Кой и защо иска нови избори?

Банално е да се казва: „Не се страхуваме от избори!“ Но и безсмислено, защото изборите не са като да идеш на зъболекар. Те са инструмент за произвеждане на представителни органи. Но именно инструмент, който може както да излекува, така и да погуби.

https://www.24chasa.bg/mneniya/article/11991330

За да илюстрирам това

През март 1930 г. германският президент назначава центриста Хайнрих Брюнинг за канцлер, макар партията му да има само 61 от 491 депутати. Управлява в два кабинета (1930-1932), веднъж със 7, веднъж с 5 партии. Надявайки се да увеличи депутатите си, инициира предсрочни избори през септември 1930, увеличава депутатите си на 68. Но пък нацистката партия от 14 печели вече 107 места. Оттеглянето му води до 3 последователни „президентски“ правителства в Германия, без мнозинство в парламента.

Наследникът му Франц фон Папен (от центрист променил се към консервативен политики) опитва да се сближи с нацистите. Надявайки се да получи по-голяма подкрепа, предизвиква избори през юли 1932 г. Партията му получава 75 места (само 7 повече), но затова пък нацистите вече са първа партия с 230 места (от 608). Фон Папен отново иска избори, които стават през ноември 1932 г. Партията му има вече 70 депутати, нацистите леко отстъпват – 196 (от 584), но остават първа партия. Заедно с друга крайно-консервативна партия той опитва да състави мнозинство, като кани и Хитлер. Не му се удава, нацистите вече очакват да спечелят сами. Фон Папен подава оставка през декември 1932.

Новият канцлер, Курт Шлайхер, военен по професия, също се опитва да направи коалиция с Хитлер, но пак му отказват. И той ще подаде оставка през януари 1933, като препоръчва на президента Хинденбург да назначи Адолф Хитлер за канцлер. Това става, но през март 1933 отново има избори: нацистите са първа партия с 288 места (от 647) и формира кабинет в коалиция с крайните консерватори. Но вече на 23 март 1933 г. Райхстагът (междувременно сградата му е изгоряла на 27 февруари 1933) дава на Хитлер пълна власт (Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich vom 24. März 1933 е официалното име на закона). Станалото след това е известно: на следващите избори през ноември 1933 г. нацистите „печелят“ 92,1% от гласовете (другите са „невалидни“) и всички места в Райхстага. Това се случва, след като германците в разстояние на 8 месеца имат 3 поредни парламентарни избори.

Ако напомням тези факти, то не е защото вярвам, че България е непосредствено заплашена от идването на власт на някаква неонацистка партия. Но е защото това илюстрира добре, как едно наплашено, обезверено и апатично общество реагира в ситуация, която го убеждава, колко безсмислени са изборите. Изборите не успяха да излъчат управляващо мнозинство нито през април 2021, нито през юли 2021. Успяха с много усилия след ноември 2021 г., но след по-малко от година отново се очертават избори.

Избори до дупка?

Ще напомня, че автор на вече баналното „избори до дупка“ е Георги Марков, бившият депутат и конституционен съдия, близък приятел на Бойко Борисов. Казал го е през 1990-те години, но смисълът му е, че трябва да се правят избори дотогава, докато не дадат очаквания резултат (за искащия „избори до дупка“). Лошото е, че такива „избори да дупка е искал и Хайнрих Брюнинг (през 1934 г. успява да избяга от нацистите и да се спаси), и фон Папен, за малко избегнал осъдителна присъда през 1946 г. за сътрудничество с нацистите. А фон Шлайхер, отстъпил на Хитлер мястото на канцлер, ще бъде убит от нацистите през 1934 г.

Изборите се очертават през октомври 2022 г. и резултатът им е донякъде очакван – поне 7-8 партии в парламента, без победител и достатъчно различни, за да не бъде възможна правителствена коалиция. Или поне също толкова трудна, колкото след ноември 2021 г. Така че новоизбраният парламент може скоро да си иде и отново да има избори, някъде към февруари 2023. Когато също нищо няма да е ясно, но това ще бъдат „избори до дупка“, докато отчаянието на избирателите, апатията на гражданите, не изведат начело някого, който ще е неочакван, изненадващ, или обратното, до болка познат, но и до болка ненавиждан. Това ли искаме?

Какво ни очаква?

Ясно е, че изборите са конституционен изход от политическата криза, в която България влезе след едноличното решение на Слави Трифонов да напусне трудно постигнатата коалиция. В таблицата по-долу представям сравнително три от последните сондажи на социологическите агенции за намеренията за гласуване. Числата са близки, дори и сравнение с резултата на партиите на изборите през ноември 2021 г. Анкетата на „ББСС-Галъп“ е от април, на „Тренд“ от май – преди разпадането на коалицията. Анкетите на „Алфа рисърч“ и „Маркет линкс“ са след разпадането на коалицията и отразяват реакцията на общественото мнение на това.

 Избори ноември 2021Галъп, април 2022Тренд, май 2022Алфа рисърч, юни 2022Маркет линкс, юли 2022
ГЕРБ22,721,923,821,522,2
ПП25,724,417,520,221,5
ДПС13,010,910,98,89,1
БСП10,27,69,511,511,6
Възраждане4,96,710,17,97,6
ДБ6,45,36,87,18,3
Български възход7,65,44,3
ИТН9,59,95,83,33,2
Други/нерешил7,613,48,014,312,2

Най-общо може да се каже, че към днешна дата нагласите към партиите, които имат шанс да попаднат в парламента, остават малко променени. В опозиция, ГЕРБ запазват като цяло равнището на подкрепа от изборите през ноември. ДПС, друга основна партия на опозицията, регистрира спад в подкрепата. Единствено „Възраждане“ регистрира значително увеличаване на подкрепата, макар тази тенденция да е много къса и несигурна.

Сред управляващата коалиция „Продължаваме промяната“ регистрират разочарованието на избирателите от бавното разграждане на „модела ГЕРБ“, но със сигурност остават сред първите двама. БСП също запазва равнището на подкрепа от ноември 2021, но вече на равнище, което е значително по-ниско от всички нейни електорални резултати преди 2021 г. Трипартийната коалиция „Демократична България“, увеличава леко подкрепата за себе си. „Има такъв народ“, очевидно губи подкрепа – избирателите му вероятно не разбират, защо партията на Слави Трифонов инициира разпада на трудно постигната коалиция, поставила си като основна цел разграждането на „модела ГЕРБ“.

Ако си представим, че през октомври 2022 г. ще гласуват също толкова избиратели, колкото и през ноември 2021 (не виждам причина за по-голям ентусиазъм), можем спекулативно (настоявам върху думата) да направим следните предположения за състава на бъдещия парламент. Всичко това при хипотезата, че нищо извънредно няма да се случи междувременно, което да промени значително обществените нагласи. Но това, последното, не можем да предвидим.

 Избори 11/2021Депутати 2021Октомври 2022 (?)Места 2022 (?)
ГЕРБ5964565958339566
ПП6731706755669563
ДПС3410003423896525
БСП2678172630838531
Възраждане1275681320692522
ДБ1669681620559020
Български възход  12949513
ИТН2497432586775 
Друго248201 353775 
ОБЩО26709232402670000240

Какво бъдещо мнозинство?

Тази спекулация ни помага да мислим за бъдещето, за възможните бъдещи правителствени формули. Изборите, така както ги практикуваме в парламентарната демокрация, имат две основни функции, които обикновено се съвместяват трудно. Първата е да осигурят представителство на съществуващите политически групи в обществото. Втората е да осигури политическо мнозинство за управление, по възможност стабилно (поне до следващите редовни избори).

През 2021 г. имахме на два пъти възможността да наблюдаваме такова разминаване между двете функции, завършило с трудното формиране на четворната коалиция (ПП-ИТН-БСП-ДБ). Но какви мнозинства се очертават евентуално през есента? Всички наблюдатели изглеждат единодушни, че това няма да е по-лесно, отколкото през 2021. Доскорошното мнозинство от 4 партии (в началото с 134 депутати), остана с 3 партии, които биха имали евентуално през октомври 114 места (109 сега) – отново липса на пълно мнозинство от поне 121 депутати. Това е при вероятното отпадане на ИТН от парламента. Но дори и партията на Слави да успее да прескочи бариерата, 4-те партии заедно биха имали също толкова (заради преразпределението на местата). Така решението на ИТН да провали коалицията води обективно към по-сериозен провал – на каквото и да било мнозинство, което да държи за известно време извън властта ГЕРБ и ДПС.

Друго споменавано от Бойко Борисов мнозинство под името „евроатлантически партии“ е аритметически възможно, но не изглежда вероятно по политически и морални причини. ГЕРБ, ПП, ДБ и ДПС (предполагаемите партии в него) заедно биха имали 174 места (колкото и в сегашния парламент). Мнозинство биха имали и сами ГЕРБ и ПП (129), но отново такава коалиция би била неприемлива политически и морално. Дори и ГЕРБ да са отново първи по брой на гласовете, това едва ли ще може да се нарече „победа“. В партията никога не си направиха поне някаква самокритика, за да излязат от сегашната си политическа изолация.

Едно ново мнозинство на 3-те партии от сегашната правителствена конфигурация би било аритметически възможно, само ако бъдат подкрепени от евентуалната нова партия в парламента „Български възход“ – общо биха имали 127 депутати. Дали обаче това ще е възможно политически, предстои да видим.

Очертава се очевидна трудност, а обществото е разделено по въпроса за това, дали иска нови избори или предпочита правителство в този парламент. Евентуален опит за ново правителство с третия мандат е последната възможност в този парламент. Според бързия сондаж на „ББСС-Галъп“ от началото на юни 2022, 46% от запитаните са против нови избори (27% обратно, ги подкрепят).

По-вероятно е и след октомври да се окажем в положението на „избори до дупка“, с неочакван край след такава поредица. Дали вместо избори не е по-добре да идем на театър, на постановката „Избори до дупка“ по Бранислав Нушич, представена от театър „Искри и Сезони“ . По-добре качествен театър, отколкото лошокачествено представление, поднасяно ни като политически „избори до дупка“.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Измяната като подмяна

Настоящето правителство беше избрано на 13 декември 2021 г., на власт е от само 6 месеца. Припомням това, защото много от днешните коментари сякаш забравят, че това е много малък период от време. Припомням също така, че преговорите за съставянето му продължиха около само 2 седмици (на 14 ноември 2021 бяха изборите за НС, на 3 декември новоизбраният парламент е свикан на първото си заседание, на 11 декември Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ получава мандат за съставяне на ново правителство). Бързината беше учудваща, защото бяха известни съществените различия между 4-те партии на коалицията. Но и не толкова учудваща след неуспешните опити да се състави правителство от двата предхождащи парламента.

Същевременно беше ясно, че новоизбраните депутати, а и министри, имаха малък или почти никакъв политически опит. Това някои наблюдатели окачествиха като добра страна – предполагаше се, че новите не са толкова вплетени в старите зависимости. Липсата на опит се изместваше от ентусиазъм и дори наивност, основана на вярата, че е настанало време за дълбока промяна най-вече по посока на декорумпирането на държавата (връщането й под контрола на гражданите). Наивност, която днес се сблъска с реалността на господстващия етос в българската политика. А този господстващ етос се основава на разбирането, че политиката е бизнес, а не работа в интерес на общото благо.

Ще се откажем ли от големите си очаквания?

Правителството започна работа с големи очаквания за бързи промени най-вече в сферата на правосъдието и борбата с корупцията. Обществото очакваше справедливост, търсене на отговорност за толкова много излезли на бял свят безобразия на едно продължило повече от 10 години управление. Безобразия, по които разследванията бяха фактически застопорени от прокуратурата, оставени да отлежават, докато обществото забрави за тях. Ще припомня само най-скандалните, някои от тях вече позабравени: тефтерчето на Филип Златанов; къщите за гости; „инхаус“ поръчките като прикритие за злоупотреби („онези 60 милиона“ от магистрала „Хемус“); „Осемте джуджета“ и отнемането на бизнеси; къщата в Барселона; знаменитото „чекмедже“, избора на главния прокурор Иван Гешев, а съвсем отскоро и скандалът около КПП „Капитан Андреево“. Списъкът тук е кратък, реалността е много по-обширна.

Ето срещу това беше съставена тази толкова трудна коалиция от иначе несъвместими политически партии: ДСБ и БСП, „Да България“ и ИТН, министри и заместник министри от служебни кабинети на президента Радев, от предишни правителства с различен партиен състав. Разнородността беше ясна, но общата цел също – разрушаването на това, което мнозина наричат „модела ГЕРБ“. Е, имаше наблюдатели, които с основание казваха, че една „анти-ГЕРБ коалиция“ не може да бъде много трайна, защото нейната спойка е държането извън властта на Бойко Борисов, че коалицията има нужда от обща позитивна програма. Но всъщност такава програма стана самото коалиционно споразумение – безпрецедентно в историята след 1989 г., текст от 140 страници с подробно записани общи действия. Правителството започна работата си с подкрепата на 138 депутати, в парламента, в опозиция останаха ГЕРБ и ДПС, както и новата парламентарна партия „Възраждане“.

Припомням това, защото изглежда днес някои от досегашната управляваща коалиция са го забравили. Въпросът е, дали изобщо са били искрени тогава, когато подкрепиха споразумението и после, докато участваха в управлението. Поведението на ИТН днес е обикновена измяна по отношение на ангажиментите, които партията публично пое преди само 6 месеца. Измяна спрямо очакваната промяна. И всичко онова, което с основание или без основание може да се каже като критика към начина, по който действа правителството на Кирил Петков, не може да бъде основание за предателство спрямо големия ангажимент срещу „модела ГЕРБ“.

Да, вярно е, че съдебната реформа зацикли (но причините са също така институционални и конституционни). Да, ревизията на предишното дълго управление не беше вероятно достатъчно бърза, решителна и дълбока, но все пак започна при очевидната съпротива от страна на прокуратурата. Да, справянето с поредицата кризи за някои изглежда като „безразборно раздаване на пари“ и увеличаване на инфлацията, но за други е начин да се стимулира търсенето, а оттам и подкрепа за икономическия ръст. Да, имаше немалко неудачни назначения и ненужни конфликти между актьорите на исканата промяна. Да, имаше и протоколни гафове, неуместни думи, прибързани решения, неувереност. Всичко това, обаче, е несравнимо с онзи мастодонт от безобразия (вероятно някои и откровени престъпления) от времето на дългото управление на ГЕРБ.

Вероятно днес някой ще каже, че правителството не бива да се оправдава повече с предишното управление. Наистина в българския политически живот този вид оправдания са най-често използваните: нима Бойко Борисов престана да се оправдава с „наследството на тройната коалиция“ (опреди 2009) или с „кабинета Орешарски“ (2013-2014, само 1 година). Но днешното правителство е на власт едва от 6 месеца и опитите да му се припишат всякакви възможни злоупотреби, разхищения, провали, са само инструмент за осуетяване на главната задача, за която беше избрано: декорумпиране на българската държава.

Очертава ли се нова коалиция?

Напускайки управляващата коалиция, ръководството на ИТН (по същество най-вече Слави Трифонов), възприе отмъстителна позиция. Реши, че най-важното сега е да си отмъсти на досегашните партньори. Такова поведение несъмнено поражда основен въпрос – а били ли са искрени през ноември 2021 г., когато влязоха в коалицията? Отговорът може би се крие в начина, по който предлагаха своите несъстояли се кабинети последователно през април и юли 2021 г. Тогава ИТН демонстрираха, че за тях няма никакво значение, дали предложенията им са приемливи за онези, които поне на думи определяха като потенциални партньори в управлението. Поведението беше като във вица: „Ще те питам нещо, но отговорът да е ‘да’!“

Тази отмъстителност към досегашни партньори постави ИТН обективно в позицията на единомишленици с ГЕРБ и ДПС. И двете опозиционни партии дават да се разбере, че не мислят изобщо да играят на „конструктивна опозиция“, а напротив, да правят всичко възможно за провала на правителството на Кирил Петков и за тотално прекратяване на предприетата от него ревизия на предишното управление. Отмъстителността се изрази като първа стъпка в отстраняването на председателя на Народното събрание Никола Минчев, който с основание събра толкова много симпатии и в парламента, и в обществото, със своята едновременно толерантност и твърдост, с умението си да ръководи работата на депутатите в една истерична ситуация. ИТН инициираха това, но веднага (учудващо?) получиха незабавната подкрепа от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ (те какви по-специални възражение имаха срещу работата на досегашния председател?)

В сряда 20 юни 2022 г. ще се гласува вот на недоверие, иницииран от ГЕРБ. ДПС и „Възраждане“ незабавно заявиха подкрепа. За ИТН това е Рубикон (онази малка рекичка край Рим, чието преминаване с водените от пълководците легиони е било забранено и се е смятало за политически преврат). Депутати на ИТН имат три възможности: да гласуват „против“ (но за това ще пречи очевидно приетата отмъстителна поза); да гласуват „за“ и така обективно да се коалират с ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“; да гласуват „въздържали се“ (като едновременно покажат критичност към Кирил Петков, но не влязат в обективна коалиция с онези, които доскоро критикуваха яростно).

Накъде искаме да вървим?

Изходът от изключително истеричната ситуация е в три възможни сценария, всеки от които носи своите рискове. Но не всеки има еднакви негативи за развитието на страната в близко и по-далечно бъдеще.

Първият възможен (макар и трудно постижим) изход е, ако вотът на недоверие не успее (в случая е от значение, колко гласа ще съберат ГЕРБ в подкрепа на вота, а не колко гласа ще събере правителството). Вотът може да не успее, като в момента на гласуването има по-малко от половината от присъстващите депутати, които да го подкрепят. Тогава е възможно реорганизиране на същото правителство или ново правителство на ПП с друг премиер. Но и в двата случая съдържанието на управлението се запазва, макар рискът за него да е в трудното и мъчително търсене на мнозинство за всяка конкретна стъпка, изискваща парламентарно одобрение. Някои наричат това с дискредитиращият израз „плаващи мнозинства“, макар някои от европейските демокрации да се управляват така доста успешно вече няколко десетилетия.

Вторият възможен изход е оставката на правителството и завъртане на парламентарната „рулетка“. Но възможно ли е наистина ново мнозинство, което да изключва ПП? Освен ако то не е ГЕРБ-ИТН-ДПС-„Възраждане“. Това не изглежда вероятно, дори и ако бъде маскирано като „експертно“, „технократско“ или „програмно“ правителство – важен ще бъде подкрепящият го пакет от политически партии. Освен ако някоя от другите участващи в правителството на Петков партии не реши за промени позицията си. За да се състави, например, нещо като „евроатлантическо правителство“ с ГЕРБ, ДПС, ДБ и ИТН (ако последната може да бъде квалифицирана като „евроатлантическа).

Третият възможен изход са предсрочни избори (вероятно есента, през октомври). Какво очакваме на тях е като цяло трудно да се предвиди, особено колко граждани ще гласуват и дали при същите изборни правила. Ще прокарат ли ИТН предложението си за мажоритарна система? Ще се върнат ли хартиените бюлетини и заедно с това широките възможности за манипулации на вота? (нали не забравихме, защо въведохме машинното гласуване?) Но можем да очакваме парламент, който е не по-малко фрагментиран от настоящия: 7-8 партии (ако ИТН останат, а партията на Стефан Янев прескочи бариерата). Всъщност още не знаем вероятния ефект от измяната на ИТН – как ще реагират нейните избиратели? Досега шестима нейни депутати напуснаха (отвратително е веднага да ги дискредитират като „продажници“ или „предатели“, може да се окаже, че именно те не са предали очакванията на избирателите си). В един нов парламент през есента създаването на правителствено мнозинство ще е още по-трудно. Освен ако ПП, ДБ и БСП не увеличат общо депутатите си до мнозинство, които не изглежда много вероятно. Или ако „Възраждане“ и ГЕРБ не постигнат заедно мнозинство, евентуално с подкрепата на „Български възход“ (на Стефан Янев). Ентусиазиращо? Тук мога да предвидя отново поредица от избори без категоричен резултат.

Днес всеки политик, който претендира да бъде отговорен, е длъжен да каже, кой от тези варианти е предпочитан от него. Защото все пак има действителен политически сблъсък и в него не можеш да държиш неутрална позиция (това да оставим на експертите). Не е редно да се равнопоставят в момента „и едните, и другите“, защото двете позиции носят различно виждане за бъдещето: продължаване на промяната (колкото и да е трудно) или насилване на демокрацията с поредица от избори без резултат.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Левицата и Русия: има ли „любов необяснима“?

Обвиняват левите като цяло в безкритично русофилство. При сегашната война в Украйна обвиненията са в „путинизъм“, „рашизъм“ и други позорни епитети. И въпреки това, че (особено в България) русофилството е широко разпространено сред левите, тази констатация се нуждае от по-обстоен анализ. Въпросът е, защо левицата като цяло се отнася със симпатия или по-благосклонно към Русия сега, в началото на ХХІ век. Дали това е наследство от времето на съветската революция и нейните надежди, или от времето на Студената война и основното тогава противоборство между САЩ и СССР? Дали е убеждение, че Русия продължава да въплъщава идеята за едно по-справедливо общество дори сега, след края на съветския комунизъм? Или е нещо съвсем друго?

Днешна Русия

Едва ли нужно дълго да се аргументира, че днешна Русия (под това разбирам систематично Руската федерация) е твърде далече от каквото и да било разбиране за едно общество на социалното равенство и социалната справедливост. Например, равнището на подоходното неравенство и на неравенството в собствеността в днешна Русия е сред най-високите в света. Според Световната база-данни на неравенството за периода 2000-2020 г. горните 10% от обществото в Русия получават средно 47-48% от доходите (преди облагане), а долните 50% получават 16-17%. В това отношение ситуацията днес в Русия е почти същата като началото на ХХ век – царска Русия, преди съветската епоха. По отношение на собствеността, неравенството е още по-силно изявено: горните 10 % притежават над 86-87% от всичко, докато долните 50% не надвишават 4%. Само горният 1% (тези, които обичайно наричаме олигарси) получават през 2020 г. почти 48% от целия доход (преди облагане) и над 20% от собствеността.

Вярно е, че тези равнища на социално не са много по-различни от констатираните за същото време социални неравенства в САЩ. Там за същия период горните 10% получават средно 44-45% от доходите, а долните 50% – 14-15%. По отношение на имуществените неравенства САЩ са отново много близо до Русия – горните 10% притежават средно 70% от цялото богатство в периода след 2000 г., докато долните 50% притежават средно 1-2%. Горният 1% получава 18-19% от доходите и 34-35% от собствеността. Днешна Русия по този показател (подоходно и имуществено неравенство) не изглежда по никакъв начин алтернатива на САЩ. Разликата е в това, че в САЩ тези неравенства се увеличават интензивно след 1975 г., докато в Русия това е след 1990 г. (обяснимо – след разпадането на съветската система).

Но в политически план днешна Русия също не може да бъде приемлива алтернатива за левите. От 2000 г. насам управляващата партия там е „Единна Русия“. Идеологически партията се самоквалифицира като либерално-консервативна (каквото и да значи това), но дори в статията на рускоезичната Википедия (със сигурност наблюдавана от партийното ръководство) идеологията й е описвана и като консервативно-центристка, прагматична, дясно-центристка. В документ, описващ историята на партията „Единна Русия“ от 2008 г. (запазена в интернет-архив) идеологията при създаването й е описана като „идеология на националния успех“ (каквото и да значи това).

„Единна Русия“ е типична партия на властта, създадена около възхода на президента Владимир Путин и е негова политическа опора. Дори в нейния актуален устав е записано, че партията „е длъжна безкомпромисно и ефективно за контролира изпълнението на задачите, поставени от Президента на Руската федерация“. Ако трябва да я опишем в термините на европейската политическа традиция, това е типична „партия на реда“, отстояваща социално-политическия и социално-икономическия ред на постсъветския олигархичен капитализъм. Затова идеологически се самоопределя като центристка и консервативна, но с изявен популистки социален проект („благополучие и достоен живот за хората“) и изявен руски патриотизъм („за силна и успешна Русия“). „Народна партия“, превърнала се от „партия на мнозинството“ в „управляваща партия“.

В организационен план „Единна Русия“ копира организационната структура на старата КПСС с всички съпътстващи инстанции и обществени организации, но по-интересното е, че в рамките й съществуват автономни „дискусионни клубове“. Наименованията им показват, каква е истинската идеологическа ориентация на партията: „Клуб 4 ноември“ разработва „либерално-консервативна програма за развитие“; „Центърът за социално-консервативна политика“ обсъжда обществени проблеми; „Държавно-патриотичният клуб“ е за силна държава, патриотизъм и консерватизъм; „Либералният клуб“ обединява десни либерали, които приемат идеологията на „новия консерватизъм“.

Накратко, управляващата от 2000 г. партия „Единна Русия“ няма нищо общо с левите партии.

Русия или СССР

Приравняването на историята на СССР (1922-1991) с историята единствено на днешната Руската федерация е един от факторите, които вероятно обясняват „особеното отношение“ на много от левите към Русия. Вероятно това е заради почти консенсусното решение на международната общност през 1991 г. да признае само на Руската федерация геополитическата приемственост от престаналия да съществува СССР. Това й позволява днес да си присвоява като своя изключителна собственост съветската история, включително от времето на Втората световна война. Украинският президент Володимир Зеленски заяви по повод 9 май: „Днес празнуваме Деня на победата срещу нацизма. И няма да дадем на никого нито частичка от своята история. Гордеем се със своите предци, които като част от коалиция срещу Хитлер, са победили нацизма.“ Впрочем, сред съветските маршали от времето на тази победа четем имената на Семьон Тимошенко и Андрей Ерьоменко (и двамата украинци), както и Иван Баграмян (арменец), Константин Рокосовски (поляк) и много други, наред с руснаците Георгий Жуков и Иван Конев.

Има ли обаче основания днешната Русия да се смята като едно продължение на бившия Съветски съюз? Можем и така да си го представяме, но това не е единственото продължение, същото може да е вярно за Украйна или за Беларус, за Грузия, Армения и Азербайджан, за Казахстан или Туркменистан. Толкова различни днес национални държави, където със сигурност сега не е много лесно да се обяснява, че в продължение на 70 години са споделяли обща история. Но дори ако сред левите има хора, които са убедени, че днешна Русия е Продължението на бившия СССР, това е много повече заради изключителната употреба единствено в Руската федерация на старите съветски символи, особено при присвояването на заслугата за победата над нацизма. Затова, вероятно, софийският Паметник на съветската армия, се свързва единствено с днешна Русия. Но той е също толкова на Украйна или на Беларус, които са сред най-изстрадалите във Втората световна война от бившите съветски републики, наред с Русия. А край споровете около съдбата на паметника, може би именно левите трябваше много отдавна да поискат неговото пре-посвещаване (дори преди да се обсъжда неговото премахване): „На войните от Обединените нации, освободили Европа от нацизма, от признателна България“ (защо пък не?).

Сред левите има хора, които изпитват истинска носталгия по времето на Съветския съюз. Но тази носталгия е многопластова и е добре да се говори за това. За някои това е просто носталгия по младостта с всичките й надежди и разочарования. За други това е носталгия по едно време (Студената война), когато в Европа нямаше истинска война (но не и извън Европа). Най-вече такава носталгия (ако това е думата) се свързва с времето на 1960-1980-те години. Но това са времената след Сталин, времената на „реалния социализъм“, времената на „укротените репресии“, на гарантираното работно място, на всеобщото здравеопазване, на универсалната пенсионна система, но и на първите социалистически супермаркети, „новите комплекси“ с ТЕЦ и т.н. Е, отдясно ще кажат, че всичко това е било ако не бутафория, то поне на много нисък стандарт. Но по-важното тук е, че за много хора от левицата (а и извън нея) това е било и време на модернизация или поне спомените днес са по-скоро в тази насока.

Ако изобщо има носталгия по съветския комунизъм, това чувство зависи от две съществени обстоятелства. Първото е забравата (колективната амнезия) на времената на сталинските репресии. Сталинизмът е радикална трансформация на комунистическия проект, чието реализиране мнозина отляво свързват със Съветската революция. Сталин превръща идеалите на тази революция за едно ново общество на равенство и справедливост („свободна и равноправна асоциация на производителите“ по думите на Фридрих Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, 1884) в един по същество консервативен ред на управляващата номенклатура. И макар символите на комунизма да са запазени, сталинският комунизъм, моделът и на централна и източна Европа след 1945 г., е трансформация, която един от лидерите на съветската революция Лев Троцки нарича „съветски термидор“ (по името на преврата на 9-ти термидор през Френската революция, който превръща революционния порив за равенство в управление на реда на богатството).

Второто обстоятелство е свързано с критичното отношение към посткомунистическия преход. Левите са много по-критични от десните по отношение на социално-икономическите резултати на този преход, обявен в началото като „преход към демокрация и пазарна икономика“. По същество преход към либерална демокрация от западен тип и към капитализъм от западен тип. Сред левите преобладава неудовлетворението от този посткомунистически преход, създал една „фасадна“, „неистинска“ демокрация и един неравноправен, несправедлив „посткомунистически капитализъм“ (десните често са критични към тази посткомунистическа демокрация, но не и към капитализма).

Накратко, днешна Русия не е превъплъщение на бившия Съветски съюз, но още по-малко е въплъщение на идеалите на Съветската революция, изоставени по същество още в края на 1920-те години. Днешна Москва няма нищо общо с „Москва, Москва! / Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!“ на Христо Смирненски!

Русия и НАТО

Един съществен фактор на това „специално отношение“ на левите към Русия е свързано с геополитиката и по-точно с класическата резервираност на левите още от времето на Студената война към НАТО. По традиция левите са пацифисти, само част от радикално-левите са приемали без уговорки идеята за революционната война, но и те я разграничават от обичайната империалистическа война. В преобладаващите леви дискурси по време на Студената война НАТО е разглеждан именно като „империалистически блок“, и дори леви правителства да са приемали членството на страните им в НАТО, това е било по-скоро като принудителна отстъпка пред опасностите на блоковото разделение в свят на ядрено оръжие.

Именно през Студената война Съветският съюз и неговият военен блок изглеждат в очите на много леви в света като контратежест на хегемонията на САЩ и Запада, като опозиция на колониализма на Западния свят, като противодействие на могъществото му. Това убеждение е потискало и омекотявало критиките на западните леви към съветския комунизъм дълго време след края на Втората световна война. Но лявата критика към съветския комунизъм се отприщва най-вече с Пражката пролет от 1968 г. – СССР е посочен като агресор, който използва сила, за да се противопостави на един проект за „социализъм с човешко лице“.

И днес мнозина леви гледат на Русия като на противотежест на САЩ и НАТО и са склонни да оправдават външната й политика. Има ли основание критичното отношение на левите към САЩ и НАТО? Несъмнено, заради това, че Америка късно се раздели с робството, защото САЩ дълго време подкрепят военни преврати срещу избрани с народния вот леви правителства в Латинска Америка (Гватемала, Боливия, Чили), заради редицата тайни операции на ЦРУ срещу неудобни лидери в света (което дава основание на Тим Уайнър да озаглави своята история на ЦРУ „Наследство от пепелища“), заради военната авантюра във Виетнам (1964-1975), заради изоставянето на съюзниците си сред сирийските кюрди в Сирия (2019); заради подкрепата за крайно-десни правителства, които преследват опонентите си отляво. Списъкът е достатъчно дълъг и дава основание за остро критичното отношение на левите към политиката на правителствата на САЩ. НАТО е под същия прицел, заради тайната подкрепа за частни армии като „Гладио“ в Италия през Студената война използвана за терористични операции срещу дейци на левицата, заради поддържането на американската военна хегемония в Западния свят и подкрепата на военни преврати като тези на „черните полковници“ в Гърция (1967) или на военните в Турция (1960, 1980), последвани от мащабни репресии срещу левите партии.

НАТО по традиция се представя като военен съюз на „свободния свят“. Но дори при създаването си през 1949 г. организацията включва Португалия, консервативна диктатура от 1932 до 1974 г. Алиансът не вижда проблеми с „черните полковници“ в Гърция или с авторитарните управления в Турция (макар да отказва членство на Испания по времето на диктатурата на Франко). НАТО става съюз на „свободния свят“ едва след края на Студената война, но тогава левите често поставят под въпрос необходимостта от съществуването му, защото винаги са го смятали за инструмент на САЩ в противопоставянето им на СССР.

Разширяването на НАТО на изток след края на Студената война не се възприема еднозначно от левите. За мнозина от тях разширяването е продължение на Студената война, а Русия, макар и вече некомунистическа, продължава да бъде смятана за опонент от страна на Запада. Вероятно именно тази последователност в идентифицирането на „врага от Изток“, поддържана много повече в САЩ, отколкото в Западна Европа, подхранва след 1989 г. особеното отношение на левите към Русия. В Лондонската декларация на срещата на върха на НАТО през 2019 г. се отбелязва, че „агресивните действия на Русия са заплаха за евроатлантическата сигурност“. Левите изглежда споделят изразеното мнение от Джордж Кенан (бивш американски посланик в Москва) във „Вашингтон пост“ (5 февруари 1997), че източното разширяване на НАТО е грешка, защото рискува „да разпали националистически, антизападни и милитаристични тенденции в руското обществено мнение“. Както и предупреждението на Хенри Кисинджър от 2014 г., че превръщането на Украйна в част от конфронтацията между Изтока и Запада ще разруши перспективата за трайно сътрудничество между Европа и Русия.

Повечето леви в Европа не смесват критичното си отношение към САЩ и НАТО с одобрение на действията на руския президент Владимир Путин, особено след 2014 г. Но в България, напротив, значителна част от левите продължават да смятат, че днешна Русия продължава да бъде приемлива контратежест на американската геополитическа хегемония, и затова действията й трябва да бъдат подкрепяни. Затова се противопоставят на санкциите срещу Русия, на военната помощ за Украйна – днешната война в Украйна изглежда като война на Запада и Русия.

Накратко, Русия не е приемливата за левите контратежест на САЩ като основна политическа опора на глобалния капитализъм. Напротив, Русия е не по-малко опора на глобалния капитализъм (справка: собствеността на руските олигарси навсякъде по света).

Накъде върви левицата в България?

Левицата в България е разнородна, дълго време в нея хегемонна роля имаше БСП, но поне от 2021 г. насам тази хегемония е под въпрос след поредицата електорални провали на партията. Освен това наред с БСП наляво от центъра в България има множество по-малки партии, организации, инициативи, алтернативи, които са конкуренти и дори опоненти на БСП в лявото пространство. Дори не говоря и за „криптолевите“ сред зелените, ЛГБТ общностите, интелектуалните либерални общности и т.н. В тази разнообразна среда отношението към Русия не е еднакво, но онова, което констатираме е, че особено в средите на БСП преобладава традиционна русофилия, обосновавана исторически, но също така и до голяма степен безкритична.

Отношението към Русия, наред с всичко и заради войната в Украйна, днес разделя обществото в България, но разделя и левицата – както вътре в БСП, така и между различните леви проекти и организации. Въпросът е, доколко това отношение е фундаментално за политическата идентичност наляво от центъра? И може ли да се избегне значението му в отношенията сред левите? Може, но ако сериозно разсъждаваме за това „специално отношение към Русия“ и не позволяваме то да бъде синоним и за приемането на „руския капиталистически модел“ (всъщност модел на олигархичен капитализъм), и за оправдаването на външнополитическите му авантюри. Това е истинско предизвикателство пред БСП и нейните привърженици, както и пред други сектори на левицата.

БСП е на прага на огромно изпитание: или ще продължи да потъва в една необяснима носталгия, носител на един социален консерватизъм и по този начин ще заприличва все повече на „Единна Русия“ на Владимир Путин, но с нищожен шанс от партия на мнозинството да стане партия на властта, или ще погледне в бъдещето, към европейската левица, към отворените модели на прогресистките леви партии в Испания, Германия, Португалия, Швеция, Франция. Такова обновление, обаче, може да стане, ако изобщо е възможно, само с ентусиазма и волята на по-младите социалисти. Социалистическата партия има шанс за промяна и развитие, но ако го изпусне, това може да бъде печалният край на столетната й история.

Войната в Украйна превърна отношението към Русия в знак за съдбовен политически избор: или си с Украйна, или си с Русия, а неутралната позиция, средното положение, е представено като проруско. Ожесточаването на говоренето в нашето публично пространство вече изключва всякакво по-сложно разсъждение, което се опитва да не генерализира всички украинци като жертви (Коломойски и той, заедно с частните си батальони като „Азов“, „Айдар“, „Донбас“ или „Днипро 1“), а всички руснаци като зверове (дори критиците на Путин в самата Русия). Във „Фейсбук“ публикувах кратък коментар: „Има различни Русии: едната е симпатична, другата е отблъскваща. Обичам симпатичната Русия и се надявам, че тя именно ще оцелее – с музиката на украинеца Валентин Силвестров, която руснакът Алексей Любимов изпълнява, преди да бъде прекъснат от полицията“. Постингът беше квалифициран от един доскорошен „приятел“ като „гъвкавото заклинание на модерните български „леви интелектуалци“, или „лозунг на полезни идиоти“. Та това е т.нар. общуване в социалните мрежи днес.

Винаги съм смятал, че рефлекс на левите е да заемат позицията на експлоатираните, преследваните, потисканите, отхвърляните, обижданите… Дори преди да се запитат, дали те имат право в конкретния случай. С войната в Украйна е същото – лявата позиция е на страната на жертвата. Което не значи, че не трябва да се имат предвид и жертвите в изгорелия профсъюзен дом в Одеса през 2014 г., и пострадалите от войната в Донбас мирни жители, но също и арестуваните и осъдени на дълги години затвор в Русия, само защото са се противопоставили на тази война. Но не дай Боже да я наречеш „братоубийствена“, сякаш това заличава отговорността на агресора! Как ли я наричат онези многобройни в Украйна и Русия семейства, където единият се е родил украинец, а другата – рускиня или едната е украинка, а другият е руснак?

Само че не може да бъде легитимна една лява позиция, която оправдава в случая политиката на президента Владимир Путин. Той няма нищо общо с левицата.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар