2024: отчаяните граждани

Отминалите извънредни парламентарни избори показаха няколко нови (стари) неща:

• Рекорд на неучастието;

• Загуба на гласове дори за победилата партия;

• Възход на националистите

• Значителен протестен вот

В резултат се наложи нов политически кливидж между един консервативен популизъм и един националистически популизъм. Класическото ляво-дясно сякаш се изпари.

Рекорд да неучастието

Цялата електорална история на България след 1990 г. е история на намаляващ брой гласували. Дори не става дума за % заради очевидната трудност с точността на избирателните списъци. През 1990-1994 г. гласуват над 5 млн., спадат на около 4 млн. 1997-2009, слизат на 3,5 млн. през 2013-2021 г. намаляват значително под 3 млн. през 2021-2023 г. за да бъдат 2,2 млн. гласували сега. През 1990 г. населението на България и било 8,7 млн., а през 2023 е 6,7 млн., спадът е с 2 млн. Но при гласуващите спадът е с повече от 3 млн. така че печалният рекорд на негласуването не се дължи единствено на демографията.

Може много да се спекулира за причините на това наблюдение докато не се направи едно по-систематично изследване. Но в резултат на наблюденията и на реакциите в медиите, както и при анализа на изборните резултати, можем да формулираме хипотетично няколко основни причини. Първата е т.нар. „умора“ на избирателите след поредица от 6 парламентарни избора за последните 3 години (към които следва да добавим два президентски и местни избори). „Умора“ очевидно е метафора, която обозначава по-скоро нарастваща убеденост, че изборите не пораждат очаквания ефект – редовно правителство. Убеждението, че изборите стават по някакъв начин безсмислени, защото не водят доникъде, че са ненужно и безполезно занимание, това убеждение вероятно се споделя вече от немалка част от гражданите.

Втората възможна причина обичайно в социологическите допитвания мнозина формулират като „няма за кого да се гласува“. Като количество има, разбира се, защото през 2023 г. можехме да избираме между 22 партии, коалиции и независими кандидати, а през 2024 – между 32. Но тук обясненията на негласуващите варират между „не ми харесва нито един от кандидатите“ до „всички кандидати са еднакви“ или „независимо от резултатите, след това винаги е същото“. Несъмнено всяко едно от тези мнения има своите аргументи, но едва ли и те покриват всички мотиви на неучастието.

Трета възможна причина е промяната на обществения престиж на политиката изобщо. Мнозина смятат, че могат да минат и без политиката, че тя не ги интересува, защото могат да устроят частния си живот и без нея. Възможно е, макар политиката да оказва повече или по-малко съществено влияние върху всеки частен живот. Но политиката за много граждани е изгубила най-съществената си функция – да ни дава възможност да живеем заедно въпреки различията си. Политиката сякаш се превърна в „обикновен бизнес“, в средство за постигане на частни цели, в терен на търговия с влияние и ресурси, частно занимание на политиците. Тогава гражданите не виждат особен смисъл да участват в тези по същество сделки и отказват дори най-лесното участие в политическия живот – гласуването.

Най-сетне, конкретно за изборите през 2024 г. нямаше усещането за очаквана съществена промяна. Напротив, общественото мнение беше убедено (а и убеждавано от заинтересованите), че не се очаква никаква промяна, че политическите нагласи остават непроменени и съотношенията между партиите в парламента ще останат почти същите. Всъщност промяна имаше, съставът на парламента е различен (ДПС спечели 11 места в повече, а ПП-ДБ загубиха 25 места в сравнения с предишния парламент), подредбата на партиите също е друга и на първите две места вече са ГЕРБ и ДПС, а не ГЕРБ и ПП-ДБ. Но все пак убеждението, че не предстои желана или съществена промяна, по никакъв начин не мотивира участието в изборите.

Загуба на гласове за победилата партия

Фразата, че „ГЕРБ убедително спечелиха изборите“ често се повтаря, но ако премахнем „убедително“ вероятно ще е по-вярно. Не защото разликата с втората партия ДПС или с основния им опонент по време на кампанията ПП-ДБ не е значителна (почти 8 пункта спрямо първите и почти 10 пункта спрямо вторите). Но защото като победители изгубиха почти 140 хиляди гласа в сравнение с 2023 г. (което представлява повече от 1/5). А също загубиха едно място в НС.

Въпреки това ГЕРБ запазва хегемонното си положение. Партията е първа по брой получени гласове в 182 общини (от общо 265 или в над 68%) включително в 4 софийски района (от общо 24) и в 24 от общо 27 областни града. ГЕРБ има 101 кмета на община (2023 г.) от общо 265 или 38%, включително в 9 областни града. Накратко – политическата хегемония на ГЕРБ е по-малка в сравнение с 2019 г., но не е съществено накърнена.

Въпросът е, защо толкова дълго след 2009 г., когато партията дойде на власт, се запазва подкрепата за нея? И най-вече защо след масовите протести през 2020 г., когато ГЕРБ бяха изолирани и масово отхвърляни, на всички поредни 6 парламентарни избори (с изключение на тези от юли 2021) бяха първа партия по брой на получените гласове? А защо и сега, през 2024 г., това остава непроменено?

Има множество възможни основания за това, но сред тях едва ли е някаква изключителност на ГЕРБ и техния лидер. Партията се появи като умерено популистка дясноцентристка формация, измести електорално НДСВ, разви организационни структури в общините, създаде в продължение на 11-годишното си управление значителна и постоянна клиентела, направи всичко възможно, за да бъде удобна за ЕНП (като брой депутати в ЕП, но и като геополитически позиции). Но това са само структурни причини за нейната хегемония в българското политическо пространство. Въпросът е, защо след оспорването на тази хегемония след 2020 г. тя запазва позициите си и дори успя видимо да излезе от изолация?

Една възможна причина е, според немалко анализатори, слабостта на нейните опоненти, които не успяват да я надминат. Макар БСП да беше основен опонент на ГЕРБ от 2005 до 2020 г., тя избра през последните години да бъде социално-консервативна и националистическа партия, което подкопа значително подкрепата за нея. След 2020 г. ново основно противопоставяне измести старото между ГЕРБ и БСП. Политическата хегемония на ГЕРБ оттогава насетне се оспорва от новосъздадени партии като ИТН и ПП. Но тези партии всъщност още не са разгърнати организации: ИТН е сравнително разнородна общност на фенове на телевизионно шоу, а ПП още нямат изградени постоянни структури в общините и до голяма степен са общност от симпатизанти на няколко известни в телевизиите лидери. ИТН се самопозиционира сред консервативните националисти, докато ПП сред либералите, но и двете, особено през 2021 г., имат и споделен електорален терен. Единствената малко по-структурирана нова партия, опонент на ГЕРБ, е „Възраждане“ в крайно-десния националистически сектор, поради което и относително изолирана. Така силен политически опонент на ГЕРБ все още няма.

Втората възможна причина е страхът от нестабилност. Не случайно ГЕРБ избраха като основен слоган на кампанията си (доколкото изобщо я имаше) две послания: стабилност и сигурност. С бушуваща наблизо война, с несигурност на доходите и работните места, със сътресенията в ЕС, основен геополитически „спонсор“ на България, изглежда разбираемо мнозина граждани да залагат на сигурното, познатото, макар и толкова оспорвано.

Трета възможна причина е убеждението за безнаказаност на ГЕРБ: каквото и да са направили, нищо не могат да им сторят. Тогава защо да не се обърнем отново към тях, те очевидно са някак си недосегаеми. Защото правосъдието съвсем не продължи да разследва различни казуси, като „къщата в Барселона“, „чекмеджето“, „Осемте джуджета“ и много други. Но дори такова силно обвинение от известен бизнесмен за подкуп в размер от 60 милиона лева за Бойко Борисов и Владислав Горанов остана без последици. А е странно също така, че обвинените дори не сметнаха за нужно да се защитят с дело за клевета. Това не повлия на основната маса избиратели на ГЕРБ, вероятно защото или приемат, че пак става дума за измислица, или че дори да е така, парите са от един също обвиняем по многобройни дела и поради това нищо страшно не се е случило.

Но ГЕРБ все пак изгубиха част от избирателите си в сравнение с 2023 г. И причината е най-вече демонстрираната слабост на партия да състави правителство, независимо че излиза първа по брой получени гласове. Защо тогава да гласуващ „пак за същото“ е очевидно въпрос, който дори мнозина гласуващи за ГЕРБ си зададоха през 2024 г.

Възход на националистите

Както в много страни от ЕС на европейските избори, така и в България виждаме очевиден възход на крайно-десните националисти. Макар „Възраждане“ да е най-видимият политически актьор на този терен, много други партии се самопозиционират в същия сектор или в близките среди на ултраконсерваторите. Тази амалгама на крайни консерватори и крайни националисти не е нова и в европейската история е осигурявала електоралните успехи на нацистите в Германия през 1930-те години.

За периода 2005-2019 г. всички партии от крайно-десния националистически сектор не надхвърлят повече от 15% от гласувалите и често на парламентарните избори са не повече от 400 хиляди избиратели. Вярно е, че те имат различни генеалогии и често са в остри конфликти помежду си, но поддръжниците им споделят сходни разбирания за света и за начина на разрешаване на основните му проблеми. Движат ги различни фобии: към ромите, турците, гейовете, имигрантите и чужденците, но и към либералите (с което се сближават с крайните консерватори).

Но след 2020 г. виждаме значително нарастване на електоралната подкрепа за тези партии: от малко под 290 хиляди гласа през април 2021 до 417 хиляди гласа през 2024. През 2024 г. освен „Възраждане“ в изборите отново се включи и ВМРО (през 2023 не участва), но се появиха и нови партии като „Величие“ и МЕЧ, определящи се като национал-консервативни. Влиянието на крайно-десните националисти се подсилва и от опита на други десни партии да заемат същия електорален терен като „припознават“ някои от тезите им. В протеклото наскоро „Шествие за семейството“ в София, инициатива очевидно противопоставяща се на Прайда, участваха политици от „Възраждане“, ВМРО, СДС, ГЕРБ и новата партия МЕЧ. А в парламента е и една съвсем нова партия „Величие“, която макар и публично да влезе в остри сблъсъци с „Възраждане“, споделя основното от крайно-десните консервативно-националистически тези.

Един от очакваните ефекти на този ръст на подкрепата за крайно-националистическите партии е засилването на страховете сред малцинствените групи, особено турците и ромите. Това често се проявява в увеличаването (обикновено временно) на подкрепата за ДПС. Когато на изборите през 2009 г. подкрепата за крайните националисти достигна до 400 хиляди (от 300 хиляди през 2005), за ДПС гласуваха 610 хиляди души, един непостигнат след това електорален връх на партията. Сега ДПС, противно на всякакви очаквания, отбеляза при толкова ниска избирателна активност, особено в Турция (най-вече в големите  градове), нарастване на избирателите с почти 19 хиляди. И макар това да изглежда съвсем малко като динамика, тя изобщо не може да се обясни с дейността на новия съпредседател на движението Делян Пеевски, а много повече с усещането за риск от крайния национализъм и страха от него.

Значителен протестен вот

Темата за протестния вот е почти непрекъснато обсъждана, макар рядко да се дава по-стриктна дефиниция за него. Всеки вот за опозиционните партии по принцип е протестен, но в случая става въпрос за друго. Протестен вот е сигнал към цялата партийна система и най-вече към т. нар. системни партии. Той се проявява по различен начин: а) отказ от гласуване на избиратели, които са гласували на предишните избори; б) избор на „не подкрепям никого“ или в) гласуване за друга партия (промяна на вота).

Опцията „не подкрепям никого“ е избрана от почти 64 хиляди избиратели, но те са много по-малко от 109-те хиляди, избрали това на предишните избори през 2023 г. Следователно не това сега е основният начин на протестния вот. Изглежда основният протестен вот се изразява в отказа да гласуваш, при това не по принцип, а например в сравнение с предишните избори. Над 413 хиляди избиратели са гласували през 2023 г., но не и сега. Това представлява 15% от гласувалите тогава. Числото е значително, но не е рекордно. На парламентарните избори през юли 2021 г. (първите сред неуспешните редовни от април същата година), почти 500 хиляди избиратели, гласували през април, са предпочели да се въздържат през юли. Някои смятат, че това е ефектът на лятната ваканция, но други смятат това поведение за израз на протестен вот.

Но ако през юли такъв протестен вот изведе на първо място по брой на гласовете ИТН, а ГЕРБ останаха втори, сега ефектът от това протестно гласуване е друг. Коалицията ПП-ДБ е големият губещ на тези избори с 310 хиляди избиратели по-малко в сравнение с 2023 г., което е половината. Това дори не е протестен вот, а истински наказателен вот, като за причините можем да формулираме различни хипотези. Сред тях най-често цитираната е, че тези избиратели са се противопоставили на фактическата коалиция с ГЕРБ и са очаквали обратното, радикалното скъсване с „модела ГЕРБ“. Това е възможно, но ерозията на електоралната подкрепа за ПП-ДБ започва още на изборите през 2022 г., когато двете съставки губят почти 147 хиляди от избирателите си от ноември 2021 г. През 2023 г., когато ПП и ДБ се явяват в обща коалиция, отново губят избиратели, почти 81 хиляди. Накратко, „симптомите на заболяването“ не са свързани само и единствено с опита от „сглобката“, макар той да е най-съществен за загубата (разбира се, вид протестен вот е и загубата на почти 140 хиляди избиратели на ГЕРБ, които също е възможно да не са приемали съвместното управление с ПП-ДБ – нали при тяхното правителство беше арестуван Бойко Борисов).

Протестен вот, най-вече основан на разочарование, намали избирателите и на БСП – загубата сега е 74 хиляди избиратели. Но при социалистите това изглежда резултат от една по-дълга еволюция на ерозия на електоралната подкрепа. На изборите през 2017 г. партията получи над 955 хиляди гласа, след като година по-рано нейният кандидат за президент Румен Радев спечели изборите. Но още на редовните избори от април 2021 г. БСП стопи избирателите си почти наполовина (480 хиляди), след което на всеки следващ избор партията губи между 130 и 30 хиляди избиратели всеки път. С малко над 151 хиляди сега, БСП е на електоралното си дъно и никой не може да предвиди, какво ще стане в бъдеще. Защо избирателите изоставят социалистическата партия? Най-вече, защото вече не е толкова социалистическа и направи завой към национализма и консерватизма. Но там теренът е зает и избирателите винаги предпочитат оригинала пред ерзаца. Възможно е да са се отказали да гласуват или част от тях да са подкрепили другите два леви проекта Солидарна България и Левицата!, които заедно събират близо 50 хиляди гласа.

Парадоксално, но ИТН бележи увеличаване на подкрепата – близо 24 хиляди гласа повече от 2023. Но партията, която имаше през юли 2021 г. почти 660 хиляди гласа, загуби две трети от тях през ноември същата година, спадна под 100 хиляди гласа през 2022, но след това сякаш постепенно изплува и е част от парламента. Най-вероятно партията си е върнала част от най-критичните към ГЕРБ избиратели, които предпочетоха за момент да подкрепят ПП. Това увеличение на гласовете за ИТН също можем да причислим към протестния вот.

„Възраждане“ също губи гласове (почти 60 хиляди), но е най-вероятно това да е в полза на новата партия „Величие“ (близо 82 хиляди гласа). Разочарование? Но вероятно най-вече неосъществени очаквания и отхвърляне може би на твърде крайното русофилство (като това в случая означава безкритично приемане на политиката на Владимир Путин). Не е много ясно, какви са съществените различия (ако има такива) между избирателите на Костадинов и на „Полковника“.

Протестният вот също така се изявява и в гласуването на тези избори за множество малки партии извън парламента. За тях са гласували почти 16% (324 хиляди).

Ако трябва да се определи характера на тези поредни извънредни избори, то вероятно най-близко до действителността би било избори на отчаянието. Гражданите показаха завидна незаинтересованост от официалната политика или се отнесоха към изборите като към някаква игра без особена стойност. Това изглежда като червен картон за футболистите на терена. Но и като покана за преосмисляне на отношенията между политиката и гражданите, между партиите и гражданското общество.