Мажоритарният блян

(публикувано в „Култура„, 2 декември 2016)

Демокрацията е власт на народа, но поради интелектуална ленивост и натрупани разочарования всъщност я разбираме като власт на мнозинството от народа, което не е същото. Разбрали са го още по времето на Аристотел. Изборите с мнозинство са инструмент за въвличане в политиката на повече хора в масовите общества, но трайно разделят съвременните общества на управляващи и управлявани.

Днес за нас демокрацията са най-вече и преди всичко избори чрез мнозинство. Затова и властта на мнозинството е толкова ценна, макар мнозинството, както е известно, да може да взима решения, които са против неговите интереси, но и против демокрацията. Последните избори и референдуми по света (избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, Колумбийският референдум срещу мирното споразумение с ФАРК, Брекзит и много други) показаха „бунт на мнозинството“, опит да се промени играта, макар и с много неясни и лоши за мнозинството последици.

У нас проява на бунта на мнозинството е последният референдум, иницииран от Слави Трифонов и неговото шоу, на който 2,5 млн. избиратели подкрепиха въвеждането на мажоритарни избори в два тура с абсолютно мнозинство за Народното събрание. На следващия ден наблюдателите на използването на Интернет регистрираха бум на търсене термина „мажоритарни избори“. Гласувалите решиха все пак да се информират, какво точно са подкрепили.

Избирателната система е съвкупността от институции, правила и норми за избор на представители от избирателното тяло. Избирателният закон, поради това, има характера на устройствен закон, както и конституцията. Затова се приема, че такъв закон е редно в демократичните режими да бъде резултат от възможно най-широк консенсус. Иначе винаги ще съществува подозрението, че е в полза на едни и във вреда на други, особено ако обществото е разделено по въпроса.

Избирателната система е един от основните елементи на представителната демокрация. От нея зависят много неща: мотивацията на избирателите, типа на партийната система, устойчивостта и ефикасността на правителствените мнозинства. В практиката са познати два основни класа избирателни системи: мажоритарни и пропорционални, като съществуват също така и междинни разновидности, както и смесени системи, съдържащи елементи както на единия, така и на другия клас. В Европа мажоритарна система се прилага единствено в 5 държави, а в 2 системата е смесена или паралелна (пропорционална и мажоритарна).

eu-elect-syst

 

elect-syst

Исторически мажоритарните системи се използват от най-отдавна. Това е така, защото в началото гласуването на изборите се е смятало повече за гражданска повинност (като държавната служба), а не за гражданско право. Гласоподаването дори в първите години на Френската революция се третира като „служба”, до която не могат да имат достъп всички. Поради това изборите имат функцията най-вече да излъчат представители в събранието, които да изберат правителството, поради което мажоритарните избори са напълно съответни на такава задача.

Най-стара е мажоритарната система в един тур. В края на ХІХ век тя се е прилагала най-много в англосаксонския свят (Великобритания, британските доминиони, САЩ, но също в Латинска Америка, Швеция, Дания, Португалия, Испания и Гърция (европейски страни с подчертано английско влияние). Затова е известна е като система first-past-the-post (първият взима всичко). Мажоритарните избори в два тура, изискващи абсолютно мнозинство, се въвеждат под натиска на Католическата църква, като междинно средство, при положение че постигането на единодушие е твърде трудно. В края на ХІХ век тя се прилага във Франция, Австрия, Италия, Германия.

Според размера на избирателния район, мажоритарните системи са: едномандатни (избира се само един представител в район) и многомандатни (избират се няколко представители от район). Според изискваното мнозинство,  мажоритарните системи са: в един тур (изисква се относително мнозинство) – още се нарича плурален вот, и в повече от един тур (изисква се абсолютно мнозинство) – още се нарича просто мажоритарен вот.

При мажоритарен едномандатен избор в един тур страната се разделя на едномандатни избирателни райони, толкова на брой, колкото са местата в избираното събрание. Всеки избирател има един единствен глас (ако гласува с бюлетина, тя съдържа едно единствено име, или в случай на комплексна бюлетина – валидна е само онази, в която е оставено или отбелязано само едно  име). Кандидатът, излязъл първи по брой на получените гласове, е избран.

Тази система се характеризира с почти систематична тенденция на усилване на броя на спечелените места от партията, която е излязла първа по броя на подадените гласове. С такава система обикновено се формират силни правителствени мнозинства. Статистически може да се докаже, че партията, която има равномерно разпределени поддръжници и достига около една трета от националния вот, има шанса да спечели всички места, ако има повече от един съперник.

Такава избирателна система се смята за приемлива в страни, където местата си оспорват две големи партии, които дълго време се редуват във властта, както е във Великобритания. В този случай съществува силна и постоянна зависимост между съотношенията на получените гласове и съотношенията на спечелените места от двете партии, като първата партия винаги и систематично получава средно с 10% повече места в парламента, отколкото гласове.

Тази система може да има крайно неприемливи последици, ако вместо състезания на две относително изравнение като подкрепа партии, имаме система с доминираща и няколко други, с по-малка подкрепа партии. Тогава мажоритарната едномандатна система в един тур може да произведе парламент, в който да има само и единствено представители на доминиращата партия, което днес се смята за недопустимо в една многопартийна демокрация.

При тази система име не само значително усилване на представителството на първата по брой на гласовете партия, но също и силна зависимост на представителството от географското разпределение на гласовете – една малка, но регионална партия може да получи представителство, докато много по-голяма от нея национална партия да остане без мандати. Парламентарните избори в Канада през 1993 г. показват този ефект. Либералите тогава получават 41,3 от гласовете, но 60% от мандатите. Консерваторите имат 16% от гласовете, но само 0,7% от мандатите. Докато Блокът на Квебек с 13,5% от гласовете (по-малко от консерваторите) получава 18,3% от местата (избирателите му са концентрирани в избирателните райони на провинцията Квебек). Подобна ситуация се е случвала в Канада и 1957 и 1959 г., а във Великобритания през 1951 и 1974 г.

В днешния британски парламент са избрани 650 депутати, от които 329 консерватори, 230 лейбъристи, 54 шотландски националисти, 8 либерал-демократи, 8 демократични юнионисти, 4 северноирлански националисти (не участват в работата на парламента), 3 уелски социалдемократи, 3 социалдемократи-лейбъристи, 2 юнионисти от Ълстър, 1 от зелените, 1 от Партията на независимостта и 5 независими (0,8% от местата). Последното илюстрира, доколко тази мажоритарна система подкрепя избора на независими от партиите депутати.

Тази система за избор е силно зависима от разкрояването на избирателните райони. Общото правило, изискващо еднакъв брой жители във всеки едномандатен избирателен район, не дефинира по никакъв начин конкретната им география. Смята се, че е достатъчно да има териториална връзка между частите на района, но формата му, конкретните селища, които той обхваща, е решение на овластения да разкроява избирателните райони. Разкрояването най-често се оправдава с необходимостта да се поправи очевидно демографско несъответствие. Например в САЩ през 1960 г. има два сенаторски избирателни окръга, които се различават драстично по своето население, защото дълго време не са били разкроявани наново с оглед на новата демографска ситуация: Лос Анжелис има 6 млн. жители и е избирал 1 сенатор в щата Калифорния, докато шерифството Стратън има 1 500 жители и също е избирало един сенатор.

През 1812 г. за изборите за Конгрес в САЩ, губернаторът на Масачузетс Елбридж Гери очертава един избирателен район, чиято форма наподобява саламандър – толкова необичайно са свързани селищата в него. Целта е да съберат на едно място преобладаващите избиратели на противника, за да може партията на Гери да спечели не много честно мнозинството от местата в щатския сенат. Резултатите са такива, че с 50 164 гласа неговата партия печели 29 места, докато опонентите с повече гласове – 51 766 печелят едва 11 места. Въпросният избирателен окръг с формата на саламандър критиците на губернатора Гери наричат с името „гемирандър”, откъдето и навлиза в политическия жаргон терминът „геримандъринг” – нечестно манипулиране на разкрояването на избирателните окръзи с цел – получаване на незаслужено предимство.

„Геримандърът”

gerrymander

В долната схема е показан начин на „геримандеринг”. В примера имаме 15 общини, обединени в една област. Трябва да ги разделим на 3 избирателни окръга (1, 2 и 3), като всеки окръг съдържа по 5 общини. Това е направено и в трите случая (А, Б и В). В областта се състезават две партии (Х и У), които приемаме, че са получили всички гласове във всяка отделна община. От примера се вижда, как според различния начин на съставяне на избирателните окръзи се получава различен резултат. В случая А партията Х не получава нито един от трите мандата, всичките ги получава партията У. Във втория случай Б, партията Х получава 1 мандат, а партията У – 2. В третия случай В партията Х получава 2 мандата, а партията У – 1. Общото съотношение на гласовете между партиите Х:У е 2:3 (6:9 общини). Най-близко до съотношението на гласовете би бил вариант Б на разкрояване на избирателните окръзи, а вариант В би обърнал резултата – партията с повече мандати ще има по-малко гласове. Вариант А е типичен за мажоритарната система с един тур – първата по гласове партия взима всички мандати.

gerrymandering

Разкрояването може да произведе произволни резултати, като усилва негативните ефекти на самата система. За да се намери решение срещу тези нечестни практики, във Великобритания се провежда периодично разкрояване на районите от политически неутрална комисия. Освен това броенето на бюлетините се извършва систематично на равнището на централната комисия на избирателния район, а не в секцията, за да се избегне използването на информацията по секциите за нечестно разкрояване на районите. Наред с всичко, тази система носи със себе си парадоксалната възможност победителят според броя на получените гласове да има по-малко мандати, отколкото втората партия. Отново примерът е с Канада – на изборите през 1979 г.: либералите тогава получават 114 мандата с 40,1% от гласовете, докато консерватори получават 136 мандата с 35,9% от гласовете.

При едномандатен избор в два тура, ако на първия тур никой от кандидатите не получи абсолютно мнозинство на гласовете (50%+1), се провежда втори тур, където, обичайно, е достатъчно относително мнозинство. Тук въпросът е, какви са условията за достигане до втория тур. В някои случаи, както във Франция в края на ХІХ век, това е било възможно за всички кандидати, дори и за тези, които не са се явили на  първия тур. Но след 1958 г. законът изисква минимум 12,5% от гласовете на първия тур, за да може кандидатът да отиде на втория тур (1/8 от гласовете). В тази система обичайно избирателите гласуват за партията, която предпочитат на първия тур, докато на втория тур най-често се стига до споразумения между партиите (предимно в двата блока на десните и левите) за взаимна подкрепа на кандидатите.

Ефектът от тази система във Франция се вижда добре от резултатите от изборите през 2007 г. Първата партия (на Никола Саркози) е свръхпредставена – с 39,5% от гласовете на първия тур получава 54,3% от мандатите. В случая и втората партия, Социалистическата, е свръхпредставена – с 24,7% от гласовете на първия тур е получила 32,2% от мандатите. Това е заради практиката на споразуменията за взаимно оттегляне на кандидатурите между левите партии в полза на най-добре представилия се ляв кандидат. СП печели за сметка на комунистите, които са недопредставени (4,3% от гласовете и 2,6% от мандатите). Крайнодесният Национален фронт, който е изолиран, не получава нито един мандат, макар да има също толкова гласове, колкото и комунистите. В днешното национално събрания на Франция има 577 депутати, от които 289 социалисти, 198 републиканци, 29 центристи, 18 леви радикали, 15 радикално леви и 26 независими (4,5%). И тук, както в британски парламент, първите две партии държат над 84% от всички места.

Дефектите на мажоритарните избори става още по-отчетливи, когато се приложат в многомандатни райони – във всеки един от тях се избира повече от един депутат. Такива избори в един тур са били провеждани в Турция и Гърция през 1950-те години. Ефектът е унищожителен за опозицията – така например през 1950 г. Демократическата партия в Турция с 53,6% от гласовете получава 408 места в парламента, докато кемалистите от Народнорепубликанската партия с 40% от гласовете получават едва 60 места. Днес такава система не се прилага никъде. Поради същите дефекти никъде днес вече не се прилага и многомандатен мажоритарен избор в два тура

Мажоритарните системи имат винаги следните последици: засилват превъзходството в мандати на партията, доминираща в броя на гласовете; другите партии, освен първите две, са силно недопредставени; броят на получените мандати силно зависи от географското разпределение на поддръжниците на партиите, а равенството на избирателите зависи от демографското равенство на избирателните райони. Същевременно никъде, където прилагат мажоритарни системи, избраните независими кандидати не са повече от неколцина и то като изключение. Мажоритарният вот никъде не е „избор на личности“, навсякъде, където се прилага, партиите имат превес в издигането на кандидатурите.

Какви са възможните алтернативи, ако искаме избирателите да гласуват не просто за партийни листи, а и за конкретни кандидати. Система, която не носи негативите на мажоритарния вот, но позволява избирателите да избират личности сред партийните листи. В Европа се прилагат две такива пропорционални системи: в Германия (смесена с компенсация) и във Финландия (пропорционална със задължителна преференция). В Германия избирателите гласуват с две бюлетини – партийна (за разпределение на мандатите) и индивидуална (за отделен кандидат). Кандидатите, получили  мнозинство в района си, са избрани. Но партиите разпределят накрая местата в Бундестага пропорционално. Във Финландия избирателят гласува в многомандатен район, но за да е валиден гласът му, не избира партия, а определен кандидат в партийната листа (която е по азбучен ред). Отделните кандидати се подреждат в общата партийна листа според получените гласове, но местата в парламента се разпределят пропорционално между партиите.

Мажоритарна система в България ще произведе такъв парламент, че никой няма да е доволен, освен най-голямата партия. Голямата част от гласовете ще бъдат „изгубени“, а представителността на Народното събрание ще е малка. Рисковете са много повече, отколкото ползите, ако изобщо има ползи.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Кои са по-умните или за границите на властта на мнозинството

Докато коментираше проведения референдум по трите въпроси, предложени от Слави Трифонов, премиерът Борисов зададе патетичния въпрос и си отговори: „Аз по-умен ли съм от тези 3,5 милиона – не съм“. Замислих се, дали това е поредният реверанс към народа, който може и да се поласкае, че премиерът Му не е по-умен от Него. Или искрено убеждение, че една глава никога не е по-умна от няколко милиона глави. Въпросът, обаче, не е толкова елементарен, колкото изглежда на пръв поглед.

След всяко гласуване на избори или референдум взетото решение обясняваме с „народът се произнесе“, като поставяме знак на равенство между мнозинството и народа като цяло. Нещо повече, от неспечелилите изборите или референдума се иска да признаят и приемат резултатите, когато процедурата е била спазена. Правителствата също бързат да заявят, че „ще уважат мнението на народа“, че е изключено да не зачетат проведения референдум, дори и резултатът му да е бил неочакван или дори лош. Във Великобритания, министър-председателката Тереза Мей, въпреки че официално преди референдума за „Брекзит“ беше против напускането на ЕС, на няколко пъти заяви, че резултатът от референдума трябва да се зачете.

Но защо сме убедени, че независимо от резултата, мнозинството винаги има право? Или винаги мнозинството е по-умно от малцинството. С какво онези 52% от гласувалите за „Брекзит“ за по-умни от останалите 48%, че последните безропотно да приемат решението. Ще кажете – такава е процедурата, решенията, ако не може да се постигне консенсус, трябва да се вземат с мнозинството и това е валидното решение. Така е, нека е законното и валидното решение. Но това прави ли го по-доброто или по-умното решение.

Мнозинството не винаги има право, както и малцинството. Това е вярно както за отделните индивиди, така и за човешките групи. Приели сме, че мнозинството „има право“ по един единствен прагматичен аргумент, познат от времето на Чарлз Мил и Джереми Бентам – тъй като нямаме неутрален и винаги валиден критерий за това, какво е по-доброто управление или институция за човеците, по-добре е да се доверим на тяхното съвкупно мнение и ако повечето приемат институцията за добра, тогава приемаме, че е така. Този аргумент има очевидна граница на валидност – докато мнозинството приема, че това е така. Когато мнозинството реши друго, ще приемем новото му решение.

Следователно мнението на мнозинството не може да има абсолютната валидност на най-умното или най-доброто решение. Просто нямаме друг по-подходящ инструмент, за да вземем такова решение. В някои случаи хората се доверяват не на мнението на мнозинството, а на мнението на мъдреците – посочени от тях малка група човеци, които са си извоювали реномето на „хора учени и мъдри“. В други случаи хората се доверяват на елитите си – отново малцинство от човеци, които по една или друга причина са смятани или се смятат за „избрани“ според заслугите и личните им постижения. В трети случай хората се доверяват на жреци и други духовни водачи, чрез които се допитват до „небесната инстанция“. Но както мъдреците и жреците, така и елитите могат да грешат, може би дори толкова, колкото и мнозинството. Тогава какво да правим?

Ще правим пак същото, за съжаление не сме измислили нищо съвсем ново, което за замести принципа на вземане на решение с мнозинство, ако не може да се стигне до консенсус. Но все едно трябва да сме вече убедени, че решението на мнозинството не е непременно нито по-умното, нито по-доброто. Не е също така и vox populi vox dei – „народът“ не е безгрешен и мнозинството му не е равносилно на всички. Нима можем да твърдим, че едно споделяно дори от много малко хора и противопоставящо се на масовото убеждение мнение е непременно погрешно, защото е малцинствено? Повече от хилядолетие европейците масово са били убедени, че Слънцето обикаля около Земята и поради това са били склонни да одобряват изгарянето на кладата като еретици на онези малцина, които са твърдели, че е обратното. После мнозинството се е убедило в противното. Примерите са безкрайни.

Ето защо протестиращите американци срещу избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ не са по-малко умни от онези, които го избраха. Кой ще се окаже по-прав, очевидно ще покаже бъдещето. Същото е и с нашия последен референдум. Слави Трифонов побърза да обяви, че той е нанесъл силен шамар на политическата класа и че прилагането на неговите решения ще промени към по-добро политическата система (по-добро за гражданите, за тяхното представителство и тяхното участие в политиката). Всеки има правото на убеждения и различията трябва да се зачитат. Но значи ли това непременно, че гласувалите 2,5 милиона с „да“ и на трите въпроса са по-умни или по-загрижени за гражданското участие, представителството или изобщо за демокрацията от над 0,5 милион гласували с „не“ на трите въпроса или пък онези много повече от 2,5 милиона, които изобщо не гласуваща и сякаш просто бойкотираха референдума.

Ако говорим за резултати, не трябва да приемаме за валидно единствено изразеното мнение на мнозинството, валидно е и мнението на малцинството, въпреки че законът зачита първото, а не второто. Същото и за изборите – спечелилите не трябва да забравят, че онези, които те назовават „загубили“, могат да станат спечелили на следващия рунд. А това означава, че спечелилите мнозинство от гласовете има правото да управляват, но това не значи непременно че идеите им, програмата им, намеренията им са непременно по-умните, по-правилните, по-добрите. Изборът на мнозинството може и да е погрешен (както може и да не е).
Ако сега подложим на референдум въпроси като връщането на смъртното наказание, но и други екзотични идеи като връщането на всеобщата военна служба, забраната да се говори публично на друг език, освен българския, освобождаването от държавна служба на всички, които са били в БКП или пък забраната на абортите, е възможно да се постигне мнозинство на отговорите „да“. Но това ще бъде лошо за демокрацията решение, защото ще я замени с тираничното налагане на мнението на мнозинството над малцинството. Демокрацията не е просто „власт на мнозинството“, а „власт на народа“, т.е. участието на всички в управлението, а не само на мнозинството.

Всъщност при гласуването на последните референдуми и избори в България и по света мнозинството не толкова подкрепи едно или друго решение и партиен проект. Гласуването на мнозинството много по-често имаше съвсем друг смисъл – да използва инструмента на гласуването, за да разбие,разклати или „развали“ удобния за дълго управляващата класа на елитите социално-политически ред. Именно последното е било в много случаи по-вярното обяснение на поведението на мнозинството, отколкото приемането като добро на едно или друго предложение или партийна програма.

Избраха Тръмп като протест срещу нежеланието на политическия естаблишмънт да се вслуша в очакванията ,страховете, надеждите на мнозинството – в случая с Америка, това е мнозинството на средната класа. Гласуваха срещу мира в Колумбия като протест срещу практиката на задкулисни договорки между политическите играчи. Избраха ултраконсервативен президент и правителство в Полша или радикално ляво правителство в Гърция като реакция срещу един либерален ред, който не беше за всички и който публично дори подкрепяше социалните разделения. И в България мнозинството гласува за Бойко Борисов, не толкова защото го харесва, а за да каже на останалите, че не са достатъчно убедителни, когато го критикуват или се разграничават от него.

Все повече избори ще бъдат „изненада“, неочаквани резултати, необяснимо поведение. Някои ще кажат, че „народът е оглупял“ (макар и крайно, това не е невъзможно), или че „хората искат ред“, защото се страхуват от разни опасности и заплахи (което също донякъде е вярно). Но все по-малко мнозинствата ще гласуват „очаквано“ и „разумно“ – приключи епохата на безпроблемните избори, които винаги избират някой от „партията на реда“ (на установения ред, или както някои казват – „статуквото“). Това обаче изобщо не означава, че гласувайки „срещу статуквото“ в полза на откровени популисти, политически брокери, просто нови (не толкова познати) политически измамници, е винаги „по-доброто решение“. Не, просто едно възможно решение, когато другите изглеждат още по-лоши или просто няма други.

В тази ситуация виждаме ясно, че сме достигнали границите на електоралната демокрация, основата на избора на мнозинството демокрация. В някакъв смисъл тя не може да даде повече, достигнала е пределите си. Затова и не можем да очакваме нито революция, нито някакво значително подобряване на нещата, ако за пореден път променим изборните правила. Дори напротив, предлаганите радикални промени ще влошат както представителството, така и участието. Но, понеже изглежда едно мнозинство ги подкрепя, те могат да станат реалност. Тогава ще трябва мнозинството да понесе собственото си решение, докато се убеди, че то не по-добро, че дори е много по-лошо. Последиците на това решение, обаче, ще понесем и всички останали. Както ще понесем избора на Тръмп и други избори на мнозинството.

Има обаче и други варианти. Колумбийският президент, въпреки резултата от референдума, не се върна към война с ФАРК, а продължи примирието и преговорите. В Гърция правителството на Ципрас, което инициира знаменития референдум с мнозинството на „όχι“, не го зачете и се договори с кредиторите, за да избегне фалита. Върховният съд в Лондон постанови, че правителството няма право да задейства чл. 50 от Лисабонския договор без решение на парламента, където може и да не се събере необходимото за това мнозинство.

Демокрацията не е власт на мнозинството, а баланс между институциите така, че никоя от тях да не обсеби цялата власт. Демокрацията е политически режим, който изключва абсолютната власт, била тя и власт на мнозинството от народа. Тя постига това чрез сложна система от баланси, при които „власт властта възпира“ и всяка една институция е ограничена от други институции. Същото се отнася и до институцията на избора с мнозинство – тя не бива да бъде превръщана в абсолютна власт, а трябва да може да бъде ограничена от други демократични институции. Както и от справедливостта, защото всяко мнозинство на един народ е винаги малцинство в сравнение с човечеството.

Поради това ЕС като една по-голяма общност има легитимното право да се противопоставя и оспорва иначе суверенното „решение на унгарския народ“ да ограничава правата на опозицията или суверенното „решение на полския народ“ за забрани свободата и правото на аборт. Защото над суверенното решение на една ограничена общност винаги стои суверенното решение на една още по-голяма общност. Във всеки случай демокрацията се нуждае от обновление, което да допълни с други демократични форми на гражданско участие обичайните избори с мнозинство. Това означава също така да се отърсим от обичайния електорален фундаментализъм, който поставя знак за равенството между управлението на мнозинството и демокрацията.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

Залогът на президентските избори

 

Вече го казах и по други поводи – залогът на президентските избори 2016 г. е дали ГЕРБ отново ще спечели тази позиция или не. Всичко друго е второстепенно. Причината за този залог е очевидната политическа хегемония на ГЕРБ: 84 от 240 народни представители (но в управляващата коалиция с РБ, ПФ и БДЦ – поне 137 депутати); 15 от 21 министри и министър-председател; президентска институция (Росен Плевнелиев е излъчен от ГЕРБ през 2011 г. и е бил министър в кабинета Борисов-1); 121 общо 266 общински кмета, сред които 22 от 28 областни центрове, включително София. Да не забравяме, че ГЕРБ излиза първа партия на всички избори от 2007 г. досега (3 парламентарни, 3 местни, 2 европейски и 1 президентски). Залогът на сегашните президентски избори е, дали тази тенденция ще бъде прекъсната, дали хегемонията на ГЕРБ ще бъде поне малко оспорвана. Именно отношението към тази хегемония започна да надделява по време на първите две седмици на президентската кампания – дори от т.нар. „втори отбор“ кандидати се чуват реплики, които са в тази насока – „гласувайте срещу ГЕРБ“. ГЕРБ не може да избяга от тази позиция на основната управляваща партия (при това отдълго, въпреки краткото прекъсване при правителството на Пламен Орешарски).

Втори тур на изборите на 13 ноември ще има, освен ако не стане някаква манипулация на първия тур, особено при изчислението на избирателната активност с отчитането на опцията „не подкрепям никого“. Все пак, дори активността на първия тур да е над 50%, много малко е вероятно Цецка Цачева да спечели повече от половината на действителните гласове още на 6 ноември. Най-вероятен е балотаж между нея и Румен Радев. Дали ГЕРБ, обаче, ще спечели отново.

Козовете на ГЕРБ

Няма съмнение, че ГЕРБ има няколко сериозни предимства и ресурси, за да спечели отново тези избори. На първо място, това е добре смазаната изборна машина на партията, умело ръководена досега от Цветан Цветанов. Няма никакво основание да смятаме, че тя не е мобилизирана да постигне победа на всяка цена и на тези избори. На второ място, това е разединението на опозицията, най-вече лявата. Левите не успяха да постигнат съгласие за обща президентска кандидатура, левите гласове на първия тур ще се разпределят основно между трима кандидати (Румен Радев, Ивайло Калфин и Татяна Дончева), а онези, които не изберат нито една от трите кандидатури, ще се въздържат на първия, но вероятно не и на втория тур. Колкото до десните, те също не постигнаха онова единство, което да изправи срещу ГЕРБ действителна алтернатива. Реформаторският блок е в двойствената позиция на участник в правителственото мнозинство (СДС, ДБГ, НПСД и БЗНС) и на опозиция (ДСБ), а кандидатът им Трайчо Трайков беше министър в кабинета Борисов-1. От останалите кандидати един, Ивайло Калфин, е бил министър в кабинета Борисов-2, а друг, Красимир Каракачанов е лидер на ВМРО, партньор на ГЕРБ в управляващото мнозинство. Така ГЕРБ имат като съперници много политици, които някак са били свързани с Бойко Борисов, което ограничава позицията им на решителна алтернатива. Но ГЕРБ се надява, че много от избирателите на тези свързани с него политици, особено избирателите на участващите в правителственото мнозинство партии, ще застанат зад Цецка Цачева в решителния втори тур на изборите. Още повече, че получи и експлицитна подкрепа от партията на Лютви Местан ДОСТ.

Освен това, както показва кампанията, кандидатът на „Обединени патриоти“ Красимир Каракачанов се въздържа от критики към ГЕРБ и неговото управление. Близостта във възгледите на Борисов и Каракачанов по много въпроси е очевидна и изглежда премиерът не би имал много против, ако му се наложи да управлява заедно с президент като Каракачанов, който е политически партньор в правителственото мнозинство. Изглежда ГЕРБ имат всъщност двама кандидати на първия тур, единият явен, другият неявен, което в някакъв смисъл е допълнителен ресурс за привличане на гласове и концентрирането им на втория тур.

Слабостите на ГЕРБ

От друга страна ГЕРБ не е в толкова благоприятна позиция, в каквато беше доскоро на почти всички избори след 2007 г. Най-вече, защото са в положението на политически хегемон, чиято власт засега трудно някой успява да ограничи, а и да оспори. Позицията на ГЕРБ има редица слабости, от които могат да се възползват техните опоненти. На първо място това е избраната кандидатка – Цецка Цачева. Тя е добре известна в българското общество, защото от много години е председател на Народното събрание, но не е много популярна. Другите обсъждани преди 2 октомври кандидати на ГЕРБ като кметовете на София и Бургас Йорданка Фандъкова и Димитър Николов, както и спряганата кандидатура на министър Томислав Дончев, изглеждаха много по-приемливи за една по-широка среда от тясната партийна подкрепа за ГЕРБ. Освен това премиерът Борисов представи кандидатурата на ГЕРБ едва ли не като фигурата, която „не му е необходима в момента“, което в никакъв случай не работи за Цецка Цачева. Присъствието на всичките нейни изяви на председателя на предизборния щаб Цветан Цветанов само иде да покаже, че лидерът на партията няма особено доверие на самостоятелните изяви на избрания от него кандидат.

На второ място ГЕРБ загуби надеждността си на партия, която стои зад своите кандидати. След като отказа втори мандат на Росен Плевнелиев, без да е много ясно защо, а премиерът Борисов напоследък дори се разграничи от него (настоящият президент беше негов избор), след като многократно демонстрира, че няма лоялност към нито една официална кандидатура на правителството (както това стана с кандидата за генерален секретар на ООН), ГЕРБ трудно ще убеди една по-широка гражданска общност, че сегашната му избраница ще бъде винаги подкрепяна, че партията ще стои зад нея, че тя е действителната нейна представителка. Напротив, подозрението че Борисов ще се разграничи в първия подходящ случай от Цецка Цачева, ако тя не следва плътно неговите наставления, се споделя от много граждани.

На трето място ГЕРБ няма да може да разчита на безусловна подкрепа от страна на ДПС, особено след заявената подкрепа за Цецка Цачева от страна на ДОСТ. А и тя може да не бъде толкова ефикасна, ако сработи ограничението за максимума от 35 секции в Турция, където според много оценки са основната маса от привържениците на ДОСТ. За ГЕРБ става много трудно да постигне дори необявена публично, но действителна подкрепа от ДПС за втория тур, след като самото ДПС официално подкрепи Пламен Орешарски за първия тур – политикът, който е най-често споменаван от лидерите на партията като антипод на управлението на ГЕРБ. Също така не изглежда много реалистично ДПС автоматично да подкрепи на втория тур кандидатката на ГЕРБ, нареждайки се заедно с „Обединени патриоти“.

На четвърто място ГЕРБ вероятно няма да може ще разчита на антикомунистическия рефлекс на избирателите на сините от РБ и от един по-широк кръг, особено на втория тур. Мнозина, ако не и огромното мнозинство, от „сините“ гледат на Бойко Борисов вече не само с подозрение, но и с омерзение. А кандидатурата на Цецка Цачева едва ли им действа мобилизиращо, поради което мнозина от тях може и изобщо да не отидат на втория тур, или, което би било лошата новина за ГЕРБ, да отидат и да гласуват за съперника й Румен Радев. За едно такова протестно гласуване (но не с квадратчето „не подкрепям никого“) има вече много податки и премиерът Борисов изрази опасенията си, като заплаши с оставка на правителството, ако ГЕРБ не спечелят изборите.

ГЕРБ или не-ГЕРБ като залог на изборите не означава, че е все едно, кой би станал президент, ако Цецка Цачева не успее. Най-вероятният балотаж е с Румен Радев – по това са съгласни всички досегашни социологически анкети, като все пак не бива да забравяме, че през 2001 г. пак всички анкети изключваха практически Първанов от надпреварата. Възможни са изненади и е добре да го имаме предвид – днешната ситуация може да се развие и в бъдеще, след изборите. Вероятно мобилизацията около кандидата на „Обединени патриоти“ не може да бъде оценена достатъчно прецизно, затова и съществува някаква възможност да се стигне до друг балотаж.

Какви са възможностите на Румен Радев да спечели на балотажа?

На първо място той изглежда успя да мобилизира цялата партийна подкрепа за БСП, въпреки че не е бил много познат в средите на социалистите преди номинацията му. На второ място, именно защото не е свързан с най-голямата лява партия и не представлява някоя от конкурентните вътрешнопартийни групи, той изглежда достатъчно консенсусен кандидат, като не забравяме, че кандидатурата му първоначално беше приета като обща между БСП и АБВ. На трето място Румен Радев има профила на кандидат, който може да бъде приет по-широко от политическото поле на левицата, особено на втория тур. Той може да получи подкрепа от страна както на избирателите на другите леви кандидати (Калфин и Дончева), но също от страна на други среди, както на Патриотичния блок, така и на ДПС – изобщо има възможността да привлече един широк вот, който оспорва политическата хегемония на ГЕРБ, макар и по различни причини.

От друга страна има и очевидни трудности за избирането на Румен Радев като президент. На първо място това е неспособността на широката левица да покаже воля да единство по такъв важен въпрос – кандидатът, макар и издигнат от инициативен комитет, остава кандидат на БСП, докато АВБ и Движение 21 имат свои собствени кандидати. Също така левите партии не намериха куража да постигнат още преди първия тур изрично споразумение за взаимна подкрепа на втория тур – такова споразумение би успокоило избирателите, но и кандидатите, защото първият тур ще бъде на основата на личните партийни привързаности на избирателите, но за втория ще знаят, че ще бъдат обединени. Разбира се, никога не се знае, доколко избирателите ще последват указанията на своите партии, но все пак едно такова споразумение би било много полезно, ако левите наистина желаят да прекъснат поредицата политически победи на ГЕРБ. На трето място риск пред избирането на Радев би бил и евентуалният успех на антикомунистическата мобилизация на всички, които по традиция смятат БСП за противник. Не случайно някои последни стъпки на ГЕРБ се опитват да предизвикат именно такава мобилизация (например кампанията около давността на престъпленията от времето на комунизма). В същата насока е и опитът да се представи президентската кампания като борба между „евроатлантическата ориентация“ и „евразийската ориентация“ – един несъществуващ в действителност въпрос през 2016 г.

А какво след изборите?

Независимо от това, коя от възможностите ще се реализира на 13 ноември 2016 г., времето след изборите ще е много динамично. Ако спечели Цецка Цачева, ГЕРБ ще укрепи политическата си хегемония, но непременно ще преразгледа отношенията си със своите коалиционни партньори като го аргументира с електоралните резултати на техните кандидати (Каракачанов и Трайков). Ако Патриотичният блок изпревари значително Реформаторския блок, тогава Борисов ще има аргументи да преформатира правителството, ако не на равнище министри, то със сигурност на равнище заместници. „Патриотите“ вече изглеждат за премиера много по-приемлив съюзник, отколкото „реформаторите“, въпреки заявленията, че общата принадлежност към ЕНП е решаваща.

Ако ГЕРБ не спечели изборите, последиците са трудни за предвиждане. Борисов заяви, че ще подаде оставка, което фактически ще означава и предсрочни парламентарни избори. Те биха се случили най-рано четири месеца след ноември, т.е. някъде към края на март 2016 г., но при управлението на служебно правителство, назначено от новия президент. Именно последното ще бъде и важно основание ГЕРБ да не отиде към предсрочни избори – досега именно контролът върху основните институции на властта е бил един от главните ресурси за изборните победи на партията. Ако не се стигне до предсрочни избори с решение на управляващата партия, те могат да бъдат предизвикани от опозицията, която вероятно ще засили натиска си в този случай. Това вероятно ще бъде от интерес най-вече на БСП като е възможно в това си начинание да бъде подкрепена и от ДПС, но не и от другите опозиционни парламентарни партии, които по различни причини не биха били ентусиазирани от ново преброяване на подкрепата за тях преди края на парламентарния мандат през 2019 г.

В повечето партии след изборите ще има и трудни разговори, дори разчистване на сметки. Ако ГЕРБ загуби, ще се търси и виновник, изборът би трябвало да е между Борисов и Цветанов, но по-вероятно е да бъде намерен някой друг. Ако БСП не спечели, това ще бъде повод за съперниците на председателката на партията Корнелия Нинова да й потърсят сметка, още повече че тя се ангажира персонално с кандидатурата на Румен Радев. Ако обаче спечели, тогава нейните позиции ще се засилят, но не е сигурно, че вътрешнопартийните й критици ще се успокоят. Още повече, че евентуалната победа на Радев не би била победа само на БСП. Ако кандидатът на „Обединени патриоти“ Каракачанов постигне третото място на първия тур и измести Реформаторският блок, това непременно ще има последствия. При „патриотите“ апетитите за по-голямо участие във властта ще нараснат, но също така и евентуалните конфликти между съставките на президентската им коалиция, най-вече старото съперничество между НФСБ и „Атака“, като ВМРО ще трябва да играе ролята на арбитър или помирител. Най-тежки ще бъдат разговорите в Реформаторския блок, ако кандидатът им не успее да събере подкрепата поне на основното електорално ядро на партиите от тази коалиция или ако остане твърде назад в „класирането“ на първия тур. Възможно е блокът да не оцелее като цялостно образование след такова изпитание и ДСБ да го напусне вече формално, но също така блокът може да се разпадне заради различията между останалите му съставки, например между БЗНС, които бяха за обща кандидатура с ГЕРБ, и останалите, които настояваха за самостоятелна кандидатура. Едва ли сред партиите на другите кандидати (най-вече АВБ и Движение 21) ще има особено трудни разговори, защото за тях ще е важно, дали на първия тур кандидатите им са надминали равнището на партийната подкрепа от последните парламентарни избори – това се очаква да се случи в тези случаи.

Разбира се, истинска бомба може да произведе ситуацията, при която знаменитото квадратче „не подкрепям никого“ бъде избрано от едно относително мнозинство от гражданите (лично не го вярвам, но кой ли знае). Тогава сигналът към политическата класа ще бъде силен, но едва ли ще има непосредствени последици. Но дори и да не се случи нищо ново и ГЕРБ отново спечели, като затвърди политическата си хегемония, последиците от тези избори пак ще бъдат значителни. Победата може в този случай да бъде „пирова“, защото ГЕРБ повече няма да може да се оправдава с „наследството на тройната коалиция“, „наследството на Орешарски“, „комунизма“, „ченгетата“, „предателството на реформаторите“, „олигарсите“, Путин, Ердоган и други използвани плашила – отговорността ще е само на ГЕРБ, т.е. на неговия лидер Бойко Борисов и на дясната му ръка Цветан Цветанов.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар