Протестът спечели, но не достатъчно

След пороя коментари за протеклите избори едва ли може да се добави нещо ново. Ако пиша това, то е заради собственото си спокойствие, защото смятам, че тези избори бяха натоварени с огромни очаквания, а кампанията протече така, сякаш нищо не се беше случило. Е, случи се, макар и, както обикновено в България, донякъде.

Сбогом ГЕРБ

Залогът на изборите накратко беше същият, както го формулираха протестите от 2020 г.: „с или без ГЕРБ в следващото управление“. Ситуацията след изборите не променя този въпрос. Премиерът Борисов направи заявка за „спасение на престижа“ като предложи експертно управление с подкрепата на всички партии до края на годината. Това предложение, макар сякаш да изглежда логично и дори приемливо в ситуацията на пандемия и тежки икономически проблеми, няма как да бъде прието от онези, към които беше отправено. Вероятно в ГЕРБ си дават сметка за това – партията изглежда напълно изолирана в новоизбраното Народно събрание, както беше и през 2013 г. Но тогава предишното правителство на Бойко Борисов се беше оттеглило с доброволна оставка, а БСП и ДПС колективно се „самоубиха“ с назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Сега нещата са съвсем различни.

Макар ГЕРБ отново да е начело по броя на получените гласове, това е с поне 270000 гласа по-малко от 2017 г., при това спечелени заедно със СДС (последния път СДС се явиха самостоятелно през 2013 г. и имаха малко под 50000 гласа). Този успех е учудващ след поредицата скандали и масовите протести от 2020 г. В една обичайна демокрация след такива събития правителството обикновено подава оставка. Но ГЕРБ получи неочакван съюзник – пандемията му позволи да харчи широко публичните средства при минимален контрол и да впише това в предизборната си кампания, въпреки закона, който просто беше подминат заради извънредната ситуация.

ГЕРБ не ще може отново да намери спасителна тактика с помощта на неприемливо предложение, както успя да предотврати предсрочни избори в края на 2020 г. с причудливия си проект за нова конституция. Новото правителство не би могло да бъде отново начело с Бойко Борисов, ако не иска да се сблъска отново с пълни площади на протеста. Нито пък правителство на ГЕРБ под каквато и да била друга форма. Изборите поставят, този път вероятно наистина, началото на залеза на ГЕРБ като партия, която успяваше удивително да печели всички парламентарни избори от 2009 г. насам, без да има никаква идеология (т.е. идея за обществен проект, за някакво желано бъдеще), освен идеологията на интереса за оставане на власт независимо от всичко. При иначе персоналистката структура на партията, в която дори не може да се обсъжда въпрос, който да не е потвърден от лидера, оттеглянето на Бойко Борисов от нея ще доведе, както и при НДСВ, до нейния най-вероятен политически залез.

БСП на трето място

Изненада на тези избори беше това, че досега основната опозиционна партия БСП се нареди на трето място по брой на получените гласове. БСП изгуби почти 470000 избиратели спрямо 2017 г., като пандемията не обяснява по никакъв начин изцяло тази загуба. Причините за това са многобройни, дългосрочни и краткосрочни. Сред дългосрочните е липсата на сериозен разговор в левицата за това, защо от 2009 г. на всички парламентарни избори БСП винаги излизаше втора, никога не успя да мобилизира повече от 1 млн. избиратели (за последно това успя през 2005 г.). Защо направи толкова рязък идеологически завой, който я отдалечи от политическата фамилия на европейските социалисти? Защо не успя да бъде припозната като естествен говорител и изразител на интересите на работещите хора в България (работници, служещи, дребни собственици)? Защо не успя да привлече значителна част от младите граждани в България, повечето от които приемат за свои ценностите на социалната справедливост и социалното равенство?

И в краткосрочен план БСП пропусна много възможности. Тя не успя да капитализира успеха на нейния кандидат за президент през 2016 г. Не успя да постигне по-добър резултат от ГЕРБ на европейските избори през 2019 г. Дори и когато спечели важни кметски места през 2019 г. успя да влезе в конфликт с някои от избраните си кметове. БСП не успя да се впише в протестната вълна през 2020 г., въпреки участието на много социалисти сред протестиращите. Не успя да води диалог с „партиите на протеста“, дори с „Изправи се.Бг“. Но БСП успява през годините винаги да направи така, че да квалифицира бившите си лидери като „предатели“, отървавайки се лесно от тях.

В кампанията БСП игра на терена, който най-малко можеше да й донесе подкрепа – терена на „големите обещания“. Защото ГЕРБ можеше винаги да опонира, че прави нещо действително (раздава помощи, увеличава пенсии, строи магистрали, купува изтребители, повишава заплатите), докато социалистите обещават без никаква гаранция. Вместо да заяви просто, че първо трябва да бъде разчистена държавата от захвата на ГЕРБ, а после да се правят други реформи. Така БСП не успя да се впише в „партиите на протеста“ и на изборите получи най-ниския си резултат от всички досегашни парламентарни избори след 1990 г. (на критичните избори от 2013 социалистите имаха 505000 гласа, сега 480000). Дали това е достатъчно за оставка на сегашното ръководство или трябва да се случи още нещо, много по-драстично? Изпълнителното бюро го направи, председателката, уверена в подкрепата на членовете, които я избраха преди 6 месеца, няма да се оттегли. Но сред причините за сегашния резултат е и това, че през времето преди изборите БСП се занимаваше с вътрешните си конфликти, някак се „саморазчистваше“, очевидно прекалено, защото е „разчистила“ и половината си избиратели.

Победа за „партиите на протеста“

„Мъглявината“ на протеста от 2020 г. нямаше един единствен говорител и политически изразител, всъщност тази разнородност даваше едновременно сила (и новост) на тези протести, но беше и тяхната слабост. Най-видимите изразителни на недоволството са три сегашни партии: „Демократична България“ (обединението на Да,България, ДСБ и Зеленото движение), обединението „Изправи се! Мутри вън!“ (широка коалиция на партии от левия и центристкия либерален спектър), новосъздадената партия „Има такъв народ“. Разнородността на тези три партии е съвършено очевидна, най-новата от тях е и без никакъв досегашен опит в политиката. Но някой може да каже: „Дотук ни докараха опитните, да видим, какво могат да направят неопитните“. Разбира се, че има огромни рискове и неизвестности, но такава разнородност представя повече или по-малко множеството на отминалите протести и няма как да бъде иначе. „Гласът на протеста“ е разнороден, без обща политическа програма, освен по един пункт: трябва да се освободи държавата от захвата на една икономико-политическа мрежа, която наричат или „мафия“, или „мутри“, или „олигархия“.

Заедно тези три нови партии в парламента спечелиха 1/3 от местата, но също така заедно получиха над 1 милион гласа, значително повече от ГЕРБ. При обичайни обстоятелства, те заедно, ако разбира се го искат, могат да съставят правителство, но с неизбежната подкрепа на някоя друга партия. Задачата изглежда трудна, вероятно невъзможна, ще зависи от това, доколко тези партии (а и другите) ще поискат предсрочни избори (вероятно в края на лятото). Не искам да гадая, нещата ще зависят от въображението на политическите лидери в новия парламент, което (въображение) досега по-скоро им е липсвало.

Най-ярките националисти останаха отвън

Изборите бяха и санкция за националистическите партии, явили се разединени но и повечето били част от досегашното управление. Тази новина дава нови възможности пред едно бъдещо правителство, поне по отношение на иначе доведените до истерия на омразата отношения със Северна Македония. Но все пак: общо ярките националисти („Атака“, НФДБ, „Воля“, ВМРО, „Възраждане“), които не деля на „проруски“ и „прозападни“, защото те просто отхвърлят либералната (а заедно с това и социалната) демокрация, получиха заедно над 280000 (което би било над 9% от гласувалите). Накратко, запазват позициите си.

Не бива да оставяме извън внимание и неочаквано високия резултат на „партията на Васил Божков“ – почти 100000 гласа, но това вероятно е един от многото изрази на протестния вот, защото не вярвам в политическото дълголетие на този политически проект. Както това се случва обичайно в всички „бизнес“ партии, освен когато успееш да превърнеш самата политика в бизнес, както това се случва вече 12 години. Едва ли дълголетие очаква и проекта на „Републиканци за България“, освен ако не продължи да намира трайна подкрепа отвън. Но на терена на „евроатлантическите ценности“ има толкова много други играчи в България, че републиканските опити за заемането му едва ли имат особено добра перспектива.

Изборите започнаха с банална кампания, сякаш нищо не се беше случило. Завършиха със сериозно разбъркване на политическата арена, макар и недостатъчно с оглед на очакванията от протестите. И все пак – нещо се случи!

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Какво иска Владимир Путин? И какво става?

Военна операция или война? Ама че дилема, която трябва символически да раздели „путинисти“ и „западници“, включително в България. В Русия ви заплашва затвор до 15 години (ако не се лъжа), ако говорите за война в Украйна. Остава и у нас, или в ЕС да ви заплашва същото наказание, ако кажете „военна операция“. Нека оставим на Владимир Путин „тънката“ семантика и произтичащите разграничения. Ясно е, че военна операция на чужда територия, без да са ви канили, си е война. Толкова! SIPRI разграничава единствено „военен конфликт“ от „война“ – разликата е само в 1000-та загинали, което, честно казано, си е бездушна математика. Така че в Украйна „военният конфликт“ вече е станал „война“.

Но това вероятно не е толкова важно, освен разбира се, за да се разобличават „путинистите“ в България. Една вероятно особено важна за някои цел, особено ако нямат с какво друго да се занимават. По-важното е, и то беше наскоро развито в една публикувана и в България статия на украинския военен експерт Виктор Кевлюк за резултатите от първите две седмици на войната. Той накратко казва, че „може да се проследи постепенен отказ на Москва от първоначалните искания“.

Как еволюираха исканията?

В речта си на 22 февруари 2022 г. след признаването на независимостта на Донецк и Луганск руският президент Владимир Путин заявява: „А от онези, които са завзели и удържат властта в Киев, ние изискваме да спрат незабавно бойните действия. Иначе цялата отговорност за евентуално кръвопролитие ще бъде изцяло на съвестта на управляващия на територията на Украйна режим.“ Разбирането е, че „режимът в Украйна“, който е „завзел властта“ е нелегитимен, трябва да бъде отхвърлен и свален.

На 24 февруари 2022 г. руският президент обяви военни действия в Украйна, по думите му „специална военна операция“, но в никакъв случай не и война. В речта, с която обяви това свое решение, четем: „Виждаме, че силите, които извършиха държавен преврат в Украйна през 2014 г., взеха властта и я държат с помощта на всъщност декоративни изборни процедури, окончателно се отказаха от мирно уреждане на конфликта (в Донбас – б.м.).“ Отново разбиране за нелегитимност на правителството в Украйна и идентификация с „взелите властта с преврат“ през 2014 г. Обръщайки се към украинските военни, Владимир Путин им напомня: „Вашите бащи, дядовци, прадядовци са се борили с нацистите, защитавали са общата ни Родина, не за това днешните неонацисти да вземат властта в Украйна. Вие сте давали клетва за вярност на украинския народ, а не на антинародната хунта, която ограбва Украйна и издевателства над същите тези хора.“ И продължава с апел към украинските войници: „Призовавам ви незабавно да сложите оръжие и да се приберете вкъщи.“ (Пак там)

На втория ден (25 февруари 2022 г.) от нахлуването (дано думата е правилна), „Дойче веле“ съобщава, че „ телефонен разговор с китайския държавен ръководител Си Дзинпин руският президент е казал, че е готов да разговаря на „високо ниво“ с украинското ръководство.“ И руският външен министър Сергей Лавров го потвърждава, но с условие: „Готови сме по всяко време да започнем преговори – веднага щом украинските военни части реагират на нашите изисквания и оставят оръжията“.

Но това все още не е предложение за преговори с „хунтата в Киев“, очаква се преговорите да бъдат с някакво ново правителство в Украйна. То би могло да дойде на власт с военен преврат или по друг начин. В момент, в който украинското правителство се съгласява да води преговори за неутралитет на Украйна (отказ от присъединяване към НАТО), Владимир Путин в обръщение по телевизията се обръща така към украинските военни: „Вземете властта в свои ръце, изглежда, че ще е по-лесно да се споразумеем с вас, отколкото с тази банда наркозависими и неонацисти в Киев“. Очевидно тази банда са хората около президента Володимир Зеленски, а не някакви други наркомани и нацисти.

Но парадоксално, същият този ден по думите на прессекретаря на руския държавен глава Дмитрий Песков Руската федерация признава: „Да, разбира се. Зеленски е президент на Украйна“. С други думи признат лидер, с който РФ може да преговаря. Вероятно вече в Москва са си давали сметка, че военните в Украйна няма да извършат преврат и че „петата колона“ в Киев няма да свърши работа. Затова ще трябва да се преговаря с действащото правителство. Иначе такова разминаване в изявленията би говорило за разнобой в руското ръководство, което по това време изглежда не много вероятно. Но знае ли човек?

Новата теза, че Зеленски е признатият украински лидер ще прозвучи отново на 3 март 2022 г. Руският външен министър Сергей Лавров в интервю за телевизия „Ал Джазира“ посочва, че признава президента Володимир Зеленски за лидер на Украйна и приветства като „положителна стъпка“ факта, че той иска да получи гаранции за сигурността. Като добавя, че „трябва да се определят конкретни видове ударни оръжия, които никога да не бъдат разполагани или произвеждани в Украйна“ – т.е. настоява за демилитаризация на страната, но вече без искането за премахването на „хунтата в Киев“.

На 9 март 2022 г. говорителката на руското външно министерство Мария Захарова отново подчертава, че „руската специална военна операция“ не цели сваляне на сегашното правителство на Украйна или унищожаване на нейната държавност. Целта е да защити Донецката и Луганската народна република, да демилитаризира и денацифицира Украйна, както и да премахне военната заплаха за Русия, която идва от украинската територия. (Пак там)

Това е към 12 март 2022 г., когато артилерийските обстрели и въздушните нападения продължават, но руските сухопътни сили се придвижват навсякъде по фронтовете неочаквано бавно, а украинците продължават яростната си съпротива и не изглеждат склонни да сложат оръжие. Прилича на типична военна безпътица.

„Операцията война“

В дълга статия, публикувана и в „Офнюз“ от 11 март 2022 г. украинският военен експерт Виктор Кевлюк представя основното от досегашните резултати на „операцията“ на Руската федерация в Украйна. Първото нещо, на което обръща внимание е, че „досега не е публично известно кой ръководи „операцията“. Според него това не е Генералният щаб на Въоръжените сили на Руската федерация, а йерархията на управлението остава загадка. Дали това не дава много власт на въвлечените във войната частни армии?

Според Кевлюк Руската федерация продължава да има като стратегическа цел „възобновяване на доминацията над Украйна“, нещо като колониален контрол. Но това трудно може да стане, ако в Украйна има правителство, което не е под руски контрол. Включва ли това физическа разправа със сегашното правителство – авторът едновременно пише, че „физическото унищожаване на първите лица на украинската държава“ е действителна цел, но че това изглежда вече не е толкова възможно (а и приемливо). Причината е, че в Руската федерация вече не вярват, „че в Украйна съществува някаква особена среда, която едва чака да се появи катализатор и той да взриви съществуващата власт“.

Анализаторът предполага, че на Владимир Путин му е нужна „телевизионна картинка за провъзгласяването на новата власт в Киев, която направо там на „Крешчатик“ (центъра на Киев) подписва „на коляно“ договор за каквото им се прииска“. А „тази картина има един единствен адресат – зрителите на първия канал на руската телевизия“. Според Кевлюк това предположение се подкрепя и от трофеите, останали след разгрома на руските подразделения около Киев – там се срещат и много парадни униформи с пълен комплект бойни ордени“.

Втората тактическа цел е по-прозаична – създаването на сухопътен коридор от територията на Русия към Крим. Едно от отклоненията на този коридор трябва да осигури прехвърлянето на вода от Днепър в Крим за саниране на критичното бедствие с водоснабдяването на полуострова.

Виктор Кевлюк е полковник от Украинската армия в оставка, с 35 години служба като кадрови офицер, а сега и ръководител на Центъра за отбранителни стратегии в Киев. Особеното е, че през 2020 г. е пенсиониран от украинската националната отбрана, действие, критикувано в самата Украйна като „кадрови провал“ на Министерство на отбраната.

В интервю за украинския информационен портал „Стопкор“ от 4 март 2022 г. пенсионираният (вече) полковник Виктор Кевлюк описва шеговито военната ситуация тогава: „Прогноз от Пенсионинформбюро: противник потерял преимущество внезапности и оперативную инициативу, остановленный на большинстве направлений, растерян“ (нарочно го оставих на руски, както и в двуезичния сайт, но в превод: „Прогноза на Пенсионинформбюро: противникът изгуби преимуществото на внезапността и оперативната инициатива, на повечето направление е спрян, объркан“).

В интервю за друг сайт от 8 март този анализатор отбелязва, че моралното и психологическото състояние на врага се доближава до нивото на „прегръдка и плач“. „Между вариантите „седни и оцелявай“ и „настъпвай и умри“ все повече руски военни избират трети път – плен. И това е правилният избор.“

В документален филм достъпен в Youtube френският експерт и бивш военен летец Кзавие Тителман обяснява развитието на руската военна операция до десетия ден от инвазията. Той се позовава само на публична информация, както и на много любителски кадри от Украйна, но обобщението му заслужава внимание. Оттук нататък е преразказ на документалния филм.

Началото е руска ракетна атака срещу украинската въздушната отбрана, средствата за ръководство на полети и летищата, както и срещу военните щабове. Следва наземна атака, която е най-голямата военна операция в Европа след Втората световна война (участват най-малко 80000 военни). На юг руските сили бързо овладяват Кримския канал и се разделят в две колони – на север към Херсон и на изток към Мелитопол и Мариупол. На север, от Беларус има бързо придвижване към Киев (на 60 км. от града пред първия ден) на елитни части, сред които поне 10000 чеченци. Обратно, на изток, край Донбас, ситуацията е блокирана, защото украинците са по-подготвени след 2014 г.

Така към 3 март 2022 г. инвазията като цяло е спряна:

  • Въздушните десанти над летищата в Гостомел и Василки около Киев се провалят. Първото летище, макар и после под руски контрол, е разрушено и неизползваемо. Украинците блокират пистите на летището във Василки. Така руската армия не може да ги използва за обкръжаване на Киев от запад и юг.
  • Мобилните ръчни противовъздушни системи се оказват смъртоносни за руските хеликоптери и ниско летящи Су-25. А последните летят ниско, заради много малкото точни оръжия, с които разполагат. Кадри показват унищожението на такива мишени, включително на 1-2 големи транспортни самолети Ил-76.
  • Дроновете ТВ-2 (турската система „Байрактар“) се оказват ужасяващо оръжие, макар че Украйна разполага с 4-5 такива машини. Кадри показват унищожаването на подвижни радари на руската армия и на ракетни установки (при един заснет удар са унищожени 80 такива ракети), което блокира масираното използване на авиацията от руска страна. А руските обстрели така и не са успели да унищожат всички украински летища, до голяма степен и заради липсата на оръжия с голяма точност.
  • Удължаването на линиите на инвазията създава огромни трудности в логистиката. Северните колони от руски бронирани машини са практически блокирани заради липса на гориво. Голямата колона от 60 км и около 30000 бойци е допълнително блокирана по пътя, от който е дошла, защото украинците са превзели единствения мост на север, който свързва руските части с техния тил. Така колоната става лесна мишена за украинската авиация, дронове и артилерия.
  • Към десетия ден от войната наблюдатели наброяват най-малко 500 унищожени руски бойни машини и танкове (|Т-80 и Т-90). Все повече модерни оръжия, изоставени от руските войници, защото търсят храна наоколо, попадат в плен на украинците.
  • Украйна печели също и информационната война. Кадрите с пленени руски войници, които искат да се приберат у дома вървят заедно с послания към техните майки да дойдат да си ги приберат. А Русия противопоставя кадри с чеченски бойци, пеещи ислямистки химни и насърчавани от лидера си Кадиров – тотална грешка! Разбира се, на север воюват и частни армии като „Вагнер“ (макар под ново име), но пък в Мариупол украинските му защитници са от небезизвестния полк „Азов“ (съставен от неонацисти). Последното, обаче, остава на заден план в тази война.
  • Освен това се оказва, че руските комуникации не са криптирани, защото се използват граждански радиостанции и украинската телекомуникационна мрежа. Това се използва от украинската армия.
  • А кадри показват, че граждански мобилизации в окупираните области дори успяват да накарат руските военни да се оттеглят.
  • Най-сетне, 10 дни след началото на инвазията, руските сили не са успели да завземат и задържат (последното е особено важно) нито един голям украински град (с изключение на Херсон, а Харков е обратно отвоюван от украинците).

Макар от 8 март 2022 г. досега нещата да са се променили, като цяло ситуацията изглежда безизходна за руската армия. Вероятно поради това вчера, 12 март 2022 г. Володимир Зеленски заяви, че има „фундаментално различен подход“ в преговорите за прекратяване на конфликта, които, както се разбра, вървят между двете страни, макар и далече от медийния прожектор.

Как да се излезе от ситуацията?

Ожесточаването на говоренето за тази война налива масло в огъня, който и без това не е безопасен. Но ако заявиш, че първо войната трябва да спре (дори като трудно поддържано примирие), защото само това дава възможност за спасяване на човешки животи и за последващи преговори, не е „морален релативизъм“, заличаващ границата между агресор и жертва. Заклеймяването на агресора, обаче, но само тогава, когато това е Владимир Путин, си е чист морален релативизъм, ако не заклеймяваш изобщо агресията. И все пак – заклеймяването е ритуал на пречистване на съвестта, понятно, аз също го правя. Но очевидно това не е достатъчно, дори не е и ефикасно средство, за да бъде спряна войната.

Как си представяме края на тази война? Най-яростните заклеймители на Владимир Путин (той напълно го заслужава) вероятно си представят (както в Ирак през 2003 г.) победоносна кампания срещу Руската федерация, вероятно под предводителството на САЩ, която достига Москва и изправя руския президент пред международен трибунал по подобие на Нюрнбергския. Логичното продължение на квалифицирането на Путин като днешен Хитлер би била нова Декларация на Обединените нации, която пледира за победа на всяка цена, безусловна капитулация на агресора и без сепаративен мир. Само че, не сме в 1945 г. Подобен сценарий би бил от типа “Fiat iustitia, et pereat mundus” („Да бъде справедливост, дори светът да загине“). Мисля, че справедливостта не бива да има цена, която обезсмисля самата справедливост.

Това не означава, че е невъзможен справедлив мир след тази война, основан на ius post bellum, справедливо мирно уреждане след войната. Включително справедливост за загубилите близките си, загубилите домовете си (в Украйна, но и в Донбас). Очевидно е, че нищо няма как просто да бъде поправено, сякаш войната не се е случила. Но със сигурност е възможно да се направи така, че подобна бъдеща война да е невъзможна.

И какво да се направи? Не съм нито стратег, нито лидер на някоя велика сила (слава богу!). Но си мисля, че няколко неща не са невъзможни:

  • Незабавно спиране на огъня и осигуряване на безопасни хуманитарни коридори за евакуация на цивилните и за подпомагане на оставащите на място.
  • Начало на преки преговори между висшите представители на Украйна и Руската федерация евентуално с международно посредничество.
  • Евентуално договаряне на неутрален статут на Украйна (и на Молдова), но по подобие на Финландия (не искам да употребявам думата „финландизация“, защото финландците нямат никаква вина) – в ЕС, извън НАТО.
  • Гарантиране на неутралния статут на страните в Европа, които са извън НАТО от страна на Алианса (като всяко нахлуване на тяхна територия ще се смята за война срещу НАТО), но и от страна на Руската федерация (срещу гаранции, че няма да има стратегически нападателни оръжия по западните й граници).
  • Международна забрана на частните армии (противно на квалификация на Иво Инджов в „Дневник“, че това е „благороден, но нереалистичен“ призив) , както и обявяването им за терористични организации (такива като „Вагнер“ и производни, „Азов“, Blackwater и др.)
  • Активно и непрестанно подпомагане на демократичните среди в руското общество, което трябва да изключва непремерени реакции като свалянето на Чайковски от програмата на някоя европейска или американска филхармония (Чайковски няма вина за Путин).

Андрей Макин, френско-руски писател и член на Френската академия, в едно интервю за в. „Фигаро“ заявява: „Съжалявам за украинците, които умират под бомбите, както и за младите руски войници, които участват в тази братоубийствена война“. И макар мнозина във Франция да са го заклеймили като „путинист“, той отхвърля такова определение. Напротив, ясно казва в това интервю: „Призовавам западните лидери да отнемат имуществото на хищните олигарси, да конфискуват милиардите откраднати и инвестирани в Лондон рубли и вместо да ги блокират, както правят днес, да ги дадат на бедните в Европа и Русия.“ Но не и да продължават да подхранват руския национализъм с непремерени санкции върху всичко руско, включително музиката и литературата. Е, това прилича на пацифизъм, но е по-приемливо като позиция на интелектуалец, който въобще не „забулва истината за жертвата и агресора в първата мащабна война в Европа след 1989 г.“, както завършва текста си в „Дневник“ Иво Инджов. „Милост за живите!“

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара

Лошо, много лошо! Заради поредица от грешки.

Признавам, че не смятах за възможна руската инвазия в Украйна и убеждавах в това хора около мене. Войната (дано употребявам правилната дума…) ме изненада, не очаквах такова развитие. Но мислейки сега за това съм убеден, че тя е резултат от поредица от рационални решения, взети последователно и със сигурност погрешни, за да се стигне до този резултат. Така че не мисля, че Владимир Путин е предприел инвазията, „защото е луд“ или „защото е диктатор“. Решенията му, погрешни разбира се, както ще видим по-нататък, са взети рационално, следвайки определен интерес и това не е плоското „възстановяване на СССР“ или „възстановяване на Руската империя“. Той се опитва да мобилизира подкрепа вътре в Русия, вероятно защото се опасява, че тя е драстично намаляла. Руският президент се възползва и от не по-малко погрешните решения на ръководителите на Украйна, на лидерите на САЩ и на ЕС, които също помогнаха (вероятно без това да е цел) за днешната ситуация. Малки на пръв поглед, но погрешни решения, поредица от грешни ходове, които някак незабелязано (дали?) доведоха до днешните кръвопролития в Украйна, водещи до гигантска хуманитарна криза. Става дума за поредица от грешки, поне от 2008 г. насам.

В една война най-лошото е, че загиват хора. Това банално изречение не означава, че не трябва да правим разграничение между агресор и жертва. Означава, обаче, че трябва да се опитаме да мислим малко по-сложно, отвъд простото и сякаш самоочевидното разделение между добрите и лошите. Защото тази война в Украйна има своята предистория и вероятно, както обикновено, ние не знаем всичко за нея.

Лошото в една война е също така, че ожесточава говоренето за нея. Натискът да заемеш задължително страна, натискът да бъдеш краен, да не „шикалкавиш“, да не се опитваш да заемеш „междинна“ позиция… Първите жертви на войната са пацифистите – във Франция на 31 юли 1914 г. е убит социалистът-пацифист Жан Жорес. Малко преди смъртта си е написал: „Не ще минат и шест месеца и ще започне война. Аз самият получавам толкова писма със заплахи, че няма да се учудя, ако се окажа нейната първа жертва.“ Убиецът му след войната ще бъде оправдан с мотива, че действието му е било в полза на победата, а вдовицата на Жорес е осъдена да плати разноските по делото. Справедливостта възтържествува, нали?!

Войните започват, защото не е имало достатъчно пацифисти, които да ги спрат. Това се отнася и до настоящата война в Украйна, нежелана както от повечето украинци, така и от повечето руснаци. Мнозина днес в Украйна казват, че тази война е започнала отдавна, още през 2014 г., че тя никога не е спирала оттогава, че сега става дума за нейното продължение. Западът (ЕС и САЩ) вероятно пропусна това и не успя през изтеклите 7 години да постигне трайно решение, в интерес на нежелаещите войната в Украйна и в Русия. Много жалко, макар че горното изречение някой четящ този текст веднага ще квалифицира като обвинение, че Западът е виновен за войната. Всъщност смятам, че за тази война няма невинни сред политическите елити на Русия (очевидно), на Украйна (също очевидно, макар това да не трябва да се казва именно сега), но също на САЩ и на ЕС (защото не успяха да предотвратят настоящето развитие, макар да имаха лостове за това).

Грешките на Руската федерация

Погрешна преценка водеща до погрешни решения – това вкара Руската федерация в тази опасна авантюра. Президентът Путин погрешно реши, че Украйна е Киевската Рус. И поради това „естествена“ част от Русия. Погрешно прецени, също така, че рускоговорящите украинци ще предпочитат да живеят в РФ, вместо в Украйна. Не си представяше, че в Украйна можеш да говориш като майчин език руски, но да се чувстваш украинец. Сгреши!

Реши погрешно, че украинските неонацисти управляват в страната. В Украйна има неонацисти (както в България, в Русия, в САЩ и почти навсякъде), те имат и своя политическа партия – Всеукраински съюз „Свобода“, наследник на Украинската социал-национална (sic) партия и която до 2003 година има за емблема откровен нацистки символ (Wolfsangel). Само че на президентските избори (2010, 2014, 2019) кандидатите на тази партия получават всеки път около 1,5% от гласовете, а на парламентарните избори от 2019 г. имат 1 от 450 депутати. Четирима министри от „Свобода“ имаше само за 9 месеца в правителството на Арсени Яценюк (2012-2014), макар сред тях МВнР и МВР. Но днес няма неонацисти в украинското правителство (ще се въздържа да говоря за едно предишно българско правителство).

Владимир Путин погрешно вярваше, че украинската армия ще сложи оръжие още в самото начало на инвазията и ще предпочете да капитулира, вместо да води сражения. Това не се случи, макар и от двете страни да има войници, които предпочитат да сложат оръжие, вместо да бъдат убити или те самите да убиват (да не бързаме да ги причисляваме към „предателите“). Нещо повече, украинците в голямата си част се сплотиха около президента Володимир Зеленски, който се оказа по-популярен, отколкото изглеждаше. А и той не напусна страната, както вероятно руският му колега погрешно предвиждаше.

Най-сетне очакваната „пета колона“ в Украйна така и не се прояви. Вероятно Владимир Путин е бил убеждаван от свои украински последователи (най-вече от средите на украинските олигарси, недоволни от Зеленски), че един блицкриг бързо ще доведе до правителствена промяна в Украйна. Това не се случи.

Русия сгреши и като си представи, че с тази война наистина ще бъде в състояние да предотврати по-нататъшно разширяване на НАТО и да запази някакъв „буфер“ (каква дума!) между Запада и себе си. Защото сега дори традиционно неутрална Финландия (а и неутрална Швеция) се запита, дали да не поиска да се присъедини към Алианса.

И накрая, Руската федерация погрешно прецени мащаба на антируските реакции по целия свят, мащаба на наложените санкции, мащаба на отхвърлените руски спортни участия, музикални събития, туристически посещения… Продължаването на войната само ще усилва русофобията, което ще бъде усещано все по-силно от обикновените руснаци и това, надявам се, ще предизвика тяхната реакция. Още повече че в Русия има достатъчно много хора, които са против тази братоубийствена война.

Грешките на Украйна

Грешка на украинските елити беше, че търсейки една постсъветска украинска идентичност, приеха безкритично като нейна съставка Степан Бандера. Несъмнено Бандера е украински националист, влязъл накрая и в конфликт с Хитлер по време на окупацията на Украйна. Но също така несъмнено неговите последователи са и последователи на нацистите и това е всеизвестно. Безкритичното приемане на наследството на Бандера поставя под въпрос действителния принос на Украйна в световната победа над нацизма и някак символически оставя този принос единствено на Руската федерация.

Друга изключително груба грешка на украинските елити беше интегрирането на организации като полка „Азов“ в украинската национална гвардия (жандармерия, подчинена на МВР). Лош знак, защото организацията „Азов“ е възникнала като частна милиция, финансирана от олигарси и изповядва неонацистка идеология. Организацията е смятана за виновна за убийствата на цивилни в Донбас по време на войната 2014 г. Но сега нейната политическа форма – „Национален корпус“ – няма никакво парламентарно представителство.

Друга глупава грешка, макар и за кратко време, беше решението на украинския парламент през 2014 г. да премахне статута на руския език като регионален, следвайки частично по-радикалното предложение на ултранационалистическата партия „Свобода“ употребата на руския език в Украйна да се обяви за престъпление. Тогава дори в западния Лвов гражданите излязоха на протест срещу такова решение и в крайна сметка временният президент Олександър Турчинов не подписа закона и той не влезе в сила. Затова пък през 2017 г. украинският парламент прие закон, предвиждащ три четвърти от телевизионните програми в страната да бъдат на украински език. А през 2019 г. нов закон предвижда, че украинските граждани са длъжни да използват националния език във всички области на живота, като за това ще следят „езикови инспектори“. Макар огромната част от гражданите на Украйна да владеят (все още) руски език и да го ползват в много случаи.

Сериозна грешка на украинските елити беше, че във всеки случай НАТО ще ги защити от Русия. Това се оказа, както се видя, илюзия, защото беше очевидно, че НАТО няма никакво намерение да влезе във война с Руската федерация и с това да изправи света пред всеобща ядрена война. Но такова убеждение подтикваше украинските правителства след 2014 г. да предприемат действия, които не биха били оправдани иначе, освен като съзнателно дразнене на Русия. Като например назначаването (макар и за кратко) на бившия президент на Грузия Михаил Саакашвили, яростен противник на Русия, за губернатор на Одеска област (2014-2015). Самият Саакашвили впоследствие е лишен от гражданството на Украйна, но се завръща, участва на изборите през 2019 г., но партията му получава под 1% от гласовете. Зеленски прави грешката да го назначи в администрацията, но създава напрежение в собствената си партия и назначението в крайна сметка губи сила. Украинските елити погрешно решиха, че НАТО, макар и отворил вратата си през 2008 г., ще приеме да бъде въвлечен в конфликт с Русия заради някоя грешка на украинското правителство.

Грешките на Запада

Можеше ли Руската федерация да бъде приобщена към Западния свят след разпадането на СССР? Мнозина са анализаторите, които отговарят отрицателно, позовавайки се на невъзможността руското общество да приеме западните ценности и дори понякога отивайки в откровено расистки регистър, като трайно приписват на Русия някакво „варварско евразийство“. Западът поради това, а и поради наследството на Студената война, сякаш (?) реши, че Русия остава и след 1991 г. основен противник на Запада. Поради това и опитите да се подпомогне крехката демокрация в постсъветска Русия не бяха нито решителни, нито ефикасни. Имаше някакво странно политическо laissez-faire, нежелание да се идентифицират по-добре потенциалните демократични сили и да се изолират техните противници. Парадоксално дори Западът приветства избора на Владимир Путин през декември 1999 г. (млад, владеещ отлично немски, опитен в контактите със Запада, различен от „пияницата Елцин“) като „най-прозападния руски лидер“. Дори сега в „Британика“ описват това време на Путин така: „Putin moved to reduce the power of Russia’s unpopular financiers and media tycoons—the so-called “oligarchs”—by closing several media outlets and launching criminal proceedings against numerous leading figures.“ Западът до 2000 г. беше загрижен за съотношението на силите между „реформаторите“ и комунистите на Зюганов в Русия, но проспа надигането на „центристите“, подкрепили на изборите Владимир Путин.

Може само със съжаление да се каже, че Западът подлъга Украйна за възможно скорошно членство в НАТО. През 2008 г. (след руско-грузинската война) НАТО подписа Плана за действие с Украйна и заяви, че вратите му са отворени за членството. Това беше потвърдено през 2021 г. на срещата в Букурещ. Но беше ясно, че НАТО не бърза с такова разширяване и то не е на дневен ред. Беше очевидно, че това силно дразни Русия и ще предизвика някаква реакция. А и дори сега в НАТО несъмнено има скептични настроения към бързата интеграция на Украйна, при това много повече в САЩ и западните съюзници. Наред с това в Западна Европа имаше въздържане от ускоряването на процеса на присъединяване на Украйна – през 2016 г. тогавашният председател на ЕК Жан-Клод Юнкер заявява, че това няма да стане преди 20-25 години (т.е. не преди 2036 г.)

Западът подцени като цяло ролята на олигарсите в Украйна (както и в Русия). Войната вероятно ще накара западните елити да престанат да делят руските олигарси на „добри“ (прогонените от Путин на Запад) и „лоши“ (подкрепящите Путин). Всъщност Западът сякаш недооцени начина, по който руският президент зае „надолигархична позиция“, като играеше с противоречията между влиятелните олигарси и така укрепваше собствената си власт. Но Западът не предприе достатъчен натиск върху украинските олигарси (едновременно съперници, но и приятели на руските), които вероятно сега донякъде се обърнаха срещу Зеленски. А такива олигарси създадоха и поддържаха частните милиции, използвани в редица случаи във вътрешноукраинските конфликти.

Западът определено „проспа“ създаването на частни армии в Украйна и Русия. Имаше опити, включително в САЩ, някои от тези „доброволчески армии“ да бъдат поставени по някакъв начин извън закона, но това не доведе до сериозни последици. Въпреки че още през 2014 г. германският президент посочва: „Има групи в Източна Украйна, които не слушат нито Киев…, нито Москва“. Западът подцени това. Защото и в САЩ, и във Великобритания, се толерират такива частни армии като “Blackwater” или “G4S”. Западът не направи нищо съществено по въпроса, защото също така създателите на такива частни армии се активизират и в Украйна – като Ерик Принс, създателят на Blackwater. Володимир Зеленски опита да накара петте съществуващи в Украйна частни армии да плащат данъци със законопроект, надявайки се да ги „опитоми“ или да ги накара да действат само в чужбина. Но това решение се оказва лошо, защото узаконява силата на олигарсите, които поддържат тези армии. Всъщност се нуждаем от международна забрана на частните армии изобщо, те да бъдат обявени извън закона или да бъдат третирани като терористични организации.

А какво да кажем за енергийната независимост на Европа от доставките на руски газ и петрол? ЕС определено не използва времето след 2009 за увеличаване на своята енергийна независимост. Кризата с газовите доставки от Русия след тогавашния й конфликт с Украйна отмина, но ЕС не започна цялостна програма за независимост. Не направи нищо съществено и след 2014 г. и анексирането на Крим от Руската федерация. Единственото което направи, беше да завърши строителството на „Северен поток 2“, заобикалящ Украйна и Полша, но идващ от руските находища. Сега този проект се провали, но Европа няма нищо друго, което да помогне за заместване на доставките (едва ли трябва да се питаме, а ние какво направихме с прословутия газов интеконектор с Гърция).

Най-сетне, Западът се изненада от руската инвазия, макар да демонстрираше, че я очаква. Но защо през 2014 г. не обърнаха по-сериозно внимание на германския президент Франк-Валтер Щайнмайер, който каза по повод на събитията в Одеса: „Кървавите снимки от Одеса ни показаха, че опасността конфликтът да се превърне в гражданска война е твърде голяма. Ние сме на крачка пред военен конфликт в Украйна“. Разбира се, Владимир Путин и хората около него излъгаха, когато на няколко пъти преди инвазията заявяваха, че нямат никакво намерение да нападат Украйна. Защо Западът повярва на това? Вероятно, защото така му се искаше, но времето беше пропиляно за нещо, което би могло да осуети или забави подготвяната инвазия. Например едно хипотетично американо-украинско военно учение, макар да не съм сигурен дали то би могло да изиграе такава роля. Възможно е било то да послужи като катализатор на руската „военна операция“ (забранена ли е думата?).

Ами ние?

Нямам предвид изобщо „българите“, а ние, интелектуалците, какво можем да направим. Мисля, че е важно да разберем, че войната ожесточава говоренето около нея. А това ожесточаване води до сблъсъци дори между приятели. Ако яростно критикуваш Русия, рискуваш да те нарекат „американска подлога“. Ако обратно, приветстваш Русия, със сигурност ще си „путинист“. Войната разделя и приканва всеки да заеме крайна позиция, за вземе страна във войната.

Ще повторя, ясно е кой е агресор (Руската федерация) и кой е жертва (Украйна). Но ако откажеш въпреки това да приемеш, че украинците са добри, а руснаците лоши, ако откажеш да обобщаваш по този начин и поискаш да отделиш „добрите украинци“ и „добрите руснаци“ на една страна, като се противопоставиш на „лошите украинци“ и „лошите руснаци“ от друга страна, в напрегната ситуация рискуваш много. Вероятно ще те окачествят като „соросоид-путинист“, някакъв невероятен хибрид, хермафродит.

Но нали живеем в хибридни времена? Работим хибридно, учим хибридно, воюваме хибридно… Така че, какво от това да те нарекат с хибридна квалификация. От това не се умира нали? Не е като куршума, снаряда, бомбата, ракетата. Give peace a chance!

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара