Ще забравим ли, какво избираме? (на едни особени президентски избори)

Публикувано в „Дебати„, 16 октомври 2021, под заглавие: „Ще се върне ли ГЕРБ във властта през президентските избори?“

Трети по ред парламентарни избори, съвпадащи с първия тур на президентските – явно обичаме да експериментираме и следващия път ще добавим към този пакет кметските, а защо не и европейските. Така несъмнено ще спестим средства, а вероятно и нещо повече – самият смисъл на изборите. Смисълът на изборите произтича от представителството, което избираме. Затова изглежда добре да се напомня, че президентските избори не са за „личност на годината“, както и парламентарните избори не са състезание по дълго бягане, където е най-важно кой е първи и кой-последен.

Досегашният ни опит в президентските избори

Президентските избори са мажоритарни, но според нашата конституция избираме президентски двойки. Това понякога дава възможност на партиите, които стоят зад президентските кандидатури, да търсят представителство в тази двуперсонална еднолична институция. През 1990 г. избраният от НС (преди приемането на сегашната конституция) президент Желю Желев имаше избран пак от НС вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев – нещо като синьо-червена „коалиция“, демонстрираща желанието за мирен преход. Президентът Петър Стоянов (СДС) имаше като вицепрезидент Тодор Кавалджиев от БЗНС, което подчертаваше политическата коалиция ОДС през 1996. Независимият и извънпартиен президент Румен Радев има за вицепрезидентка Илиана Йотова, която исторически е свързана с БСП. Изключения представляваха президентските двойки на Желю Желев с Блага Димитрова, Георги Първанов с ген. Ангел Марин, както и Росен Плевнелиев с Маргарита Попова: първите бяха очевидно кандидати на СДС, вторите – кандидати на БСП, а третите – кандидати на ГЕРБ. Напомням това, защото и на сегашните президентски избори можем да видим сходни схеми при конституирането на президентските двойки. И това несъмнено говори за намеренията на партиите и стоящите зад тях кандидати.

Досега президентите са били избирани с относително мнозинство пред следващия в балотажа и винаги на балотаж. Прави впечатление, че на втория тур на изборите участието е по-слабо, отколкото на първия тур. Изключенията са две: 1992 и 2001. Първите избори са в ситуацията на поляризация между „синия“ и „червения“ политически блокове. Вторите, подобно, но с очакването за промяна, белязана от победата няколко месеца преди това на НДСВ, които обаче не представиха собствен президентски кандидат.

По-ниското участие на втория тур за съжаление говори недобре за преобладаващата политическа култура на българското общество. Сякаш отпадането на избрания кандидат от балотажа спестява необходимостта от избор, макар и между двама други кандидати. Оправданието, че няма избор в този случай, е неприемливо. Защото означава, че всеки от двамата достигнали до балотажа е еднакво приемлив (което е същото като еднакво неприемлив).

Обичайно е, също така, излезлият първи на първия тур да печели изборите, дори първоначално разликата с втория да е минимална. Но по-интересното е, че рядко спечелилият изборите е с малка преднина на балотажа – около 5-6% разлика за изборите през 1992 и 2011. В повечето случаи разликата е значителна: над 8% през 2001, над 19% през 1996, над 23% през 2016 и дори 52% през 2006 (което все пак е изключение).

Какво е новото за президентските избори?

Малък рекорд по брой на кандидатурите за президент сме постигнали през 2021 – 23 кандидатски двойки. С една повече от 1992 и с две повече от 2011. Но много далече от 2001 – само 6 кандидати или 2006 – само 7 кандидати или дори 1996 – 13. Показателно е, че до предишните избори през 2016 г. още на първия тур двамата участници в балотажа получават общо около 70% от всички подадени гласове. Ако добавим и третия на първия тур, това са не по-малко от 90% (изключение са предишните избори от 2016 – 62% за първите трима, тогава има по-широко разпределение на гласовете на първия тур).

Очевидно е, че постът на президента на републиката изглежда по някакъв начин днес по-лесно достъпен. Достатъчно е да си роден в България (деца на дипломати, родени в чужбина, са удивително дискриминирани), да си навършил 40 години, да си живял през последните 5 години в България (едно трудно доказуемо изискване в глобалния свят). Всяка регистрирана на изборите партия (достатъчно е да има валидна съдебна регистрация, както и поне 500 учредители) може да ви издигне кандидатурата. За инициативните комитети обаче (създадени от най-малко 21 члена) се изискват 2500 подписа за издигане на кандидатура (пет пъти повече, отколкото да учредите политическа партия). Но въпреки някои технически трудности, издигането на президентска кандидатура е сравнително лесно (много по-лесно, отколкото например във Франция).

Освен това, какво знаем (масово) за работата на президента? Стои изправен в Гербовата зала, връчва отличия, прави обръщения на Нова година, посреща други държавни глави, покланя се на знамето на военни паради… Тази най-видима церемониална роля засенчва понякога съществените правомощия, като различни висши назначения (конституционни съдии, посланици, генерали), предоставяне на гражданство, помилване и т.н. Но вероятно за мнозина президентът е представителен, по възможност симпатичен и усмихващ се човек, по възможност нито много дебел, нито много нисък, да не заеква и да може да гледа с двете си очи – изобщо по възможност не съвсем като Ален Делон, но не много далече от него.

Затова имаме и толкова много кандидати, които си представят колко лесно могат да заемат този пост. Някои от тях с опит в шоу бизнеса, други като „вечни кандидати“, трети вероятно за забавление, за поява в медиите, дори и за възползване от медийните пакети за предизборната кампания. С 23-ма регистрирани кандидати за президентските избори показваме, че това не е недостъпна инстанция, някак си „всеки може“. Всъщност ако наистина така си мислим, можем вместо избори да теглим жребий сред участниците, пък който се падне. Но не, предпочитаме избори, а това означава, че предпочитаме гражданите ясно да изразят съгласието си за един или друг кандидат.

Година на избори% от гласовете на 1 тур получени от двамата участници в балотажа% от гласовете на 1 тур получени от първите трима
199275,191,9
199671,193,0
200171,490,7
200685,595,3
201169,183,1
201647,462,4

Новото също така е, че имаме сред кандидатите за президент и вицепрезидент 18 жени, като четири от тях ще се състезават за държавен глава. През 1992 има само една жена кандидатка за вицепрезидент, през 1996 вече са 3. На изборите през 2001 г. за първи път имаме кандидатка за президентския пост – Ренета Инджова, както това е Меглена Кунева на президентските избори през 2011 г. Но през 2011 и 2016 г. жените в кандидатпрезидентските двойки са 6, макар на предишните избори да имаме все пак 4 жени, кандидатки за държавен глава. През 2021 г. стана правило да се издигат кандидат-президентски двойки от мъж и жена, което може да е и началото на една по-трайна тенденция. Макар винаги да можем да очакваме и връщане назад.

А какъв е изборът?

Най-съществените кандидати са 3-4, онези, които в крайна сметка ще съберат на първия тур над 90% от подадените гласове. Именно те задават основните политически предпочитания сега. Вече стана ясно, че това са досегашният президент Румен Радев, кандидатът на ГЕРБ Анастас Герджиков и кандидатът на ДБ Лозан Панов. Към тях, и това мнозина определиха като безпрецедентно, трябва да добавим и кандидатурата на лидера на ДПС Мустафа Карадайъ. Всяка от тези кандидатури носи важна информация за гласоподавателите, като очевидното не винаги е действителното.

Кандидатурата на Румен Радев и на вицепрезидентката Илиана Йотова за втори мандат беше обявена още през февруари 2021 г. Тя изглеждаше напълно логична, след един достатъчно успешен мандат, през който въпреки някои не съвсем приемливи действия, президентът успя да отстои образа си на независим лидер, който има качествата да се изправи срещу действителни заплахи и нередности. Той подкрепи ясно и категорично гражданския протест, искащ оставката на тогавашния премиер (от над 10 години) Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Президентът беше единствената институция, която застана на страната на този протест, обединил разнородно множество от граждани (леви и десни, радикални и умерени, либерални и консервативни). Сегашната му кандидатура за втори мандат олицетворява исканията на този протест за прекратяване на един модел на управление, приватизирал публичната власт за частни цели. Модел, предизвикал у много граждани непоносимост и отвращение, поддържан от един упорит, гъвкав и умел в тактиката на оцеляване елит на ГЕРБ и приближените му бизнес среди.

Кандидатурата на Анастас Герджиков, известен професор по антична литература и ректор на СУ, беше истинска изненада. Причините за изненадата бяха няколко, но на първо място, как така един успешен университетски преподавател, изследовател, преводач на Аристотел, реши да постави кандидатурата си за президент на републиката? Незабавната подкрепа от страна на ГЕРБ, както и изборът на неговата вицепрезидентка, полковник от ВВС Невяна Митева, с която едва ли са били близки познати (нима вицепрезидентът трябва да е от приятелите на президента?), показват, че решението всъщност идва от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов попадна в политическа изолация, в политическа карантина, затова имаше спешна нужда от някакво отваряне към среди, склонни да простят натрупаните безобразия и да ги оставят в миналото като лош спомен. Анастас Герджиков беше истински спасителен пояс за ГЕРБ, всъщност една добре премерена кандидатура – професор, непартиен, но и изглеждащ толкова различен от главния „душманин“ на ГЕРБ Румен Радев. Проблемът на този кандидат е, че няма как да се обяви решително срещу „модела Борисов“, защото разчита на подкрепата на избирателите на ГЕРБ. Но ГЕРБ не можеха да си представят загуба от Радев на един напълно партиен техен кандидат (като Борисов, Митов или някой друг), защото поражението щеше да бъде твърде непоносимо. Ако Герджиков загуби, ГЕРБ няма да поеме никаква вина за това, нали е „независим кандидат“?

Най-сетне кандидатурата на Лозан Панов, висш съдия и остър критик на „модела Борисов“ и на главния прокурор Иван Гешев, беше напълно логична кандидатура за „Демократична България“. „Градската десница“ (доколкото това е адекватно още название, предвид на политическата разнородност на това обединение на „тъмно сини“, „нито леви, нито десни“ и зелени) нямаше как да не излъчи собствен кандидат за президент, но беше пред трудния избор да подкрепи един решителен противник на „модела Борисов“ като Румен Радев, който същевременно е и кандидат на БСП, или просто да не подкрепи никого (решение, което обективно би било в полза на ГЕРБ). Очевидно е, че за ДБ всякакво дори повърхностно сътрудничество, не говорим дори за обща кандидатура, с „червените“ изглежда немислимо. Макар някои техни по-прагматични лидери да допускат ограничено съгласие със социалистите. Лозан Панов се оказа перфектният кандидат, едновременно остър критик на Борисов, но и критик на Радев (макар понякога да прекалява в това, защото не бива да забравя, кой е все пак неговия основен опонент).

Кандидатурата на Мустафа Карадайъ, толкова базпрецедентна за ДПС, има друга цел. Движението е видимо изолирано, смятано от „партиите на протеста“ за част от статуквото и дори „пришивано“ към ГЕРБ (има много поводи за това и един от тях е единомислието им за запазването на поста му на главния прокурор Иван Гешев). Виждайки, че няма как да участва във възможна правителствена формула след парламентарните избори, ДПС хвърля в президентската битка своя председател, който се представя и като яростен противник на Радев. Освен това ДПС вече осъзнава, че може да има избран президент без неговата подкрепа (досега тази подкрепа е била conditio sine qua non за избора, макар и не единствено условие). Затова кандидатурата на Карадайъ цели да мобилизира максимално вота на движението, за да може след това, в навечерието на втория тур, лидерът му да има повече основания да договаря подкрепа и да иска срещу това нещо друго.

Другите кандидати участват на олимпийския принцип – участието е по-важно от резултата. Но не съвсем, особено ако президентският кандидат на партията получи по-малко гласове, отколкото листите й за парламентарните избори („Възраждане“ и Костадин Костадинов например, но пък ВМРО се скри зад свой кандидат, но той не е лидерът Красимир Каракачанов). Другите, като вече „постоянните кандидати“ (Йоло Денев, Светослав Витков, Александър Томов), или забавляващите се като Луна, или опитващите неизвестното като няколко представяни в медиите като „напълно неизвестни“ (лош термин, всеки е известен поне на близките и приятелите си), нямат други шансове, освен за един месец да се поговори и за тях. Това за тях е просто рекламна кампания.

Но извън това многообразие от кандидатури, изборът е между два възможни изхода: или ГЕРБ ще се върне във властта чрез президентската институция, или, обратно, ще продължи усилието за разграждането на „модела Борисов“. Няма трети вариант и поведението на всеки един от основните четирима кандидати в това отношение ще е много показателно за истинските им намерения. Накратко, всеки трябва да си отговори, кого би подкрепил на балотажа, ако не достигне до него. Анастас Герджиков постави капан на ДБ, когато заяви, че ще подкрепи Лозан Панов срещу Румен Радев. Лозан Панов не би могъл да отговори на такъв въпрос още сега, но със сигурност каза, че евентуална подкрепа от страна на ГЕРБ би била задушаваща. Румен Радев, вероятно, не би имал никакво затруднение да отговори на такъв въпрос – би подкрепил всеки, който се противопоставя на „модела Борисов“. Но какво ли ще каже Карадайъ? Вероятно ще подкрепи всеки, ако не е Радев. Трудна работа.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Изборите не са състезание за „личност на годината“?

Противно на здравия разум и на лошия чуждестранен опит в подобни случаи, България реши през 2021 да експериментира двойно: три последователни избори за парламент и съвпадане на датите с президентските избори (14 ноември 2021 г.). Честно казано, не бих се наел да правя прогнози за това, до какво ще доведе такава безпрецедентна ситуация, но винаги си мисля, че всъщност не искаме да се учим от грешките на другите (както правят по-мъдрите), а още по-малко да се учим от собствените си грешки (както правят по-малко умните).

За парламентарните избори този път се регистрираха 21 партии и 7 коалиции, за президентските избори съответно 12 партии и 5 коалиции. Последното не означава непременно, че ще има 17 кандидати за президент, защото някои партии и коалиции ще подкрепят кандидати, издигнати от инициативни комитети, други ще се групират около един или друг кандидат. При такова разнообразие на очаквания за изхода от двете кампании (които всъщност ще бъдат една, защото за избирателите ще бъде достатъчно объркващо разделянето им), залогът на тези избори сякаш се поизгуби.

Какъв е залогът?

Нищо съществено не се е променило през последните месеци, откакто след изборите на 4 април 2021 г. парламентарните партии фактически отказаха да съставят правителство. Причината беше липсата на диалог, но, разбира се, това не означаваше, че се очакваше диалог между всички. На път сме да забравим, как започна всичко.

Започна с акцията на Христо Иванов в Росенец и критичната към незаконното приватизиране на публична собственост реакция на президента Румен Радев, последвана от незабавната акция на Бюрото за защита на главния прокурор в президентството. Това предизвика удивителна гражданска реакция – на площада с искане за две оставки (на премиера тогава Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев) се събраха граждани от целия политически спектър. Това, което ги обединяваше: отвращението от един модел на управление, наложен в продължение на повече от десет години като политическа хегемония на ГЕРБ.

Отвращението беше от един дълъг списък с… безобразия: калинки, къщи (за гости и в Барселона), пълно чекмедже, суджуци… Да не споменаваме детайлно и политическата употреба на прокуратурата, фактическия рекет за неудобни бизнеси, мълчанието за дадени огромни подкупи (някакви 6 млн.), назначенията в последния час на „свои хора“ в бордовете на държавните дружества, раздадените милиони в аванс, държавните поръчки без търг и какво ли не още. Най-сетне, вероятно не сме забравили и неповторими слова, обиди към журналист(к)и, към политически опоненти, цветист език дори към своите?

Нищо от това не се е променило съществено, освен усилията на едно служебно правителство след 4 март 2021 г. да „поизчисти“ натрупалите се Авгиеви обори в управлението на България. Именно срещу установената система от управленски практики и свързаните с тях хора пламнаха протестите през 2020 г. Протестиращите, а и многобройните симпатизиращи им, искаха някой да сложи край на този низ от безобразия, за да не бъде българската демокрация фасадна, за да не бъде само прикритие на зловредни и вероятно дори престъпни управленски практики. Протестиращите искаха справедливост, правосъдие, законно възмездие за виновните, което да действа и в бъдеще като спирачка срещу повторение на онова, което мнозина заклеймиха с разбираемото „Мутри вън!“.

Румен Радев и Илиана Йотова сред протестиращите на 9 юли 2020

Тази фраза произнесе президентът Румен Радев на 9 юли 2021 г. пред спонтанния протест на площада пред президентството, като по този начин недвусмислено зае позиция в един политически разлом. Разлом между една значителна част от българските граждани, които вече не искаха търпят безобразията десетгодишното управление на Бойко Борисов, и други граждани (вероятно също значителен брой), които бяха склонни по различни причини да простят тези безобразия било заради страх от радикални промени, било заради удовлетвореност и лична изгода, било заради обикновен конформизъм. Разломът продължава и днес и нищо съществено не се е случило, за да изчезнат неговите основания.

Два политически лагера

Със сигурност има разделение в обществото – оформени са вече два ясни политически полюса, като в ситуацията на остро противопоставяне гражданите се чувстват принудени да заемат една от позициите. Някои го правят, други предпочитат да останат като странични наблюдатели, за да видят, кой евентуално ще надделее. Струва ми се, че засега противопоставянето продължава, макар ГЕРБ вече да не контролира правителството, но сравнително трайна и стабилна алтернатива на предишното му управление също не се очертава. Партиите, които се противопоставят на ГЕРБ („Има такъв народ“, коалициите „Демократична България“ и „Изправи се!“) не успяха да постигнат съгласие помежду си, както и да договорят подкрепата на БСП, която също е остър опонент на ГЕРБ.

Именна тази патова ситуация доведе до третите поред парламентарни избори за по-малко от година. Но и затова залогът на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. е преодоляването на тази ситуация, постигането на някакво съгласие сред опонентите на ГЕРБ въпреки техните съвсем очевидни идеологически и политически различия. С други думи – стабилизирането, дори и за кратко време, на полюса на „промяната“, ако това означава прекратяване на един управленски модел, който изглежда тези партии отхвърлят.

Колкото до другия политически полюс, ГЕРБ съвсем не е изчезнал от политическия хоризонт, дори напротив, неуспехът на неговите опоненти да съставят редовно правителство даде глътка въздух за бившите управляващи и им позволи да се окопитят след първоначалния ступор. Не е лесно да слезеш от власт след дългото и по същество самостоятелно управление на България. Но виждаме, че говорителите на ГЕРБ се активизираха, председателят Бойко Борисов отново заговори в присъщия му стил след известно затишие, отново започна да напада опонентите си и най-вече главния си опонент – президента Радев. Обвини го, че е диктатор, което всъщност е много смешно, ако само си припомним колко често лидерът на ГЕРБ съобщаваше като лични решенията на правителството и на парламентарната група, колко често използваше и продължава да използва изрази като „аз наредих“, „аз им казах“, „аз му / й забраних“ и т.н.

На парламентарните избори този път имаме нов играч, появил се малко неочаквано и веднага предизвикал множество реакции – „Продължаваме промяната“ (засега коалиция, но впоследствие вероятно и партия). Двамата министри от служебното правителство Кирил Петков и Асен Василев решиха да използват значителната си популярност и влязоха на терена на политическата конкуренция. Почти всички от политическите партии от последните три парламента реагираха ревниво или предпазливо, в зависимост от това, доколко предполагаха, че новият политически проект е съперник за „техния“ електорален терен. Няколко проучвания (не са много заради малкото време за това) показаха, че новата партия получава подкрепата на разочаровани избиратели на „Има такъв народ“ (ИТН), „Демократична България“ (ДБ), „Изправи се БГ!. Ние идваме“ (ИБГНИ) и в по-малка степен от БСП. А доколкото ИТН бяха успели да привлекат разочаровани избиратели на ГЕРБ, ГЕРБ сякаш също усетиха конкуренция от тази страна.

Кирил Петков говори на учредяването на „Продължаваме промяната“

Както обикновено, най-повърхностните критики към ПП са по отношение на позиционирането им по скàлата ляво-дясно, което беше предизвикано от една малко фриволна фраза на Кирил Петков „„Много вярваме в десни инструменти, които да постигат леви цели“. Противостоенето на ляво и дясно е с много измерения и не е само икономическо. То е също така в полето на културата и нравите, както и в полето на отношението индивид – общество (общност). Ако пропуснем последното, ще си останем в един опростен модел на „повече пазар“ и на „повече държава“.

В България като се каже „дясно“, като че ли става дума за всеобщо разбираем политически етикет. Но какво дясно? Като де Гол през 1946, провел най-мащабната национализация в Западния свят? Дясно като Меркел или като Орбан? Дясно като Тръмп или като Путин? А какво ляво? Като Санчес или като Байдън (а колко е „ляв“ той)? Ляво като Меланшон или като Ципрас? Изобщо, много по-важно от самоназоваването е практическата политика: какви цели с какви средства. И ако „дясно“ правителство провежда леви политики, какъв е проблемът на левите? Или обратно, ако „ляво“ правителство провежда десни политики, какъв е проблемът на десните?.

Какво очакват партиите?

Но на предстоящите избори всяка партия очаква като че ли някакво чудо. ГЕРБ очакват не само да са първи, но и да излязат от изолация, като намерят евентуален парламентарен партньор. Затова лидерът Бойко Борисов мина „по-назад“, лансирайки като кандидат-премиер двукратно вече Даниел Митов, а и заявявайки подкрепата на партията си за проф. Анастас Герджиков (за това – по-нататък). Това е опит да убеди аудиторията, че ГЕРБ се е променил. Но всъщност в ГЕРБ няма никакви признаци, че възнамеряват публично да отхвърлят онези управленски практики, заради които никой не иска да си партнира с тях.

ДПС са в подобна позиция – изолирани, най-вече защото макар да оставиха Делян Пеевски „настрани“, не престават да го бранят и да отхвърлят всякакви критики към техния корпоративно-клиентелистки модел. Това ги сближава с ГЕРБ, макар да не го признават още публично. Те също са силно критични към Румен Радев и нищо чудно да работят вече за евентуално политическо споразумение с Бойко Борисов. Просто е твърде рано, сякаш, то да бъде обявено, без да накърни изборните очаквания на движението.

Делян Пеевски и лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ

Опонентите на ГЕРБ остават дълбоко разединени. БСП отново се бори с „вътрешния враг“, а има големия шанс да излезе от изолатора на „партиите на статуквото“. В партията се развива критично движение (Социализъм 21), което настоява дори за преучредяване на социалистическата левица (https://old.duma.bg/izleze-noviyat-broy-na-sp-novo-vreme-n245657), докато ръководството, обратно, се опитва да потуши публичността на конфликта. Острите критики към новия проект на Кирил Петков и Асен Василев, както и постоянната поява на критики към президента Румен Радев от страна на видни социалисти, а и на бившия началник на кабинета му Калоян Методиев (дали е без насърчението на някой от БСП?), оставят впечатлението за двусмисленост на позицията на БСП. Ще бъде ли и тя част от промяната, или ще остане зад борда – това е всъщност въпросът, а той е и въпрос за политическото оцеляване на социалистическата левица, като се има предвид значителното намаляване на нейните избиратели през последните два парламентарни избори.

„Има такъв народ“ сякаш се снишиха, мнозина се разочароваха от липсата на диалогичност, а и скандалът за плагиатство с техният кандидат за вицепремиер и за министър на вътрешните Петър Илиев допълнително накърни обществения им престиж. Но и те са пред избор – ще бъдат ли по-диалогични, ще приемат ли сериозно възможността за политическа коалиция с ДБ, ИБГНИ или ПП? Заявленията в тази насока, дадени наскоро от Слави Трифонов, ще останат празни думи, ако няма реални действия. Другото ще остави подозрението, че ИТН е „аватар“ на ГЕРБ.

Новият проект „Промяната продължава“ едва ли ще повтори „чудото“ на НДСВ от 2001 г., но вероятно ще бъде основен фактор на диалога между партиите на промяната. Засега те изглежда да могат да преговарят с всички, което ги поставя по-скоро в центристка позиция. Това ги сближава с ИБГНИ, които изглеждаха най-диалогични досега. Но демонстрираните вътрешни конфликти в ИБГНИ може да ги остави извън новия парламент.

Накратко, изходът от изборите на 14 ноември 2021 г. няма да бъде много учудващ. След тях ще имаме същите трудности за постигане на правителствено мнозинство, както от 4 април насам. Затова партиите трябва да започнат да работят отсега, но конкурентната предизборна кампания за парламента и за поста на президента едва ли ще съдейства за това.

Президентската надпревара

Най-голям е съспенсът (извинете ме за думата, но как да определим трепетното очакване?) около президентската надпревара. Първа беше обявена кандидатурата на настоящия президент Румен Радев в екип с Илиана Йотова (още на 1 февруари 2021 г.), т.е. много преди поредицата от парламентарни избори. Тази кандидатура изглеждаше напълно логична и сякаш безалтернативна, имайки предвид подкрепата на президента за протестите, започнали от юли 2020 г. Публиката беше убедена, че ГЕРБ е в слаба позиция за президентските избори и каквато и да е кандидатурата им, съществува дори вероятността изборът да бъде спечелен от настоящият президент още на първия тур.

В последния възможен момент ГЕРБ заявиха подкрепа за кандидатурата на проф. Анастас Герджиков, ректор на СУ. А същевременно за негова вицепрезидентка се предлага полк. Невяна Митева от ВВС (едва ли е случайно). Една симпатична двойка, несъмнени професионалисти всеки в своята област, зад която лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов удобно ще се прикрие, след като по никакъв начин не си представя, че може самият той, партийният лидер, да се яви в президентската мажоритарна надпревара.

проф. Анастас Герджиков, д.н., ректор на СУ

Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков е със сигурност политическа. „Независим“ кандидат, който още от самото начало на обявяването си получава веднага (без вътрешно обсъждане) подкрепата на ГЕРБ. Който заявява: „През последната седмица разбрах, че политическа партия ГЕРБ е готова да подкрепи тази кандидатура“ Но по-важното е друго казано от него: „Моята главна цел е да обединим всички български партии и всички български граждани“. Обявеното намерение е да се балансира между различните интереси „така че всички да се почувстват удовлетворени от някакъв справедлив резултат“. (https://www.mediapool.bg/gerdzhikov-znael-za-podkrepata-na-gerb-ot-sedmitsa-news326982.html)

Такова намерение изглежда приемливо за мнозина, които се опасяват, че политическият разлом в българското общество може да породи още по-остро противопоставяне и блокиране на политическата система. Но именно това е и основната отбранителна теза на ГЕРБ още от началото на протестите през лятото на 2020 г. Затова и главното им обвинение срещу настоящия президент Румен Радев, е, че разделя нацията. А според Конституцията президентът „олицетворява единството на нацията“ (чл. 92), следователно не може да я разделя.

Но за какво единство става въпрос? Единството на Делян Пеевски с Лозан Панов? Единството на Иван Гешев с Христо Иванов? Единството на Данаил Кирилов с Янаки Стоилов? Обединението на ДПС с НФСБ? Политиката е едновременно структура за общо живеене въпреки различията, но и терен на сблъсък на интереси, принципи и идеи. Когато има остър политически конфликт между две противоположни виждания за принципа на управление на републиката, за съдържанието на правовата държава, за смисъла на демокрацията, обединение не може да има. Там има етически избор, а той води и към политически избор. Двете няма как да бъдат съвместени, или едното, или другото. Казано с езика на единството – обединение или около единия принцип, или около другия.

Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков може да бъде капан и за ДБ, защото много нейни симпатизанти могат да го подкрепят. Ако това стане официално, ДБ ще бъде в ситуация на общ кандидат с ГЕРБ, което ще разруши образа на коалицията като фактор на промяната. Все пак, изглежда това няма да е така, след като вероятният кандидат на обединението ще бъде такава ярка фигура на протеста като Лозан Панов.

На президентските избори основен е, разбира се, вторият тур (евентуално на 21 ноември 2021). Затова е важно, кои претенденти имат шанса да го достигнат. Към днешна дата (2 октомври 2021) изглежда това са трима: Румен Радев, Анастас Герджиков и Лозан Панов. Именно на балотажа, обаче, ще се види експлицитно противопоставянето между двете основни политически позиции, за които стана дума по-горе: промяната (или прекратяването на „модела ГЕРБ“) и статуквото (или завръщането на ГЕРБ във властта). При балотаж между Радев и Герджиков или, по-малко вероятно, между Панов и Герджиков, това ще е главната линия на противопоставяне. И в нея ще е валидно твърдението „няма ляво, няма дясно“, защото не това ще е действителният политически конфликт в момента. Това няма да е валидно единствено при малко вероятен балотаж между Радев и Панов, при това с много уговорки, доколко всеки един от двамата представлява непременно лявата или дясната страна.

При балотаж между действащия президент Румен Радев и кандидата на ГЕРБ Анастас Герджиков, представянето на ситуацията като дебат между лявото и дясното ще е изцяло в духа на защитната теза на Бойко Борисов, че партията му представлява десницата. Това ще бъде и капан за ДБ, чиито избиратели ще трябва, евентуално, да избират между „левия“ Радев и „десния“ Герджиков. Ако решат да не гласуват на втория тур с оправданието, че нямат избор, това непременно ще бъде в полза на кандидата на ГЕРБ.

Във всеки случай, само 42 дни преди президентските избори настоящият президент Румен Радев ще има достойни съперници. Иначе се очертаваше кампания, в която той трябваше да се състезава с фолк певицата Луна или с „вечния кандидат“ Волен Сидеров. Но ще трябва да припомня, че президентските избори, както и парламентарните, са политически по своята същност, а не са „избор на човек на годината“ или на „мис България“. Избираме президент, който да представлява нацията, но най-вече да има храбростта и твърдостта да отстоява принципите на републиката („общото дело“, основано на свободата, равенството, правото и справедливостта). И при нужда да заема добрата страна в остро политическо противопоставяне, а не да се опитва да замазва конфликта.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Quo vadis, ИТН?

Когато „Има такъв народ“ се появи на политическата сцена, заявката на партията беше да промени изцяло политиката в България. В платформата си за последните избори от 11 юли 2021 г. тя заявява: „Време е да довършим започнатото и да променим изцяло модела на управление в България с млади и кадърни хора, нови лица и доказани професионалисти, които са независими от досегашната политическа система… За 30 години демокрацията в България не се състоя докрай. Време е да променим модела на управление. С нов морал и нови правила.“

Разбира се, не за първи път през новия век нова политическа партия ни обещава, че най-сетне ще доведе „демокрацията докрай“ след един провален преход, че ще „промени модела на управление“, че ще въведе „нов морал и нови правила“. През 2001 г. Симеон Сакскобургготски обяви, че влиза политиката със следното обещание: „Декларирам целта си да основа едно обществено движение за нов морал в политиката, за нови икономически решения, с нови за България идеи и с нови хора.“

През 2005 г. Волен Сидеров обеща, че неговата „Атака“ се бори за „възстановяване националното достойнство на българите и международния престиж на страната“. И поиска в своите „20 точки“ провеждане на операция „Чисти ръце“. Нещо повече, за лидера на „Атака“ „НДСВ и ДПС са политическа мафия, ръководството на БСП трябва да се оттегли поради некадърност, а всички десни автоматично да се откажат от политиката“.

Не по-малко обещаха и от ГЕРБ през 2006 г.: „ГЕРБ ще е партия, на първо място, на тези, които се борят с организираната престъпност и корупцията и са за истински реформи в съдебната система.“ Защото бяха убедени, че „В Европа искат прозрачно управление и смяна на управляващата тройна коалиция“.

ИТН се заканиха, че „ще изчегъртат ГЕРБ“, политически некоректен израз за намерението да сложат край на „модела ГЕРБ“, познатият стил на управление с всички съпътстващи елементи: „къщи“ за гости или другаде, пълни с неща чекмеджета, използване на прокуратурата като бухалка, рекет над неудобните бизнеси, тънка манипулация на изборите, раздаване на финансови средства предварително за приближени фирми, зрелищни арести и множество други забавления за публиката.

Не спомага ли ИТН за завръщането на ГЕРБ във властта?

От ИТН се заканиха се сами за „разчистят Авгиевите обори“, с убедеността, че имат достатъчно ресурси, опит, хора, способни да осъществят голямото начинание. На 4 април 2021 г. излязоха втори (неочаквано за самите тях) и отказаха да предлагат кабинет, когато мандатът дойде при тях. Надяваха се, че на едни следващи избори, защото отказът им неизбежно водеше натам, ще излязат първи. Така и стана на 11 юли 2021 г. – излязоха първи, макар и с малко пред ГЕРБ. И веднага, още несвикан новият парламент, предложиха своя кабинет. Без никакви консултации, защото бяха убедени, че имат това право като победители. Получиха освирквания, дадоха си сметка, че с 65 депутати от 240 имат нужда от някаква подкрепа, и оттеглиха предложението си. Направиха срещи с партиите, от които очакваха такава подкрепа: ДБ, ИБГНИ, БСП, но и с ДПС (всички без ГЕРБ). Това с ДПС предизвика недоумение, но останалите проявиха търпение. Разговорите бяха „по принципни въпроси“ на очакваните политики. Констатираха съвпадение по много от тях с очакваните партньори.

Но докрай поддържаха съспенса с предложението за нов кабинет. И изненадата дойде – нови, малко известни фигури, начело с неочаквано изместил друг кандидат за премиер. Отново с убеждението, че само те, ИТН, имат правото да предлагат министри, че мнението на очакваните им партньори в случая е без значение, дори с разбирането, че такова мнение не е нищо друго освен „стремеж към кадруване“. Но сред набързо подбраните нови кандидати за министри се оказа, че един не пести обидни квалификации към „соросоидите“ и „джендърите“, друг заимствал неправомерно текстове в докторската си дисертация, трети бил или не бил докторант в престижен чуждестранен университет. Кандидати, добре самопредставили се на „кастинга за политици“, продължаващи с хъс да настояват за недоказаната си все още в политиката собствена компетентност.

И когато всичките трима потенциални партньори на ИТН отказаха да приемат такъв кабинет, неговият премиер се отказа от приетия мандат и предизвика безпрецедентна конституционна главоблъсканица. Оправданието на ИТН: „предадоха ни!“ Защото очевидно бяха твърдо убедени, че: а) само те имат право да предлагат министри; б) само те могат и са способни да направят селекция за един качествен кабинет; в) само те знаят, какво е нужно на България (и на „суверена“). Затова мнението на потенциалните им партньори нямаше значение, с непонятна упоритост се отхвърляха предложенията за писмено споразумение, с настървение се бранеха фигурите на второто предложение за кабинет, дори започнаха в познатия стил от последните години обидни квалификации към онези, към чиято подкрепа се обръщаха.

ГЕРБ отказаха втория мандат, получен според конституционната процедура, и така единствената възможност този парламент да продължи работата си, е да намери правителствено формула с третия мандат. При това, както вече стана ясно, е без значение кой ще му бъде носителят, защото единствено възможната парламентарна конфигурация, която да бъде опозиция на досегашния политически монопол на ГЕРБ, е шарената група от четири парламентарни групи: ИТН, ДБ, ИБГНИ и БСП. Дали ДПС ще подкрепи или не такава конфигурация, не е от значение. От значение е, че никакво парламентарно мнозинство в опозиция на ГЕРБ не е възможно без ИТН.

Това вече е банално и се повтаря от много анализатори. Но нека разнищим още малко ситуацията. Всъщност въпросът е, дали изобщо е възможно да се постави край на продължилата повече от десетилетие политическа хегемония на ГЕРБ? Тази хегемония всъщност е накърнена в парламента, където ГЕРБ е на практика изолиран от останалите, но така беше и през 2013 г. Тогава обаче, поради невероятната политическа глупост на неговите опоненти, година по-късно ГЕРБ се завърна триумфално във властта и направи доста широка коалиция със Реформаторския блок, АБВ и (макар и неофициално) с „патриотите“. Напомням го, защото сегашната ситуация може да завърши по същия начин.

Но някой ще каже, че ГЕРБ се е променил, Бойко Борисов не е кандидат за премиер, дори в обявеното правителство с втория мандат (ПР акция за внушаване на промяна), премиер е бивш кадър на „сините“, лидерът на това, което остана от СДС, е предложен за вицепремиер, „патриотите“ ги няма – накратко, нови хора и нов стил на поведение. Но дали е така? Нима толкова бързо в ГЕРБ нещата не зависят единствено от решението на неговия лидер? Нима виждаме вътрешнопартийна дискусия, например за предложения кабинет? Нима общопартиен форум показва наличие на различни мнения, гласуване на различни предложения?

Или пък ГЕРБ вече не издига като свои говорители, активисти, министри, хора, които допреди малко яростно са критикували Бойко Борисов? Дали все още, за да направиш кариера в ГЕРБ, условието е преди това да наречеш Бойко Борисов „мутра“ или „карикатура на диктатор“, да определиш партията като „шайка“, да ги обвиниш, че 20 години се занимават с рекет? Засега не изглежда да има някаква съществена промяна там или поне такава, че да позволи на критиците на ГЕРБ да водят с партията сериозни разговори за управлението.

Залогът е всъщност: ще се върне ли ГЕРБ във властта? Това е напълно възможно при едни нови предсрочни избори, ако в новия парламент партийната конфигурация е отново разнородна, но с по-силно присъствие на ГЕРБ и евентуално на някой негов потенциален съюзник (например „патриотите“). Да не говорим, че тогава и други партии в новия парламент могат да кажат: няма друг изход, освен съгласие с ГЕРБ, няма друго възможно мнозинство. Дали това може да бъде ИТН?

Какво смята да прави ИТН и с кого?

За ИТН този трети мандат е всъщност едно голямо изпитание, той поставя въпроса, дали партията действително и искрено желае да бъде сложен край на негативните практики от управлението на ГЕРБ, или, обратно, склонна е на компромис по този именно въпрос. Защо лидерът и говорителите на ИТН упорито отхвърлят възможността да участват в третия мандат? Какво точно им пречи?

Първият и съвършено учудващ аргумент за това е обидата, че останалите не са подкрепили техните (нека пак го кажем) набързо композирани предложения за кабинет. Обидата, обаче, не е уместен политически инструмент, иначе някой президент на ядрена сила би могъл затрие Земята от едната обида. Всъщност обидите бяха отправени в обратна посока: един бил от „стар комунистически род“, други били подкрепили Пеевски, трети са „бивши комунисти“, четвърти искали само постове, пети били измамници, шести пък „чужди агенти“ заради двойното си гражданство… За широката публика политическият дебат се превърна в размяна на реплики от рода на „нà ти си куклите, дай си ми парцалките“. Това не е политика, а смешно шоу, което започва да омръзва.

Може би ИТН продължават да са убедени (и това е вторият аргумент), че именно те и само те имат правото да предложат правителство на малцинството, защото са първа политическа сила. Правителство на малцинството беше правителството на СДС през 1991 г., но то имаше зад себе си все пак 110 депутати (45% от 240), мнозинството беше осигурено тогава от ДПС (24 депутати), но правителството се задържа само година. През 2009 г. ГЕРБ също направи правителство на малцинството (със 117 мандата или 48,8% от 240), като беше подкрепен тогава от Синята коалиция (15 мандата), „Атака“ (21 мандата) и РЗС (10 мандата). Вероятно днес ИТН си представят именно тази ситуация, но сега те имат 65 мандата (27,1% от 240) и мнозинство могат да имат или с ГЕРБ, или с ДБ, ИБГНИ и БСП заедно. Изглежда в ИТН смятат, че тези три партии би трябвало да постъпят като другите три спрямо ГЕРБ през 2009 г. Но тогава и трите по-късно се обявиха за противници на ГЕРБ, макар някои за извървяха обичайния вече път от „ще уволня Борисов“, до ценен съветник на премиера Борисов.

При това не за първи път партията, излязла първа по брой на избраните депутати, не може сама да формира правителство, дори не винаги с нейния мандат. През 2001 г. НДСВ излезе първа по брой на депутатите си (120, точно 50%), но за да не изпадне в ситуацията на СДС през 1991, направи официална коалиция с ДПС (21 мандата). Парадоксална беше ситуацията през 2005 г. – първата по брой на гласовете партия БСП имаше 82 мандата (34,2% от 240), не можа да състави правителство на малцинството, влезе в правителството с третия мандат, осъществен от ДПС. Парадоксът беше, че БСП като опозиция до 2005 г. беше принудена да направи коалиция с НДСВ (53 депутати) и ДПС (34 депутати), дотогавашните управляващи партии (знаменитата „тройна коалиция“). През 2017 г. ГЕРБ с 95 депутати (39,5% от 240) също като НДСВ през 2001 г. решиха да направят официална коалиция, но с „Обединени патриоти“ (27 мандата), за да не са „правителство на малцинството“. По същия начин ГЕРБ съставиха правителство и през 2014 г., имайки само 84 мандата (35% от 240), но подписвайки официална коалиция с Реформаторския блок (23 мандата) и декларация за подкрепа с „Патриотичния фронт“ (19 мандата) и АВБ (11 мандата).

Най-сетне, това поведение на ИТН постави сериозно въпроса, останаха ли партньори на ИТН? С кого изобщо си представя ИТН възможно партньорство, след като нито едно социологическо проучване през последната година не допуска постигането на мнозинство на изборите от която и да е партия самостоятелно? Когато изгориш всички мостове за сътрудничество, оставаш сам, дори и с най-много избрани депутати. ГЕРБ не успяха да формират правителство през 2013 г. (97 мандата или 40,4% от 240) защото бяха изолирани. По същата причина не успяха да формират правителство и след 4 април 2021 г. (75 мандата или 31,3% от 240). Сега ИТН имат 65 депутати или 27,1%, затова едва ли могат сериозно да претендират, че имат правото и възможността да съставят „правителство на малцинството“ сами, без да са си осигурили подкрепата на други.

Нека си представим нови избори през октомври. Какво съществено се очаква те да променят в партийната конфигурация? Възможно е да се поразместят партиите и ГЕРБ да излязат начело. Или път ИБГНИ да не прескочат бариерата, както и в парламента отново да влязат под някаква форма „патриотите“. Какво ще прави тогава ИТН в новия парламент? С кого ще си сътрудничи? Ще претендира ли отново да състави правителство, ако са първи или втори? Или ще се задоволяват да бъдат „градивна опозиция“? Нали не смятат, че изборите са като билетчета от лотарията – търкаш, не печелиш и отново търкаш, докато спечелиш?

Докога търпението на избирателите може да бъде поставяно на изпитание? Докато и те не полудеят също толкова, колкото политическите им лидери ли? Докато започнат да гласуват ей така, на шега, „да видим, какво ще стане“. В Афганистан се докараха дотам именно с такова отношение към собствената им държава. Ако ИТН реши, както някога Катилина в Рим, „да вихри разюзданата си дързост“ („Quem ad finem sese effrenata iactabit audacia?” – без да претендирам да добър превод), историята му ще стане печална. Печалната история на попарените надежди.

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара