Какво правителство (не) ни очаква?

(Публикувано в „Дебати“)

Най-голямото очакване от поредните пети поред избори за последните две години изглежда е съставянето на редовно правителство. Нищо ново, това беше поне декларираното очакване и на предишните избори, единственият път, когато това се реализира беше през ноември 2021 г. когато Кирил Петков осъществи една трудна четворна правителствена коалиция. Очакването е както сред гражданите, така и сред политическите партии. Но, парадоксално, тези очаквания някак не кореспондират с действителните възможности.

Изборите са винаги между това, което се предлага. Никога политическите избори не предоставят възможността да избираме просто желаното, избираме единствено между предложенията на кандидатите. Затова, вероятно има едно нарастващо вече мнозинство от избиратели, които не си правят труда да гласуват. Макар с това да затвърждават едно политическо статукво, което иначе не приемат.

Макар евентуалното съставяне на редовно правителство да е най-същественото, публичното говорене на партиите оставя впечатлението, че техните лидери или не искат да покажат намеренията си, или предлагат всъщност нещо неосъществимо. Ако се позовем на поредицата сондажи на електоралните нагласи от март 2023 г., пет партии и коалиции се очертават като сигурни в новия парламент (ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС, ДПС, „Възраждане“ и БСП) и две-три други, които се доближават до избирателния праг от 4% (Левицата, ИТН и „Български възход“).

Това, което партиите предлагат парадоксално не дискутира истински възможните правителствени мнозинства. А те не са толкова много. Всъщност има само три възможни правителствени формули: около ГЕРБ-СДС, около ПП-ДБ и една трета „голяма коалиция“ между двете. Казано с други думи, не може да има правителствено мнозинство в следващия парламент без участието на тези две политически коалиции. А казано накратко изборът днес е между ГЕРБ и ПП, колкото и това да опростява ситуацията.

„Голяма коалиция“ или правителство на малцинството?

ГЕРБ опитват да излязат от политическата изолация при предишните избори и сега самоуверено твърдят, по думите на лидера си Бойко Борисов: „След 2-ри април на всяка цена трябва да се направи правителство, по това ще се познае кой е държавник и кой не. Няма да ви агитирам, ако искате да се отървете от това чудо, което ни сполетя, трябва заедно мощно да ги изгоним. Или се хващаме цялата нация обединени да излезем от кризата, или – каквото ни е писано. Ако сме първи, и то с много, ще изведем държавата от кризата!”

Тази самоувереност обаче е лицемерна, защото в ГЕРБ знаят, че едва ли ще имат абсолютно мнозинство. Тогава стои въпросът за евентуален съюзник. По този въпрос в ГЕРБ нямат отговор.

Тогава остава друга възможност, ГЕРБ да подкрепи чужд мандат, без да участва в правителството. От една страна партията не изключва да подкрепи кабинет на коалицията „Продължаваме промяната – Демократична България”, дори без да се подписва коалиционно споразумение (думи на Росен Желязков). Но от друга страна това изглежда няма да стане под външен натиск, вече според Бойко Борисов: „Върви една мълва от Природен парк и Демократична България, че резултатите от изборите нямат значение и ГЕРБ абсолютно ще ги подкрепим, тъй като щели да ни натиснат извън. Искам да знаете, че с положително нас могат да ни убедят, само че със мощ и напън – в никакъв случай! Няма късмет да подкрепим държавно управление на тези, на които всеки ден изреждам какво сътвориха на страната за 2 години. Да, в някаква форма на огромна, необятна, експертна коалиция съм податлив на диалози.“ Като оставим настрана как наричат основния си опонент ПП, от казаното става ясно, че ГЕРБ биха подкрепили „експертна коалиция“, нещо толкова неясно като политическо съдържание, че всъщност не означава нищо.

Опонентите на ГЕРБ от предизборната коалиция ПП-ДБ са убедени, че „ще имаме редовно правителство, което ще започне да решава проблемите на хората“ при това „с дълъг мандат“ (думи на Кирил Петков). А каква ще е неговата формула? Очевидно самостоятелно „правителство на малцинството с ясна програма“ и приоритет Еврозоната и Шенген (както допълва Асен Василев).

Но от друга страна това, че коалицията ПП-ДБ може да получи първия мандат за съставяне на правителство не е гаранция за успех. Още повече, че опонентите на ГЕРБ си поставят трудната за постигане цел (а може би и невъзможна) да управляват до местните избори през есента, за да „разбият феодалните владения на ГЕРБ в големите градове“. (думи на Атанас Атанасов) Отново невъзможна формула, защото не стават ясни условията за подкрепа на едно такова правителство (на малцинството). Защото за разлика от 2021 г., ПП дори не споменават възможността за коалиция на широка основа, която да изолира ГЕРБ. Причините за това, обаче, са известни – потенциалните партньори на ПП (като БСП или ИТН) направиха всичко, за да осуетят възможна коалиция с тях.

„Всичко е възможно“

Част от другите партии с шанс да попаднат в парламента изглежда са на позицията: „ще видим“, защото „всичко е възможно“.

ДПС се гласят да бъдат част от мнозинството, което ще излъчи редовен кабинет в 49-ото Народно събрание, защото очаква най-малко 40 избрани депутати. (думи на Ахмед Ахмедов) В какво мнозинство, обаче? Всеки възможен партньор, стига да е с евроатлантическа ориентация. Според вече направените по различни поводи декларации на другите партии в надпреварата, такива партньори могат да бъдат почти само ГЕРБ и коалицията ПП-ДБ. Но в ДПС знаят, че тези партии трудно биха преглътнали правителствено коалиция с движението, най-малкото заради една известна история за корупция и обръчи от фирми.

От друга страна ДПС изглежда не изключва и други коалиционни формати, основани например на проведената още в предишния парламент лидерска среща между Корнелия Нинова, Бойко Борисов, Стефан Янев и Мустафа Карадайъ. Остава да гадаем, как в партията виждат една подобна нова четворна коалиция между ДПС, ГЕРБ, БСП и „Български възход“? Не е сигурно също, че тя би имала мнозинство.

Социалистите са на подобно мнение. Все пак БСП отново заявява твърдо, че няма да се коалира с ГЕРБ (а дали може евентуално да подкрепи правителство с мандата на ГЕРБ не става толкова ясно). В доклада си пред 50-ия конгрес на БСП председателят Корнелия Нинова оставя въпросът да бъде решен след изборите: „Нека да минат изборите, да видим кои партии ще получат доверието на хората и тогава да решим с кого да участваме в правителство.“ Но както се разбира от същия доклад, се предвижда вътрешнопартиен референдум, който да реши след изборите, с кого ще се коалират социалистите. Предложение, което от една страна избягва поемането на отговорност за правителството преди изборите. Сякаш в БСП не знаят, накъде вървят нагласите на избирателите и какъв би бил евентуалният състав на новия парламент. От друга страна предложението за допитване до членовете е несъстоятелно, защото обичайно ще има време само от една седмица, при това първата след изборите. Но БСП изглежда се интересува много повече от „джендър идеологията“ в училище, каквото и да значи това, а не толкова от изборите.

„Български възход“ приема всякаква възможна формула за правителство. Според думите на Стефан Янев, „Добре е да имаме правителство, независимо експертно или програмно. Трябва да се направи усилие, без значение дали се делим на управляващи и опозиция.“ Тази позиция на партията, че може да влезе в коалиция с всеки, е същата, както и на предишните избори.

Твърда опозиция

Третото послание, което се формулира от някои партии, е очакване за парламент, в който те ще са твърда опозиция.

Националистите от „Възраждане“ искат да бъдат първостепенна политическа сила и да спечелят изборите. (думи на Цвета Рангелова). Но понеже в партията знаят, че това няма да е възможно, както твърди Деян Николов: „Възраждане“ най-вероятно няма да участва в правителство, не виждам как, освен ако не сме първа политическа сила“. При това най-вероятното според националистите е някаква формула на правителство на ГЕРБ и ПП-ДБ. Всъщност заявлението се свежда до невъзможност от правителство с участието на „Възраждане“. По-важен за партията е референдумът срещу въвеждането на еврото в България, представян като референдум за защита не лева (безсмислено, защото левът отдавна е вързан за еврото в рамките на валутния борд).

Новата коалиция „Левицата“ е конкурент на БСП. Изглежда тази коалиция няма претенциите на „Възраждане“ да бъде първа политическа сила или дори да участва в правителството. По-скоро, ако се позовем на Мая Манолова, очакването е за коалиция или на десните партии ГЕРБ, „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“ (квалифицирани като „партии на войната“), или „хартиената коалиция“ (ГЕРБ, ДПС и БСП). И в двата случая не изглежда „Левицата“ да е склонна да подкрепи какво и да било правителство. Така посланието е, че новата коалиция се бори само да влезе в новото Народно събрание, където ще бъде в опозиция.

ИТН искат да променят системата (това е занимание на много партии от 1989 г. насам) и инициират референдум за въвеждане на президентска република. Лидерът на партията Слави Трифонов заявява: „Сигурен съм, че в една такава ситуация парламентът ще има много по-голяма власт да контролира президента, отколкото в момента контролира министър-председателя“. Но по отношение на това, какво правителство си представя ИТН, отговорът е доста по-неясен. Дори той не изключва нито една възможна коалиция, в която партията да участва. Но с уговорката, че „изчегъртването на ГЕРБ не се е случило“, а „Продължаваме промяната“ и Кирил Петков са другото лице на ГЕРБ“. Така въобще не става ясно, какво правителствено мнозинство очакват в ИТН и дали имат намерение да участват в него, ако влязат в парламента.

Тогава?

След като самите участници в надпреварата не са достатъчно ясни за това, какво правителство ни очаква (евентуално) и най-вече при какви условия то ще е възможно, какво да правят гражданите, призовани към урните? Това не насърчава ентусиазма за гласуване, очевидно. Но от друга страна трябва да е ясно, че на изборите гласуваме не само за партиите, които „ни харесват“, но също и за правителство. А вариантите сега са три.

Ако искаме отново ГЕРБ във властта, значи приемаме, че това кратко време в опозиция е „изчистило“ партията от всичко онова, което предизвика протестите от 2020 г., че тя е получила някаква индулгенция и всичко може да бъде забравено. Ако искаме, обратно, очакваната промяна да продължи, тогава трябва да простим на ПП като основен фактор на предишното редовно правителство направените грешки с убеждението, че те в никакъв случай не са толкова непростими, колкото стореното през управлението на ГЕРБ. Ако, обаче, смятаме че е най-добре да има „голяма коалиция“ на ГЕРБ и ПП, това е същото, като да гласуваме за ГЕРБ. И ако не избираме само между двете, а имаме друго предпочитание, непременно трябва да изискваме от лидерите на избраната от нас партия ясно да заявят, какво от тези възможни мнозинства биха подкрепили. Така ще знаем не само за коя партия гласуваме, но и за какво правителство гласуваме. Е, можем и „да отидем за гъби“, но тогава трябва да си кажем, че всъщност подкрепяме „който и да е“. Все пак имаме избор.

Година война, година истерия

Пролог (добавен по-късно):

Този текст беше насърчен от реакциите срещу изразените позиции на несъмнено експерти в международната политика като Хенри Кисинджър и Джон Миършаймър и последователни критици на американското правителство като Ноам Чомски. Реакциите в много случаи ги дариха с епитети като „путинисти“, „сдухани старци“, „полезни идиоти“ или с малко по-любезното „политици от миналото“. Основната причина за това бяха изразените от тях мнения, че войната в Украйна е по-добре да завърши по-скоро и с компромиси и от двете страни. Но всички те безапелационно осъдиха онова, което в текстовете им систематично наричат „бруталната агресия“ на Владимир Путин. Смятам лепенето на етикети за интелектуално безсилие, за отказ от критично осмисляне на аргументите на едно друго мнение, което не е в никакъв случай „угодно“ за агресора. Затова и написах онова, което следва.

Този текст няма да се хареса на мнозина. Но предполагам, че живеем в демократичен западен свят, където търпимостта към плурализма е основополагаща ценност. Всъщност има нещо очевидно в тази война: като всяка война тя разделя мненията радикално, изисква заемане на ясна позиция към воюващите, не търпи смесване на агресор и жертва. В преобладаващия политически дискурс публиката остава с впечатлението, че има две и единствено две възможни гледни точки към войната: тази на Володимир Зеленски и тази на Владимир Путин. Две противоположни разбирания, които не могат да се сближат, на двама политически противници и, парадоксално, съименници. На онзи, когото Украйна и Русия не могат да си поделят, но и не искат да си споделят – Владимир Киевски (с.а. 956-1015).

Ако приемем, че само тези две гледни точки към войната са валидните, т.е. между които може изобщо да се избира, войната може да завърши само и единствено, когато едната страна надделее над другата (т.е. постигне „победа“, която, разбира се, много малко ще отчита жертвите на победителя). Както се пее в една стара съветска военна песен на Булат Окуджава от филма „Белоруската гара“, „И, значит, нам нужна одна — Победа, / Одна на всех — мы за ценой не постоим!“. Или накратко, победа, за чиято цена няма да се пазарим. Така изглежда, че всеки, който говори за войната, непременно е длъжен да приеме едната от двете гледни точки: така става или „путинист“, или „укронацист“. В голяма степен говоренето за тази война стана истерично.

И все пак, западният свят, на който принадлежим, е плуралистичен, защото все още държи на демокрацията. Поради това гледните точки за войната не могат да се сведат до горните. Напротив, освен едно малцинство, което открито подкрепя Руската федерация, по-голямата част от останалите споделят най-малкото три различни помежду си, но позиции, критични към агресивната война на Владимир Путин в Украйна. Ето това, последното, някои критици на войната забравят: ако очакваш войната да приключи възможно най-скоро и „не на всяка цена“, това не означава, че говориш нещо, което „ще се хареса на руския президент“.

В западната теория на международните отношения от края на Втората световна война се разгръщат три основни (има и други) теоретични школи: школата на реализма, либералната школа и школата на радикалната мисъл (неомарксизма). И трите имат своята понятийна специфика и собствена аргументация. В случая с войната в Украйна и трите подхода са видими в западния публичен разговор. Но определено доминира либералната школа и, парадоксално за либералния подход изобщо, има видим натиск тя да се представи за единствено приемливата. Казвам го, защото очакването, а още по-малко изискването, за едно единствено приемливо мнение по такъв сложен въпрос, е в противоречие със самата същност на либералната демокрация. В съвременните общества единомислието е по много малко на брой въпроси, обикновено такива, които не предполагат друго приемливо мнение и които ангажират най-фундаменталните морални принципи.

Тези три теоретични школи разглеждат войната в Украйна най-вече в следните няколко основни измерения:

• Кои са причините?
  • Кой носи отговорност?
    • Как може да завърши?

Първият въпрос е за това, каква последователност от политически решения и стечение на обстоятелствата доведе до пълномащабната война на Руската федерация срещу Украйна. Вторият въпрос е за това, кой би трябвало да носи отговорност за това, като не става дума единствено за отговорността на конкретното решение от 24 февруари 2022 г., а също и за събитията от 2014 г. насам. Третият въпрос е за края на войната, как се очаква тя да приключи, какъв тип мир е приемлив и възможен.

Либералният подход: победа за Украйна и осъждане на Русия

Либералната школа се основава на няколко основни идеи на Просвещението и преди всичко на философията на Кант и Лок. Тези идеи се състоят в убеждението, че демокрациите предпочитат търговията пред войната, за разлика от тираниите. Както и че справедливостта трябва да възтържествува, че има справедливи войни.

В този подход причините за войната са в самия характер на руската автокрация, така и неосъществилата се в Руската федерация либерална демокрация след края на съветския комунизъм. Именно вътрешнополитическите особености на авторитарната власт на Владимир Путин, под натиск отвътре, карат руския елит да предприеме такава война, за да запази властта си. Целта е политическа и морална мобилизация на обществото (преди военната мобилизация), чрез възкресяване на спомените от Втората световна война като свещена война срещу нацистките нашественици. Поради това ясното разграничение на агресора (Русия) и жертвата (Украйна) не може да буди съмнение. Цивилизованият свят трябва да застане твърдо на страната на жертвата, защото за нея войната е справедлива, а агресорът трябва да бъде спрян и наказан.

Либералната школа категорично посочва отговорността за войната – тя е на политическото ръководство на Руската федерация и персонално на президента Владимир Путин. Нито Украйна, нито „колективният Запад“ носят отговорност за това развитие на нещата. Отговорността е на крайно-националистическата част от руския елит и руското общество, която легитимира войната с претенции за възстановяването или на Руската империя от времената на Петър І и Екатерина Велика (ХVІІІ век), или на Съветския съюз (ХХ век). Тук своята роля играят идеологеми като евразийството и „руския свят“, оправдание за отдалечаването на модерна Русия от Европа (нещо обратно на политиката на Петър І) и противопоставянето й на Запада като цяло (дори в противоречие с „мирното съвместно съществуване“ от времето на съветския комунизъм).

Либералното разбиране за края на войната е победа на Украйна, която се описва като прогонване на руската армия от окупираните територии, включително от Крим, международен наказателен съд, който да подведе под отговорност управляващите в Русия като виновни за агресията, налагане на Руската федерация на репарации за нанесените щети на Украйна. Този край засега не се описва като приключване на войната с пълна военна капитулация и победен парад на Червения площад в Москва, защото Русия е ядрена държава и затова последното изглежда непостижимо. Но в либералното разбиране за войната често се правят аналогии с войната срещу Хитлер и немислимостта, тогава, от частичен мир, който да признае завоеванията му.

Тази представа за войната, нейния характер и цели, се споделя официално от значителна част от елитите на Запада, макар да има и нюанси, които обаче не са без значение. Но по-същественото е, че либералният подход към войната днес се идентифицира почти изцяло с гледната точка на Володимир Зеленски, поради което всеки друг подход се квалифицира като про-Путински.

Подходът на реализма: компромис между Украйна и Русия

Школата на политическия реализъм се опира на Макиавели и отчита, че политиката и моралът са две различни реалности. Това не означава, че политиката изключва моралните съображения. Но политиката не бива да бъде морализаторска, защото тя отстоява обществени интереси. Поради това в политиката основното умение е постигането на компромиси на тези интереси (моралните компромиси по принцип са недопустими). При това интересите на другите са легитимни, просто могат да не съвпадат с нашите. Всеки участник в международните отношения има легитимното право да отстоява своите интереси, няма национален интерес, който по някакъв начин да стои над другите или да има по-висока ценност, освен за онзи, комуто принадлежи.

Реализмът разглежда войната в Украйна като сблъсък на заявени трайни интереси, при това далече преди собствено началото на войната. За Украйна това са легитимните интереси на защитаващия се от агресия, на държава, която иска да възстанови суверенните си права върху цялата си територия, така, както тя е международно призната през 1991 г. За Русия това са легитимните интереси на суперсила, която се чувства застрашена от разширяването на НАТО на изток, от приобщаването на Украйна и Беларус към един враждебен Запад. Реалистите критикуват у либералите тяхното неразбиране на тези легитимни руски страхове.

Колкото до отговорността за войната, реалистите не смесват ролите на агресора и жертвата, но настояват върху отговорността на Запада като насърчител на действията на Русия. В какъв смисъл насърчител? Най-вече с усилването на руските страхове от разширяването на НАТО, от предполагаемата цел да се подтикне разпадането на Руската федерация, от превръщането на Украйна във враждебна страна с антируска политика. Реалистите обръщат внимание и върху отговорността на самата Украйна, която подхранва руските страхове и заявява в много случаи враждебни на Русия позиции, било с настояването за членство в НАТО, било с неразумното и временно ограничаване на използването на руския език през 2014 г., било с интегрирането на частни армии като полка „Азов“ (финансиран от олигарси и създаден от крайно-десни националисти) в Националната жандармерия.

Реалистите смятат, че войната не може да завърши на бойното поле, защото Русия е ядрена сила. Рискът от ядрена ескалация не бива да се омаловажава, поради което войната не може да завърши с военна капитулация на руската армия. Дори ако поредица от поражения доведе до промяна на ръководството на Руската федерация или, по-опасно, до разпадането й, рискът от изгубване на контрола върху ядрения арсенал е голям. Какво ли ще стане, ако Рамзан Кадиров или частната армия „Вагнер“ при такъв случай се доберат до ядрени ракети? Следователно ще е нужен компромис, дори териториален, от страна на Украйна, а също и компромис от страна на Русия (евентуално да приеме членството на Украйна в НАТО). Такъв мир вероятно няма да съответства на моралните принципи, но ще предпази света от Армагедон (т.е. ще съответства на политическите принципи). Реалистите критикуват либералния подход заради опасността от принципа „Fiat justitia, pereat mundus“ („Да възтържествува справедливостта дори и ако светът загине“).

Радикалният подход: Западът носи отговорност за войната

Тази гледна точка се отнася критично към политиката на западните правителства по принцип и в частност по отношение на войната в Украйна. Радикалната позиция е принципно критична към империализма на Запада, характеристика на по-голямата част от историята на западната цивилизация. Западът е отговорен за колониализма, за империалистическите завоевателни войни, за двете световни войни. Западният свят при нужда е способен да налага на останалите своите норми и ценности, включително със силата на оръжието. Западът като цяло е център на глобалния капитализъм, а международните конфликти са резултат от самата природа на капитализма – бясна конкуренция на пазара и безмилостна експлоатация на по-слабия.

В такава обща визия за света радикалната гледна точка се концентрира върху отговорността на Запада за войната в Украйна. Радикалната гледна точка твърди, че политиката на Запада е предизвикала Русия към тази война, че става въпрос за реакция на поредица от политически действия, които са разбирани от руския политически елит като проява на присъщото за западния свят агресивно поведение. Накратко, Русия реагира на ситуацията с присъщите на Запада методи, когато приеме, че са засегнати нейни фундаментални интереси. Както САЩ предприемат мащабна военна операция срещу Ирак през 2003 г. (при това далече от американските граници и с неоправдания мотив за наличието на химически оръжия в тази арабска страна), така Русия, по същия начин и със същата безпардонност започва война срещу Украйна.

Така отговорността за войната всъщност е споделена, вина носи Русия (агресор), но също и САЩ и НАТО (подтикнали агресията). Упрекът към Запада е, че не направил необходимото за предотврати войната, която по същество е започнала още през 2014 г. с революцията на Майдана и правителствената смяна в Украйна. Радикалната гледна точка упреква НАТО, че въпреки предупрежденията от страна на Русия продължава да настоява и през 2008 и през 2014 г. на приемането на Украйна в Атлантическия алианс, знаейки добре, че руснаците приемат това за „червена линия“. Изобщо радикалната гледна точка е била винаги критична към НАТО, защото тя не е толкова отбранителна организация, колкото инструмент на американския империализъм и подчинението на Европа на Америка.

Как да завърши войната според радикалната гледна точка? Подобно на реалистите, радикалната позиция смята, че изходът е в преговори, но не толкова между Украйна и Русия. Преговорите трябва да са с участието на САЩ, а и Китай – две сили, които изглеждат единствено способни да повлияят върху войната. Защото според това разбиране войната е фактически вече между Русия и НАТО, а в нея Украйна играе ролята на прокси. Мирното уреждане, обаче, трябва да включи гарантиран неутрален статут на Украйна, какъвто е този на Австрия, включително гарантиране на границите. Но основната критика е към последиците от нарастващото въоръжаване със западна помощ на Украйна – всичко това има като ефект най-вече за обогатяването на производителите на оръжие, а не е толкова инструмент за спирането на войната. Именно такива интереси, посочва радикалната позиция, подтикват американското правителство да води „война до последния украинец“.

И какво от това?

Тези поне три подхода на разбирането и обяснението на войната са видими във всяко едно публично говорене за нея. Между тях има различия, несъмнено, но и нещо общо – те всички са на една и съща позиция за характера на войната като за брутална агресия срещу Украйна. Но тогава въпросът не е, каква е приемливата за нашата ценностна система морална позиция, защото е ясно, че трябва да се помогне на жертвата на агресията. Въпросът е, на първо място, дали нашето говорене за тази война спомага за нейния край или, обратно, насърчава продължаването й до един трудно предвидим край. На второ място въпросът е, дали не опростяваме прекалено много ситуацията, влизайки в една лесна за обяснение, но трудна за подпомагане на практическото действие манихейска позиция, свеждаща нещата до проста дихотомия. На трето място въпросът е, дали не влизаме в позицията на „приятелския огън“, квалифицирайки като „путинофилски“ критични към руската агресия позиции, но отказващи да се впишат в едно предполагаемо единодушие по въпроса за изхода от войната.

С други думи добре е да имаме предвид, че всяка една от тези гледни точки представя валидни аргументи. Не би било допустимо да приемем, че силата ще надделее над правото и че на Русия трябва да бъдат признати териториалните завоевания, само защото е ядрена сила. Не би било разумно да отречем и риска от такава ескалация на войната, която да доведе до ядрен сблъсък между Русия и НАТО. Не би било редно да си затваряме очите пред очевидните вътрешни проблеми на Украйна с олигарсите, корупцията, крайните националисти и дори неонацисти, впрочем и вътрешни проблеми на самата Русия. Не бива да забравяме, че териториите принадлежат първо на тези, които живеят на тях, а не на някое правителство, поради което и вероятно е по-добре да питаме жителите на тези територии първо. Не можем да си представим, че тази война ще се превърне в един вечен конфликт, като този в Близкия изток (над 50 години?). Не можем също така да приемем и толкова високата цена на войната като човешките жертви и гигантските разрушения в Украйна, което да направи възстановяването изключително трудно. Следователно имаме както моралната отговорност, така и рационалните основания да мислим за мира, но като за действителна възможност, а не като за утопия.

Всеки за себе си, всички за ГЕРБ: избори 2023

На 2 април 2023 г. отново сме призовани на избори. Внушава се, че голямото очакване на публиката е парламент, който е способен да избере правителство. Социологическите сондажи досега са песимистични. Макар отговорността за състава на новия парламент да е на гражданите, партиите, които се състезават за доверието им всъщност не правят нищо, очакването за редовно правителство да се случи. Защото всички (или почти) показват, че се интересуват единствено от себе си.

БСП: ритуално самоубийство

Социалистите проведоха своя юбилеен 50-ти конгрес и основното му решение беше да изключи от партията поредната доза (макар този път значителна) активни съпартийци, искащи оставката на лидерката на партията. Да тръгваш към поредни избори с такава заявка не е нищо друго освен ритуално самоубийство. При това в ситуация на поредица от електорални катастрофи: от 955 490 избиратели на изборите от 2017 г. на 232 958 избиратели през 2022 г. (или само 1/5 потвърдили вота си). Кой ли е прагът на търпимостта и дали се очакват избори, на които да е подаден само 1 глас – този на председателката на партията, за да се стигне до оставка?

Какво прави БСП за да убеди гражданите да гласуват за листите й? Първо, с изключването на 14 социалисти от конгреса (дали напълно съответства на устава?) посланието е, че различията с позицията на ръководството в партията не се толерират. Как ли ще гласуват привържениците на социалистите, обикновените граждани, раздвоени от едно такова решение? Как ли ще действат изключените в хода на кампанията? И кои ще са следващите изключени?

Вторият отговор на БСП е предложение за референдум по въпроса за „джендър идеологията в училище“. Непонятна глупост, съжалявам за този израз. Първо, защото няма такава идеология в училище. Второ, защото набедената за това „Истанбулска конвенция“ няма как да застане в центъра на очакваните проблеми от избирателите на една социалистическа партия. Трето, защото си представям смеха, който ще предизвика формулирането на въпроса (а защо ли една социалистическа партия не е загрижена повече за ултранационалистическите идеи, които се разпространяват в училище, партия, обявила в устава си, че се основана на интернационализма?).

Третият отговор е подкрепа за предложения от „Възраждане“ референдум срещу въвеждането на еврото в България. Виктор Орбан ще ръкопляска, но пък неговата партия не е социалистическа. Но дали тази подкрепа е също и против членството в ЕС? Обясняват, че става дума само за отлагане, но това по същество не решава нищо. Защото заедно с отлагането трябва да се предложи пакет от реформи, които да направят присъединяването към еврозоната по-успешно. Референдумът на „Възраждане“, обаче, няма никакво такова намерение, а е под надслова „За българския лев“.

БСП си избра чудесна компания, веднъж за еврото („Възраждане“), веднъж за Истанбулската конвенция („Възраждане“, ГЕРБ, но също крайните консерватори като КОД и подобни), веднъж за „хартиената бюлетина“ (ГЕРБ и ДПС). „Кажи ми, кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв си ти“. Така е чудно, как БСП си представя изборите: мобилизиране на някакво хипотетично „твърдо ядро“ (вече не повече от 150 000 предполагаемо „социалисти-консерватори“, каквото и да значи това), някаква вече разколебана периферия (още най-много 100 000), а дали изобщо нещо отвъд последните 233000 избиратели от 2022). С какво по-точно такива граждани биха били привлечени, освен ако надпреварата на БСП не е на терена на „Възраждане“? Но там избирателите ще предпочетат националистическия оригинал пред социалистическия ерзац. Рухването на БСП, обаче, със сигурност облагодетелства ГЕРБ, но не ГЕРБ носи вината за това.

ГЕРБ: „ни лук ял, ни лук мирисал“

ГЕРБ излязоха от ступора, в който бяха попаднали особено след изборите от ноември 2021. Грешките на опонентите им позволиха през 2022 да излязат отново на първо място и с необясним ентусиазъм да предложат цялостен кабинет. Необясним, защото беше ясно, че останалите, от които евентуално искаха подкрепа, продължават да ги изолират.

Макар и в по-незабележима форма, ГЕРБ също като БСП е в ситуация на „свободно падане“. Е, ще кажат, през 2022 имат 38 000 гласа в повече. Но забравят (удобно) че през 2017, година след като не спечелиха президентските избори, имаха над 1 147 000 гласа. Къде отидоха някакви си почти 513 000 предишни избиратели на партията? И защо я напуснаха след толкова успешното управление на три поредни правителства? Такива въпроси в ГЕРБ изглежда не се поставят, а поради това не се и обсъждат.

Всъщност нещата се представят иначе: поредица от негативни кампании на онези, които в ГЕРБ наричат „аматьори“; поредица от измислени обвинения като тези за „чекмеджето“ или за „къщата в Барселона“ (за другите няма да стигне мястото да бъдат изброени). Малко се стреснаха от последните обвинения по „закона Магнитски“, понеже идват от САЩ, а ГЕРБ държат да бъдат приемани за последователна евроатлантическа партия. Но много чевръсто (така казваше пра-баба ми) се отказаха от своя бивш и дългогодишен министър на финансите (2014-2020), преди това заместник-министър. Не бил вече нито депутат, нито министър, но „продължават да му вярват“. Иди че разбери.

ГЕРБ отново се надяват да излязат първи (което изглежда вероятно, защото политическата хегемония на партията, установена през десетилетието на власт, не е сериозно оспорена). Дори се надяват отново да поемат управлението, без обаче никакво усилие да обяснят безобразията от предишните си управления, освен ако не се отнасят да отделни личности, с които вече са се разделили. Защото най-важното е да се запази / спаси лидерът, той е неприкосновен, „без него няма партия“. Също както в БСП, но това последното не биха го признали. А в Израел току-що спечелилият изборите премиер изпълни улиците с протестиращи срещу политиката му граждани. Току-виж и в България се случи това.

ДПС: сигурни, че ще участват в управлението

Комфортът на ДПС се състои в твърдата им увереност, че гласовете на българските турци и мюсюлмани са им „в кърпа вързани“. От 2017 г. насам движението успява да мобилизира средно 330 000 гласа на парламентарните избори. Това му дава гарантирана парламентарна група, но е много далече от над 600 000 гласа през 2009 или почти 500 000 през 2014 г. Къде отидоха онези 250-300 хиляди бивши избиратели на движението? Какво стана със 100 000 избиратели на коалицията ДОСТ на бившия председател на ДПС от 2017 г.? Движението успя ли да си ги върне? Не, и това не е без значение.

Монополът на ДПС в средите на българските турци и мюсюлмани вече се пропуква значително. И причините за това не се коментират публично от ръководството на движението. Защото то изглежда много по-загрижено да брани както почетния си председател, така и един от основните си покровители (последният посочен като обект на „закона Магнитски“ при предишната „сесия“). И да допълня: този закон визира лица, които правителството на САЩ смята за корумпирани. Е, това правителство не е безгрешно, разбира се, но и набелязаните лица също не са безгрешни.

По-важното е, че ДПС отива към изборите с намерението да участва в управлението (някой зевзек ще попита: „Ама те кога са били извън управлението?). Добре, особено ако е основано на публичност. Но как и с кого? Ето това ДПС някак си отклонява като необходим отговор. Защото също като ГЕРБ е изолирано от партиите, с които движението би искало да се коалира. А не му е удобно да назове партиите, с които би било нередно да се коалира (ГЕРБ или БСП). Остава „Възраждане“? Ама наистина ли?

Така трите „системни партии“, партиите от „хартиената коалиция“ (независимо дали такава ще се осъществи и като съвместно управление), не са в превъзходна електорална кондиция. БСП е в ситуация на свободно падане. ГЕРБ също, макар и не толкова интензивно (засега). ДПС е в стагнация. Нито една от тях не би била в състояние да въодушеви нови избиратели, такива, които досега не са гласували за тях. Но е под въпрос и доколко ще мотивират да гласуват вече гласувалите за тях.

Графиката показва получените гласове от партиите на парламентарните избори след 2017 г.

„Добрите сили“ ДБ и ПП: в кръгова отбрана

„Демократична България“ е коалиция от три партии: ДСБ, „Да, България“ и Зелено движение. Партиите са различни като генеалогия и идеи, но имат достатъчно общи разбирания за демокрацията и геополитиката, за да продължават да стоят в коалиция. Различията на онези, които се назовават като „десните“ са добре описани от Веселин Стойнев (DW 20.07.2021) и затова ще го цитирам изцяло:

„Предизвикателствата пред дясната идентичност на обединението „Демократична България“ са предимно вътрешни – кой е по-наляво. Очевидно най-вляво е Зеленото движение, следвано от либералната „Да, България“, а най-вдясно е консервативната ДСБ… Ценностните противопоставяния събуждат глухия засега тътен: радетелите на традиционното семейство се дразнят от прекомерната защита на „джендъра“, поради което обединението се опитва да избягва тези теми, с което пък си навлича гнева на правозащитниците в своите редици.“

Тези вътрешни различия не попречиха, дори спомогнаха, за предизборната коалиция с „Продължаваме промяната“ (ПП). Аргументът: двете формации работят на един и същ електорален терен, избирателите им са от едни и същи среди. Това се изтъква като самоочевидно, но зад него има и едно притеснение – с появата си на политическия терен на изборите през ноември 2021 ПП изглежда е привлякла част от гласовете на ДБ (тогава ДБ получи наполовина по-малко гласове, отколкото през юли същата година).

Само че ПП мобилизираха през ноември 2021 още поне 330 000 избиратели в повече от евентуално „отнетите“ от ДБ. И тези избиратели не са „обичайните“ за ДБ. Това е почти толкова, колкото гласуваха за тази коалиция по време на пика от юли 2021. Следователно не става дума за „един и същи електорален терен“, а за нещо друго и в ДБ трябва да осъзнаят това. На протестите през 2020 г. млада жена носеше плакат, на който най-долу пишеше „Долу капитализма“. Изглежда е била от онези млади хора, които се бяха върнали в България от чужбина, където са били студенти. Вероятно е гласувала за ПП. Във „Фейсбук“ много последователи на ДБ коментираха с постинги, в които етикетът „комунистка“ беше водещ. Ето за такава разлика с ПП в ДБ не мислят, особено като настояват, че новата коалиция на двете партии представляват „добрата десница“.

ДБ излязоха и с друга инициатива – импийчмънт на президента Радев, обвинен в проруски позиции. Но на балотажа през ноември 2021 те го подкрепиха срещу кандидата на ГЕРБ, макар и „със свито сърце“. Всъщност до голяма степен електоралният „пик“ на ДБ през юли 2021 (345000 гласа) беше следствие от това, че протестите тогава събраха една широка палитра от ляво-център-дясно. А ДБ бяха съществена част от протестите. С новата инициатива за импийчмънт на президента ДБ се утвърждават като водещи в „евроатлантическата“ класация, опитвайки се да отместят ГЕРБ, които също претендират за място там. Но това води, напълно естествено, към свиване на „анти-ГЕРБ средата“, която изглеждаше победител на изборите от ноември 2021.

Но в инициативата проличава и убеждението, че войната в Украйна, логично изискваща ясно заемане на позиция спрямо агресора и жертвата, ще бъде сред основните фактори на електоралната мобилизация. Възможно е, но обичайно външнополитически теми са много рядко в центъра на мотивациите за гласуване на парламентарни избори. И не само в България. Иначе Чърчил щеше да спечели изборите във Великобритания през 1945 г., но британците не гласуваха тогава за победителя във войната.

ДБ са убедени, че новата коалиция ще бъде печеливша, че ще излезе първа по брой на гласовете. Въпросът е, дали няма да попадне като ГЕРБ в изолация от другите парламентарни партии и да не е в състояние да излъчи правителствено мнозинство. И с кого, евентуално, ще го направи? БСП (в сегашното си състояние), „Възраждане“, ДПС или ГЕРБ? Иди че избирай.

Основното предизвикателство пред ПП е дали вече са действителна политическа партия, разполагаща с действащи организации във всички общини? Както и какъв е в частност идеологическият им профил? Отляво (БСП) систематично ги определят като „десни“, отдясно (ДБ) систематично ги определят като „десни“, но електоралният им профил, а и политиките на коалиционното правителство водено от тях не бяха толкова „явно десни“. Е, несъмнено евроатлантическа партия, но много по-чувствителна към социалните неравенства. В самото начало на 48 НС ПП внесоха законопроект за нов механизъм на осъвременяване на пенсиите, който е по-справедлив социално. А БСП внесоха също в самото начало законопроект за „връщането на хартиените бюлетини“. Въпрос: коя от двете е лявоцентристката партия?

Новата коалиция „Добрите сили“ (ПП и ДБ) обаче зае „кръгова отбрана“ – очевидно останалите не са от добрите. Но с кого възнамеряват да направят мнозинство, ако не спечелят достатъчно гласове (което е по-вероятно)? А дали не е подходящо да сменят името на новата коалиция – „Добрите сили“, съкратено ДС (стига бе!). Но неуспехите на ДБ и ПП съвместно със сигурност облагодетелстват ГЕРБ и това е по-важното.

Графиката показва гласовете, получени от ДБ и ПП на парламентарните избори 2017-2022.

„Възраждане“: „сам съм, други няма“

„Възраждане“ нямат намерение за коалиция, искат да спечелят абсолютно мнозинство. Възприели са думите, приписвани на Левски, но целта им не е за предпазят приятелите и съмишлениците си, а да покажат, че са уникални. В електорален план възходът на „Възраждане“ съпътства залеза на другите националистически партии като „Атака“, НФСБ, ВМРО или „Воля“. Но едва ли самостоятелно ще е в състояние да достигне малко над 500 000 гласа, получени от „Обединените патриоти“ и „Воля“ през 2017 г. Онова изглежда изключение, след относителния успех на президентския кандидат на ВМРО през 2016 г. (трети на първия тур с над 500 000 гласа). Защото общата тенденция при националистите също е надолу, въпреки последното удвояване на гласовете за „Възраждане“ през 2022 спрямо ноември 2021.

На парламентарни избори съвкупният вот за крайните националисти само веднъж е надхвърлял 300 000 – на изборите през 2009 г., спечелени тогава от ГЕРБ. Чудно, но има някаква странна връзка между електоралните пикове на ГЕРБ и на националистите, но това си заслужава да се разгледа отделно.

Какво ни очаква?

Засега сондажите на общественото мнение показват общо взето картина, подобна на изборите без изход от ноември 2022. Парадоксално, всеки работи за себе си, но всички заедно работят за завръщането на ГЕРБ в управлението. Но все пак нещата могат да се променят и тези промени ще зависят от няколко възможни събития:

• Дали новата коалиция на ДБ и ПП ще излезе начело, т.е. преди ГЕРБ и евентуално с колко? На последните избори двете партии заедно имаха преднина от 58 000 гласа.
• Дали ГЕРБ ще мобилизира максимално поддръжниците си или ще продължи общата тенденция на спад? Ще повлияе ли на част от избирателите му новият кръг на лица със санкции по „закона Магнитски“?
• Дали БСП ще успее да привлече всичките си избиратели от последните избори или част (каква?) ще откажат да гласуват или ще се присъединят към новата коалиция „Левицата“, обединила партии на бивши видни фигури на БСП и новоизключени от нея?
• Дали „Възраждане“ ще достигне нов „пик“ или ще остане под 300 000 гласа.
• Дали на изборите в крайна сметка ще гласуват над 2 млн. граждани или по-малко? Последното съвсем не е невероятно, ако гледаме общата тенденция след 2017 г. (а и преди това).