“1 София1 1996, с. 291-293.

[3] Berend, Ivan. Central and Eastern Europe 1944-1993. Detour from the Periphery to the Periphery.- Cambridge university press, 1996, p. 155.

[4] Pomian, Krzystof. Qu’est-ce que le totalitarisme. In: Ferro, Marc (présenté par). Nazisme et communisme. Deux régimes dans le siècle. (Recueil de textes), Hachette Littératures, 1999, p. 143.

[5] Блогът на поета: https://belenky.livejournal.com/2349828.html#comments;

Както и информацията за този мит: http://wiki.istmat.info/%D0%BC%D0%B8%D1%84:%D0%BC%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B8_%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BD_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B8_%D1%84%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B7%D0%BC

[6] Цит. по Бранко Лазич. Исторический очерк. Никита Хрущев, доклад на закрытом заседании ХХ съезда КПСС. Overseas Publications Interchange Ltd, 1986, с. 45-122.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара