Срамота!

Преди няколко седмици една нововъзникнала общност – Българско общество за либерална демокрация (БОЛД) – организира в Дома на София публичен форум-дискусия по проблемите на семейните политики. Основната тема беше зададена като въпрос: „Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство“. Форумът беше предшестван от публикуването на една позиция на участниците в БОЛД, изработвана в продължение на почти месец, за семейството и семейните политики. Позицията е публикувана на сайта на общността.

Срещата-дискусия събра разнообразна публика: активисти на организации, предоставящи социални услуги към семейството, представители на ЛГБТИ общности, участници в различни инициативи в защита на семейството и против представената Стратегия за детето. Удивително, но въпреки първоначалния скептицизъм, на срещата се получи диалог, по-точно делиберация, при която всеки можеше да изрази мнението си, но слушаше и чуваше мнението на другите. Като че ли истинският обществен дебат потръгна.

Възпитанието не е само в семейството

Това оптимистично впечатление, споделено и от други участници, не може да отмине, обаче, някои реакции, които откровено опитват да измамят неприсъствалите за същността на събитието. Началото беше поставено в неподписана публикация в руския сайт Красная Весна. Впоследствие публикацията беше цитирана почти дословно и на други места, но никъде в това препубликуване не се намери място за линк към публикуваната позиция на БОЛД по въпроса, която е и меродавна. Общото заглавие беше еднозначно и крещящо: Българският хелзинкски комитет иска да забрани на родителите да възпитават децата си. Това беше илюстрирано по подходящ начин – картина със злодей, зловещо наблюдаващ едно щастливо семейство.

В своя блог писателят Петко Т. Хинов цитира руската публикация и заедно с това предадените в кавички мои думи. Ще ги посоча така, както са цитирани:

      1. „Всяко новородено има вродени права. Родителите не могат да предават своята идеология или идентичност на децата“;
      2. „Децата не са собственост на родителите“;
      3. „Не можем да оставим децата във властта на родителите и техните предразсъдъци“;
      4. „Една общност не може да има пълен суверенитет“.

Първото предава наполовина казаното от мене. Само ниската ни правна култура пречи да приемем, че човешките същества се раждат с неотменими права (в смисъл на права, които никой не им е дал, а се придобиват със самото раждане). Всеобщата декларация за правата на човека заявява в член 1: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство“. Това се отнася и за детето. Правото на живот, свобода, защита от изтезания, признаване на правосубектност – всичко това е описано още в началото на тази декларация. Никъде в нея децата не са изключени. Просто децата, заради малкия си жизнен опит, познания и умения, не могат да упражняват в цялата им съвкупност тези права и затова имат нужда от своите родители или настойници.

Въпросът, дали родителите имат правото да предават своята идеология или идентичност на децата си, е от друг порядък. Онова, което казах, се основава на примера на Йозеф Гьобелс, нацисткият министър на пропагандата. На 1 май 1945 г. той умъртвява шестте си деца, преди да се самоубие заедно с майка им. Според различни спомени, той не е искал децата му, които е възпитал като истински нацисти-арийци, да станат жертва на друго възпитание. Е, въпросът е, дали ако семейството иска да възпита от децата си нацисти или, а защо не, джихадисти или просто терористи, обществото трябва безучастно да наблюдава и да не се намесва в семейните дела?

Но има и по-малко крайни примери. Семейство на вегани отказва да храни малкото си бебе с мляко, което го поставя в критична ситуация. Трябва ли да им се позволи да го убият, заради разбиранията си? Детето на семейство, следващо религиозните предписания на „Свидетели на Йехова“, преживява катастрофа. За да бъде спасен животът му, е нужно кръвопреливане, но семейството му е против заради религиозни съображения. Трябва ли обществото да остави детето да умре, защото „всичко е в ръцете на Господ“?

Или нещо по-малко ужасяващо: дете на религиозни християни научава от родителите си, че Господ е създал човека от пръст, първо мъжа, а после, от негово ребро и жената. Но в училищния учебник прочита, че според теорията на някой си Чарлс Дарвин, човекът е резултат на дълга еволюция на висшите примати. Трябва ли да се остави детето единствено на разбиранията на неговите родители, или да му се даде възможност да научи и нещо друго, различно. Пък в какво то ще реши да вярва, е друг въпрос.

Ето затова съм казал, че децата не са собственост на родителите, че имат права и родителите им трябва да ги зачитат. Всъщност именно това е и истинската отговорност на родителите (или настойниците) – възпитание в достойнство и уважение към личността. Затова и не бива да оставяме децата във властта на предразсъдъците на своите родители. Обществото със своите средства и институции (сред тях особено училището) също има своите отговорности.

Затова и семейството не може да има „пълен суверенитет“ над детето си, т.е. пълновластие. На форума се позовах на Алексис дьо Токвил (1805-1859): „Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта.“ Е, реших, че това разсъждение може да се направи и по отношение на семейството – безчестно е то да има правото да прави всичко, обаче волята му е най-важна.

Казано накратко: може ли обществото да позволи на родителите да малтретират детето си? Не трябва ли в такъв случай да се намеси по някакъв начин, за да защити детето? Чудя се, в какво от горното не е съгласен Петко Т. Хинов?

Ами сексуалността?

Всъщност се вижда, в какво не е съгласен. Особено, когато става дума за „вродените права“ (всъщност те са неотменими).

„Тезата на А. Тодоров може да се атакува и от друг ъгъл. Той твърди: „Всяко новородено има вродени права“. Това е „дървено желязо“.

    1. Ако правата са вродени, те са присъщи в еднаква степен и на нероденото дете – качеството вроденост се придобива при зачатието, защото то е съприсъщо на природата на заченатото същество.
    2. Ако се настоява, че само новороденото има „вродени права“, то къде, от каква власт и авторитет, е постановено, че тези права встъпват в сила в мига на новото раждане? Но ако встъпват в сила в определено време, то как тогава са вродени – тоест, присъщи по естество и затова неотнимаеми?
    3. Ако те все пак наистина са вродени (в собствения смисъл на думата) – защо не се спазват и за неродените деца? За абортите ми е думата, те са лишаване от живот на нероденото дете. Отново, кой и с каква власт разрешава убийството до раждането и повелява „вродени“ права в мига на раждането?!“

Петко Т. Хинов е против свободата на аборта, един въпрос, който се дискутира отдавна, но учудващото е, че и днес има образовани хора, които сякаш не са обърнали внимание на цялата тази ожесточена дискусия. Не мога да развия тук цялата сложност на този дебат, но само ще кажа, че именно в САЩ противниците на свободата на аборта са много често и привърженици на смъртното наказание (статистика, която лесно може да се намери в архивите на Pew Research Center)

Напълно излишно е да кажа, също така, че привържениците на свободата на аборта не са убийци, нещо, което дори най-яростните им противници не биха казали. Ще завърша с това, че в този случай има две гледни точки, всяка от които има своите аргументи, включително морални. Но това не е въпрос като задача от учебника, не е въпрос с верен и неверен отговор. Едната позиция казва, че абортът е убийство и затова е недопустим. Другата позиция казва, че по този въпрос суверенно е мнението на жената, защото това е нейното тяло. Според първата позиция срещу аборта трябва да се изправи репресивната сила на държавата. Според втората позиция абортът трябва да бъде решение само на жената и на никой друг. Лично аз приемам втората позиция, уважавам аргументите на първата, но не я споделям, защото я смятам за съдържателно репресивна.

Въпросът обаче има едно друго, много по-широко измерение, което е свързано изобщо със сексуалността и сексуалното образование и възпитание. Днешното българско общество в това отношение не е много далече от времето на Викторианска Англия: за секса се говори само интимно, защото темата е някак си срамна, а някой и друг шамар е допустим като средство за възпитание на децата. Нравите, обаче, не са толкова викториански: сексът извън брака не изглежда вече осъдителен, много семейни двойки живеят без брак и отглеждат щастливо децата си, провежда се и гей парад. Но, разбира се, не всичко е толкова… либерално.

Медиапул“ от 11 февруари 2020 г. съобщава: „В пернишкото 7-мо основно училище спира програма срещу насилието, включително сексуалното. Това става заради недоволството на майка, чието дете не участвало в занятията и въпреки че други родители са съгласни обучението да продължи.“ Майката е Дима Ненчева (майка на 4 деца) и тя твърди: „Показвали са им тела, показвали са им полови органи, карали са ги да ги рисуват. Това влияе негативно, защото на тези деца след време им се възбужда любопитството и започват да търсят повече информация.“ В резултат министерството предприема дисциплинарна процедура, защото, по думите на министъра, „Това, което са направили в Перник, са го направили непредпазливо и с липса на доза чувствителност към въпроса“.

Лошото е, че останалите родители, чиито деца са посещавали заниманията, организирани от програма „Таралежи“ на фондация П.У.Л.С., съвсем не твърдят, че е имало такова нещо и обратно, смятат програмата за полезна. Милена Василева, майка на дете, участвало в програмата, казва: „Това е програма, която кара децата от целия клас да бъдат много щастливи. Те се информират за абсолютно всичко, което е в проекта и с което родителите сме се съгласили да се доверим“. На кого да вярваме?

Дима Ненчева и съпругът и Николай Ненчев (няма нищо общо с политика от БЗНС), доскорошни мигранти в Канада, има регистрирана политическа партия под името „Български суверен“. Тази партия се обявява за една „текуща (някъде се назовава и течна) – пряка – директна демокрация“, без политически партии. Проектът й се позовава на предсказанията на ясновидките Слава Севрюкова, Вангелия Гущерова (баба Ванга) и Вера Кочовска. Във „Фейсбук“ Николай Ненчев обяснява, че в Канада е работил като директор на детска благотворителна организация (не се посочва коя) и че пак в Канада годишно се отнемат 220 000 деца (?!) от родителите им  и се настаняват в приемни семейства. Нещо повече, той твърди, че в приемните семейства „масово отнетите момиченца забременяват от приемния „баща“ още преди първия им цикъл“. За да добием още по-пълна представа за неговите разбирания, той се позовава на бившата сенаторка в Сената на щата Джорджия Нанси Шийфър (1931-2010), която представя за жертва на каузата в защита на децата.

Оставяме настрана, че според полицията Шийфър е убита от съпруга си, който се е самоубил. По-важното е, че тя е известна християнска консерваторка, член на ръководството на Баптисткия конвент в Джорджия, противница на свободата на аборта и на гей браковете. С други думи реакцията на семейство Ненчеви е в същия дух, от страна на една крайно-консервативна и религиозна позиция. Въпросът е, защо властите автоматично застанаха на тази страна, при това без проверка? Възможният отговор е: заради налагащия се и все по-господстващ ултраконсервативен, крайно религиозен дискурс в публичното говорене за семейството и децата.

Защо обаче такива разбирания се приписват на мнозинството български граждани? Дори по време на дискусията, организирана от БОЛД, представителите на различни организации и граждански инициативи, които се противопоставят на предложената Стратегия за детето, се обявиха против всякакви намеси на религиозни и крайно-консервативни организации в техния протест. Те също така смятат, че България има нужда от ясно и модерно законодателство за защита на детето, за противодействие на домашното насилие и за активна публична политика в подкрепа на семейството. Лошото е, че много често граждански мобилизации, породени или от липсата на достатъчно информация, или от бездушието на администрациите, или от реални страхове от незаконна намеса в семейните отношения, се инструментализират от ултраконсервативни, религиозно-фундаменталистки, крайно-националистически и про-фашистки среди, които се стремят да наложат на тези инициативи своите разбирания и за подменят техните цели.

А иначе в България няма нито ранно, нито късно сексуално образование (за възпитание не говорим). Нещата са оставени почти изцяло на разбиранията в семейството. Но както обяснява аргументирано един експерт по детска психология, Станислав Пондин, „учениците с адекватни знания по сексуално образование, овладени в предюношески етап на психо-социално развитие, са по-малко склонни да грешат на полето на сексуалността въобще, в сравнение с такива, които нямат такава подготовка“.

Нашето тотално неразбиране на необходимостта от адекватно и съответно на възрастта сексуално образование и възпитание, третирането на секса като нещо „срамно“, води и до ситуацията, поради която в нашето общество не се разбира изобщо, какво е социален пол (джендър) и защо го различаваме от биологичния пол (секс). Участвал съм в спорове по въпроса и няма да повтарям аргументите си. Отпращам любопитните към едно малко филмче на фондация „Фридрих Еберт“ – смятам го за подходящо и за децата.

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара

Прокуратурата между Сцила и Харибда

Видимото активизиране на главния прокурор през последните няколко седмици не може да не предизвиква учудване, най-малкото заради мащаба и насоките на проверките и формулираните подозрения. На прицела й попаднаха бившият министър на околната среда и водите Нено Димов (безпрецедентно като за арестуван действащ министър), видни „олигарси“, хора със значително състояние, но и с противоречива репутация (Васил Божков, например), руски шпиони-дипломати (обвинени, че са събирали чувствителна информация за изборния процес и за енергетиката), но също и президентът Радев (подозиран, че е искал да попречи на разследване на КПКОНПИ за назначение във ВВС докато е бил техен шеф). Да не говорим за акциите срещу битовата престъпност, където виждаме и личното присъствие на главния прокурор, съвместно с министъра на вътрешните работи.

Разбира се, тези акции могат да изглеждат и като продължение на предишните, при които на прицела се оказаха трите семейства Арабаджиеви, Баневи и Станоеви, също така Миню Стайков, Иво Прокопиев, Огнян Донев, Сашо Дончев. Случаите са различни и в различни години, но резултатите също така са различни. Арабаджиеви и Баневи, както и Стайков се оказаха в ареста, докато от другите, изглежда, беше поискано нещо и те засега са оставени на мира. Последното е голо предположение, защото нямам никакви доказателства, но така вероятно изглежда това за по-голямата част от гражданите.

Всъщност прокуратурата винаги е преследвала някого, но заедно с това в обществото продължава трайно да се споделя убеждението, че най-важните олигарси са недосегаеми. А акциите на прокуратурата са избирателни, атакуват се определени личности и бизнеси, но други продължават да са закриляни.

Защо е така?

Както е известно доверието в прокуратурата като цяло е твърде ниско. Изследванията от последните години показват устойчивост на отрицателните мнения. Агенция „Алфа рисърч“ събира методично информация за оценката на дейността на главния прокурор за периода 2013-2019 г. и поне от 2015 г. насам отрицателните мнения надделяват значително над положителните.  Това са оценки, натрупани през мандата на предишния главен прокурор и настоящ главен съдебен инспектор Сотир Цацаров. Същите нагласи отчита и изследване на Българския институт за правни инициативи от март 2019 г. – над 76% от запитаните допускат, че държавното обвинение се ползва за политически цели.

С избора на новия главен прокурор Иван Гешев, досегашен заместник главен прокурор, ситуацията изглежда не се променя качествено. Новото все пак е свързано със самия му избор на тази позиция – той беше съпътстван от безпрецедентни протести и контрапротести, нещо невиждано при предишните избори. Главни организатори на протестите бяха неправителствената организация „Правосъдие за всеки“, както и партията на бившия правосъден министър Христо Иванов „Да, България“. В обстановката на кампания за местните избори през ноември 2019 г., протестите не успяха да мобилизират много граждани. Но вероятно убедиха президента да не подпише от първия път указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор. Неговото „отлагателно вето“ в случай беше бързо преодоляно и в крайна сметка той спази конституцията. Но заедно с това гражданите станаха свидетели на невъзможността да се предотврати един оспорван избор с един единствен кандидат, при това остро критикуван за професионалните му качества и политическата му зависимост. Изборът стана факт, конституцията беше спазена, но значителна част от гражданите останаха силно разочаровани.

Контрапротестите имаха като основен организатор агенция „ПИК“ на Недялко Недялков. Публиката, които те събраха, внушаваше всичко друго, само не и доброволна и спонтанна гражданска мобилизация. Организаторите определяха инициативата като „Марш за законност“ (заемка от протестите в Турция срещу репресивната политика на президента Ердоган), а участниците скандираха: „Гешев е законът“, „Гешев – закон и ред“, „И преди, и сега, Гешев значи свобода“. Критиците на акцията изтъкваха, че тя в никакъв случай не е спонтанна и доброволна. „Според неофициална информация на Actualno.com част от протестиращите в подкрепа на Иван Гешев, които виждате на снимките, са докарани от Сливен. Те са рaботили в цехове там и им е било казано, че трябва да свършат една работа. Друга част от подкрепящите Гешев били хора на Ценко Чоков, имало докарани и от Бургас.“ Сайтът „Барикада“ публикува снимки, на които покрай мобилизираните роми на контрапротеста се виждат „групи от около 50-тина яки младежи с черни спортни дрехи, а част от тях – обрисувани с фашистки татуировки“.

Тези предшестващи избора на нов главен прокурор събития, както и неуспялото президентско „вето“ само засилиха неудовлетворението сред голяма част от гражданите и резервите им към прокуратурата.

Новите акции

С такова наследство новият главен прокурор нареди последните акции на прокуратурата. Видимо с цел да подобри публичния си образ и да получи известно признание от страна на гражданите. Последното, ако е единственият мотив на активизирането на прокуратурата, е напълно легитимно. Въпросът е, дали това е действителният подтик.

Няма съмнение, че активността по отношение на битовата престъпност, която засяга най-много хора пряко, е в посока на подобряване на публичния образ на прокуратурата. Ефектът, който главният прокурор очаква към края на 2020 г., ще отчетем тогава. „Обявяваме война на битовата престъпност“, обявява той при акция в софийския квартал „Христо Ботев“, населен предимно с роми.  Наред с това прокуратурата продължава кампанията си за изясняване на виновните за водната криза в Перник и на други места, както и за уличаване на виновните за нерегламентирания внос на отпадъци за изгаряне от Италия. Тук става въпрос за очаквания в обществото и за провал на публичните политики в тази сфера – остава да видим, дали нещата ще се ограничат в няколко зрелищни ареста (като този на бившия министър Нено Димов), или наистина в сферата на водите и околната среда ще бъде въведен ред. Последното е особено важно, като се има предвид, че критиците на правителството изтъкват поредицата от „неуместни“ (нека оставим тази квалификация) назначения в сектора, където изглежда хидроинженерите и специалистите по околна среда вече са дефицитни. (вж. коментара на д-р Тони Филипов)

Други акции, обаче, не изглеждат толкова очевидно свързани с наболели проблеми на повечето граждани, макар да могат да бъдат елемент за подобряване на публичния образ на прокуратурата. Това са акции, които имат и своята предистория: питането на главния прокурор до Конституционния съд за тълкуване на понятието „държавна измяна“ като условие за отстраняване на президента на републиката от поста му; изгонването на двама руски дипломати с обвинение за шпионаж и започналото следствие по отношение на хазартния бос Васил Божков. На пръв поглед трите случай се съвършено различни и несвързани. Но при по-внимателно вглеждане можем да намерим общата основа между тях. Отново ще кажа, че това е наред с желанието на Иван Гешев да подобрява публичния образ на прокуратурата.

Президентът, Васил Божков и изгонените руски дипломати нямат нищо общо, нямат обща дейност или бизнес, нямат някакви взаимоотношения. Но трите казуса могат парадоксално да се окажат с една и съща основа. Такава основа може да се проследи в близкото минало след обвинението през септември 2019 г. срещу председателя на „Движение русофили“ Николай Малинов, бивш издател на в. „Дума“ за шпионаж в полза на Русия. Тогава Иван Гешев, като заместник главен прокурор, водеше разследването.

Между САЩ и Русия?

През октомври 2019 г. Сотир Цацаров заедно със заместника си са на посещение в САЩ и според официалното съобщение на прокуратурата заедно с двамата  във Вашингтон са били още ръководителите на ДАНС, на външното и на военното разузнаване – Димитър Георгиев, Атанас Атанасов и Велко Атанасов. Тази визита се обяснява най-вече с необходимото сътрудничество със САЩ за „противодействието на корупцията и организираната престъпност, прането на пари, както и действията в защита на националната сигурност“. Но става ясно също, че особено интензивно за обсъждани въпроси за руското влияние в България и скорошния арест на Николай Малинов.

Разбира се, мнозина наблюдатели потърсиха в посещението и друга причина – търсенето на американска подкрепа за избора на Иван Гешев, поради вътрешната съпротива за тази кандидатура, поради изказаните резерви от редица западни посолства за самата процедура за избор без състезание. Напълно е възможно, за да получи такава подкрепа, кандидатът за главен прокурор да е поел ангажименти свързани с предотвратяването на руското влияние в България.

Така атаката срещу президента с публикуването на материали, очевидно събрани със СРС, придобива друга причина. Може да се допусне, че Иван Гешев контраатакува Румен Радев заради отказа му да подпише указа за назначаването от първия път. Това изглежда логично, но би било много очевидно отмъщение. Пък и главният прокурор едва ли би се охрабрил в тази насока, ако нямаше допълнителна подкрепа отвън. Президентът Радев е обвиняван в проруски позиции, дори от предишния президент Росен Плевнелиев. Последният нееднократно наруши едно прието табу – предшественикът на поста да се въздържа от критики към действащия президент. Това е спазвано от всички досегашни президенти, с изключение на Плевнелиев, който се изяви като откровен лобист при спора за покупката на нови изтребители. Ясно беше, че решението ще е геополитическо, а не експертно-техническо, но Радев беше набеден за противник на F-16 и заради това „проруски президент“. Остана загадка, защо ако избереш шведските „Грипен“ си ориентиран към Русия!

Изгонването на двама руски дипломати за шпионаж също предизвика учудване. Най-малкото, защото е неочаквано – какво толкова се е променило в руския интерес към България именно сега, не е ли било така изобщо през много години назад? България не изгони, както това направиха други страни от ЕС, руски дипломати, символично, когато гръмна „случаят Скрипал“. Напротив, правителството, самият Бойко Борисов, винаги е бил много внимателен в изказванията си за Русия. Изобщо българските правителства винаги са били внимателни в руско-българските отношения, най-малкото заради продължаващата и действителна зависимост на страната от вноса на руски природен газ. Бойко Борисов дори насърчи много построяването на продължението на „Турски поток“ през България, един проект, който заобикаля Украйна и е остро критикуван от САЩ. Но изгонването на руските дипломати сега е по инициатива на прокуратурата и очевидно се вписва в желанието й да получи одобрението на САЩ.

Най-сетне руската връзка при случая с Васил Божков не е толкова видима и коментирана, но съществува. Партийният лидер и бизнесмен Веселин Марешки го изказа публично: „отстрелват основно бизнесмени, които контактуват повече с Русия“. Медиите отдавна са информирали, че Васил Божков е на прицела на американските служби като една от основните фигури на бизнесите, от които се финансират различни незаконни операции. Тук учудващото е, че настоящата проверка изтъква нарушения на хазартния бизнес на Васил Божков, които са отдавна известни.

Следователно става въпрос за активност, която е насърчена или по-скоро отговаря на очаквания, за да получи и подкрепа. По принцип отношението на американските представители към прокуратурата в България е било критично. В днешната ситуация е показателно, че в София е Джесика Ким, новият постоянен съветник по юридическите въпроси към Посолството на САЩ. Дали американците не са решили да поставят прокуратурата в България под по-непосредствен мониторинг? Ако е така, каква по-ясна индикация за това, дали одобряват нейните действия или не.

Във всеки случай активността на прокуратурата срещу бизнеси, дипломати и институции, подозирани че работят в полза на Русия, произведе силно напрежение и дори институционална война. Президентът обяви, че снема доверието си в правителството. В обръщението си той заявява: „Търгува се дори с национален суверенитет в името на личното политическо оцеляване.“ Ако прокуратурата наистина смята да се пребори с олигархията и най-вече с източниците за организираната престъпност, ще е контрапродуктивно да заеме позиция на „стрелба по всички азимути“. Последното може да произведе остър институционален конфликт, който само ще е от полза за засегнатите олигархически интереси. Това ме кара да си спомня за една инициатива, в която участвах – манифестът „За републиката“ от 2016 г. Първото му изречение гласи: „Републиката е в опасност. Враговете на нашата свобода не са пред нейните порти – те са вътре, безчинстват безнаказано.“ Е, тогава Христо Комарницки блестящо илюстрира това в една карикатура, с която ще завърша и този текст. Персонажите от карикатурата се надсмиват над манифеста, демонстрират, че нищо не може да ги уплаши. За съжаление, вероятно е точно така. Но не щеш ли, докато завършвам този текст, американската посланичка в София съобщи, че до дни САЩ се оповестят името на санкциониран български висш публичен служител по закона Магнитски – забрана за влизане в страната заради корупция. Съспенсът вероятно ще бъде по-силно оръжие срещу смеещите се на „Манифеста за републиката“. Поне се надявам да е така.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

„Бихме ги!“ или кой какво спечели и загуби на местните избори 2019?

Този израз, характерен за спортните срещи (най-вече във футбола) се употребява често от лидера на ГЕРБ сред приключването на поредните избори, на които неговата партия излиза първа (по подадени гласове или завоювани кметски места). Но тук ще направя важната уговорка, че на футболния терен победата или загубата се решават от играчите на терена, броят се вкараните голове, което няма никакво отношение към броя или поведението на публиката. При изборите е обратно, не е от значение ставащото на терена (особено по време на кампаниите, приличащи често на шоу), от значение е броя и поведението на публиката. На изминалите местни избори изглежда всички обявиха победа с много малки изключения, или ако не в смисъл на спечелен мандат, то винаги в морален смисъл.

Не се осъществиха очакванията за много по-ниска избирателна активност – 49,8% общо в страната (през 2015 г. е била пак по официални данни 53,6%). Вярно е, че тя се изчислява на основата на официалните избирателни списъци, които отдавна с проблематични: 6 221 729 избиратели на местните избори, при установени от НСИ 7 000 039 жители на България или 88,9% (в Белгия е 71,9%). През 2015 г. на местните избори са гласували 3 296 633, докато през 2019 – 3 096 696, т.е. с 200 000 по-малко. Очевидно има отстъпление. Към това можем да добавим и съобщения брой на недействителни бюлетини, като няма официално число, но неофициално оценките варират между 400 000 и 600 000 (за първия тур). Очевидно е, че това създава огромен организационен и политически проблем – изборите всъщност са решени не от 3,2 млн. участвали на изборите, а от половин милион по-малко (около 2,6 млн.). Темата с контролирания вот, включително купените гласове, е за друг анализ.

Най-общо, резултатите показват малко променена картина в сравнение с 2015 г. Съотношението между основните партии се запазва по брой на кметските места, макар и с някои промени. ГЕРБ запазва политическата си хегемония и отново има най-много кметски места (дори с 8 повече) и най-много гласове за кандидатските листи, но губи в 6 областни града и в 8 района на София. „Демократична България“(ДБ) получава места в 8 района в София, но няма самостоятелно общински кмет в страната, оставайки по същество „софийска партия“. БСП спечели кметските места в 4 областни града, както и едно място в софийски район, но остана отново втора по подадени гласове за общинските съвети, да не говорим, че изглежда е на трето място по общински кметове (според официалните данни на ЦИК общинските кметове от БСП са 37, макар партийното ръководство да отчита 60 кметски места). Наистина в София подкрепената от БСП Мая Манолова успя „да обедини необединяемото“ срещу ГЕРБ, но пробивът не се състоя, макар и за малко. ДПС, въпреки опита си за пробив в друг областен град освен Кърджали (например в Търговище), не успя да надхвърли традиционните си райони и остава по същество регионална партия. Накратко, революцията не се състоя, но пукнатини в досегашната властова конфигурация вече се забелязват.

Таблицата по-долу показва динамиката спрямо 2015 г., но с уговорката, че тогава съществува „Реформаторския блок“(РБ), коалиция от няколко партии, сред които СДС, ДСБ и ДБГ. Ако донякъде днешният СДС и коалицията ДБ се смятат за наследници на РБ, то днес те заедно имат 6 общински кмета по-малко в сравнение с 2015 г.

Общински кметове 2019 % 2015 %
1 ГЕРБ 133 50,6 121 +8
2 БСП 37 13,6 38 -1
3 ДБ / РБ 0 0,0 11 -11
4 ДПС 40 15,1 33 +7
5 АБВ 5 1,9 3 +2
6 ВМРО 6 2,3 1 +6
7 СДС 5 1,9 0 +5
8 Други 24 9,0 0 +24
9 Независим 15 5,5 58 -43
265 265

Карта на избраните кметове на общини 2019

Политическата карта на България в общините е шарена, но съвсем очевидно промените не изглеждат толкова големи, че да позволят заключението, че сме пред съвършено нова политическа ситуация.

  1. Политическата хегемония на ГЕРБ продължава, макар с нови пукнатини.

Към 2015 г. вече е очевидно, че в България е налице действителна политическа хегемония на ГЕРБ. (виж предишния ми текст от блога: https://antoniytodorov.wordpress.com/2019/10/25/%d0%ba%d0%bc%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%82-2019-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%ba-%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b4%d0%b6/. Партията управлява най-малко 121 общини, включително 20 областни града, в София управлява 22 от 24 района, има мнозинство в парламента в коалиция с РБ и АВБ, президентът на републиката Росен Плевнелиев е избран по нейно предложение. Дори може да се каже, че тази хегемония е вече толкова значителна, че на всеки следващ избор тя може само и единствено да ерозира.

Такива очаквания, най-вече от партиите на опозицията, се оказаха донякъде основателни: през 2016 г. ГЕРБ не спечели отново президентските избори, но пък на предсрочните парламентарни избори през 2017 г. отново излезе начело по брой на подадените гласове, при това дори с повече гласове в сравнение с 2014 (+72 000).

При сегашните избори ГЕРБ има вече 133 избрани общински кмета (121 през 2015), макар да загуби важни позиции във Видин, Русе, Разград, Благоевград, Перник и Ямбол. Все пак ГЕРБ запазва управлението на 17 от общо 28 областни града, включително в София, където отстъпи на ДБ в 8 района (но устоя в 15 други района). В много повече общини, отколкото са спечелените кметски места, ГЕРБ остава първата партия в Общинския съвет, често и първата по броя на получените гласове. Това илюстрира картата с информация за първата партия по брой на избраните общински съветници.

Карта на първата партия в общинските съвети 2019

Тази карта показва, че например в Русе, Разград и Благоевград, където ГЕРБ загубиха кметското място, партията е първа политическа сила в общинския съвет. А в българския модел на местно самоуправление именно общинските съвети държат основната част от властта, защото определят местните данъци и такси и гласуват бюджета. Ето защо може да се каже, че ГЕРБ запазва своята политическа хегемония, макар и леко накърнена.

Неуспехите са видими особено там, където местните организации на ГЕРБ претърпяха криза, например в Ямбол, Русе, Благоевград, Сандански. Ръководството на самата партия не смята, че има голяма загуба, напротив. Но дори нейният лидер още веднага след втория тур заяви, че ще продължи прочистването на партията, което е свидетелство, че все пак има проблеми. В София ГЕРБ загуби в балотажи 9 района (от 24), а можеха да бъдат и повече.

Карта на избраните районни кметове в Столична община 2019

Но промяната е много повече видима на картата на самия град София, без прилежащите села-квартали. Там най-добре се виждат загубите на ГЕРБ. Всъщност целия 23 МИР в столицата премина в ръцете на опозицията (най-много райони към ДБ, един към БСП).

Карта на избраните районни кметове в град София

Вероятно мнозина в ръководството на ГЕРБ изпитват тревога, ако не и известен страх от резултатите. Най-откровено го изразява Менда Стоянова, член на ръководството: „Имаше места, особено в София, вотът беше даден от омраза към ГЕРБ, омраза, която аз не мога да си обясня. Гласуваш, защото мразиш, не можеш да стъпиш на факти и да прецениш кандидата, за който гласуваш от омраза. За мен това не е нормално политическо поведение.“ Страхът всъщност е подобен на онзи от 2013 г., когато ГЕРБ отново излязоха на първо място по брой на подадените гласове за тогавашните извънредни парламентарни избори, но останаха изолирани и не можаха да съставят правителство. Силната ангажираност на премиера с местните избори, особено между двата тура, също показа наличието на притеснения за политическото бъдеще в ГЕРБ.

От друга страна, някак като оправдание за отделни неуспехи, Бойко Борисов заключава: „Мисля, че се върнахме към нормалността в един изборен процес – не е нормално една партия да спечели всички областни градове. По-шарените общински съвети дават възможност да споделим отговорността“. https://btvnovinite.bg/mestnite2019/bojko-borisov-horata-podkrepiha-partijata-i-nakazaha-loshite-kandidati.html

  1. БСП направи малки пробиви, но не постигна решителен обрат.

Както и за европейските избори, БСП имаше големи очаквания за разместване на политическите пластове на местните избори. Особено в София, където партията подкрепи своята дългогодишна активистка и доскорошен омбудсман Мая Манолова. Макар тази подкрепа да не дойде автоматично (мнозина очакваха именно това) и централното ръководство да произведе известен „съспенс“, подкрепата на социалистите за независимата кандидатка в София беше решаваща – без нея тя не би достигнала до балотаж, както не би достигнала до балотаж и с подкрепата само на социалистите. Последният балотаж в кметската надпревара в София, на който участва кандидат на БСП, е през 2005 г., на Татяна Дончева срещу Бойко Борисов. След това последователно през 2007, 2011 и 2015 г. кандидатката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова печели изборите в София още на първия тур. В такъв смисъл дори достигането на балотаж в София може да бъде отчетено като успех за БСП на тези избори.

Успехът обаче не принадлежи само на БСП, защото Мая Манолова беше подкрепена и от няколко партии, които досега неизменно са се самоопределяли като десни, както и от АБВ. В някакъв смисъл нейната кандидатура, подкрепена от опита й като омбудсман, обедини „несъбираемото“. Вярно, като гласуване против ГЕРБ, а не толкова в подкрепа на обща политическа програма, макар че подкрепящите я партии приеха основната част от нейните предложения за София.

Действителен успех на БСП са кметските места в 4 областни града: Русе, Разград, Перник и Благоевград (в последния град избраният кмет се кандидатира като независим, но подкрепен от БСП). Също така БСП спечели район „Изгрев“ в София, и Младост, където кметът също се кандидатира като независим. В изявление след изборите председателката на партията Корнелия Нинова направи силно положителна равносметка на изборите: „На първи тур 35 общини, на втори тур печелим 26 балотажа – общо 61 кмета, от които четирима областни… В София печелим два района – „Изгрев” и „Младост”. В София Мая Манолова показа, че алтернатива има”.

Всъщност най-видимите успехи БСП има там, където местната организация на ГЕРБ се е сринала (Русе, Разград) или там, където подкрепя независим кандидат, който обаче е избран не само с гласовете на социалистите. Така се случи в София (макар и неуспешно) и в Благоевград (успешно). Иначе БСП е първа партия в общинския съвет на 31 общини, а в още 10 е наред с друга партия (най-често ГЕРБ). Това прави общо 61 общини от всичко 265, БСП е далече от половината, за да може да се изравни донякъде с ГЕРБ.

Карта на кметовете от БСП 2019 и 2015

Картата показва, че през 2019 БСП печели няколко кметски места, но също и губи няколко кметски места спрямо 2015. Данните са само за кметовете, които се кандидатират от името на БСП, за 2019 г. също така е показан и изборът в Благоевград – независим кмет, подкрепен от БСП.

Но основният въпрос е, дали местните избори показаха, че БСП е политическата алтернатива на ГЕРБ, в смисъл, припозната от една нарастваща група граждани като алтернатива, способна да управлява общините и държавата по-добре от ГЕРБ. Няма категоричен положителен отговор на този въпрос. По този въпрос пространен анализ предоставя Иво Инджов, доцент в СУ, за вестник „Дневник“. Той отбелязва, че БСП не е реална лява опозиция, макар да има в нея потенциални фигури на такава опозиция. А под лява опозиция разбира партия, която действа „в интерес на малкия човек, хората на наемния труд, бедните, експлоатираните малцинства“. И не отива в националистическата и ултраконсервативната ниша, която вече е заета от мнозина други.

Всъщност, критично се изказа по този въпрос и председателят на ПЕС и бивш лидер на БСП Сергей Станишев: „Знам, че пак ще бъда обвинен във всички грехове, но аз милея за моята партия и съм длъжен да кажа, че ако така продължаваме, БСП няма да спечели следващи парламентарни избори. Нито които и да е следващи избори. Защо? Защото БСП не е алтернатива. На поредни избори левицата не предложи модерна, задълбочена и експертна политическа оферта.

  1. „Градската десница“ остана Софийска, макар да направи пробиви с чужда подкрепа.

Партиите обединени в „Демократична България“ (припомням: ДСБ, „Да, България“ и Зеленото движение) постигнаха до известна степен неочакван успех в София, но не и извън столицата. Ако след 2015 г. партии от тогавашния Реформаторски блок управляваха 2 от 24 софийски района, но също така и 11 общини в страната, сред които Плевен и Добрич, сега нещата са други: 8 района в София, но нито една община извън. От бившия реформаторски блок сегашния СДС, иначе в коалиция с ГЕРБ от европейските избори насам, спечели 5 кметски места самостоятелно, някъде (като Видин) в конкуренция с кандидата на ГЕРБ.

Тази ситуация издава състоянието на тази коалиция, която по навик мнозина наричат „градска десница“. Названието е паралелно на друго – „синя София“, от времето на началото на демократизацията, когато тогавашния СДС имаше винаги мнозинство в столицата. Но Евгений Дайнов наскоро обърна внимание, че такова название (а и самоназоваване) не е валидно: „Как така Демократична България ще са „десни”, след като две от трите партии, съставляващи тази коалиция, в самия момент на своето раждане обявиха, че се разполагат извън традиционното деление ляво-дясно?

Освен това мнозина в тази общност (всъщност сега вече много разнородна), приеха като действителна тяхна характеристика една метафора на писателя Георги Господинов по повод на протестите от 2013 г., когато нарече протестиращите „умните и красивите“. Метафората изразяваше неговата солидарност с протестите, но очевидно не и дисквалифициране на непротестиращите като „неумни и некрасиви“.

Лошото е, че в „Демократична България“ мнозина приеха квалификацията telle quelle и се самоопределят като общност на по-образованите и по-добре платените меритократични градски среди, които се оказват политически непредставени. В такава претенция (за принадлежност към „заслужилите“ в обществото, които не получават онова, което им се дължи) има известно високомерие. Защото ако става въпрос само за „интелигенцията“, то част от нейната роля е и да може да бъде говорител и изразител на очакванията на всички онези работници (нископлатени), по-необразовани и дори маргинализирани градски жители, които също имат нужда от представителство. Високомерието на „градската десница“ изоставя всички тези категории в ръцете на различни популисти. Но високомерието също така се изразява и в убеждението, че Борис Бонев със своята кандидатура „е отклонил“ гласове от „Демократична България“. Сякаш избирателите му са по принцип и „естествено“ подкрепящи „традиционните десни“ (друга вече неубедителна самоквалификация, виж отново текста на Евгений Дайнов).

Демонстрираното високомерие се върна като бумеранг срещу „Демократична България“, когато анализаторът Иван Стамболов-Сула заяви в скорошен текст: „Малката разлика между Фандъкова и Манолова е ярка червена лампа за всички. Тя показва, че е налице и назрява нова политическа ситуация и че тази ситуация ще търпи развитие, като достигне кулминацията си на следващите редовни парламентарни избори. Дано тази малка разлика покаже на десните софиянци, че на косъм са се разминали с нещо невиждано досега в политиката – почти успешен популистки преврат.“ На „десните софиянци“ им се напомня, че са десни, затова най-добре да подкрепят и занапред десните в лицето на ГЕРБ, при това в съюз със СДС (от онзи СДС е останал единствено етикетът). Иван Стамболов-Сула продължава: „трябва да се огледаме кои са дясно-консервативните субекти и да ги поощрим да направят устойчива коалиция, която в един момент да се превърне в партия. Това са СДС, ДСБ, ГЕРБ и патриотите, може би без Атака.“ Програмата е ясна, но поставя много и важни въпроси за политическата идентичност.

  1. ДПС остана най-вече регионална партия, макар и не съвсем.

ДПС също постигна очаквани резултати, но едновременно спечели и загуби. Движението има със 7 кметски места повече, отколкото през 2015 г. Но едновременно е спечелило на нови места и е загубило няколко позиции.

Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ се похвали с успех: „През 2015 г. имахме 39 кметове на общини, от които 32-ма бяха партийни кандидати, а другите бяха в коалиция или независими, но с нашата подкрепа. Сега имаме 47 общински кметове, от които 37 са изцяло кандидатури на ДПС“.

Карта на кметовете от ДПС 2019 и 2015

ДПС запази позициите си във всички общини на Кърджалийска област, но разшири присъствието си в общините от Разградска област (всички освен Разград). Разшири влиянието си и в няколко общини в Старозагорска област (като Гурково и Павел баня) или Благоевградска област (Гърмен и Хаджидимово). Възможно е разширяването в Лудогорието да е резултат от промяната в съотношението с конкурентната партия ДОСТ на бившия лидер на движението Лютви Местан, явила се на тези избори в съюз с БЗНС на Николай Ненчев. В крайна сметка ДОСТ не проби никъде на тези избори.

Но ДПС не успя да направи пробив в друг областен глад, освен традиционната си позиция в Кърджали. Не успя в Търговище, но според някои анализатори новият кмет на Ямбол, бизнесменът Валентин Ревански, от „Пряка демокрация“, е всъщност имплицитно подкрепен от ДПС. Все пак ДПС има самостоятелно едва 611 гласа за листата си за общински съветници в Ямбол (без място в ОС), докато „Пряка демокрация“ печели 13 места, повече от ГЕРБ и от БСП (с по 9).

Така движението остава по същество регионална партия, присъстваща в районите с концентрация на български турци и помаци. Новото е, че в изявлението си след изборите лидерът на движението Мустафа Карадайъ разкритикува остро ГЕРБ: „Цялата държавна машина беше впрегната незаконно в кампанията на управляващите. Държавният апарат беше превърнат в машина за печелене на избори и то в най-уродливата ѝ форма – чрез заплахи, натиск и репресии.“  Някои наблюдатели квалифицираха заявлението като предложение за участие на ДПС в управлението заедно с ГЕРБ, но изглежда по-скоро лидерите на движението дават заявка за очерталия се на тези избори „анти-ГЕРБ фронт“.

  1. Кой на кого е съперник или враг?

Най-сетне, има ли нови политически разделителни линии в българското общество, които да се очертаха на тези избори? На пръв поглед и някак си логически, би трябвало да кажем, че в основни линии се е запазила линията на противопоставяне между ГЕРБ и БСП. Това е и смисълът на казаното от Бойко Борисов: „За мен като лидер на партията е важен един резултат – безапелационната победа над БСП. Навсякъде, а в София –двойно“.

Но експлицирането на тази ос има друга стойност, да покаже, че ГЕРБ е легитимният наследник на „сините“ в един конфликт, представян за вечно дерби  в политиката (както във футбола „Левски“ и ЦСКА от миналото). ГЕРБ претендира да бъде наследникът на СДС от времето на 1990-те години, лагерът на „сините“, противопоставящ се на лагера на „червените“ от БСП. Претенцията на ГЕРБ се подчертава и с днешната му коалиция със СДС, а най-накрая се експлицира пак от Бойко Борисов, заявявайки просто, че днешната „Демократична България“ (някак си смятана, дори от него за претендент за наследството на „сините“) е всъщност нещо съвсем друго, дори противоположно на „сините“: Борисов: „Да спрем да ги наричаме десница. Това са бившите деца, внуци на червената номенклатура“.

Би било забавно, ако не беше сериозно. Но за такава ситуация вина носи и самата „Демократична България“ най-вече заради епичната си борба за етикета „традиционна десница“. За да бъдат съвсем уязвени, депутатът от ГЕРБ и негов фактически интелектуален говорител Тома Биков дори подчертава: „В София се поражда градска левица в лицето на една част от Демократична България и на пооддръжниците на Бонев. Това е една либерална левица, за която имаше наченки преди известно време, и която в тези райони печели благодарение на БСП. Не на нещо друго и това трябва да бъде ясно.

Онова, което става ясно е, че се възражда едно ново манихейско политическо разбиране, противопоставящо (пък дори и позакъсняло) едни нови антикомунисти срещу едни стари бивши комунисти (някои от които някак си прикрити), както и едни нови „крипто-неокомунисти“. Да не си десен, а не дай боже ляв, вече е клеймо за принадлежност към лошите. Иван Стамболов-Сула обяснява кратко и разбираемо за всеки кое е правилно и кое не: „Левият политик обещава рая на земята, тук и сега, безплатно щастие за всички; десният е по-честен и казва, че ще живеем в такъв свят, какъвто сами построим с усилие, страдание и напрежение. Второто е истина, първото е лъжа“. https://news.bg/comments/koy-nakade-sled-izborite.html

Изборите, обаче, показаха друго. Мнозина, при това все повече от по-младите, родените от 1989 г. насам, вече не могат лесно да бъдат манипулирани със заплахите, че не са десни, т.е. демократи. Дори напротив, такива внушения, впрочем вече додеяли, започват да играят обратна роля и да пречат на онези, които ги използват. Защото съпротивата срещу „завладяването на държавата“, срещу превръщането й в частна собственост (подобно и на съпротивата срещу всевластието на номенклатурата преди 1989 г.) обединява десни и леви демократи. Не в смисъл, че няма разлика между лявото и дясното, а в смисъл, че пред общата заплаха, това разделение може да бъде отместено настрани, поне за известно време, докато демократичния процес не се нормализира.

 

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар