Кой се плаши от Истанбулската конвенция?

Нека започна с малко сухи факти. Става въпрос за „Конвенция за превенция и борба с насилието срещу жените и домашното насилие“ на Съвета на Европа, подписана в Истанбул на 11 май 2011 г. от 44 страни в Европа. От 12 май 2014 г. е в сила, а към момента е ратифицирана от 28 подписали я държави. За останалите е в процедура на ратификация, какъвто е случаят с България. Картата по-долу показва ситуацията към януари 2018 г. През 2018 г. до април в 4 страни, които са я ратифицирали, предстои конвенцията да влезе в сила: Германия, Естония, Швейцария и Кипър.

Политически реакции

Политическите реакции около ратификацията на тази конвенция показаха, че значителна част от политическата класа изобщо не е чела конвенцията, или, ако случайно я е прочела, не я е разбрала. Също така стана ясно, че сексуалното образование и възпитание на българските граждани клони към нулата. Но най-вече стана ясно, че имаме ни повече ни по-малко идеологическа хегемония на крайните консерватори. Но нека цитирам няколко изказвания.

Красимир Каракачанов на правителственото заседание е убеден, че „в самата конвенция има заложени изрази и думи, които създават сериозно основание в обществото за съмнение, че те могат да бъдат използвани впоследствие като опит да се налагат нетрадиционни разбирания по отношение на половете, като трети пол, оттам да се претендира за еднополови бракове и т. н. – неща, които сериозно тревожат нашето общество.“ Другият вицепремиер от „Обединени патриоти“ Валери Симеонов е на същата позиция: „Лично аз изцяло поддържам позицията на моя колега и партньор господин Каракачанов, още повече, че ако Вие, госпожо Цачева, твърдите, че няма опасност, за мен има пък, точно обратното – много голяма опасност и не толкова от това дали ще има бракове от третия вид или от втория вид, и аз вече не знам как да ги нарека, малко се обърквам с терминологията, но по-скоро ме притеснява допускането на възможност за въвеждане в образованието на такива панели, текстове, които да разясняват на децата, че те не са той и тя, а са то.“

Ангел Джамбазки, евродепутат от ВМРО, е също толкова категоричен: „Против сме, защото в тази конвенция се вкарват определения като „социален пол“, особености на пола, и задължения за българската държава да финансира gender образование от ниво детска градина“. Според него това е промяна на традиционни устои на българското общество и подчертава, че „няма социален или трети пол, има два пола – мъжки и женски“.

В правителството против предложението за ратификация на документа гласуват Валери Симеонов и Красимир Каракачанов, министрите Емил Караниколов, Красимир Вълчев, Нено Димов, Кирил Ананиев, Ивайло Московски и Владислав Горанов. Това са всички министри на „Обединените патриоти“ и трима министри на ГЕРБ. Забележете – всички те са мъже (както в биологичен смисъл, така и в социален смисъл).

Бившият министър на здравеопазването от ДСБ Петър Москов смайващо твърди: „От името на „невежите лъжци“ искам да припомня, че „пол“ е биологично детерминирана характеристика на индивида (фабрично така сме направени 🙂 и за Ваше сведение тази детерминанта е в основата на живота. Полът е норма, а не е наименование за различни медицински или социални отклонения. Не е и модерна ролева игра и извратено забавление, което да регламентирате нормативно.“ Смайващо е, защото става дума за лекар по образование, а пък медицината е хуманитарна специалност. И продължава: „Като „неразбиращ“, искрено се вълнувам от перспективата синът ми да бъде просветен в училище за дебрите на възможните „нестереотипни роли“ на пола на баща му… Наистина ли не разбирате, че отваряте вратата на узаконената лудост. Вярвате ли убедено, че поведенческите отклонения на възрастните (което е техен избор и лично решение за живота им), трябва да бъдат наложени като образователна норма на децата?“ Накратко, децата да не получават гражданско образование, което да им дава инструменти за интелектуална самозащита срещу стереотипите и предразсъдъците, основани на различните традиционни роли на мъжете и жените?

В полемиката с категорични позиции против ратификацията се включиха СДС и БСП – удивително е, че намериха по тази тема обща позиция. СДС пише в своето становище: „Ние не можем да премълчим опасността да бъдат поставени под съмнение традиционните ценности на българското общество, за сметка на сляпо приемане на документ, където се казва, че пол означава „социално изградени роли“, въвежда се понятието „социален пол“ и се предвижда децата ни да изучава т в училище „нестереотипни роли на пола“. И допълва категорично: „В нашата вяра и традиция има само два пола – мъже и жени. За нас понятието „социален пол“ не съществува не само в правния, но и в ценностния ни свят. Българското общество е консервативно, а не либерално, както се опитват да внушат някои политически и неправителствени организации“. Предполагам, че такива основатели на СДС като Желю Желев и Петър Дертлиев се обръщат в гроба, ако четат това.

БСП обаче, заема парадоксално същата позиция: „Винаги сме се борили против насилието над жени и деца. Организирали сме и сме се включвали в национални кампании в защита на техните права. Застъпвали сме се за равнопоставеност на мъжете и жените. И занапред ще отстояваме тези позиции. Но няма как да приемем текстове в Истанбулската конвенция, които задължават: „страните да предприемат мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на стереотипни роли за жените и мъжете“. Така социалистите всъщност се противопоставят на борбата с предразсъдъците, които предписват на мъжете да бъдат водачи, а на жените да си стоят в къщи – защото конвенцията именно към такава борба приканва. Жалко, ако БСП се противопостави на ратификацията, това ще бъде истинско предателство не само към равноправието на жените, но и към социалната справедливост изобщо.

В пространен анализ по темата Webcafé обяснява и на незнаещите, за какво става дума в конвенцията, като дава и пряк линк към българския й текст. Там всеки може да научи, че в конвенцията изобщо не става въпрос нито за „третия пол“, нито за „поведенческите отклонения на възрастните“ (ако под това се разбира хомосекусализъм, например), нито за каквото и да било друго задължение към подписалите конвенцията страни, освен да се противопоставят с всички средства на насилието над жените.

Има ли „социален пол“?

Но особено скандално е, че иначе образовани хора или които имат съзнанието, че са такива, могат просто да заявят, че такова нещо като „социален пол“ няма. Значи приемат, че в сексуалните отношения всичко е въпрос на натура, на естествени белези, на природни дадености, а културата е извън. Препоръчвам горещо на онези, които се смятат за невежи по въпроса, да прочетат (наред с другото) книгата на Ювал Ноа Харири „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Там ще прочетат, например, следното „всички се раждаме от женски или мъжки пол, но после в обществото ставаме жени или мъже“. Или не сте съгласни?

Ще дам няколко прости примера – понеже и аз се смятам до голяма степен невежа в тази проблематика, затова примерите ми са прости.

Пример 1: Жана д’Арк

На 30 май 1431 г. 29-годишната тогава Жан д’Арк е изгорена на кладата, след като е осъдена за това, че носи мъжки дрехи, че е напуснала родителите си без разрешение и че систематично се е позовавала на божието съждение, а на това на Църквата. Съдиите вероятно са имали точно познание за това, какво са „мъжките дрехи“ и несъмнено са се основавали на Светото писание: „Жена не бива да носи мъжки дрехи, и мъж не бива да се облича в женско облекло: всеки който прави това, гнусен е пред Господа, твоя Бог“ (Втор. 22:5). Дали става дума за „социален пол“ в случая, или трябва да приемем, че момченцата се раждат с панталони, а момиченцата – с поли?

Пример 2: Жорж Санд

Френската писателка Амандин Орор Люсил Дюпен (1804-1876), известна с мъжкия си псевдоним Жорж Санд, скандализира тогавашното иначе „викторианско“ общество в Европа като се облича в мъжки дрехи, но също и защото през 1835 г. се развежда и демонстрира свободно поведение в обществото. Защо това е било скандално тогава? Но и по-късно – на една студентска бригада почти се стигна до бунт, когато командирът й забрани на момичетата да носят панталони (изключение се правеше за работния костюм, който беше с панталон и за момичетата).

Това е снимка на Жорж Санд в мъжки дрехи.

В проучването на „Евробарометър“ от юни 2017 г. според 81% от запитаните българи най-важната роля на жената е да се грижи за дома и семейството срещу 17% на обратното мнение. На другия полюс е Швеция със съответно 11% и 87%. Най-важната роля на мъжа, е да печели пари според 81% от запитаните в България. По този показател отново сме начело в класацията. С „не“ на същия въпрос са отговорили 17% от запитаните. Е, тогава трябва ли да се учудваме, че в повечето български семейства основната грижа да дома пада върху жените, докато мъжете обикновено печелят повече, отколкото жените? Това различие дали се основава на някакви предполагаеми физически и умствени различия между половете, или е резултат от традиционно (!) разделение на социалните роли между половете. Казано с други думи – резултат от социалния пол.

Не чуваме ли непрекъснато: „мъжете са по-силни, жените са по-слаби“, „мъжете са по-решителни, жените са по-отстъпчиви“, „мъжете са силни в математиката, жените са силни в литературата“ и други подобни, еднакво неверни, но затова пък широко разпространени вярвания? Това са предразсъдъци, основани на социалните различия между половете, на социално конструираните роли на половете. Ама това не е ли пак „социалният пол“? Нима когато запитате някой човек, какво за него означава да си мъж или жена няма да получим отговори като горните, или например „мъжете носят панталони, жените носят поли“, „мъжете се подстригват късо, жените имат дълги коси“, „мъжете обичат да пият, жените обичат бижутата“ и т.н. Едва ли обаче някой ще ви каже: мъжът е с XY хромозоми, а жената с XX хромозоми – т.е. рядко става дума за пола като биологична даденост.

Дали някой приема или не съществуването на социалния пол като „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“, това не отменя съществуването на такива роли. И те не „текат в кръвта“, не произтичат от наследените XY или XX хромозоми. Ако образованите хора у нас не го разбират, имаме сериозен проблем.

Истанбулската конвенция не съдържа нищо, което противоречи на ценностите на консерваторите, още по-малко нещо, което противоречи на ценностите на социалистите. Тя не противоречи ни най-малко на „българските национални традиции“, освен ако в тях не виждаме мачизма и омразата към жените. Ако е така, трябва много бързо да се откажем от такива „ценности“, пък били те и традиционни.

Предстои дебат в парламента за ратификацията на Истанбулската конвенция. Надявам се всички депутати да я прочетат, за да разберат, че ако България не я ратифицира, ще се нареди в изключително лоша компания. И още нещо, ако България не я ратифицира, българските жени е най-добре да потърсят възможност да получат гражданство на държава, която я е ратифицирала. Така ще имат шанса за евентуална защита!

Advertisements
Posted in Uncategorized | 44 Коментари

When nothing goes right, go left!

Брекзит, Каталония, бежанци от Африка и Близкия изток, ограничения за демокрацията в Полша и Унгария, успех на евроскептиците на много избори, участие на националисти в европейски правителства – достатъчно основания за привържениците на Европа да се опасяват за нейното бъдеще. Причините за всяко едно от тези днешни тревожни явления са различни и разнообразни, но вероятно имат и общ знаменател, най-малкото, защото съвпадат както по време, така и по насоката на въздействието си – поставят под въпрос бъдещето на Европейския съюз като проект за едно широко пространство на свободата, равенството, просперитета и справедливостта.

Европа започна като общ пазар и проект за траен мир, основана на просвещенската либералната идея, че търговията ще измести войната (Кант, Монтескьо). До голяма степен това бяха широките очаквания във всички европейски общества след края на разрушителната Втора световна война. Тези настроения днес, за повечето поколения, които никога не са имали лошия шанс да изживеят война в своите страни, изглеждат архаични. Но тогава са играли важна роля при формулирането на европейския проект от политици, произлизащи от средите на християндемократите, политическите либерали и социалдемократите. Разбира се и тогава е имало различия между тези три съставки на европейската идея, но по въпроса за преодоляването на източниците на война е имало несъмнен консенсус.

Защо днес ЕС е оспорван?

Днешният европейски проект е вече много различен от първоначалния – Европейският съюз е разгърната институционална структура, присъстваща в националните законодателства и на европейско равнище като сложна система от норми, представителни институции, управленски инстанции, административни служби. Европейският пазар вече не е само общ, но единен, подчинен на сложни и многобройни правила, които го правят изключително защитен (един от най-сигурните за потребителите в сравнение с другите световни пазари). ЕС разви също многобройни общи политики в селското стопанство, индустрията,  търговията, но също във външната политика и сигурността. Това развитие беше продължително, противоречиво, но винаги се основаваше на постигането на трудни компромиси и нагаждания на националните очаквания към европейските ограничения.

Наред с тези значителни развития, обаче, ЕС поражда също и значителни недоволства. Днес вече сме наясно, че постиженията на европейската  интеграция са разпределени изключително неравномерно както в отделните европейски общества, така и между отделните европейски държави, особено след последното разширяване от 2004-2007 г. Но дори и обективните числа, показващи наличието на такива неравенства, да не са винаги еднозначни, разпространените представи за това, масовите усещания в обществата за такова неравенство, е много по-съществено за настроенията към ЕС днес.

Наред с това недоволства предизвикват и донякъде естествените процеси на бюрократизация на ЕС. Представата за „брюкселските елити“ като образовани в елитни университети, произхождащи най-често от заможни кръгове, високо платени и истински глобализирани, но които никак не познават социалната действителност на милионите европейци в отделните страни, е масово разпространена и поражда истинско отчуждение от европейските институции. Да не говорим, че в Европейския парламент, поради по-ниското участие на европейските избори, попадат както случайни депутати, неизвестни или с печална известност в своите страни, така и откровени евроскептици, които, парадоксално, са в институция, която смятат за ненужна.

Именно тези настроения подхранват евроскептични партии от крайните десни и крайните леви среди на политическия спектър. Евроскептицизмът като цяло оспорва по-нататъшната интеграция на европейските държави и предлага нещо противоположно: завръщане към националния суверенитет, отказ от интегрирани политики, превръщане на ЕС в междудържавна коалиция с координирани донякъде национални политики. Премахване и ограничаване на нашата обща система на съвместно споделен живот, на сближаване, на интегриране на нашите общества в една солидарна и равноправна общност. Но крайните евроскептици очакват всъщност разрушаването на ЕС, завръщането към системата от европейски държави в непрекъснато съперничество. Национализмът е днешната бомба с часовников механизъм, която заплашва да взриви постигнатото в ЕС от последните четири десетилетия. Това е едната заплаха пред бъдещето на ЕС.

Втората заплаха е статуквото, основано на убеждението, че ЕС е постигнал своя връх като се е превърнал в един пълномащабен единен пазар. Евентуално този пазар би могъл да се допълни от структура за сигурност, която във всеки случай не бива да оспорва ролята на Атлантическия съюз. Такова разбиране за статуквото се споделя най-вече от десните либерали в Европа. Според тях ЕС може да се развива едновременно към повече пазар (но и по-малка намеса на публичната власт в него) и към повече сигурност (разбирана като ограничаване на граждански права в полза на полицейските прерогативи). Накратко – един много сигурен пазар и нищо повече. Единни социални и данъчни политики, ограничаване на властта на големите корпорации, сигурност на работните места, активна политика на заетост и на нарастване на пазарното търсене – това десните либерали смятат за допълнително утежняващо бюджета на ЕС, за допълнителни данъци и пречки пред бизнеса.

Третата заплаха е връщането на Европа към един обикновен „съюз на отечествата“, ограничено сътрудничество между суверенните национални държави, което никак не би го отличавало от други съюзи в света като Евразийския или Африканския. Това би означавало демонтаж на дълго съгражданата система от общи правила, стандарти, процедури, превърнали се в навици и част от всекидневието на стотици милиони европейци. При това се предлага „завръщане“ към християнските корени на Европа, което заплашва както с налагането на „единна културна норма“ на всички европейци, така и вписване в един „сблъсък на цивилизациите“, определяни от Хънтингтън като общности, основани на религията и езика. Това е стратегията на десните консерватори, които в лицето на група консервативни интелектуалци през май 2017 г. лансираха своята парижка декларация – консервативен манифест под заглавие „Европа, в която можем да вярваме“.

Общото в тези три очертани визии за бъдещето на Европа – на крайните националисти, на десните либерали и на десните консерватори – е разбирането, че трябва да се завърнем към националния суверенитет с всички произтичащи от това последици. Сред тях най-вече укрепване на европейските граници (не само общите, но най-вече националните), връщане на строгия граничен контрол, изграждане на стени срещу мигрантите, затваряне в националните граници и опора върху националните идентичности. А ЕС да се ограничи най-вече в постигнатия единен пазар, в състезание с други големи конкуренти в световния пазар, без да се опитва да развива по-нататъшна интеграция и създаване на общо пространство на политиката и културата.

Ако Европа поеме то такъв път (независимо дали ще постави акцентът върху една от трите предлагани варианта на такава стратегия), това ще е сигурна гибел. Ако европейските държави се затворят в националните си граници, солидарността между тях бързо ще бъде пометена от старите конфликти и Европа ще се върне в състоянието си на класическа борба между държавите, често произвеждаща опустошителни войни. Ако ЕС се опита да бъде по-пазарен от неговите конкуренти, за да им бъде конкурентоспособен във всичко, ще загуби основните си конкурентни предимства на едно развито социално пространство, където просперитетът се разпределя много по-справедливо, отколкото в САЩ, Китай, Индия или Русия. Казано накратко, конкурентните предимства на ЕС, които го правят толкова привлекателен за мигранти от цял свят, е най-вече и преди всичко неговата характеристика на общност, основана на солидарността, социалната справедливост, свободата и равенството. Ако ЕС реши да се „християнизира“ наново, това вероятно ще разбуди много конфликти, потушени или забравени с развитието на европейската светска държава, в която няма официален религиозен канон, задължителен за всички. Този вариант несъмнено ще вкара Европа в един „сблъсък на цивилизациите“, който не е в неин интерес, нито пък ще доведе до друго, освен до глобализиране на религиозните конфликти.

Елементите на една възможна алтернатива

Нито един от тези три сценария не е задължителен, нито предначертан. Ако някой от тях се осъществи, това ще е поради нежеланието да се търси друг път, или поради неорганизираност на противниците на такъв сценарий. Ако нещата не вървят в желаната посока, трябва да се потърси друг път. Този път трябва да преодолява три фундаментализма: националния, религиозния и пазарния. Той се вписва в система от ценности, които традиционно се отстояват от леви движения.

Като пиша това, в никакъв случай не забравям, че левицата в Европа има дълга и разнообразна история. Тя е носела както освобождение, така и култ към революционното насилие и незачитането на различието. Левицата има своите „скелети в гардероба“, но в днешната ситуация именно тя има особено важна роля – променяйки себе си, да променя и Европа в една нова посока, която да позволи ЕС да запази единството си и да премине на по-висока скорост.

ЕС се нуждае спешно от реформа, при това реформа с революционни цели, която не просто променя едно статукво, а дава дългосрочна перспектива за бъдещето. Нито „повече национално“, нито „повече пазарно“, нито „завръщане към християнските корени“ е решение с дългосрочна перспектива. И ако левицата се подведе заради търсене на евентуална по-широка електорална подкрепа по такива идеи и загърби фундаменталните си принципи, тя ще загуби двойно. Веднъж, защото никога няма да може да бъде нито „по-национална“, нито „по-пазарна“, нито „по-християнска“ от своите опоненти. Второ, защото ако изостави своята интернационална визия, своята светска природа и своята социална чувствителност, ще изгуби онова, което винаги я е правило разпознаваема.

Елементите на една лява визия за Европа е добре да включат:

  • Решително намаляване на социалните неравенства, както икономическите, така и основаните на общественото признание и на участието в обществените дела.
  • Насърчаване на икономика, която не цели печалба, а задоволяване на обществени потребности.
  • Освобождаване на обществото от всепроникващата пазарна конкуренция, която е разрушителна за непазарните сфери.
  • Отстояване на принципа на светската държава като единствено възможна рамка на мирно съжителство на вероизповеданията.
  • Защита на обществото, на публичната сфера, на общодостъпната природна среда на човека от обсебването им от частните корпорации и пазарната логика.
  • Решително отстояване на солидарността в обществото като принцип на уважение към незаменимия принос на другия в общите дела.
  • Противопоставяне на всички форми на дискриминация, изолация и подценяване на отделни човешки групи и общности заради тяхното различие.
  • Насърчаване на самоуправлението като действителна алтернатива на бюрократизацията и нейния съюз с корпорациите.

Такава алтернатива за Европа не само ще спаси европейската интеграция, но може да изведе ЕС на нова и много по-добра позиция. Последният Съвет на Партията на европейските социалисти в Лисабон даде някои положителни заявки в тази насока, като се позова и на несъмнените постижения на социалистическото правителство в Португалия.

Но заявката е засега само едно добро намерение, защото европейските социалисти продължават са изпитват страхове, основани както на наследството на европейската левица, така и на поредицата електорални провали в последните години. От една страна това е страхът, че една по-радикална и по-социална визия за Европа възбужда (по стар навик) обвинения в носталгия към съветския комунизъм. От друга страна, това е страхът, че ако не поемат някои от популярните теми като страховете от имиграцията, от „загубата на национална идентичност“, от „ислямския тероризъм“, от „залеза на Европа“, социалистите ще продължават да губят избори. Тези страхове са лош съветник, защото само могат да възпрат реализирането на една друг алтернатива за Европа.

Има и друг риск, който е по-сериозен – убеждението, че една друга алтернатива за Европа е по силите само на социалистите от ПЕС. Такова убеждение е разрушително – алтернативата изисква търсене на мостове и сътрудничество с другите, както с другите леви движения, така със зелените, с разнообразни нови алтерглобалистки движения. Но сътрудничество дори с класическите консерватори, когато става въпрос са солидарността в обществото, или с класическите либерали, когато става въпрос за светската държава. Такава отвореност ще позволи постигането на истинска културна хегемония на идеите за една социална, солидарна, справедлива, отворена, екологична, антимонополна, човешка Европа.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Печалната съдба на една революция

Стоте години изминали от Руската революция през 1917 вероятно са достатъчни, за да погледнем по-хладнокръвно на случилото се и на неговите последици. Събитието е достатъчно мащабно, за да не го смятаме за някаква историческа случайност, която би могла да не настъпи. Въздействието й върху Русия и света е от такъв порядък, че няма как да бъде омаловажено или сметнато за нещастно стечение на обстоятелствата.

Етимологията на думата „революция“ отвежда към завръщане в началната точка, преобръщане, затова и употребяваме думата в смисъл на дълбоко обществено преобразуване, на обществен преврат, на радикална промяна. Освен това революциите никога не се случват поради намеренията на някаква малка, макар и решителна група от хора, били те добронамерени или злонамерени. Макар, вероятно, без такава изпълнена с решимост група от революционери, събитието би било невъзможно. Революциите се случват заради дълбок социален конфликт, в който, ако перифразираме една от главните фигури на Съветската революция Владимир Улянов (Ленин), „управляващите повече не могат, а управляваните вече не искат“. Парадоксално, но тази негова формула е валидна и за всички последвали революции, включително онези, които промениха съветския свят.

Революция или преврат?

Днес споровете за това, как да назовем събитията от октомври 1917 г. продължават. Критиците на Съветската революция предпочитат да я назовават като „болшевишки преврат“, а официалното й наименование през съветската епоха беше „велика октомврийска социалистическа революция“, съкращавана като ВОСР (напомням това заради евентуалните по-млади читатели на този текст). И двете назовавания имат идеологическа програма. Ако е преврат, значи е дело на малка и решителна група, притежаваща въоръжена сила, и по този начин събитието представлява изкривяване на някакъв положителен политически процес, започнал с демократичната Руска революция от февруари 1917 г. Ако е велика социалистическа революция, значи е дело на широките маси и е открила пътя към нова епоха, така, както обичайно говорим например за Френската революция (и тя често съпътствана с прилагателното „велика“).

Ако погледнем, обаче, историята от 1917 г. по-хладнокръвно и решим да не задаване непременно идеологическа насока на разбирането си (макар всяко разбиране в крайна сметка да почива на някаква идеология), Съветската революция е радикалната фаза на започналата през февруари 1917 г. Руска революция. Така, както времето на Терора (1793-1795) е радикалната фаза на Френската революция. Въпросът обаче е: можем ли лесно да правим аналогии между събития, отделени от повече от столетие?

Аналогиите обаче ни позволяват често по-добре да разбираме случилото се. Ако погледнем към Русия през онази 1917 г., виждаме тоталния провал на царизма като политическа система на едно изпаднало в дълбока социална и политическа криза общество. Изходът от кризата през февруари 1917 г. не изглежда предопределен, нито сигурен, още повече, че Русия продължава да е във войната (Първата световна). Освен това през пролетта и лятото (един много кратък период), имаме очевидно напрежение между легитимността на две избрани чрез избори институции – Държавната дума и Конгреса на съветите. И двете имат демократичната легитимност на народния вот, и двете са извънредни, защото оспорват старата законност на царска Русия. Но най-вече политическият състав на двете ги отличава и поради това – противопоставя. В Думата преобладават либералните конституционни демократи (кадетите), в Съветите мнозинството първоначално е у социалдемократите (наричани още меншевики). Това е двувластие (Некрич А. и Геллер М, Утопия у власти, Москва 2000). Но и двете избрани демократични инстанции са многопартийни. Болшевики присъстват в Съветите, но в Думата депутатите им са арестувани още през 1914 г. заради антивоенна пропаганда. Това им дава ореола на най-радикалната опозиция, в сравнение с останалите партии. В Съветите има 4 партии – болшевиките, меншевиките, десните и левите есери (социал-революционери).

Радикализацията на политическия процес в Русия извежда към октомври болшевиките начело на Съветите и най-вече – в столичния Петроградски съвет. Това прави възможно те да свалят Временното правителство на Думата начело с меншевика Александър Керенски – променено съотношение на силите вследствие на задълбочаващата се политическа криза. За разлика обаче от другите демократични партии, болшевиките вече са формулирали две основни точки на програмата си: мир и земя (незабавно излизане от войната и преразпределение на земята в полза на обработващите я селяни). Затова успехът им е бърз и дори повсеместен – от октомври 1917 до март 1918 Съветите, с мнозинството вече на болшевиките и вече без участието на меншевиките и десните есери, поемат практически властта по цялата територия на огромната и вече бивша Руска империя. В новоизбраното от Съветите правителство всички членове са болшевики – революцията преминава в радикалната си фаза.

Защо е революция?

Октомври 1917 г. е без съмнение революционен акт, продължение на процеса от февруари. Революционен акт, защото едновременно преобразява Русия, а и света, като същевременно мобилизира огромна човешка енергия, разпалвайки въображението и желанието за „преобръщане“ на човешкия свят във всичките му измерения: политика, икономика, изкуство. Нито един обикновен преврат не може да се сравни с отприщената от една революция човешка енергия. Христо Смирненски приветства „червените ескадрони“: „в устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов“. А Никола Вапцаров говори за епоха, в която „земята се отърсва от отровната си плесен“.

Добре е днес да си дадем сметка и за това, какъв е този свят през 1917 г. Време на Първата световна война, една истинска масова война, където са мобилизирани милиони, където се използват за първи път оръжия за масово поразяване (отровни газове), където бомбардировките и артилерийски обстрели на селищата стават масова практика, където загиват също толкова цивилни, колкото и военни. Разрушителна и разорителна война, която допълнително изостря всички икономически и социалнополитически конфликти в обществата на Европа и дава поле на изява и подкрепа за радикалните политически проекти.

Русия се оказва, изглежда, най-уязвимата на тази всеобща криза. Болшевиките завземат властта всъщност почти безкръвно, повечето от участниците в процеса са изненадани, но също и уморени от продължилата неяснота в политическата ситуация, където Временното правителство на Думата е безсилно и няма истински политически проект, а неговите критици са разделени по въпросите на бъдещето. Болшевиките се оказват по-решителни от всички останали.

Това е революция, защото успява за малко време да промени много неща в старата Русия: преразпределение на земята и оземляване на милиони селяни (преди колективизацията, която обръща нещата в края на 1920-те години); политическо изравняване (а и начало на социално изравняване) на мъжете и жените, особено в средноазиатските общества на Русия; отделяне на Православната църква от държавата и въвеждане на изцяло светско образование; признаване на дотогава несъществуващи права за жените като правото на развод и на аборт; признаване на правото на различните националности на самоопределение и дори отделяне, реализирано във федерализацията на Русия. Това е само първоначалната положителна равносметка, към която вероятно може да се добави модернизацията на страната по-късно с индустриализацията, урбанизацията и масовото ограмотяване – операции, макар и осъществени с много съпътстващо насилие, които трансформират дълбоко обществото в Съветска Русия.

Всичко това вдъхновява много хора и политически движения по света, които се борят за повече социална справедливост, за социално равенство, за национално освобождение, за граждански и политически права. Именно последното прави от Руската революция световен феномен. Промените в Съветска Русия и наследилия я Съветски съюз (СССР) се оказват заразителни – в останалия свят те дават опора на социални и политически движения и правителства за въвеждане на повече или по-малко дълбоки реформи в старите общества, за промени, немислими и дори невъзможни без натиска на примера, идващ от Русия. Такива социално-икономически новости като повсеместното въвеждане на 8-часовия работен ден, платеният годишен отпуск, платеният отпуск по майчинство, всеобщата система на социално осигуряване и много други, вероятно нямаше да се случат толкова бързо в индустриалния свят и другаде, без натиска на съветския пример. Същото се отнася вероятно и до разпространението на всеобщото избирателно право, десегрегацията и деколонизацията – и двете станали реалности в условията на Студената война, разбирана като състезание на два различни свята: Западния и Съветския.

Защо е революция с печална съдба?

Но защо днес по никакъв начин не можем да оценим резултатите от Руската революция единствено през нейните модернизационни постижения? Всяка модернизация има своята цена, съветската модернизация вероятно дори има още по-висока цена, което прави от Съветската революция събитие с печална съдба.

Така, както периодът от Френската революция наричан „Терора“ (с главна буква) и до днес хвърля дълга сянка върху постиженията на революцията като една непомерна цена, платена от обществото[1], така и насилието, което съпътства и се институционализира в хода на Съветската революция хвърля сянка върху нейните постижения. Насилие, първо в гражданската война (1918-1922), разделило дълбоко руското общество на два непримирими лагера и където белият и червеният терор са две страни на една монета. Насилие, второ, по време на усилената индустриализация и колективизация на селското стопанство през 1930-те години. Насилие, трето, институционализирано от вездесъщата политическа полиция (първоначално извънредната ЧК става постоянно НКВД, ГПУ или КГБ). Насилие, пето, превърнало се във всекидневие с началото на Московските процеси (1936-1938) и развило се в последователни вълни на политически чистки и репресии. Насилие, шесто, институционализирано от архипелага ГУЛаг, произвело цяло поколение от политически затворници, които и след освобождението си (ако са имали този късмет), носят следите от убийствените условия на живот и труд в лагерите. Насилие, най-сетне, макар и предизвикано от чужда агресия, по време на белязалата почти всяко съветско семейство Втора световна война, донесла огромни загуби и нанесла огромни морални поражения върху съветското общество. Резултатът е едно милитаризирано общество, живеещо постоянно в страх и непрекъсната мобилизация, търсещо закрила в йерархията и невярващо на собствените си сили като общество.

Всяка революция е насилствена и затова по-късните революционери се опират на ненасилствената съпротива и „нежните революции“. Но насилието, съпътствало Съветската революция през първите две нейни десетилетия, белязва дълбоко нейната съдба и я прави печална. Не че заличава изобщо нейните действителни постижения, но дългата сянка на насилието ги засенчва и дава оправдания за тяхното тотално отхвърляне след рухването на Съветската система.

Съдбата на революцията е печална и по друга причина – тя събужда огромни надежди и очаквания в целия свят, но не успява да ги изпълни. Или по-скоро – изпълни част от тях, но незабавно засенчи реализациите си с мащабното насилие, което ги съпътства. Вместо общество на свободата, труда, равенството, творчеството, съветското общество произведе несвобода, привилегировано малцинство, неравенства. Творчеството някак оцеля, но въпреки множеството ограничения и официални канони. Печалната съдба е в провалените надежди.

Нещо повече, рухването на Съветската система погреба за почти четвърт век всяка съществена критика на капитализма и всякаква идея, била тя и утопична, за „преодоляване на капитализма“. А причините, довели до Руската революция, продължават да определят до голяма степен и нашето съвремие. Но никой вече не си представя една радикална революция, изпълнена с насилие. Днес хората мислят за еволюция, поне в обществата, които заради стратегическите си позиции в света се ползват с известно благополучие. Но еволюцията, разбирана като едно „естествено развитие“, може би няма да промени нещата в желаната посока, нито в желаната дълбочина. Вероятно продължават да са валидни думите на Жан-Пол Сартър: „Трябва едновременно да обясним на едните, че царството на целите не може да се осъществи без Революция, а на другите, че Революцията е приемлива, само ако подготвя царството на целите“. Тази революция всъщност предстои.

[1] Канадски колеги ми беше казал, че канадската френскоезична провинция Квебек ни дава представа за едно възможно развитие на френското общество без революцията. Една канадска католическа провинция, модернизирала се сравнително отскоро, едва след промените от 1967 г.

Posted in Uncategorized | 2 Коментари