Избори 2021: Следствието приключи – забравете!

Филмът на Дамяно Дамяни с известното заглавие е от 1971 г., един филмов разказ без щастлив край, едно кино, което не се вписва в оптимистичния тон на Холивуд. Филм-присъда на едно провалило се правосъдие, на едно фундаментално несправедливо общество, което сякаш притиска зрителя да започне да симпатизира на „Червените бригади“ в един безсилен гняв.

Наближават редовните парламентарни избори на 4 април 2020 г. Партиите се готвят да получат поредния дял от парламентарната баница или поне да спечелят 1%, даващ им правото на държавна субсидия. Избирателите се готвят да повторят поредната си грешка като гласуват или като не гласуват. Резултатът ще бъде „пак от същото“ (или почти), както показват повечето социологически проучвания (е, не са прогноза, но са моментна снимка на намеренията, което не е без значение).

А всъщност, защо ще се получи така? Не бяха ли достатъчни толкова много скандали с управлението на ГЕРБ, които, вероятно в по-чувствителни към демокрацията общества, биха произвели отдавна смяна на властта? Нека си спомним многобройните „следствия“ (някои действителни), които приключиха и бяха забравени.

Зрелищните арести

ГЕРБ спечели парламентарните избори през 2009 година, формира правителство на малцинството с подкрепата на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“. На следващата година тогавашният МВР Цветан Цветанов демонстрира своето разбиране за „силна държава“. Полицията превърна арестите в шоу, снимачни екипи документираха акциите и МВР бързо разпространяваше записите в медиите.

Вече забравихме знаменитият арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев и незабравимите думи на един прокурор: „Господин Цонев, ще бъдете обвинен в престъпление корупционно. Тъй като сте си абсолютен престъпник, колеги, като всеки един престъпник, както трябва – долу на земята”. Е, през 2018 г. съдът присъди обезщетение на така арестувания от 108000 лв. Но никой от наредителите и извършителите на ареста не беше дори разследван.

Нещата продължиха, „силната държава“ действаше, вътрешният министър откри „бебето във фризера“, нарече виновните според него медици от Горна Оряковица „убийци“ и нареди ареста им. Е, след дълга съдебна сага през 2018 г. съдът ги оневини, а държавата ще им изплати обезщетение от 40000 лв. „Набедителите“ не понесоха никаква отговорност, а кариерата на медиците беше съсипана.

А забравихме ли масовите подслушвания – едни скандал от 2010 г., когато стана ясно, че едва 10% от заявените от МВР СРС-та отиват в съда. Другите 90% очевидно бяха наредени и използвани за частни цели? Или за притискане на неудобни бизнесмени и политици? Никой в крайна сметка не пое истинска отговорност за това.

Това, обаче, не попречи кандидатът на ГЕРБ Росен Плевнелиев да спечели президенстските избори през 2011 г., макар и с малка преднина пред Ивайло Калфин. Но забравихме ли думите на премиера Борисов към новоизбрания президент, че „ще му пази стола“, както и демонстративното поправяне на косата му на една пресконференция? Трябваше да е ясно, кой е „бащицата“, но и президентът Плевнелиев не го е забравил и днес се хвърля при всеки удобен случай да защитава ГЕРБ. Но победата на тези избори даде нова увереност на Бойко Борисов и неговото правителство да продължи с „бляскавите“ си акции.

През 2012 полицейското насилие отново застана в центъра на политическите дебати и медийния интерес. Вече като рецидив, защото през 2011 г. в Кърджали и Варна специализираните отряди разбиват врати по погрешка или дори когато собствениците на жилищата се опитват просто да им отворят. В Мировяне ГДБОП храбро разбива вратата и тръшва на земята заподозрените контрабандисти (на 4-5 кутии цигари). Всичко е филмирано, показано по медиите, МВР очаква овации. А контрабандата си тече, но само „нашата“. Това с „грешните адреси“ продължава и досега.

В отговор на критиките, тогавашният вътрешен министър нападна съдиите. Стара песен, която отдавна звучи: „Ние ги хващаме, те ги пускат“ (помните ли). Но това не значи ли, че министърът предпочита да живее в общество, където съдията безпрекословно приема аргументите на полицията и не зачита защитата? Това разбиране за правосъдието очевидно е трайно настанило се сред хората на ГЕРБ, защото ще го видим и много по-късно.

Забравихме ли как правителството квалифицира протестиращите срещу фракинга (добива на шистов газ) в Добруджа? Имаше активна кампания в тази насока с оправданието за прекъсване на газовата зависимост от Русия. Само че екологическите последици от фракинга също не са за пренебрегване, но правителството на ГЕРБ заяви, че онези хиляди граждани, зелени, земеделци, младежи, учители, които протестираха срещу фракинга, са… „платени от Газпром“. Каза го дори тогавашната министърка на околната среда Нона Караджова. Звучи ли познато?

През 2013 г. се случиха много неща. Първо, антимонополните протести, също обявени от правителството за платени, доведоха до неочакваната първа оставка на Бойко Борисов. Но следващото правителство на БСП и ДПС направи самоубийствения ход да назначи Делян Пеевски за председател на ДАНС и така затъмниха иначе „бляскавите“ дотогавашни акции на ГЕРБ. Започнаха масови и дългосрочни протести срещу правителството на Пламен Орешарски, което третираше протестиращите като „платени“ също като ГЕРБ преди.

Досието „Буда“

През февруари 2013 г. беше огласено едно досие озаглавено „Буда“ – стана ясно, че някъде през далечната 1996 г. Бойко Борисов е бил регистриран като информатор на службата за борба с организираната престъпност. Е, научихме ли нещо, което не подозирахме? Или само регистрирахме нещо, което знаехме, но някак не искахме да признаем открито. Информаторите са хора от средите, за които се търси информация. Тогава? Е, нищо не се случи, пък и го забравихме.

Друго разкритие поразклати малко притаилия се Бойко Борисов – откриха „тефтерчетата“ на Филип Златанов. Това беше (защото впоследствие оригиналите бяха удобно откраднати от колата на съдебен експерт) любопитен документ, в който собственикът му, дотогавашен председател на Комисията за конфликт на интереси, добросъвестно си беше записвал „кой да бъде ударен“, както и по нареждане на кого. Е, използвал е инициали като ББ, ЦвЦв, ИФ, ДП. Следствието отрече, това да са Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Искра Фидосова или Делян Пеевски, разследването завърши с условна присъда за Филип Златанов (от 2015 г.), но не заради записаното в тефтерчетата, а „заради непубликуването на информация за проверка за конфликт на интереси срещу президента Росен Плевнелиев“. Осъденият вече изглежда е извън страната, а и нали го забравихме. Е, менторката му Искра Фидосова подаде оставка, но нямаше никакво истинско разследване за предполагаемите поръчители на записаното във въпросното тефтерче. А и то мистериозно и удобно изчезна.

Друго следствие също беше задвижено през бурната 2013 г. – прокуратурата възобнови разследването по скандала „Мишо Бирата“, в който главни действащи лица бяха Бойко Борисов, Симеон Дянков и ексшефът на митниците ген. Ваньо Танов. Започна проверка, дали Борисов не е пречил на митническата проверка срещу пивоварната „Леденика“, собственост на покойния бизнесмен Михаил Михов, и дали има данни за търговия с влияние. Е, нищо не излезе, всичко беше забравено, а и главният участник вече е в един по-добър свят.

Настанаха отново избори през 2014 г., ГЕРБ ги спечели, но реши да направи правителствена коалиция, а не правителство на малцинството. Коалира се официално и поотделно с Реформаторския блок и АБВ (които напуснаха през 2016 г.), но и неофициално с „Патриотичния фронт“ (коалицията на ВМРО и НФСБ по това време, но без „Атака“). Последното беше неофициално заради тогавашната (но не и сегашната) позиция на ЕНП срещу официалното коалиране на ГЕРБ с крайно-десни националисти. Това в ЕНП също го забравиха, както ние съвкупно забравихме старите „бляскави“ акции на ГЕРБ.

През 2016 един друг скандал показа лицемерието и непорядъчността на едно управление. След няколко официални изявления и дори клетви за подкрепа на кандидатурата на дотогавашния генерален директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова за поста генерален секретар на ООН, правителството реши в хода на процедурата да смени българския кандидат с Кристалина Георгиева. Бившата еврокомисарка, която през 2009 г. се оказа спасителната кандидатура на ГЕРБ след безславната кандидатура на Румяна Желева за Европейската комисия, реши да влезе в друга игра. Никой от българските съперничещи си кандидатки не успя, но това и не беше целта. Успя някаква дребна партийна игричка, където ГЕРБ искаше да се покаже „по-десен от десните“, за да закрепи съюза с Реформаторския блок. Все пак наближаваха президентските избори през 2016 г. и някой трябваше „да пази България от комунистите“, нали?

Случката само подчерта дебело онова, което в пристъп на добро възпитание наричаме „кадрова политика на ГЕРБ“. Рекорд остават 40-те министерски смени за целия период на управление на Бойко Борисов, който сменяше министрите и заместниците им, ръководителите на централни звена като носни кърпички. Достатъчно беше да „не му вдигнеш телефона“, докато те наблюдава. Но пък привлече и мнозина от други, противникови, партии, вероятно с подходящи обещания. Но и тези мнозина също не са били неподатливи на такива обещания, във всеки случай хора, за които лоялността е само дума в речника на чуждите думи (откъм БСП бяха Божидар Димитров, Данаил Кирилов и други, откъм СДС и околности бяха съдията Георги Марков, Едвин Сугарев и други). Бивши остри критици на Бойко Борисов станаха негови яростни защитници: Тома Биков, Антон Тодоров (някои ни бъркат заради имената) и други. За „калинките“ изобщо да не си спомняме, а кой ли ги помни?

Мигранти, апартаменти, къщи

Само надценяването на собствената политическа хегемония доведе до загубата на президентските избори през 2016 г. – лидерът на ГЕРБ вероятно си е мислел, че неговата кандидатура винаги ще мине. Излъга се, но не задълго, подаде оставка и отново спечели парламентарните избори през 2017 г., въпреки всичко, явно бяхме позабравили предишното. Новото правителство включи тристранната коалиция на „Обединени патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“), чиито съставки за известно време бяха позабравили вътрешните си разправии. Тази коалиция не направи никакво впечатление този път на ЕНП, за разлика от 2014. Защо ли? Вероятно защото Бойко Борисов беше много удобен, особено около мигрантската криза с Турция през 2015-2016 г.

Мигрантите, обаче, се оказаха чудесна мишена за нови скандали (тук въобще не става дума за това, че при 10000 бежанци, страната ни се оказа абсолютно безсилна, а как ли се е справяла през 1913?). Още през октомври 2016 г. Валери Симеонов, новият вицепремиер, беше заявил, че всякакъв опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятстван по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, включително гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Наистина вицепремиер в едно „европейско правителство“, но другите го търпяха, беше нужен за мнозинството. После подаде оставка заради квалификации по отношение на майките с увреждания, които нито един обичайно възпитан цивилизован човек не би си позволил. Но се върна по-късно като заместник председател на парламента.

Европредседателството през 2018 г. за известно време отмести спомена за скандалите в управлението на ГЕРБ. Картината на европейските лидери в София, сред които сияе с усмивка Бойко Борисов, заглуши критиките към управлението му. Европейските лидери се направиха, че не виждат по-далече от щастливата физиономия на домакина си. Но дойде 2019 г. с европейските и местните избори. И нов скандал – „апартаментгейт“, разказ за това, как влиятелни политици придобиват луксозни апартаменти на народни цени в София. Но към това се прибавиха и скандали с видни администратори, които с европейски средства и под прикритието на „къщи за гости“ са си построили обширни вили. Накрая гръмна и новината за „една къща в Барселона“, която свързаха с близка на премиера жена, придобита незнайно как. Следствието по всички тези дела не беше особено ентусиазирано, някои, по-дребните, трябваше да върнат някакви пари за мнимите „къщи за гости“. Други трябваше да разрушат незаконно барбекю на терасата си, но бяха наказани с консулско място в Испания (въпреки оскъдните си познания по испански). Трети най-сетне трябваше да подадат оставка от ръководните си постове. Но в никой от случаите не се оказа, че има престъпление, дори „грубо нарушение“ или нещо напълно неприемливо в едно цивилизовано общество.

Венецът на тази дълга история е едно чекмедже, удивително пълно с пачки от 500 евро, някое и друго златно кюлче и отгоре пистолет. Всичко това съпътствано и с изтекли записи с удивително приличащ на премиерския глас, където се сипят закани към бизнесмени, но също и естетически квалификации към висши държавни служител(к)и. И отново следствие, прокурорска проверка, дори разпити на премиера (да не повярваш). Но…, нищо нередно, „няма данни за престъпление“. А обясненията за „една мила госпожа“ вероятно трогнаха до сълзи уморената аудитория. Така ГЕРБ отново излезе начело на европейските избори през 2019 г., макар да позагуби нещичко на местните.

Трябва ли да добавим и избора на нов главен прокурор? При номинацията му, както може би още помним, имаше многолюдни протести. Кандидатът тогава Иван Гешев ги определи като платени от разни олигарси (един избягал в Дубай, друг в Белград). Прокуратурата тогава (а и сега) се хвали, че е притиснала олигархията (две арестувани фамилии, някой и друг бизнесмен с апетитен бизнес също, един издирван е в Сърбия, друг – в ОАЕ,). Но по-интересни от протестите срещу избора на главния прокурор бяха контрапротестите – достатъчно е да се разгледат снимките, защото коментарите са излишни. Но събраните футболни фенове и готови да се бият мъжаги бяха достатъчна емблема на новия период на българската прокуратура.

Всъщност той и започна отново с едно шоу – нахлуването в президентството, което взриви обществото и събра на площадите многолюдни протести, в които се събраха леви, десни, центристи, всякакви. Искаха оставката на премиера и на главния прокурор. Нещо невиждано в българската политика, макар веднага едни или други да се опитаха да се възползват частно от протестите. Това е и основната причина те да затихнат, властта да се окопити и да възприеме присъщата й надменно-подигравателна поза към гражданството. Сякаш нищо не се беше случило.

Но май нищо не се е случило! Или сме го забравили. Или, както във филма, следствието приключи – забравете!

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Въпросът е: имаш ли право да убиваш заради вярата си?

Въпросът е: имаш ли право да убиваш заради вярата си?

В Париж млад чеченец уби учител, показвал в клас карикатури от „Шарли Ебдо“, изобразяващи пророка Мохамед. Френският президент Еманюел Макрон заяви веднага след убийството: „Един от нашите съграждани беше убит, защото преподаваше, учеше своите ученици на свобода на изразяването, да вярваш или да не вярваш“. А по-късно заяви: „Няма да се откажем от карикатурите“. Това предизвика бурна реакция, най-вече в мюсюлманските страни, но също и критични коментари в Европа, включително в България, които обвиняват френския президент, че е направил „гаф“ или дори по-остро, че „налива масло в огъня“. Защото, както е известно, изобразяването, а още по-малко окарикатуряването на пророка Мохамед се смята от мюсюлманите за светотатство и обида към тяхната вяра.[1]

Реакциите в България

Две реакции по темата в България са показателни. Политологът Димитър Аврамов казва по БНР: „Аз съм изключително шокиран от късогледството и радикализма на френското общество. Да си мислиш, че тъпите карикатури на радикална редакция на едно списание, защитата на тези карикатури е свобода на словото, значи много си изглупял… Не трябва да се подлагаме на радикалите. Свободата свършва там, когато навлизаме в нечия чужда територия… Френската държава излага на риск собствените си граждани… За съжаление французите са расисти“. А в своя блог Иван Стамболов – Сула пише: „Не се прави така! Срещу полумесеца издигаш Кръста. На една войска противопоставяш друга войска, а не ансамбъл по синхронно плуване. На една вяра противопоставяш друга вяра, на едно лъжеучение противопоставяш истинно учение. На джамията противопоставяш катедралата, на имама – епископ, а не обединените карикатуристи от Шарли Ебдо, които проявяват лошия си вкус и отсъствието на чувство за хумор не само по отношение на Мохамед, но и на Христос.“

„Трябва да забулим Шарли Ебдо“: карикатуристите не щадят никого. Дали е лош вкус?

Накратко двете реакции по темата казват: Самюел Пати, убитият френски учител, си го е изпросил, а „Шарли Ебдо“ не трябва да окарикатурява светините (било то мюсюлмански или християнски). Но реакцията на Иван-Стамболов – Сула е апел за религиозна война, нито повече, нито по-малко. Защото в текста си той обяснява още: „Рано или късно Франция – венерическата болест на Европа, както я нарече Мартин Табаков преди години, – трябваше да се опълчи. Беше длъжна, защото първа се захвана да руши Църквата – оградата и твърдината на християнската цивилизация. Макрон сякаш се е заел да се справи с ислямизма, но от печално погрешни позиции.“ Според Сула „печално погрешните позиции“ за позициите на „безбожието“, с други думи – позициите на светската държава.

Смятам, че този тип реакции в България са от позициите на един краен дори радикален нов консерватизъм. Защото едновременно поставят под въпрос една от фундаменталните свободи на либералната демокрация (либерална, в смисъл основана на свободите): свободата на изразяване. В случая, чрез карикатури. Както е известно, карикатурата окарикатурява, представя с насмешка някой или нещо. Тя е част от инструментите на свободното публично изразяване. Но в случая карикатурите на „Шарли Ебдо“ се квалифицират като „тъпи“ (въпрос на мнение и възприятие), и като „радикални“ (не знам за „нерадикална карикатура“). Квалифицират се като неприемлива свобода, защото „навлиза в чужда територия“.

Тези квалификации са същите като много официални реакции на правителства на мюсюлмански държави подобно и на позицията, изразена от турския президент Реджеп Ердоган: „Какъв е проблемът на този човек, наречен Макрон, с мюсюлманите и исляма? Макрон се нуждае от психиатричен преглед.“ Според тази позиция изказването на Макрон е „наглост“ и „провокация“.

Какво е свобода на словото?

Единствената граница пред свободата на словото в демократичните управления е езикът на омразата. Но тук въпросът винаги е бил за границата – доколко законовите ограничения срещу омразата накърняват правото на свободно публично изразяване. Споровете не могат лесно да приключат, но несъмнено би трябвало да предполагаме, че не всяко критично слово е слово на омразата. И когато казваме „слово на омразата“ трябва да разбираме подбуждане към насилие най-вече. Слово, което съдържа риска да се превърне в насилие.

В своята защитна реч пред съда през 1925 г. Гео Милев, обвинен че с поемата си „Септември“ призовава към насилие, казва на съдиите: „За честта на българското правосъдие не произнасяйте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!“ Той е осъден на една година затвор, но е убит на следващия ден от тайната полиция без съд и присъда.

И друг случай, този път от Франция: през 2002 г. авторът на едно силно дискутирано произведение „Подчинение“ Мишел Уелбек е изправен на съд по обвинение с слово на омразата заради следното негово заявление: „А най-тъпата религия все пак е ислямът“. Съдът обаче го оправдава с мотива, че изявленията на Уелбек са в рамките на правото на критика на религиозните доктрини и че в заявленията му няма проява на расизъм, който е преследван от закона във Франция. (Gazette du Palais, 2 octobre 2003, no 275, p. 14)

Призовават ли към насилие карикатурите на „Шарли Ебдо“? И могат ли да бъдат критикувани религиите? Както и да бъдат окарикатурявани? На първият въпрос отговорът се видя в многолюдните прояви на солидарност с разстреляните през 2015 г. журналисти от списанието. А и последвалите карикатури бяха със силен антинасилнически заряд.

„Господ не съществува… НАПРОТИВ!“

Какво е „обида на вярата“?

Но карикатурите не са ли все пак обида към вярващите, към мюсюлманите като общност? Мнозина ги виждат по този начин. Но въпросът е, как една обида може да се превърне в убийство? И как една общност може да бъде насъскана срещу друга общност? И как мнозина авторитарни управители на мюсюлмански държави видяха в случая чудесна възможност да отклонят масовото недоволство срещу управлението си и да го обърнат срещу един „външен враг“.

За започнем с обидата. Тя най-често се изразява с думи, но в случая става дума за карикатури. Обиденият има правото да търси правата си, например пред съда, но също може да реагира по същия начин – с думи и изображения. В никоя съвременна правна система не е позволено на обидата да се реагира с убийство. А именно за това става дума – убийство на учител, че е следвал официалната образователна програма на страната си. Убийството беше последвано от няколко други, като акт на колективно отмъщение. Ето за това трябва да се говори, защото няма и приемлива религия в света, която да насърчава убийството заради обида на вярата. Въпросните убийци не са „мъченици на вярата“, те са насилници, които развяват религиозно знаме. Това съвсем не е от вчера.

Ако приемем за възможно наказанието за карикатури, дори и смятани от някои за светотатство, с убийство, тогава ще се върнем в годините на Светата (?) инквизиция, горенето на вещици, на учени, на забранени книги. Не може да има предпазени от критика или окарикатуряване, пък били те и обявявани за светии. Иначе просто ще се откажем от толкова човешкото качество на смеха.

Всъщност въпросът е за държавата, за политическата рамка на съвместното ни съжителство. Само светската държава осигурява възможност хора с различни вероизповедания, но също и атеисти, да живеят заедно. И „светска държава“ означава отказ от официална религия и от официални, да не говорим за задължителни, религиозни предписания. Светската държава отмества религията в частната сфера, вярата е въпрос на частния живот. Това, което за един е светотатство, за друг не е и това също трябва да се уважава.

Да се върнем към обидата. Разбираемо е, че в определи общности, най-вече заради дълга история на подценяване, дискриминация, насилие, „масовата обида“ може да пламне от нищожен инцидент (например карикатура в едно седмично списание някъде в Париж, едно от стотиците хиляди в света). Но може ли обидата да оправдава убийството? Ами ако утре някой американски или руски президент се почувстват обидени като лидери на велики нации, могат ли да решат да използват цялата ядрена мощ на страните си срещу народа на онзи, който ги е обидил? Би било абсурд, нали? Както са абсурдни изобщо колективните обвинения, съдържащи се в изказвания като „французите са расисти“. Също толкова вярно би било, че „арабите са терористи“, „германците са нацисти“ или „руснаците са комунисти“. Затова нека пазим светските държави, едно завоевание на модерността. Да ги предпазваме от подчиняването им на една или друга религиозна доктрина. И да знаем, че всяка религия, докарана до фанатизъм, престава да бъде вяра, а се превръща в идеология на насилието.


[1] Всъщност в Корана няма такава забрана, тя се разпространява по-късно и е по-скоро предписание. В архивите има многобройни персийски миниатюри с изображения на пророка Мохамед (макар понякога с було пред лицето).

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Дребните сметки или защо ще имаме „пак от същото“

Протестът видимо затихва, макар да продължава с упоритост да се събира в „триъгълника на властта“ в София. Упоритостта е удивителна и несъмнено заслужава респект. Но и броят на протестиращите е от значение – правителството се окопити след първоначалния уплах и предприе контраофанзива с мащабното раздаване на бюджетни средства за потискане на недоволствата. Времето също тече и датата на редовните избори е твърде близко, с което на практика се обезсмислят едни предсрочни избори. Това видимо променя и реториката както на протеста, така на парламентарната опозиция и на управляващата коалиция.

Лошото е, че отвъд реториката, ангажираните в тази политическа криза започнаха да правят дребни сметки, с което рискуват да ликвидират тихомълком каузата, с която протестът започна. А каузата се състои в искането за две незабавни оставки – на премиера и на главния прокурор. Основанията й са сходни – корумпирано присвояване на публичната власт и използването й за частни цели. Политическият залог на протеста също е ясен – демонтиране на фактическия политически монопол на ГЕРБ като условия за възстановяване на демократичния цикъл на състезание между различни политически актьори (леви или десни, центристи или радикали)

Дребните сметки, обаче, са от подобно на оспорваното статукво естество  – да се присвои частно голямата първоначална енергия на протеста, да се използва частно неговата легитимност. За какво става дума?

„Триото“ или кой с кого или против кого?

Наскоро „отровното трио“ обяви, че не смята БСП за алтернатива на ГЕРБ, както и че сега най-важната задача е осигуряването на честни избори. За тази цел триото покани за разговори няколко организации от извънпарламентарната опозиция: „Демократична България“, „Има такъв народ“ и „Изправи се.БГ“. На поканата откликнаха двете последни партии, а от ДБ изтъкнаха, че имат отдавна план и действия в същата посока (но не дойдоха на срещата). На практика единодействие не беше постигнато, а свеждането му до осигуряване на честни избори силно ограничава първоначалните намерения на протеста – промяна на сегашното управление като условие за всичко останало.

„Триото“ всъщност се опита да събере на едно място Слави Трифонов, Мая Манолова, Христо Иванов и вероятно други извънпарламентарни организации в нещо като „анти-ГЕРБ“ общ политически фронт. Но изключи от него социалистите. Както и ДПС, обвинено, че е в тайна договорка с ГЕРБ (особено активни в това отношение са от ДБ). На ако се погледнат дори най-оптимистичните социологически сондажи, очакваната електорална тежест на трите поканени партии достига 30-35% от гласувалите – повече от ГЕРБ и БСП поотделно, но недостатъчно за парламентарно мнозинство, при положение че се споразумеят за това помежду си (което засега не става).

Тогава – с кого биха се опитали да управляват след изборите? С ГЕРБ, БСП или ДПС – всичките го изключиха изрично? Или може би се надяват някак като политическо чудо някой от тях (поотделно, защото дори и не говорят, че могат да са заедно на изборите) да постигне „ефекта НДСВ“ от 2001 г.? Това едва ли ще се повтори, по-скоро потрети, защото ГЕРБ всъщност беше действителното повторение на НДСВ през 2009 г. Или може би се надяват това да бъде направено най-вече от една може би очаквана, но засега избягвана, макар и подшушната като възможна „партия на протеста“, ангажираща основно „триото“?

Тези очаквания, обаче, по същество се свеждат до спечелване на няколко места в бъдещия парламент (най-малко дузина от всеки от участниците, но не и повече от половината дори общо). Следователно темата за „смяна на управлението“ и „промяна на модела“ изглежда е отпаднала от действителните очаквания, както на триото, така и на поканените за консултациите извънпарламентарни организации. Проблемът е, че всеки от тях се страхува да обяви публично, дали възнамерява да си сътрудничи с някой от другите след изборите. Защото е убеден, че такова заявление ще подкопае част от очакваната подкрепа. Затова принципът е: „Всички за един, но всеки за себе си“. Тук т.нар. „традиционни десни“ отново остават в плен на убеждението си, че главният им противник е БСП (или бившите комунисти). Но са пропуснали да забележат, че останките от СДС (днешната партия с този етикет) е вече в траен политически съюз с ГЕРБ. Излиза, че ГЕРБ не е противник днес за тези десни, а дори гаранция, че „комунистите няма да се върнат на власт“. Ето защо ГЕРБ могат да не се притесняват в този случай.

Ами БСП и ДПС?

Какво е поведението на парламентарната опозиция в лицето на БСП и ДПС? БСП изглежда предпочита да се занимава със себе си и вероятно трябва истински да се радва (макар и неявно), че не се стигна до предсрочни избори. Защото в ситуацията на вътрешен конфликт социалистите щяха да постигнат много по-малко, отколкото на предишните избори. Но какво смята да постигне БСП на бъдещите избори? Дали наистина вярва, че може да има самостоятелно мнозинство за управление? Пак най-оптимистичните сондажи показват, че за социалистите смятат да гласуват 20-25% от гласуващите. Дали ще е повече, отколкото за ГЕРБ, или по-малко (сондажите се колебаят), това има само символическо значение. Защото няма да е достатъчно за самостоятелно мнозинство. Тогава? С кого БСП възнамерява да се договаря за общо управление в бъдещия парламент?

Засега БСП също се държи така, сякаш вярва, че в на изборите ще получи парламентарно мнозинства самостоятелно. Ако обаче мисли, че ще са й нужни партньори или съюзници (преди или след изборите?), то не го е показала. Социалистите изключиха всякаква възможност за сътрудничество с ДПС („опарени“ от опита на 2013-2014 г.). Направиха една среща на „леви партии формации“, която не доведе до нищо. Първо, защото на срещата отсъстваха формациите на Татяна Дончева и на Мая Манолова. Второ, защото и БСП, и участващите, знаеха, че дори да се стигне до лява коалиция (по-скоро невероятно), „малките“ се бъдат със сигурност присъдружни и без право на глас. Трето, защото дори да събере подкрепата на всички леви организации, това пак няма да стигне сега до парламентарно мнозинство. И четвърто, защото едва ли може да се постигне обща политическа програма за управление на толкова различните леви организации в България (разбирането им за „лявост“ е често противоположно, а някои смятат убедено, че БСП съвсем не е лява партия).

Но БСП не направи и никакви постъпки за разговори (дори не за договаряне) с протестната опозиция („триото“, Слави Трифонов или Мая Манолова). Дори с предложение за някакво минимално сътрудничество, дори само за отстраняването на ГЕРБ от властта и за разграждането на установения политически монопол. Напротив, наскоро председателката Корнелия Нинова заяви, че не е даденост БСП да подкрепи Румен Радев (засега единствената институционална опора на протеста), за втори мандат. А в БСП „свалиха доверието си“ от една от своите емблематични фигури и активна участничка в противопоставянето на сегашното управление – Елена Йончева. Е, ГЕРБ могат да не се притесняват и в този случай.

Най-сетне ДПС, което обяви още при формирането на коалицията между ГЕРБ и „Обединените патриоти“, че ще бъдат твърда опозиция на правителството. Движението предложи най-екстравагантната идея за излизане от кризата – едновременната оставка на Бойко Борисов и Румен Радев. Оставям настрана въпроса, дали това не би предизвикало още по-дълбока политическа и институционална криза. Очевидно ДПС искаха с това да покажат „равна отдалеченост“, някакво специфично разбиране за центристка позиция в условията на политическа поляризация. Но в дадения контекст тази позиция несъмнено е подкрепа за правителството, тъкмо защото президентът е един от най-ярките му критици и застана на страната на исканията на протеста. И в този случай ГЕРБ няма защо да се притесняват.

Дребните сметки на ГЕРБ

Онова, което най-много разтревожи ГЕРБ в началото на протеста беше опасението, че може да се стигне, макар и временно, до обединение на „всички срещу ГЕРБ“. Частично такава ситуация имаше веднага след изборите през 2013 г., когато нито една от останалите три партии в парламента (БСП, ДПС и „Атака“) не искаше да се коалира с подалия оставка Бойко Борисов. Тогава обаче ГЕРБ получиха неочакван „подарък“ с назначението (макар само за седмица) на Делян Пеевски за председател на ДАНС, което отприщи дълги протести.

Но поради по-горните причини протестът днес загуби значителна част от първоначалната си енергия. Затова ГЕРБ също започнаха (или продължиха) с дребните сметки: с аргумента „вслушваме се в протеста“ вместо оставки (и предсрочни избори) предложиха проект за нова конституция. Оставям настрана кой и за колко време съчини новия текст, който веднага блесна с нещо, изразяващо разбиранията на авторите му за обществото: разделът за правата и свободите отиде най-накрая, след всичко останало. Ясно беше, че ГЕРБ едва ли ще съберат квалифицирано мнозинство за обявяване на избори на ВНС (2/3 от депутатите или 160 гласа).

Но тук дребната сметка се оказва двойно печеливша. Ако има мнозинство и бъдат насрочени избори за ВНС, редовните избори за ОНС ще отпаднат, а новите избори ще могат да се отложат до края на май (5 месеца максимум от началото на обсъждане на предложения текст в НС + 3 месеца, в които да се състоят изборите). Така мандатът на действащото правителство ще се удължи дори до края на ВНС, защото последното може да взима решения само по въпроса, по който е свикано (нова конституция). Ако няма квалифицирано мнозинство, дебатите за ВНС могат законно да се отложат до края на февруари 2021 (3 месеца след внасяне на проекта), което ще означава спечелено време до редовните избори (вероятно в края на март 2021).

Освен това при редовни избори няма да има служебно правителство, редовното ще изпълнява функциите си до съставяне на ново. Последното изглежда отсега трудно, заради очаквания разнороден състав на парламента без подчертано политически мнозинство. Така сегашното правителство ще продължи още дълго, много по-дълго при поредица от предсрочни избори без излъчване на ново правителство.

А ГЕРБ се страхуват от ново правителство без ГЕРБ, било то служебно или редовно. Защо? Говорят за реваншизъм? Значи вярват, че има основания за това, и основанията са стореното от това управление. Засега, обаче, при фактическото наближаване на датата на редовните избори, ГЕРБ могат да бъдат спокойни и по този въпрос.

Тогава? Знаменитата теорема на Томас гласи: “Ако хората дефинират социални ситуации като реални, те стават реални в своите последствия.” Понеже сме човеци, действаме съгласно разбиранията си (било то убеждения, вярвания или предразсъдъци) и няма значение, дали те са истинни или лъжовни. Ако си представим днешната ситуация като безизходна, тя ще стане такава поради нашето действие (или по-скоро бездействие). Организациите, които се самоопределят днес като опозиционни са пред важно решение: дали ще работят за закрепване на ситуацията или за нейната промяна. Ако продължат в сегашния дух, първата хипотеза е по-вероятна.

За да се промени ситуацията (втората хипотеза), е нужно усилие, което да обедини макар и разнородни виждания за по-далечното бъдеще в една минимална програма за най-близкото бъдеще. Това изисква въображение, но също и лидерство. Последното не означава „премахване на вътрешнопартийната опозиция“, а обратното, противопоставяне срещу собствените предразсъдъци и предразсъдъците на съпартийците. Една минимална програма за „възстановяване на нормалността“ не е непостижима и по някакъв начин мнозина предлагат различни нейни елементи. Трудността е, липсват дори разговори (не говоря за преговори) между заинтересованите. Смисълът й е демонтаж на политическата хегемония на ГЕРБ, нещо, което би било от полза и за тази партия и в някои случаи се е споделяло и от нейни видни дейци.

Но ще има ли достатъчно храбри и с въображение политици от широката и разнородна опозиция, които да направят стъпката към отместване настрани на старите омрази и недоверия и към началото на разговор за българското общество? Засега съм отчаян песимист по този въпрос…

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара