Те победиха или за обикновеното варварство

Няма нищо общо със заглавието на един български филм от 1939 г., нито за известната скулптура на Иван Лазаров, а става дума за едно поредно разрушаване. Впрочем, дебатът за съдбата на паметника „1300 години България“ пред НДК в София се води вече от дълго време. Победиха онези, които наложиха със сила едно спорно и оспорвано решение, демонстрирайки не само незачитане на толкова много авторитетни мнения, но и самодоволството на по-силния. А историята се повтаря, но защо София стана терен на такова повтаряне през 2017 г.?

Така изглеждаше паметникът „1300 години България“ преди да бъде изоставен на саморазрушението и впоследствие премахнат.

 

 

 

 

Близо до замъка Венсен в края на Париж има интересен монумент – кръгла поставена на земята плоча, на която четем: „1914-1918. На това място беше издигнат паметник с публична подписка в памет на победата и в чест на Венсенския пехотинец. Паметникът беше разрушен от германците по време на окупацията на 26 юли 1940 г.“. За първи път виждах „паметник на паметника“. Старият паметник, изцяло в стила на военните паметници след Първата световна война, никога не е бил възстановен.

Паметното място във Венсен, Париж.

 

 

 

 

Това е картичка с разрушения паметник във Венсен.

 

 

 

Гледайки този странен паметник, се замислих за това, как днес се отнасяме към старите паметници, особено онези, от времето на комунизма. И ми стана тъжно, не защото изпитвам носталгия по тази епоха (все пак тогава премина младостта ми и носталгията е естествена), а защото отново проявяваме обикновено варварство – разрушаваме, защото е най-лесно, защото не искаме да мислим, защото нямаме никаква идея, какво да правим, защото не разбираме, какви сме и какви искаме да бъдем.

„Да се разруши“

Разрушаването на паметника започна отдавна под напора на природните сили – той беше оставен да се саморазруши до голяма степен от последователните софийски управи: Александър Янчулев, Стефан Софиянски, Бойко Борисов и най-сетне Йопданка Фандъкова. Това са кметовете, които носят отговорност за дългата сага на саморазрушаването на монумента. Оправдания за това няма, освен обичайната безотговорност на публичната власт към публичните пространства. Управата на София (която и да е била през тези вече 27 години след промяната) предпочете да се крие зад принципа laissez-faire и да остави неограничената приватизация на градските пространства да се развихри и да натвори онова, от което старите „комунистически“ квартали, ако не са вече „сгъстени“, продължават да бъдат по-добро място за живеене от новопостроените квартали, където се здрависваш със съседа си отсреща през балкона и където няма зелени площи.

„Капитал“ (7 юли 2017) съобщава така за решението на Столичната община  за разрушаването: „В дъждовната сутрин на 3 юли сагата около паметника „1300 години България“ пред НДК най-после намери развръзка. След години на спорове, жалби до съда, петиции и протести на различни групи, Столичната община започна демонтажа на конструкцията.“ И продължава: „Едни са доволни, а други оприличават събарянето на паметника с „разрушаването на античните градове в Сирия от талибаните на Ислямска държава“. Същата публикация напомня и елементи на историята на монумента: лошо изпълнение на паметника и анулирането на акт 16 (право за ползване); обезопасяване на вече опасния паметник през 2012 г.; конкурсът, лансиран от сдружението „Трансформатори“ през същата 2012 г. за трансформация на паметника; подписката на създателя на сайта „Изгубената България“ за възстановяването на паметника на Първи и Шести пехотен полк от 2014 г. и най-сетне, решението на СОС за „демонтиране“ на паметника от същата година. Решението съдържа и друго – на мястото да се „възстанови“ предишният мемориал на Първи и Шести пехотен полк, а също така и „лъвът с лапа върху Санстефанска България“. Последното е чудесен знак към европейските ни партньори от страна на България през 2017 г. – дали пък тези българи няма да използват председателството на ЕС да си върнат „историческите земи“? Шега е, разбира се, но това с лъва не е безобидно.

Мнозина се изказаха в подкрепа разрушаването на монумента, избрах най-ярките според мене поддръжници на решението. Според Тони Николов, „определено става дума за един от най-некадърно изработените паметници в най-новата ни история“, като истинският автор изглежда съвсем не е Валентин Старчев, а Людмила Живкова. Поради това, „този монумент е може би най-големият идеологически буламач, забъркван някога“, защото в него има „комунизъм и езотеризъм, цар Симеон Велики и Рьорих, Агни Йога (с така и незапаления на върха факел), Ботев и петте въстания (това на Ивайло, Априлското, Войнишкото, Септемврийското и Деветосептемврийското, ако следваме жаргона на идеологията)“. С други думи откровено комунистически монумент, допълнен от визиите на дъщерята на Тодор Живков. Затова и трябва да се махне.

Добре, този паметник е „изработен некадърно“, защото е „комунистически“, „идеологически буламач“. Тогава, паметникът на цар Самуил не е комунистически, има ясно идеологическо послание, значи е хубав, изработен кадърно. Дори в сравнение със „Самуиловите войни“ на Любомир Далчев от другата страна на улицата? Който е също от времето на комунизма и можем да му припишем съответните идеологически намерения. Да вземем да премахнем и него, та да остане само гордият Самуил, цар на българите.

Бузлуджа: това е комунистически паметник, и затова е изработен некадърно. (арх. Георги Стоилов е авторът)

 

 

 

Пантеон в Гургулят: и това ли е изработен некадърно паметник, защото е от времето на комунизма? (арх. Георги Стоилов пак е авторът)

 

 

 

Тези паметници трябва да са хубави, защото са от времето след комунизма.

 

 

 

 

 

А тези паметници не трябва да са хубави, защото са от времето на комунизма.

 

 

 

 

 

Явор Дачков е на същото мнение: „Аз съм от хората, които подкрепят демонтирането на това нещо. Трудно мога да го нарека паметник или скулптура. То е социалистическа халтура и единственото, на което е символ за мен е българската глупост.“ Като допълва, че „тази развалина от желязо“ се е превърнала „единствено в паметник на българската мърлящина и управленска безпомощност“. Но за разлика от Тони Николов, авторът от в. „Галерия“ смята, че „тук няма никакъв комунизъм, нито антикомунизъм“ а е „въпрос на здрав разум това недоразумение да бъде премахнато“. Но отново внушението е, че това е паметник на една отминала епоха (комунизма), затова и трябва да се премахне, макар и само заради „здравия разум“.

Здравият разум е хлъзгава категория, макар да има практическо значение във философията на прагматизма – когато нямате някакъв висш критерий за доброто управление, добро е управлението, приемано за такова от мнозинството. Но дали такъв критерии е приложим и в сферата на естетическото? Или за управление на публичните градски пространства? Защо да не е валидно твърдението: „Въпрос на здрав разум е монументът да бъде консервиран и трансформиран подобаващо и с вещина“.

 

 

 

 

 

Това са само няколко от многобройните предложения в сайта на „Трансформатори“

 

 

 

Има и други гласове на известни в публичното пространство личности, които искат премахването на монумента. И повечето развиват подобна аргументация: монументът е „комунистически“, поради това е и „грозен“. Използваха се и аргументи като това, че е опасен за хората, но това всъщност беше и признание за безстопанственост от страна на столичната управа, която от 1990 г. е доминирана от съветници, които се самоопределят като десни и като антикомунисти.

Изглежда тези съветници, които успяха да надделеят, въпреки многобройните предложения за трансформация на монумента, решиха, че могат отново да демонстрират „рухването на комунизма“ – след Мавзолея, дойде ред и на „1300 години България“. Но както с Мавзолея през 1999 г., така и сега, объркаха не само времето (2017 г.), но и пространството (София) – вероятно еднакво неподходящи да такава късна демонстрация на „падането на Берлинската стена“.

Така изглеждаше дълго време мястото на бившия мавзолей в центъра на София. Сега липсва само палатката, импровизиран храм на алтернативния Синод.

 

 

„Да се трансформира“

Другата изразявана позиция не беше огледална на първата – никой не предлагаше реставрирането на паметника в първоначалния му вид (освен едни от авторите му – скуптора Валентин Старчев). Ставаше дума за неговата съвременна трансформация, превръщането му в обект, интегриран в днешната градска среда и в днешното време, без обаче да бъде просто разрушен и заменен от нещо съвсем различно.

Ивайло Дичев в една от многобройните си статии по темата, отбелязва че всъщност „продължава битката с призраците на комунизма“. И обяснява“ „Едните смятат, че като съборят паметник, ще станат автентично-десни. Другите пък се надяват идеализацията на стария режим да разчувства застаряващия им електорат. Просто се чудя как медийният народ продължава да се хваща.“

За него става дума за „вандалско разрушаване“, което е на монумент, който би трябвало да видим като „пробив в идеологията“ на късния комунизъм, защото „Живков и идеолозите не го харесваха – беше им твърде модерен“. И заключава, че този монумент „не е комунистически, а националистически“. Ивайло Дичев апелира за намирането на „художествени и архитектурни намеси, които биха могли да предефинират комунистическото наследство, без да го заличават“. Но за това се иска въображение, а не онова, което е „най-безопасно“ и „просто“ – да се отървем от реалните неща и да се отдадем на идилични състояние като „етнографски комплекси, бутафорни крепости, централно-европейски кич“.

На подобни позиции са и активистите от групата „Трансформатори“. Обвинени в „комунизъм“ от техните опоненти, те се обръщат към Столична община с призив „незабавно да спре прекрояването на обществени пространства на базата на политически реваншизъм и да рестартира режима на диалог в търсене на професионална аргументация и вписване на културното ни наследство в по-широк европейски контекст“.  Е, не ги чуха, но това не е новост – управата на София демонстрира сила, подкрепа на „мнозинството от граждани“, както и абсолютно незачитане на мнението на множество професионални организации, умело противопоставени на „мнозинството“.

По-важното е, че „Трансформатори“ инициираха истинско състезание на проекти за трансформацията на паметника. Публикуваха ги на своята страница, отново никой не пожела да ги чуе.  Столичната община предпочете да действа „бързо и решително“, за нея общественото мнение е онова, което я подкрепя – другите „не разбират“ или са „комунисти“. Така и Тодор Живков говореше за „чантаджиите“ пред студентска аудитория – противопоставяше ги на „истинските“, на работниците и селяните. Евтина пропаганда, до болка позната.

София разруши паметници и монументи, но също така и създаде нови, които също предизвикаха реакции и отново никой не пожела да ги чуе. Последният ярък пример беше паметникът на цар Самуил в градинката до „Св. София“. Оказа се, че той е резултат от инициатива на фондация „Памет българска“, събрала 120 000 лева. По този повод в един иначе хумористичен текст, Ирина Генова поставя много по-важен въпрос: „Достатъчно ли е група граждани да пожелае появата на един или друг паметник в историческия център на София и да подкрепи волята си със 120 000 лв., за да се превърне желанието й в реалност?“ Дали е достатъчно нещо да стане част от публичното пространство на града, защото „хората го харесват“? И пита иронично: „Какво би било решението на управляващите, ако друга група граждани, може би не толкова многобройна, събере други 120 000 лв. за преместването на паметника извън центъра на съвременния град?“

Въпросът всъщност е „какви са правилата и процедурите, по които желаните образи/образите на желания се превръщат в реалност?“, като трябва да е ясно, че в този случай решение с просто мнозинство не работи. Ирина Генова заключава: „Паметниците не са фетиши… Паметниците не са гаранция за спомнянето. Паметниците са репрезентации, а не самата памет.“

„1300 години България“ не е паметник, а монумент (тази чуждица в българския език позволява да се употребява в друг смисъл, нещо като мемориална художествена интеграция, да ме простят специалистите по въпроса), мястото му може да е навсякъде. Както и паметните плочи на загиналите войници от Първи и Шести пехотен полк. Затова противопоставянето им няма смисъл, но пък обслужва решението за разрушаване – кой би се противопоставил на паметта на загиналите за България войни? Друг е въпросът, защо именно през 2017 г. тази памет така нетърпеливо търси своята репрезентация.

Мораториум и търпение

В посветения на „1300 години България“ конкурс, „Трансформатори“ представят широка палитра от мнения и предложения за бъдещето на монумента, които са израз на едно богато въображение на ангажиралите се с това архитекти и художници. Някои отхвърлят монумента като „езическа композиция“ (Р. Дерменджиев). Други предлагат замяната му с нещо друго (но не и с войнишкия мемориал), като например голям зелен хълм, с много растения и с няколко рекички и водопади (Иван Коджабашев).

Но повечето търсят разнообразни решения, всяко от които запазва основното от монумента. Борис Стайков предлага „да бъдат облицован със стъкло бетоновите фундаменти и металната конструкция“, защото той „си има модерен вид, но със стъклото би станал още по съвременен“. Сред предложенията е монументът „да се превърне в открит музикален пулт за DJ-партита“ (Лора Божилова), или „в стена за катерене“ (Милена Драгозова и Веселина Петрова). Участниците питат: „Защо вместо да заличаваме и унищожаваме, историята не я изложим на ярък показ?“ (Христина Сафронова).

Целта на участниците е добре формулирана от Сава Кисляков и Цветозар Петков: „Задачата ни е да запазим една художествена ценност и да се намесим максимално деликатно и уместно.“ Деликатна и уместна намеса – това изисква въображение, разум, мяра, усещане за града – всичко друго, но не и „кран, булдозер, фадрома“ или каквото е нужно за разрушаването. Да не забравяме , че участниците в този конкурс на „Трансформатори“ за родени във време, когато паметникът е бил ограден и никога не са го виждали иначе (Ивайло Александров). Затова е разбираемо и недоумението на Симона Гергова и Камен Попов, които казват: „Достатъчно се говори и писа за това колко е грозен, какво олицетворява и какво не, какво е разрушено в негова чест и какво не. Сякаш паметникът трябва да бъде наказан и поднесен като жертвоприношение.“ Усетили са, че разрушителите гледат на монумента като на отхвърлен фетиш, който трябва да бъде разрушен, за да се предпазим от злото, на което е носител.

Ивайло Дичев беше предложил мораториум върху паметниците (поставяне на нови и разрушаване на стари). Конкретно за „1300 години България“ той отбелязва: „Щеше да е честно лагера на терминаторите да кажат: не харесваме този грандомански национализъм. Но смеят ли? Ами нали в този същия момент страната се покрива с още по-националистически обекти.

Играта е безмилостно жестока, играта, както казват, е епична – борците срещу комунизма търсят нов повод за мобилизация на залязващата си подкрепа. Защото вече 27 години сме след комунизма, което, сравнено със знаменитите 45 години, е достатъчно много – едно цяло поколение. Защо ли не оставим паметниците на следващото поколение? Това ще е по-честно, след като ние днес не можем да намерим цивилизован начин да се отнасяме към следите от миналото. Надявах се, че този път няма да постъпим като варварите – разрушаваме нещо, което не знаем, какво да правим. Най-вече, защото нито имаме въображение, нито имаме смелост. А терминаторите, както ги нарича Ивайло Дичев, ще продължат да заклеймяват опонентите си като „комунисти“ – ако продължат така, току виж се появят убедени комунисти, но този път от едно съвсем ново поколение.

София не може да бъде горда с това разрушаване. Предлагам на мястото на този монумент да бъде поставена плоча, на която да пише: „Тук беше монументът „1300 години България“. През юли 2017 г. Столичната община го разруши, защото не знаеше, какво да го прави“.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

Чий е 24 май?

Не, не ме подозирайте, че ще вляза в смешния спор с македонците, на кого „принадлежат“ Кирил и Методий. Нито пък за това, какъв точно е техният етнически произход. И двете теми не са интересни, защото нямат особен смисъл, особено отнесени към ІХ век. Днес те имат само носталгично-националистически смисъл. Не, става дума за друго и то е видимо на официалната церемония за 24 май през 2017 г. пред паметника на Св.Св. Кирил и Методий в центъра на София. Там присъстваха президентът на републиката, кметът на София, патриархът на БПЦ, както и други официални лица, представителни детски хорове, „обикновени граждани“.

Ще опиша накратко церемонията, както беше излъчена на живо от БНТ. Тя ме подтикна да напиша този текст. Всичко започна с мобелен и религиозна церемония, водена от митрополит, който поръси присъстващите със светена вода. После (но не в началото) беше изпълнен и химнът на празника, който всички ние, пишещи и говорещи на български език, знаем от деца.  После митрополитът (доколкото можах да видя – врачанският митрополит Григорий) произнесе приветствие, като първо се обърна към Негово светейшество патриарха, а след това към Президента. Най-сетне кметицата Йорданка Фандъкова получи правото да приветства, и най-сетне Президентът на републиката се добра до трибуната. Последва и обръщението на писателката Петя Кокудева. После бяха поднесени венци на паметника. Тази видима йерархия на инстанциите поставя начело Църквата, а след това Държавата. Въпросът изниква логично – ама ние светска държава ли сме?

На пръв поглед всичко изглежда обичайно, нищо съвсем ново, нищо неочаквано. Така ни се струва, че би трябвало да изглежда един 24 май. Но мисля, че все пак имаме проблем и той е в твърде натрапващото се и разширяващо се участие на официалните държавни церемонии на православната църква. Вече няма откриване на нов път, на нов офис, на нова болница, изобщо откриване, без да бъде поканен православен свещеник, който „да освети“ мястото, да поръси с вода, да изпее псалм или каквото се пее. Така свикнахме с това, че не ни прави впечатление.

Въпросът е, дали това присъствие навсякъде на православните свещеници е безобидно. Дали свързването на държавата (чрез нейните официални церемонии) с православната религия е нещо, което трябва да приемаме като норма, без никакви изключения? В Писанието има епизод, в който Христос заявява: „Божието Богу, кесаревото Кесарю“. Изглежда дойде време да напомним това напътствие на нашите православни отци. Разделянето на държавата от църквата е навсякъде в Европа, а и извън нея, знак за модерност – религията е личен избор, практикуването й е частен въпрос, не може да има официална, още по-малко задължителна за всички религия.

Ще припомня няколко последни активности на Църквата, които забравяме, но които никак не са безобидни.

Отново на 6 май, Гергьовден, иначе Ден на храбростта и Българската армия, православните отци поръсиха бойните знамена. Православните свещеници вече са главното действащо лице на парада (макар все още да не го командват, поне официално), всички слушат проповедите, скланят смирено глава при ръсенето със светена вода, участват в ритуала, сякаш няма никакъв проблем. Вероятно защото се предполага, че всички са православни християни, че сред военнослужещите не може да има мюсюлмани, юдеи, както и агностици и атеисти. Това не е безобидно и във всеки случай внушава на „другите“, че са много различни, че не са част от всички. Последиците ще се проявят по-късно.

Ще кажете – церемонията е стара, традиционна, от времето на Александър Батенберг, а по времето на комунизма е била отменена. Е, и? Защо не е възможно този празник на армията да бъде светски? Нима под знамената има само българи-християни? Само за тях ли е военната служба? И защо сред висшите военни чинове е трудно да забележиш хора с имена като Агоп, Ремзи или Аврам? Не живеем в ХІХ век, за да продължаваме да смятаме, че нациите са предимно моноетнически или монорелигиозни.

Преди две години неочакваната светска активност на Църквата породи политически скандал с решението на Синода да се споменава Симеон Сакскобургготски като „цар на българите“ в молитвите. Нека направим няколко уточнения. Симеон II е действително цар на българите от 1943 до 1946 година. Вероятно царската му титла в личен план е валидна и днес, макар да не е суверен. Освен това, да напомним, той беше съвсем законно и официално министър председател на Републиката от 2001 до 2005 г. Е, при това положение, очевидно е, че решението на Синода е най-малкото неуместно, да не говорим, че всъщност е просто скандално.

Да попитаме: „Какво е накарало Светия Синод да вземе такова решение?“ Какво се е случило? Освен, разбира се, иначе малко странният повод да се чества 1150 годишнината от покръстването на онзи цар Борис I. Странен е поводът, защото годишнината е кръгла само формално, но при такава историческа дистанция човек очаква неща от рода на „1300 години България“, а не 1150! Както и да е, не е годишнината толкова важна, а по-скоро казаното по неин повод.

Обясняват ни, че отношенията между църквата и монархията били специални. Че църквата почитала монархията по традиция, че за нея монарсите са богопомазани и т.н. В кой век живеем? А и нали родоначалникът на последната царска династия в България, Фердинанд I, както е известно, е бил избран от Велико народно събрание, а не е законен наследник на рода Дуло или на Шишмановци, например. Решението беше странно, но не по-малко странно беше и друго. На честванията в Плиска тогава присъстваше политическият елит на страната – президент, премиер и пр. Честваха официалното приемане на християнството в България почти като национален празник. Ама всички ли български граждани са християни? Всички ли са православни християни? Има ли също така мюсюлмани, юдеи, да не говорим за онази значителна част от живеещите в България, които смятат себе си за агностици или атеисти. Кой във Франция, Белгия, Германия или Австрия днес чества официално покръстването?

Но да приемем, че празникът е бил църковен, а Църквата е поканила на него представителите на държавната власт. Веднага направи впечатление, кои бяха наградени с високи църковни ордени: Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Емил Велинов. Присъстващият тогава президент Плевнелиев не получи орден. Всъщност БПЦ се отблагодарява на Симеон за прекратяването на разкола в църквата, на Борисов – за построените и реставрирани църкви и манастири (по собствените му думи). Емил Велинов, дългогодишен чиновник в администрацията на МС и директор на Дирекцията по вероизповеданията от 2008 г., вероятно за да се поддържат добрите отношения с тази важна държавна администрация. Неведоми са пътищата на БПЦ при избора на наградените, но прагматизмът несъмнено прозира.

Както разбираме, важно е за БПЦ да бъде добре с властта. Това проличава и от друг проект – често предлаган и обсъждан, но сега наново поставен: въвеждането на вероучение в училищата като задължителен предмет. Едно е обучението по религии, друго – изучаването на определен катехизис или каквото е там в различните вероизповедания. БПЦ иска ясно задължително православно вероучение. Намеренията са иначе благородни – възпитание в ценностите на милосърдието, солидарността, почтеността – на както се казва, рискът е, че добрите намерения покриват пътя към ада. В един свят, където злоупотребата с религиите е достигнала до степен на насаждане на религиозна нетърпимост, задължителното вероучение ще направи обратното на очакванията.

Държавата досега общо взето успешно отклонява подобни щения и се позовава на светския характер на образованието. Но това не значи, че държавата винаги успява да се държи като светска. Затова е добре да направи така, че БПЦ влезе в ролята си на морална инстанция не с наставления или с помощта на държавната власт, а с добри дела – последното е по-важно, както е известно. И да остави образованието на светските власти – не се нуждаем от вероучение, а от едно истинско гражданско образование. Липсата му няма да бъде запълнена от която и да е религия.

Posted in Uncategorized | 2 Коментари

Борис(ов) ІІІ

 

Третият поред кабинет с министър-председател Бойко Борисов само на пръв поглед е продължение на първите два. Припомням: Борисов І (2009-2013) беше еднопартиен, но с парламентарната подкрепа тогава на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“; Борисов ІІ (2014-2016) беше коалиция с Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт (ВМРО и НФСБ). Също да припомня: след изборите през 2013 г. в 42 ОНС мнозина коментатори отбелязваха патовата ситуация, при която ГЕРБ + Атака имаха 120 места, а БСП и ДПС имаха също 120 места. Това отбелязване подчертаваше най-често очакваните коалиции тогава, като имаха предвид предишни коалиции между партиите. ГЕРБ, макар и първи по броя на депутатите, останаха за кратко време в опозиция, правителството на Пламен Орешарски беше подкрепено от БСП и ДПС, със „златния пръст“ на Волен Сидеров от „Атака“. Критиците на БСП и ДПС заговориха единогласно за нова тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака“, макар такава формализирана коалиция да нямаше.

„Националисти в управлението“

Борисов ІІІ е коалиция на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“). Тя беше договорена и финализирана така, сякаш в случващото се няма никакъв проблем и нещата се развиват „нормално“, съгласно Конституцията и законите, но също и съгласно обичайно приетите правила на политическо поведение. Само че проблем очевидно има, но около него по ред причини се избягва медийният шум. Накратко – в правителството на Република България са представени за първи път националистически, крайно-десни партии, които се родеят с „братските“ си партии в Европа като френския Национален фронт, австрийската „Партия на свободата“, нидерланската „Партия на свободата“ (крайно-десните популисти явно много обичат думата „свобода“, макар и не толкова свободите на гражданите), Датската народна партия, британската ЮКИП, италианската Северна лига или гръцката „Златна зора“. Но докато във всичките гореизброени страни приближаването на някоя от тези партии до властта предизвиква огромен дебат в обществото и граждански мобилизации, целящи да предотвратят това, в България подобно нещо сега не се случва. Това едновременно ме плаши и ме кара да се срамувам.

В България при избора на правителството, естествено от опозицията (БСП и ДПС) в парламента се чуха критични изявления. Но за БСП критиката се състоеше в това, да изтъкне противоположността на нейната програма за управление, неизпълнението на дадените предизборни обещания от страна на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и несигурността, която залага коалиционното споразумение. Нямаше думи по принцип за включването на крайни националисти в управлението. Такива думи имаше в изявлението на ДПС, но те са, както обичайно се казва, „обичайните заподозрени“ – Мустафа Карадайъ заяви, че „Никъде в Европа националисти не се допускат до властта, а ГЕРБ го прави за втори път“. В Европа, за съжаление, не е точно така, но навсякъде в Европа, за разлика от България, има остра реакция, когато това се случи. Според лидера на ДПС у нас това дори е за втори път.

Категорични думи в тази насока изрече в България чужденец – Даниел Кадик, ръководител на бюрото на фондация „Фридрих Науман“. Коментирайки участието на Красимир Каракачанов в правителствата, той каза: „Впрочем, хората на Каракачанов са и сред организаторите на Луков марш. И такива хора сега са във властта? Честито, България…“ Ако наистина обичаме страната си, ако сме действителни, а не псевдо патриоти, би трябвало да ни е срам. Защото Даниел Кадик има основание да казва това, а ние би трябвало да се смутим, че още не сме го казали в пълен глас.

„Обединени патриоти“

„Обединени патриоти“ е коалиция на ВМРО, НФСБ и „Атака“, три националистически партии, които имат различно потекло и история, поне що се отнася до първата. НФСБ и „Атака“ се разделиха през 2011 г. и доскоро бяха в открита война Но и трите споделят едни и същи разбирания за бъдещето на България, за политиката и обществото. Понеже често квинтесенцията на тези разбирания остава скрита зад водопад от думи и социални обещания, които по-скоро прикриват, отколкото да изясняват заеманите позиции, реших да събера тук някои от по-ярките идеи на тези три партии и техните лидери.

Валери Симеонов, Октомври 2016: „Всякакъв друг опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятствано по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, на водни струи, на газови средства, гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Такова е нашето схващане.”

Програма на НФСБ от 2014: „Да се осигури правото на българския гражданин да използва оръжие в защита на своя живот, здраве и собственост, както и плодовете на своя труд. Това е най-евтиният за държавата начин да пресече масовата битова престъпност. Да се въведе час по физкултура всеки ден и изучаване на дисциплината „Патриотизъм“ в началния и средния курс на образование. Чрез допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата да се стимулира производството на фолклор, музика, български филми, сериали, спектакли и др.

Планът Сидеров срещу колониалното робство. Управленска програма на партия Атака, 2013: „Изхвърляне от учебниците на неверните теории за тюркски, алтайски, чудски, фински произход на българите и прочие измислени и тенденциозни версии, унижаващи ни като нация и принизяващи нашия принос в световната култура. Легитимиране на вярната теория за автохтонния (местен) произход на българите (с. 69)

Красимир Каракачанов, април 2016: „Българската граница е много уязвима. Фактът, че български граждани се организират, за да защитават страната от нелегални емигранти, е похвален и мога само да го приветствам. Това, което виждаме не се случва за първи път. Първият доброволен отряд, който беше направен в Странджа планина по границата, беше организиран от ВМРО“

Разбира се, има и различия – някои анализатори разграничават твърдия от мекия национал-популизъм, както обичайно квалифицираме тези партии. Те членуват и в различни групи на Европейския парламент. Димитър Стоянов от „Атака“ беше през 2007 г. в групата Идентичност, Традиция, Суверенитет, заедно с френския Национален Фронт, Влаамс Беланг, Велика Румъния и Александра Мусолини. Докато ВМРО е в групата на Европейските консерватори и реформисти, заедно не само с британските консерватори, но също така с полската „Право и справедливост“, „Истинските финландци“ и други не само евроскептични, но е ултраконсервативни партии. Но границите между тях често са лесно проходими.

Разбира се, също така, и че лидерите на тези партии много внимателно подбират публичните си слова, за да не попаднат лесно под ударите на законите срещу словото на омразата. Вече са се научили да го правят и едва ли някой от тях днес открито ще говори срещу евреите, циганите, гейовете… Но промененото им публично слово не променя начина, по който гледат на света, както и действителните им намерения, когато се доберат до властта.

„Единствено възможната коалиция“

Една от днешните анализаторски мантри, които се повтарят, за да легитимират новото правителство, е мантрата за „единствено възможната коалиция“ в този парламент. В действителност предизборната кампания беше изпъстрена с клетви, че в „никакъв случай няма да се коалираме“ с тези или онези, защото това би било „безпринципно“. Такива заявления, характерни за предизборна ситуация, нямат особен смисъл след това. Защото ако това е така, то настоящата коалиция между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ е принципна, основава се на споделени общи принципи.

През 2014 г. председателят на ЕНП Жозеф Дол посъветва ГЕРБ да не приемат „Патриотичния фронт“ като част от едно десноцентристко правителство (днес ЕНП мълчи). И наистина, тогавашната коалиция формално беше между ГЕРБ и Реформаторския блок, и между ГЕРБ и АБВ, с имплицитната, но не официализирана подкрепа на „Патриотичния фронт“, който тогава включваше само ВМРО и НФСБ, но не и „Атака“. Днес, заедно с „Атака“, коалицията вече е експлицитна, а и „принципна“.

Тезата за „единствено възможното мнозинство“ прикрива всъщност много по-голям проблем на българската политическа действителност – липсата на демократични рефлекси в политическата класа. Всъщност имаше и други възможности за коалиции, също толкова възможни и основани на компромиси. Например голяма коалиция между ГЕРБ и БСП. Но и двете отхвърлиха тази възможност, защото и двете приемаха, че ако имат преднина на изборите, ще могат да се коалират с „Обединените патриоти“. А голяма коалиция, както в Германия, например, се формира именно за да предотврати влизането във властта на партии, които под една или друга форма оспорват демократичния ред и неговите принципи. Честито, България!

Posted in Uncategorized | 2 Коментари