Избирай, народе!

Пак се задават избори, предсрочни (от всички парламентарни избори след 1990 г. 5 са предсрочни, а 4 са редовни). Това вече може би е показателно за нашия политически живот – кризите са по-чести от спокойните времена. В предстоящите избори обаче има много новости, които в нормални и спокойни времена биха били сензация, но сега са просто обновление. Всъщност има микс на стари партии и нови кандидати, както и на нови партии и стари кандидати.

Въпросът е: знаем ли за кого гласуваме, когато изберем някоя партийна листа? И дали това ще доведе до обновление? Както и какъв ще бъде характерът на това обновление? Изборът сега се свежда до четири възможности: „пак от същото, макар и пообновено“, „нещо ново, но и познато“, „всичко е възможно“ и „без нас е по-лошо“.

„Пак от същото, макар и пообновено“

ГЕРБ, които излизат от властта и с това вкараха страната в тази въртележка, при която нито предишният президент можеше да разпусне парламента и да насрочи избори, нито новоизбраният, демонстрират най-малко новости. Листите им се оглавяват от бивши министри най-вече, от бивши депутати и на две-три места се появяват общински съветници или генерали като Константин Попов, бивш началник на отбраната. Дали ГЕРБ не преписва от БСП с такива генералски кандидатури? ГЕРБ залага на познатото, т.е. на формулата „още от същото“. Е, Искра Фидосова я забравихме, както и Румяна Желева, а скоро това ще стане и с Кристалина Георгиева, както и бързо преминалите през министерствата фигури, избирани лично от лидера, но ГЕРБ винаги има достойни заместници за всички свои кадрови находки.

Нови лица ще се намерят и при реформаторите, най-малкото защото има и нова коалиция: „Реформаторски блок – Глас народен“. Е, днес Светльо Витков казва (без да пее), че понеже „глас народен“ е станал „глас в пустиня“, ще се обедини с реформаторите. Но доскоро също казваше (21 юли 2014): „Смятам, че партийното коалиране притежава качествата на брак по сметка: женят се, за да увеличат богатството и властта си, другото са подробности.“

Като ново лице в листата на „Реформаторски блок – Глас народен“ се явява председателката на БДФ Жаклин Толева, която води в Габрово. Тя ще бъде до друг водач на листа в Пловдив от коалицията, но от земеделския съюз, Николай Ненчев. БДФ е „Български демократичен форум“, организация, създадена като идеен наследник на Българските национални легиони. Дали земеделецът Никола Петков не би се обърнал в гроба си, когато разбере за тази коалиция? Реформаторите замениха ДСБ с БДФ и добавиха „Глас народен“ – резултатът от уравнението е еклектика. Но такава, която демонстрира готовност да се подкрепи ГЕРБ във формулата „пак от същото“.

„Нещо ново, но и познато“

БСП демонстрира в най-голяма степен обновление, което и се очаква от партия в опозиция, която се надява да поеме правителството. Ръководството на партията е изчислило, че 40% от листите са нови лица, което изглежда като революция. Но от друга страна това означава, че 40% от досегашните депутати, сред които няколко знакови фигури на партията, не са в листите. Защо ли? И сред новите лица има такива, които показват стремеж БСП максимално да разшири обхвата си, дотолкова, че да събере на едно място личности с противоположни разбирания за обществото и неговото бъдеще. Радикализмът на социолога Иво Христов или на журналиста Александър Симов, критичността им към Европейския съюз, афинитетът им към антиглобализма представян от Донад Тръмп или Виктор Орбан, одобрението им за Владимир Путин, как ще се съчетаят с разбиранията на Кристиян Вигенин или пък на Драгомир Стойнев. Като не поиска или не можа да намери общ език с АБВ и Движение 21 за президентските избори, БСП се опитва да привлича отвсякъде в левицата, пък каквото дойде.

За промяна говори и новата коалиция между АБВ и Движение 21. Вярно, доскоро личеше несъвместимост между Татяна Дончева и Георги Първанов, но смяната на ръководството в АБВ създаде друга възможност. Тук също има познати и непознати лица, някои нови. Въпросът е, дали това е алтернатива по-скоро на БСП, както възникнаха тези проекти, и ако е така, как си представят участие в новия парламент (ако успеят)? Ще останат ли в опозиция към ГЕРБ (една година АБВ беше в коалиция с Борисов), ще останат ли в опозиция на БСП, ако тя излезе начело? И кой им е главният противник: ГЕРБ, десните около Кънев и Иванов, БСП?

„Всичко е възможно“

Онези, от които ще зависят мнозинствата са и нови, и стари. Класическият балансьор ДПС не е сам на терена – има сериозни конкуренти, макар те да се представят за негови противници. Но ДПС също не е вече само едно на по-тесния си терен. ДПС или ДОСТ (в коалиция с партията на Касим Дал) ще е труден избор в средите на българските турци, мюсюлмани и не-турци и не-мюсюлмани, които се включиха в листите. Каква е разликата между Карадайъ и Местан, между Доган и Дал – хора, доскоро в една партия и с еднаква кауза? Отвътре подсказват, че едните били патриотична партия, а другите – подкрепяни от Турция. Това е за незапознатите – все трябва да има някакво обяснение.

Всъщност борбата е за надмощие в групата на българските турци и мюсюлмани, отношението към Турция не разделя двете фракции (нито към Русия или НАТО – това не интересува никого във въпросната група). Неизвестното, но по-интересното: с кого ще бъдат ДПС и ДОСТ и за кого биха били удобен или търпим съюзник? Никой не казва.

Полярно на ДПС се представя Патриотичният блок, който за разлика от останалите, се обедини. Трите му съставки успяха изглежда без много напрежение и конфликти да си поделят общите листи, егото и на тримата партийни лидери е запазено. Тук също могат да се намерят нови лица, по-скоро пришълци от други партии, но затова по-надолу. „Патриотите“ (какъв етикет, нали!) казват (с цялото си поведение), че те са по-приемлив балансьор от ДПС, отворени, както изглежда, и надясно, и наляво. Всичко е възможно, но също така „винаги сме готови“, но също така „със сигурност сме вътре“. Дали на това му казват win-win стратегия?

Най-нов е Веселин Марешки с партията „Воля“. Всъщност не съвсем, защото той вече се пробва в политиката и в кампаниите си за цените на горивата, и в лобирането за правата на аптечните мрежи, и като кандидат за президент. Листите на новата партия „Воля“ са от близки сподвижници на Марешки  в предишни политически и бизнес проекти (дали има разлика?), като например партията „Либерална алтернатива“, за която вече не си спомняме. По-важното е, с кого тези кандидати на „Воля“ си представят, че могат да управляват заедно: с ГЕРБ ли (тогава, какво е новото), с БСП ли (защо не го казват), или смятат да бъдат „конструктивна опозиция“ (евентуално на Негово Величество). Всичко е възможно, „стига да сме и ние“.

„Без нас е по-лошо“

Има и партии, които отсега заявяват, че не се борят за участие в правителството (евентуалното мнозинство), а само в парламента. Посланието е, че без тях ще е по-лошо (като състав на НС, като парламентарни дебати и т.н.). Очакването е евентуално към следващите избори.

Отвъд сегашните реформатори, в средите на ДСБ и „Протестна мрежа“ също има обновление – нови лица и нови етикети. Всъщност първо има нови етикети: „Нова република“ на Радан Кънев и „Да България“ на Христо Иванов. Най-непонятното е, защо тези двама идейни съмишленици останаха разделени и дори направиха всичко, за да покажат, колко са различни. „Нова република“ ще обединява дясното (истинското, доброто, консервативното), а „Да България“ не е нито дясна, нито лява. А иначе едни и същи либерални и интелектуални среди, които обаче продължават да се чудят, дали БСП им е по-голям противник, или ГЕРБ, като прикриват трудността на този въпрос с хипотезата за евентуална коалиция между Нинова и Борисов.

Новите проекти вкарват на терена нови лица в листите: Дани Каназирева, Александър Кьосев, Стефан Тафров, Антоанета Цонева… Дали новите лица означават също и нови идеи, сред които епичната борба срещу комунизма отстъпва пред епичната борба с корупцията и олигархията. И евентуално с кого биха продължили такава борба: с ГЕРБ и РБ ли (партньорите от ЕНП), или „сам воинът е воин“?

Юруш на мажоритарното гласуване!

Е, ако е така трудно да разберем, дали гласувайки за една или друга партия ние избираме онези, които искаме, хайде да видим предлаганото мажоритарно гласуване. Казват, че тогава ще избираме не партии, а личности. Новината е, че и сега го правим, но рядко го забелязваме. Вижте!

Ако вашият човек е Слави Бинев, тогава днес изберете ДПС в София (23 МИР). Но ако на Европейските избори през 2009 г. сте избрали отново Слави Бинев, значи тогава сте подкрепяли „Атака“, а през 2014 г., ако отново за него сте гласували, значи сте гласували за „Националния фронт за спасение на България“.

Ако изберете Петър Николов и и сте от Ловеч, той е водач на листата на Обединените патриоти от квотата на „Атака“, партията на Волен Сидеров. Но ако през 2009 г. сте гласували също за Петър Николов, тогава сте били привърженик на „Синята коалиция“. Също така, ако през 2013 г. пак сте гласували за Петър Николов, но този път във Велико Търново, значи сте решили тогава да подкрепите „България на гражданите“, партията на Меглена Кунева.

Ако решите да гласувате за Явор Хайтов, във Враца ще подкрепите новата коалиция „Реформаторски блок – Глас народен“. Там той е водачът на листата, от партия „Земеделски народен съюз“. Но ако сте гласували да Явор Хайтов и през 2014 г., тогава сте подкрепили листата на „България без цензура“ на Николай Бареков. Подобна трансформация се сторили и ако гласувате за Георги Ковачев в Търговище или за Вергил Кацов в Кюстендил (като в последния случай сте подкрепяли не само БЗНС, но също РЗС на Яне Янев, „Гергьовден“ и няколко други партии).

Ако обаче искате да гласувате за Евгени Михайлов, то сега ще подкрепите ДОСТ в София (24 МИР). Той беше видна фигура на СДС и борец срещу комунизма (през 1990 г. помогна за оставката на тогавашния президент Петър Младенов и направи всичко по силите си да осуети избирането на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН през 2016 г.). Е, през юни 2014 г. той заявява в телевизия „Европа“: „Покачването на гласовете за ДПС не са резултат от увеличението на гласовете от българските турци и мюсюлмани, напротив, те губят в тези райони, но печелят в градове, където има силно циганско малцинство. Над 40% от циганите в България са гласували за ДПС. Това показва на какво дължи силата си това движение. А всички тези гласове са купени.“ Тогава лидер на ДПС е Лютви Местан, сегашен лидер на ДОСТ.

Е, и какво? Трудна работа са изборите, особено сегашните. Избираме едновременно индивидуално и колективно: всеки сам пуска бюлетина, но резултатът се изчислява колективно. В колективния резултат тежест има всичко, дори ако не си гласувал и така си снижил равнището на избирателната активност, със сигурност си повлиял на избирателния праг от 4% за влизане в парламента (този праг се изчислява върху броя на действителните бюлетини). Едно е сигурно – не можем да гласуваме за несъществуващото, дори и да не гласуваме (същото е). Затова ако гласуваме, да сме готови след това на натискаме онези, които са избрани (с нашия или без нашия глас) да правят (наред с другото) и нещо за всички нас.

Posted in Uncategorized | 2 Коментари

Мажоритарният блян

(публикувано в „Култура„, 2 декември 2016)

Демокрацията е власт на народа, но поради интелектуална ленивост и натрупани разочарования всъщност я разбираме като власт на мнозинството от народа, което не е същото. Разбрали са го още по времето на Аристотел. Изборите с мнозинство са инструмент за въвличане в политиката на повече хора в масовите общества, но трайно разделят съвременните общества на управляващи и управлявани.

Днес за нас демокрацията са най-вече и преди всичко избори чрез мнозинство. Затова и властта на мнозинството е толкова ценна, макар мнозинството, както е известно, да може да взима решения, които са против неговите интереси, но и против демокрацията. Последните избори и референдуми по света (избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, Колумбийският референдум срещу мирното споразумение с ФАРК, Брекзит и много други) показаха „бунт на мнозинството“, опит да се промени играта, макар и с много неясни и лоши за мнозинството последици.

У нас проява на бунта на мнозинството е последният референдум, иницииран от Слави Трифонов и неговото шоу, на който 2,5 млн. избиратели подкрепиха въвеждането на мажоритарни избори в два тура с абсолютно мнозинство за Народното събрание. На следващия ден наблюдателите на използването на Интернет регистрираха бум на търсене термина „мажоритарни избори“. Гласувалите решиха все пак да се информират, какво точно са подкрепили.

Избирателната система е съвкупността от институции, правила и норми за избор на представители от избирателното тяло. Избирателният закон, поради това, има характера на устройствен закон, както и конституцията. Затова се приема, че такъв закон е редно в демократичните режими да бъде резултат от възможно най-широк консенсус. Иначе винаги ще съществува подозрението, че е в полза на едни и във вреда на други, особено ако обществото е разделено по въпроса.

Избирателната система е един от основните елементи на представителната демокрация. От нея зависят много неща: мотивацията на избирателите, типа на партийната система, устойчивостта и ефикасността на правителствените мнозинства. В практиката са познати два основни класа избирателни системи: мажоритарни и пропорционални, като съществуват също така и междинни разновидности, както и смесени системи, съдържащи елементи както на единия, така и на другия клас. В Европа мажоритарна система се прилага единствено в 5 държави, а в 2 системата е смесена или паралелна (пропорционална и мажоритарна).

eu-elect-syst

 

elect-syst

Исторически мажоритарните системи се използват от най-отдавна. Това е така, защото в началото гласуването на изборите се е смятало повече за гражданска повинност (като държавната служба), а не за гражданско право. Гласоподаването дори в първите години на Френската революция се третира като „служба”, до която не могат да имат достъп всички. Поради това изборите имат функцията най-вече да излъчат представители в събранието, които да изберат правителството, поради което мажоритарните избори са напълно съответни на такава задача.

Най-стара е мажоритарната система в един тур. В края на ХІХ век тя се е прилагала най-много в англосаксонския свят (Великобритания, британските доминиони, САЩ, но също в Латинска Америка, Швеция, Дания, Португалия, Испания и Гърция (европейски страни с подчертано английско влияние). Затова е известна е като система first-past-the-post (първият взима всичко). Мажоритарните избори в два тура, изискващи абсолютно мнозинство, се въвеждат под натиска на Католическата църква, като междинно средство, при положение че постигането на единодушие е твърде трудно. В края на ХІХ век тя се прилага във Франция, Австрия, Италия, Германия.

Според размера на избирателния район, мажоритарните системи са: едномандатни (избира се само един представител в район) и многомандатни (избират се няколко представители от район). Според изискваното мнозинство,  мажоритарните системи са: в един тур (изисква се относително мнозинство) – още се нарича плурален вот, и в повече от един тур (изисква се абсолютно мнозинство) – още се нарича просто мажоритарен вот.

При мажоритарен едномандатен избор в един тур страната се разделя на едномандатни избирателни райони, толкова на брой, колкото са местата в избираното събрание. Всеки избирател има един единствен глас (ако гласува с бюлетина, тя съдържа едно единствено име, или в случай на комплексна бюлетина – валидна е само онази, в която е оставено или отбелязано само едно  име). Кандидатът, излязъл първи по брой на получените гласове, е избран.

Тази система се характеризира с почти систематична тенденция на усилване на броя на спечелените места от партията, която е излязла първа по броя на подадените гласове. С такава система обикновено се формират силни правителствени мнозинства. Статистически може да се докаже, че партията, която има равномерно разпределени поддръжници и достига около една трета от националния вот, има шанса да спечели всички места, ако има повече от един съперник.

Такава избирателна система се смята за приемлива в страни, където местата си оспорват две големи партии, които дълго време се редуват във властта, както е във Великобритания. В този случай съществува силна и постоянна зависимост между съотношенията на получените гласове и съотношенията на спечелените места от двете партии, като първата партия винаги и систематично получава средно с 10% повече места в парламента, отколкото гласове.

Тази система може да има крайно неприемливи последици, ако вместо състезания на две относително изравнение като подкрепа партии, имаме система с доминираща и няколко други, с по-малка подкрепа партии. Тогава мажоритарната едномандатна система в един тур може да произведе парламент, в който да има само и единствено представители на доминиращата партия, което днес се смята за недопустимо в една многопартийна демокрация.

При тази система име не само значително усилване на представителството на първата по брой на гласовете партия, но също и силна зависимост на представителството от географското разпределение на гласовете – една малка, но регионална партия може да получи представителство, докато много по-голяма от нея национална партия да остане без мандати. Парламентарните избори в Канада през 1993 г. показват този ефект. Либералите тогава получават 41,3 от гласовете, но 60% от мандатите. Консерваторите имат 16% от гласовете, но само 0,7% от мандатите. Докато Блокът на Квебек с 13,5% от гласовете (по-малко от консерваторите) получава 18,3% от местата (избирателите му са концентрирани в избирателните райони на провинцията Квебек). Подобна ситуация се е случвала в Канада и 1957 и 1959 г., а във Великобритания през 1951 и 1974 г.

В днешния британски парламент са избрани 650 депутати, от които 329 консерватори, 230 лейбъристи, 54 шотландски националисти, 8 либерал-демократи, 8 демократични юнионисти, 4 северноирлански националисти (не участват в работата на парламента), 3 уелски социалдемократи, 3 социалдемократи-лейбъристи, 2 юнионисти от Ълстър, 1 от зелените, 1 от Партията на независимостта и 5 независими (0,8% от местата). Последното илюстрира, доколко тази мажоритарна система подкрепя избора на независими от партиите депутати.

Тази система за избор е силно зависима от разкрояването на избирателните райони. Общото правило, изискващо еднакъв брой жители във всеки едномандатен избирателен район, не дефинира по никакъв начин конкретната им география. Смята се, че е достатъчно да има териториална връзка между частите на района, но формата му, конкретните селища, които той обхваща, е решение на овластения да разкроява избирателните райони. Разкрояването най-често се оправдава с необходимостта да се поправи очевидно демографско несъответствие. Например в САЩ през 1960 г. има два сенаторски избирателни окръга, които се различават драстично по своето население, защото дълго време не са били разкроявани наново с оглед на новата демографска ситуация: Лос Анжелис има 6 млн. жители и е избирал 1 сенатор в щата Калифорния, докато шерифството Стратън има 1 500 жители и също е избирало един сенатор.

През 1812 г. за изборите за Конгрес в САЩ, губернаторът на Масачузетс Елбридж Гери очертава един избирателен район, чиято форма наподобява саламандър – толкова необичайно са свързани селищата в него. Целта е да съберат на едно място преобладаващите избиратели на противника, за да може партията на Гери да спечели не много честно мнозинството от местата в щатския сенат. Резултатите са такива, че с 50 164 гласа неговата партия печели 29 места, докато опонентите с повече гласове – 51 766 печелят едва 11 места. Въпросният избирателен окръг с формата на саламандър критиците на губернатора Гери наричат с името „гемирандър”, откъдето и навлиза в политическия жаргон терминът „геримандъринг” – нечестно манипулиране на разкрояването на избирателните окръзи с цел – получаване на незаслужено предимство.

„Геримандърът”

gerrymander

В долната схема е показан начин на „геримандеринг”. В примера имаме 15 общини, обединени в една област. Трябва да ги разделим на 3 избирателни окръга (1, 2 и 3), като всеки окръг съдържа по 5 общини. Това е направено и в трите случая (А, Б и В). В областта се състезават две партии (Х и У), които приемаме, че са получили всички гласове във всяка отделна община. От примера се вижда, как според различния начин на съставяне на избирателните окръзи се получава различен резултат. В случая А партията Х не получава нито един от трите мандата, всичките ги получава партията У. Във втория случай Б, партията Х получава 1 мандат, а партията У – 2. В третия случай В партията Х получава 2 мандата, а партията У – 1. Общото съотношение на гласовете между партиите Х:У е 2:3 (6:9 общини). Най-близко до съотношението на гласовете би бил вариант Б на разкрояване на избирателните окръзи, а вариант В би обърнал резултата – партията с повече мандати ще има по-малко гласове. Вариант А е типичен за мажоритарната система с един тур – първата по гласове партия взима всички мандати.

gerrymandering

Разкрояването може да произведе произволни резултати, като усилва негативните ефекти на самата система. За да се намери решение срещу тези нечестни практики, във Великобритания се провежда периодично разкрояване на районите от политически неутрална комисия. Освен това броенето на бюлетините се извършва систематично на равнището на централната комисия на избирателния район, а не в секцията, за да се избегне използването на информацията по секциите за нечестно разкрояване на районите. Наред с всичко, тази система носи със себе си парадоксалната възможност победителят според броя на получените гласове да има по-малко мандати, отколкото втората партия. Отново примерът е с Канада – на изборите през 1979 г.: либералите тогава получават 114 мандата с 40,1% от гласовете, докато консерватори получават 136 мандата с 35,9% от гласовете.

При едномандатен избор в два тура, ако на първия тур никой от кандидатите не получи абсолютно мнозинство на гласовете (50%+1), се провежда втори тур, където, обичайно, е достатъчно относително мнозинство. Тук въпросът е, какви са условията за достигане до втория тур. В някои случаи, както във Франция в края на ХІХ век, това е било възможно за всички кандидати, дори и за тези, които не са се явили на  първия тур. Но след 1958 г. законът изисква минимум 12,5% от гласовете на първия тур, за да може кандидатът да отиде на втория тур (1/8 от гласовете). В тази система обичайно избирателите гласуват за партията, която предпочитат на първия тур, докато на втория тур най-често се стига до споразумения между партиите (предимно в двата блока на десните и левите) за взаимна подкрепа на кандидатите.

Ефектът от тази система във Франция се вижда добре от резултатите от изборите през 2007 г. Първата партия (на Никола Саркози) е свръхпредставена – с 39,5% от гласовете на първия тур получава 54,3% от мандатите. В случая и втората партия, Социалистическата, е свръхпредставена – с 24,7% от гласовете на първия тур е получила 32,2% от мандатите. Това е заради практиката на споразуменията за взаимно оттегляне на кандидатурите между левите партии в полза на най-добре представилия се ляв кандидат. СП печели за сметка на комунистите, които са недопредставени (4,3% от гласовете и 2,6% от мандатите). Крайнодесният Национален фронт, който е изолиран, не получава нито един мандат, макар да има също толкова гласове, колкото и комунистите. В днешното национално събрания на Франция има 577 депутати, от които 289 социалисти, 198 републиканци, 29 центристи, 18 леви радикали, 15 радикално леви и 26 независими (4,5%). И тук, както в британски парламент, първите две партии държат над 84% от всички места.

Дефектите на мажоритарните избори става още по-отчетливи, когато се приложат в многомандатни райони – във всеки един от тях се избира повече от един депутат. Такива избори в един тур са били провеждани в Турция и Гърция през 1950-те години. Ефектът е унищожителен за опозицията – така например през 1950 г. Демократическата партия в Турция с 53,6% от гласовете получава 408 места в парламента, докато кемалистите от Народнорепубликанската партия с 40% от гласовете получават едва 60 места. Днес такава система не се прилага никъде. Поради същите дефекти никъде днес вече не се прилага и многомандатен мажоритарен избор в два тура

Мажоритарните системи имат винаги следните последици: засилват превъзходството в мандати на партията, доминираща в броя на гласовете; другите партии, освен първите две, са силно недопредставени; броят на получените мандати силно зависи от географското разпределение на поддръжниците на партиите, а равенството на избирателите зависи от демографското равенство на избирателните райони. Същевременно никъде, където прилагат мажоритарни системи, избраните независими кандидати не са повече от неколцина и то като изключение. Мажоритарният вот никъде не е „избор на личности“, навсякъде, където се прилага, партиите имат превес в издигането на кандидатурите.

Какви са възможните алтернативи, ако искаме избирателите да гласуват не просто за партийни листи, а и за конкретни кандидати. Система, която не носи негативите на мажоритарния вот, но позволява избирателите да избират личности сред партийните листи. В Европа се прилагат две такива пропорционални системи: в Германия (смесена с компенсация) и във Финландия (пропорционална със задължителна преференция). В Германия избирателите гласуват с две бюлетини – партийна (за разпределение на мандатите) и индивидуална (за отделен кандидат). Кандидатите, получили  мнозинство в района си, са избрани. Но партиите разпределят накрая местата в Бундестага пропорционално. Във Финландия избирателят гласува в многомандатен район, но за да е валиден гласът му, не избира партия, а определен кандидат в партийната листа (която е по азбучен ред). Отделните кандидати се подреждат в общата партийна листа според получените гласове, но местата в парламента се разпределят пропорционално между партиите.

Мажоритарна система в България ще произведе такъв парламент, че никой няма да е доволен, освен най-голямата партия. Голямата част от гласовете ще бъдат „изгубени“, а представителността на Народното събрание ще е малка. Рисковете са много повече, отколкото ползите, ако изобщо има ползи.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Кои са по-умните или за границите на властта на мнозинството

Докато коментираше проведения референдум по трите въпроси, предложени от Слави Трифонов, премиерът Борисов зададе патетичния въпрос и си отговори: „Аз по-умен ли съм от тези 3,5 милиона – не съм“. Замислих се, дали това е поредният реверанс към народа, който може и да се поласкае, че премиерът Му не е по-умен от Него. Или искрено убеждение, че една глава никога не е по-умна от няколко милиона глави. Въпросът, обаче, не е толкова елементарен, колкото изглежда на пръв поглед.

След всяко гласуване на избори или референдум взетото решение обясняваме с „народът се произнесе“, като поставяме знак на равенство между мнозинството и народа като цяло. Нещо повече, от неспечелилите изборите или референдума се иска да признаят и приемат резултатите, когато процедурата е била спазена. Правителствата също бързат да заявят, че „ще уважат мнението на народа“, че е изключено да не зачетат проведения референдум, дори и резултатът му да е бил неочакван или дори лош. Във Великобритания, министър-председателката Тереза Мей, въпреки че официално преди референдума за „Брекзит“ беше против напускането на ЕС, на няколко пъти заяви, че резултатът от референдума трябва да се зачете.

Но защо сме убедени, че независимо от резултата, мнозинството винаги има право? Или винаги мнозинството е по-умно от малцинството. С какво онези 52% от гласувалите за „Брекзит“ за по-умни от останалите 48%, че последните безропотно да приемат решението. Ще кажете – такава е процедурата, решенията, ако не може да се постигне консенсус, трябва да се вземат с мнозинството и това е валидното решение. Така е, нека е законното и валидното решение. Но това прави ли го по-доброто или по-умното решение.

Мнозинството не винаги има право, както и малцинството. Това е вярно както за отделните индивиди, така и за човешките групи. Приели сме, че мнозинството „има право“ по един единствен прагматичен аргумент, познат от времето на Чарлз Мил и Джереми Бентам – тъй като нямаме неутрален и винаги валиден критерий за това, какво е по-доброто управление или институция за човеците, по-добре е да се доверим на тяхното съвкупно мнение и ако повечето приемат институцията за добра, тогава приемаме, че е така. Този аргумент има очевидна граница на валидност – докато мнозинството приема, че това е така. Когато мнозинството реши друго, ще приемем новото му решение.

Следователно мнението на мнозинството не може да има абсолютната валидност на най-умното или най-доброто решение. Просто нямаме друг по-подходящ инструмент, за да вземем такова решение. В някои случаи хората се доверяват не на мнението на мнозинството, а на мнението на мъдреците – посочени от тях малка група човеци, които са си извоювали реномето на „хора учени и мъдри“. В други случаи хората се доверяват на елитите си – отново малцинство от човеци, които по една или друга причина са смятани или се смятат за „избрани“ според заслугите и личните им постижения. В трети случай хората се доверяват на жреци и други духовни водачи, чрез които се допитват до „небесната инстанция“. Но както мъдреците и жреците, така и елитите могат да грешат, може би дори толкова, колкото и мнозинството. Тогава какво да правим?

Ще правим пак същото, за съжаление не сме измислили нищо съвсем ново, което за замести принципа на вземане на решение с мнозинство, ако не може да се стигне до консенсус. Но все едно трябва да сме вече убедени, че решението на мнозинството не е непременно нито по-умното, нито по-доброто. Не е също така и vox populi vox dei – „народът“ не е безгрешен и мнозинството му не е равносилно на всички. Нима можем да твърдим, че едно споделяно дори от много малко хора и противопоставящо се на масовото убеждение мнение е непременно погрешно, защото е малцинствено? Повече от хилядолетие европейците масово са били убедени, че Слънцето обикаля около Земята и поради това са били склонни да одобряват изгарянето на кладата като еретици на онези малцина, които са твърдели, че е обратното. После мнозинството се е убедило в противното. Примерите са безкрайни.

Ето защо протестиращите американци срещу избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ не са по-малко умни от онези, които го избраха. Кой ще се окаже по-прав, очевидно ще покаже бъдещето. Същото е и с нашия последен референдум. Слави Трифонов побърза да обяви, че той е нанесъл силен шамар на политическата класа и че прилагането на неговите решения ще промени към по-добро политическата система (по-добро за гражданите, за тяхното представителство и тяхното участие в политиката). Всеки има правото на убеждения и различията трябва да се зачитат. Но значи ли това непременно, че гласувалите 2,5 милиона с „да“ и на трите въпроса са по-умни или по-загрижени за гражданското участие, представителството или изобщо за демокрацията от над 0,5 милион гласували с „не“ на трите въпроса или пък онези много повече от 2,5 милиона, които изобщо не гласуваща и сякаш просто бойкотираха референдума.

Ако говорим за резултати, не трябва да приемаме за валидно единствено изразеното мнение на мнозинството, валидно е и мнението на малцинството, въпреки че законът зачита първото, а не второто. Същото и за изборите – спечелилите не трябва да забравят, че онези, които те назовават „загубили“, могат да станат спечелили на следващия рунд. А това означава, че спечелилите мнозинство от гласовете има правото да управляват, но това не значи непременно че идеите им, програмата им, намеренията им са непременно по-умните, по-правилните, по-добрите. Изборът на мнозинството може и да е погрешен (както може и да не е).
Ако сега подложим на референдум въпроси като връщането на смъртното наказание, но и други екзотични идеи като връщането на всеобщата военна служба, забраната да се говори публично на друг език, освен българския, освобождаването от държавна служба на всички, които са били в БКП или пък забраната на абортите, е възможно да се постигне мнозинство на отговорите „да“. Но това ще бъде лошо за демокрацията решение, защото ще я замени с тираничното налагане на мнението на мнозинството над малцинството. Демокрацията не е просто „власт на мнозинството“, а „власт на народа“, т.е. участието на всички в управлението, а не само на мнозинството.

Всъщност при гласуването на последните референдуми и избори в България и по света мнозинството не толкова подкрепи едно или друго решение и партиен проект. Гласуването на мнозинството много по-често имаше съвсем друг смисъл – да използва инструмента на гласуването, за да разбие,разклати или „развали“ удобния за дълго управляващата класа на елитите социално-политически ред. Именно последното е било в много случаи по-вярното обяснение на поведението на мнозинството, отколкото приемането като добро на едно или друго предложение или партийна програма.

Избраха Тръмп като протест срещу нежеланието на политическия естаблишмънт да се вслуша в очакванията ,страховете, надеждите на мнозинството – в случая с Америка, това е мнозинството на средната класа. Гласуваха срещу мира в Колумбия като протест срещу практиката на задкулисни договорки между политическите играчи. Избраха ултраконсервативен президент и правителство в Полша или радикално ляво правителство в Гърция като реакция срещу един либерален ред, който не беше за всички и който публично дори подкрепяше социалните разделения. И в България мнозинството гласува за Бойко Борисов, не толкова защото го харесва, а за да каже на останалите, че не са достатъчно убедителни, когато го критикуват или се разграничават от него.

Все повече избори ще бъдат „изненада“, неочаквани резултати, необяснимо поведение. Някои ще кажат, че „народът е оглупял“ (макар и крайно, това не е невъзможно), или че „хората искат ред“, защото се страхуват от разни опасности и заплахи (което също донякъде е вярно). Но все по-малко мнозинствата ще гласуват „очаквано“ и „разумно“ – приключи епохата на безпроблемните избори, които винаги избират някой от „партията на реда“ (на установения ред, или както някои казват – „статуквото“). Това обаче изобщо не означава, че гласувайки „срещу статуквото“ в полза на откровени популисти, политически брокери, просто нови (не толкова познати) политически измамници, е винаги „по-доброто решение“. Не, просто едно възможно решение, когато другите изглеждат още по-лоши или просто няма други.

В тази ситуация виждаме ясно, че сме достигнали границите на електоралната демокрация, основата на избора на мнозинството демокрация. В някакъв смисъл тя не може да даде повече, достигнала е пределите си. Затова и не можем да очакваме нито революция, нито някакво значително подобряване на нещата, ако за пореден път променим изборните правила. Дори напротив, предлаганите радикални промени ще влошат както представителството, така и участието. Но, понеже изглежда едно мнозинство ги подкрепя, те могат да станат реалност. Тогава ще трябва мнозинството да понесе собственото си решение, докато се убеди, че то не по-добро, че дори е много по-лошо. Последиците на това решение, обаче, ще понесем и всички останали. Както ще понесем избора на Тръмп и други избори на мнозинството.

Има обаче и други варианти. Колумбийският президент, въпреки резултата от референдума, не се върна към война с ФАРК, а продължи примирието и преговорите. В Гърция правителството на Ципрас, което инициира знаменития референдум с мнозинството на „όχι“, не го зачете и се договори с кредиторите, за да избегне фалита. Върховният съд в Лондон постанови, че правителството няма право да задейства чл. 50 от Лисабонския договор без решение на парламента, където може и да не се събере необходимото за това мнозинство.

Демокрацията не е власт на мнозинството, а баланс между институциите така, че никоя от тях да не обсеби цялата власт. Демокрацията е политически режим, който изключва абсолютната власт, била тя и власт на мнозинството от народа. Тя постига това чрез сложна система от баланси, при които „власт властта възпира“ и всяка една институция е ограничена от други институции. Същото се отнася и до институцията на избора с мнозинство – тя не бива да бъде превръщана в абсолютна власт, а трябва да може да бъде ограничена от други демократични институции. Както и от справедливостта, защото всяко мнозинство на един народ е винаги малцинство в сравнение с човечеството.

Поради това ЕС като една по-голяма общност има легитимното право да се противопоставя и оспорва иначе суверенното „решение на унгарския народ“ да ограничава правата на опозицията или суверенното „решение на полския народ“ за забрани свободата и правото на аборт. Защото над суверенното решение на една ограничена общност винаги стои суверенното решение на една още по-голяма общност. Във всеки случай демокрацията се нуждае от обновление, което да допълни с други демократични форми на гражданско участие обичайните избори с мнозинство. Това означава също така да се отърсим от обичайния електорален фундаментализъм, който поставя знак за равенството между управлението на мнозинството и демокрацията.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар