Експертно правителство или прикриване на безобразието?

Когато един световно известен неврохирург приеме поканата да ГЕРБ да бъде номиниран за министър-председател, това наистина изисква размишление. Понеже не предполагам по никакъв начин проф. Николай Габровски да е приел тази „покана“ по причина на някакви зависимости, допускам, че се е подвел по приказките за „национално отговорна позиция“. Само допреди няколко часа от ГЕРБ ни информираха, че най-логично би било кандидат за премиер да е партийният лидер, но допускаха и „компромисна фигура“. Е, намериха такава фигура, но и никой не постави под въпрос заявлението, че в българската политика все пак си имаме „нашия Меси“.

Можем ли без напрежение да си представим, че ГЕРБ предлага правителство, било то и експертно, и това е най-приемливото, което би трябвало да съответства на изборните резултати от 2 октомври 2022? Защото „така е казал народът“. Но не допускаме ли, че „народът“ може да греши колективно, както всеки от нас може да греши индивидуално? Това с „народа“ е едно удобно извинение или по-скоро една интелектуална капитулация, отказ да наричаш нещата такива, каквито са. Но това е голяма тема.

Какво би било завръщането на ГЕРБ във властта?

Ако живеехме в една скучна демокрация, където партиите се въртят в управлението, така че веднъж едни са на власт, а после в опозиция и обратно, завръщането на ГЕРБ във властта не би било проблем. Но ако не сме забравили, че в продължение на месеци през 2020-2021 г. протестиращи граждани от всички политически разцветки (дясно-център-ляво) искаха оставката на тогавашния премиер от ГЕРБ, както и на главния прокурор. А заедно с това и предсрочни избори. Това не стана, ГЕРБ направиха всичко възможно да забавят развръзката, включително с театралното изпълнение с една нова конституция, чиято новост беше единствено преместването на главата за правата и свободите от първа на последна позиция в текста. Но това, ще кажат, е история.

В последващата история от има-няма 2 години нищо в ГЕРБ не се промени. Лидерът е същият, уставът е същият (едно национално събрание действащо с ръкопляскания и една изпълнителна комисия от 11 души винаги подкрепяща лидера), никаква заявка за някаква промяна. А каква промяна се очакваше? Например, публичен отказ от такива практики като отнемане на бизнеси (някакви там „Осем джуджета“), използване на прокуратурата като политическа бухалка или като чадър (нищо по темата за някакви там 60 млн. подкуп от един преследван от закона бизнесмен), мълчание за откровени безобразия (едно чекмедже, една къща в Барселона), държавно субсидиране на „свои“ фирми чрез инхаус поръчки и други „законни“ методи за отклоняване на публични средства. Списъкът може да и много по-дълъг, напомням само забравените.

Нищо не се промени, а ГЕРБ запазиха своята политическа хегемония. Макар и извън правителството, вече нищо не ги заплашва: нито „комисията Манолова“, нито обещаното от ИТН „изчегъртване“, нито дори повторение на необмисления арест на Бойко Борисов, нито някакво сериозно разследване под надзора на прокуратурата. Техните противници се скараха помежду си: ИТН свали правителството на Кирил Петков, БСП се отвърна от досегашните си партньори в трудната четворна анти-ГЕРБ коалиция, президентът Румен Радев се отказа отново да вдигне юмрук срещу безобразията на ГЕРБ. А и ГЕРБ получиха най-много гласове на едни избори с рекордно ниско участие, с което се обявиха за победители и убедено предложиха нов премиер.

Тогава какво можем да очакваме от едно завръщане на ГЕРБ във властта? Ами вероятно пак от същото, но с повече ентусиазъм, защото опитът да бъде прекратено това не успя. Е, вероятно с повече внимание да не излиза наяве, но дори и това може да бъде пренебрегнато в новите условия. А те упоително обясняват, че едно правителство, управлявало около 6 месеца, е надминало по безобразия едно управление от близо 12 години. Трудно е за вярване, но има хора, които упорито го повтарят.

А какво е то експертно правителство?

Мнозина вярват, че проблемът на българската политика е в липсата на експертиза, в това, че правителствата не привличат достатъчно експерти. Може би сме позабравили, че бившият премиер Бойко Борисов намираше министрите си на кръстопътища, някак случайно попаднали му кандидати. Всъщност това видяхме и при опитите на ИТН да ни предложат кабинети: то не бяха световни шампионки по шахмат, позабравени бивши министри или уличени в плагиатство кандидати за вицепремиерски пост. Внимателното наблюдение показва, че действащите правителства имат достатъчно експерти, т.е. хора, които разбират много, за какво става дума. Но ако действат по начин, който ни предизвиква да изпълним улиците с искания за оставки, това не е заради липса на експертиза, а заради това, че решенията са в интерес на някакво малко частно малцинство и против общия интерес. Това, обаче, е политическо решение, а не въпрос на експертиза.

Когато се предлага „експертен“, а не политически кабинет, намерението изглежда друго. В случая ГЕРБ отново търси начин да се прикрие зад авторитета на известна публична личност (както на президентските избори през 2021). Но също и за да излезе от политическата си изолация, резултат от нежеланието на партията да се освободи от наследството на безобразията от собственото си управление. С други думи въпросът не е да се потърси някакъв компромис с другите партии (най-вече ПП и ДБ), защото такъв компромис можеше да направи в рамките на предишния парламент. Това е пореден театър, в който един несвикнал с политическите нрави професионалист ще бъде привидно оставен сам да търси диалог с другите партии, но също и да предложи министри. Как ще стане това?

Изобщо какъв е опитът на този високоранжиран професионалист в политическите преговори или в управлението на публични ресурси и персонал? Стига ли натрупаният в „Пирогов“ управленски опит? Не знам, но си представям истинските затруднения пред такъв професионалист, когато трябва да предлага министри – по-вероятното е, да му бъдат подсказани от ГЕРБ. Както и занапред, ако дори се стигне до правителство с незнайно кои гласове, подсказките от ГЕРБ ще бъдат определящи, а там властовият център е известен.

Но какво в частност е „експертно правителство“? Ако не се има предвид правителство, съставено от „неярки“ партийни фигури, това би било накратко едно политически безцветно правителство, което ще претендира да управлява държавата така, както се управлява корпорация: експертно, технократски, неполитически. Възможно ли е това? Бих дал само два примера за това, как е невъзможно да се представи неполитическо експертно решение. Първият пример е с плоския данък – да остане или да се промени в прогресивно данъчно облагане, какво е в повечето европейски демокрации? Кое би било „експертното“ и неполитическо решение в случая? Или да се узакони или не еднополовият брак? Кое би било тук „експертното“ и неполитическо решение? Всъщност така може да се продължи по всеки въпрос: „хартия“ или „машини“ на изборите; даряване и продаване на оръжие за Украйна, инвестиция повече в железниците или в магистралите; автомагистрала „Струма“ да минава ли през Кресненското дефиле или не? Швейцарското правило ли за осъвременяване на пенсиите или предложението на ПП за нова формула, която да не ощетява старите пенсии? Очаквам „експертни“ и неполитически предложения по тези теми.

Представяме си, погрешно, че експертните решения са в интерес на всички. Това е невъзможно, всяко решение засяга едни интереси и облагодетелства други. Умението е в баланса на интересите, за да не се предизвикват социални конфликти. Но няма неполитически решения в политиката. Експертиза винаги е нужна, трябва да се познава материята (например в ядрената енергетика), но решението за доставка на обогатен уран за АЕЦ винаги ще има политическо измерение. Заради геополитиката, например.

Така че, ГЕРБ отново избраха да се прикрият зад авторитета на уважаван експерт. Дано това не ни затвори очите за действителността, а тя е, че ГЕРБ не са се променили. Дотогава (ако изобщо) няма смисъл да си представяме правителство, предложено и подкрепяно от тях. Иначе всичко ще бъде зад една благовидна маска.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Хартия или машина: защо забравихме?

Че хартията е надвила машина го знаем отдавна – четем египетски папируси на над 3000 години, а имаме очевидното затруднение да прочетем текст на кирилица от 1988 г., запазен на 5-инчова дискета. Но това е друга история.

Днес, в спешен порядък Народното събрание избрано само преди месец, се захвана да промени Изборния кодекс (очевидно най-спешната задача?) като върне възможността избирателят сам да реши, дали да гласува с машина или с хартиена бюлетина. Представените за това аргументи отдавна циркулират в публичното пространство, но могат да се сведат най-вече до три: а) има „страх от машините“ (използването им не се приема като улеснение от всички); б) гласуването „само с машини“ нарушава конституционни права и свободи (равенството на гражданите, правото им да изберат сами метода на гласуване) и в) машините още не са съвсем сигурни срещу възможно злонамерено манипулиране.

„Страх от машините“?

Основанията на трите партии, които подкрепят това решение (ГЕРБ, ДПС и БСП) са най-вече, че „много хора“ не могат да се справят с машините и затова не гласуват. В предложения законопроект от БСП основна причина за връщането на стария модел на гласуване е, че „решението да се въведе изцяло машинно гласуване е довело до безпрецедентен спад на избирателната активност поради страх, неумение или неудобство да се работи с машини“.

„Страхът от машините“ има дълга история, той съпътства и наивния възторг от тяхното въвеждане. Новите технологии навлизат в живота ни най-вече по търговски причини, целта е винаги постигането на „повече продажби“, което винаги се легитимира или с предоставянето на „повече улеснения“, или с предоставянето на „повече сигурност“. Но това е друга тема.

Истината е, че нищо не знаем за това, какъв е делът на избирателите, които не за гласували заради това, че ще трябва да използват машина. Има думи срещу думи, но няма сериозно изследване на въпроса. Последното може да е резултат от моето невежество, но същото казва и бившата председателка на ЦИК Ивилина Алексиева-Робинсън в интервю за в. „Труд“ от 13 юни 2022 г.: „За целия процес на използване на машини за гласуване в страната не е известно провеждането на дори едно социологическо проучване, което дълбочинно да идентифицира обществените нагласи по повод машинното гласуване и евентуалните страхове на избирателите.“

Същата констатация прави и Атлантическият съвет в САЩ в един аналитичен доклад „Electronic Voting around the World“ от 2013 г.: „Има ужасно малко публикувани данни относно мненията на избирателите за системите за гласуване, които използват.“

Вярно ли е, че масовото въвеждане на гласуване с машини (тук систематично това се отнася до Direct-Recording Electronic), наистина води да намаляване на избирателната активност. Графиката показва общата тенденция на намаляване на брой на гласувалите пред годините след 1990 г. Въпросът е, доколко промяната в трите последни избори от 2021 г. е наистина в резултат от въвеждането на машините? Те бяха частично въведени през 2014 г., а изцяло (това е неточно, всъщност задължително само в големите секции) за изборите от юли 2021 г.

През април 2021 г. гласувалите са с 179175 по-малко от предишните избори през 2017 г. Това няма нищо общо с машините. През юли 2021 г. гласувалите са с 558528 по-малко от тези през април. А през ноември – със 106495 по-малко от тези през юли. Можем ли да докажем, че това намаляване на избирателната активност е резултат от въвеждането на машинното гласуване? Не, може да е само съвпадение или да засяга много малка част от избирателите. Освен това се вижда и обща тенденция поне от 2009 г. на намаляване на избирателната активност, което говори за структурни, а не толкова за моментни причини.

Скорошно проучване на „Галъп“ от началото на октомври 2022 г. за провелите се избори посочва: „Въпросът за срещани проблеми с машинното гласуване се задава за втори път след юли и данните показват, че почти единодушно се споделя, че не е имало проблем в собственото гласуване или в гласуването на други хора в секцията, респ. 95% през юли и 94% сега.“ Вярно е, че това е резултат от екзит пол, т.е. сред вече гласували, но дава известна информация.

Нарушаване на права?

Застъпниците на връщането към стария начин на гласуване също така смятат, че възможността да се избере начинът на гласуване е гарантирана от конституцията свобода. Следователно предишното изменение на Изборния кодекс, въвел задължително гласуване с машини в големите секции и гласуване с хартиени бюлетини само в най-малките секции или при извънредни обстоятелства, е нарушение на конституционно гарантираните свободи.

По този въпрос е бил сезиран Конституционният съд с искане да се обявят за противоконституционни промените в Изборния кодекс относно „гласуването с бюлетина за машинно гласуване и изключенията от него“. От поисканите експертни мнения най-същественият аргумент срещу машинното гласуване е, че „разпоредбите, регламентиращи машинното гласуване, противоречат на чл. 10 от Конституцията и на принципите на прозрачност и достъпност на изборния процес“.

В своето решение №9 от 2 юли 2021 г. КС изтъква:

  • „Бюлетината за машинно гласуване е проектирана по същия начин както хартиената бюлетина, като ЦИК утвърждава с решение образеца на бюлетината (чл. 212, ал. 3 ИК). По своята същност бюлетината за машинно гласуване не е нищо друго освен пренасяне и визуализиране на текста от хартиената бюлетина върху електронен носител.“
  • „Начинът на гласуване – чрез отбелязване на вота върху хартиена бюлетина, върху бюлетина за машинно гласуване или по друг начин, по който се упражнява правото на глас – е въпрос на законодателна целесъобразност…“
  • „Използването на бюлетини за машинно гласуване самò по себе си не засяга по какъвто и да е начин принципа на прякото избирателно право…“
  • „Вносителите поддържат, че машинното гласуване не е съвместимо с принципа на публичност и прозрачност и изискването за контрол над изборния процес, както и че не са предвидени достатъчно гаранции срещу софтуерни грешки или манипулации. Съдът намира тези твърдения за неоснователни.“

Има и множество други аргументи, но избрах само тези като най-очевидни. Машинното гласуване не дискриминира гражданите, не отнема техни гарантирани права, не е друго, освен „въпрос на законодателна целесъобразност“.

Недоверие към машините?

Има разбира се и по-скоро „технически“ аргументи срещу преобладаващо машинното гласуване (както е сега), свързани с прозрачността на контрола върху машините, софтуеъра и евентуалните рискове от злонамерените им манипулации.

Част от въпросите са обсъждани в гореспоменатото решение на КС, но тук ще стане дума за политическите, а не за юридическите аргументи. В цитираното интервю Ивилина Алексиева ясно изразява тези аргументи: „Институтът за модерна политика подчертава, че понастоящем в България стандартите за машинно гласуване, неговата сигурност и възможности за контрол са по-ниски от стандартите, които се прилагат при гласуване с хартиени бюлетини… Ето защо, следва да се възстанови възможността във всички избирателни секции гражданите по своя преценка да гласуват с хартиени бюлетини или машинно.“

Недоверието към технологията на машините за гласуване се аргументира и с международния опит. Изтъква се, че никъде в Европа не се използват такива машини, а там, където е направен опит за това, бързо са се отказали. В друг текст, на председателя на Института за модерна политика Борислав Цеков, се посочва, че в САЩ само в един щат се прилага задължително машинно гласуване (Direct-Recording Electronic). Дори се тиражира като аргумент, че „машините са венецуелски“, т.е. прилагани в една страна с недемократично управление.

Въпросът е, че навсякъде, където изобщо са били въвеждани машини, то е било направено по целесъобразност, с идеята да се улесни отчитането на изборните резултати. В този смисъл е употребата им в Индия. Цитираният доклад на Атлантическия съвет на САЩ го подчертава: „Необходимостта от решаване на проблема с нарастващ и разнообразен електорат в Индия, създава среда, възприемчива към технология за електронно гласуване.“ В Индия избирателите са над 800 милиона, а машинно гласуване е въведено всеобщо от 2004 г. (1,4 милиона машини за 930000 секции). Това позволява обявяването на резултатите веднага, като се избягват и характерните за неизвестността партийни сблъсъци (включително кървави) отпреди въвеждането на технологията.

Е, ще каже някой, не сме „тъмна Индия“ (да ме простят индийците този некоректен израз). Вярно е, защото в България приехме машинното гласуване по различни причини. И те не са най-вече в улесняването на преброяването (което дори при 2-3 милиона гласа за нас се оказва проблем). Причините са, че силно нарасна недоверието в хартиените бюлетини, съмненията, че те са обект на твърде лесна манипулация.

Въпросът е, изчезнало ли е в обществото това недоверие? И защо недоверието към машините (използвани едва от 2014 г. частично и от юли 2021 г. масово) се представя като толкова голямо, че да бъдат отхвърлени? Между другото, нито в САЩ, нито в другите европейски страни, където са били използвани машини, въвеждането им не е било аргументирано с недоверие към хартиените бюлетини. Напротив, отказът от машините е бил аргументиран с известно недоверие към тях (често манипулирано, впрочем, от малки заинтересовани групи, както е било в Нидерландия). Но тук в България, имайки недоверие към хартиените бюлетини сме на път за ги узаконим като най-масовото средство на изборите. Т.е. връщаме доверието към нещо, към което нямаме доверие?!

Е, предложението е само за връщането на възможността избирателят да избере, дали да гласува с хартия или с машина (казвам го така за краткост). Само че заедно с това се завръща и старият призрак на изборните манипулации и купуването на гласове. Вместо законови промени, които да подобрят контрола върху машините, да направят процеса достатъчно прозрачен и сигурен, вместо усилие за обучението на избирателите и на изборната администрация (всеки може да се научи, нали?), ще върнем ситуацията към едно познато минало. Наистина въпрос на избор, та нали сме надарени със свободна воля?

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Правителство ли? Не на всяка цена.

В хода на предизборната кампания в много сондажи на общественото мнение беше зададен въпрос за очакванията към едно ново правителство в България. Значително мнозинство (дори над 60%) се обявяваше за необходимостта от редовно правителство и беше резервирано към нови предсрочни избори. Донякъде това беше и реакция на внушенията, правени и от анализатори, и от политици, че на 2 октомври 2022 г. нищо няма да може да се реши, затова следва да се готвим за нови избори, някъде през февруари-март 2023.

На изборите, обаче, ние като избиратели колективно решихме, че ще произведем парламент, в който правителствено мнозинство изглежда почти непостижимо. Такъв изглеждаше и парламентът избран на 11 ноември 2021 г., но тогава „Продължаваме промяната“ с публично обсъждане успя да състави правителствено мнозинство между четири много различни и дори несъвместими партии. Успя, защото основната задача на това правителство беше да се справи с „наследството Борисов“ (представено в цветистия израз „изчегъртване на ГЕРБ“). Задачата се оказа много трудна, дори непосилна, особено за 6-те месеца ефективно управление на правителството на Кирил Петков.

А не сгрешихме ли като избиратели?

Колективно, като избиратели, решихме на 2 октомври 2022 г. да се държим като в супермаркет и да избираме така, сякаш купуваме стока: каквото най-ни харесва или според вече налагащия се съвременен български език, приехме, че „всеки сам си преценя“ (аман от агресивна неграмотност). Дори не ни хрумна, колективно, че изборът ни трябва да произведе бъдещо управление.

Затова колективно, с ниското си участие и с липсата на идея за това, какво правителство виждаме като приемливо, поставихме на първо място ГЕРБ, наказахме „Продължаваме промяната“ и БСП, насърчихме ДБ с много малко и отхвърлихме изцяло ИТН. Защо го направихме? Правителството на Кирил Петков беше свалено с вот на недоверие, иницииран от ГЕРБ и подкрепен тогава колективно от ИТН, ДПС и „Възраждане“. Надявам се да не сме го забравили. И сега колективно решихме да дадем сега на ГЕРБ възможността да състави правителство като първа политическа сила в 48-то НС.

Да приемем, че е логично внасящият вот на недоверие да поеме отговорността за бъдещо управление (това изглежда е единственото логично нещо в поведението ни на избиратели). В някои конституции дори има задължението на внасящия вот на недоверие да представи проект за нов кабинет (в България не е така, а може би си заслужава да го въведем в конституцията). Но онова, което изобщо не е логично, е, че с колективния си избор (включително като не гласуваме) заявихме, че искаме завръщането на ГЕРБ във властта.

Добре, демокрациите са алтернанс (редуване всъщност) на една и друга партия в управлението. Но във всички случаи ли това е оправдано? Не казахме ли с избора си, че някак сме забравили (наистина ли?) онези протести от 2020-2021, които искаха настоятелно оставката на Бойко Борисов и на главния прокурор? Какво оттогава се е променило в ГЕРБ или в прокуратурата, което ни е дало основание да променим отношението си?

Дали не наказахме „Продължаваме промяната“ заради това, че бяха мудни в разграждането на „модела Борисов“, че направиха един театрален арест без последици (защото прокуратурата упорито отказва да се занимава с безобразията по обществените поръчки за магистралите, с „една къща в Барселона“, с едни снимки на едно чекмедже, с едни 60 милиона дадени като подкуп от един преследван от правосъдието бизнесмен на висши държавни мъже)? Наказвайки, връщаме колективно основанията за същия този модел. Помислихме ли за това?

Днес е разпространено да се казва: „Народът се произнесе, ред е на политиците“. И удобно вярваме на това. Сякаш „народът“ (всички ние колективно, впрочем) не би могъл да греши. Може и още как! Нима не знаехме предварително, че „Продължаваме промяната“ няма как просто да подкрепят ГЕРБ в днешните им усилия да излязат от изолация с едно „евроатлантическо правителство“. Знаехме го, а сега дали сме го забравили? Нима не виждаме и до ден днешен, че ГЕРБ не направиха нищо, за да убедят гражданството, че отхвърлят категорично този „модел Борисов“, че искат да изчистят името си, да премахнат пречките пред преговори и сътрудничество с други партии?

Ама защо редовно правителство на всяка цена?

ГЕРБ апелират към „отговорност“ и настояват другите (основно ПП и ДБ) да подкрепят усилията им за съставяне на правителство, защото сме изправени като общество и държава пред поредица от опасности и рискове: последиците от войната в Украйна, инфлацията, газовите доставки, да не говорим за крещящите неравенства, но това засега е отместено в ъгъла. Какво обаче днес е по-различно в това отношение от 22 юни 2022 г., когато ГЕРБ поиска вот на недоверие? Не беше започнала войната ли, нямаше инфлация ли, нямаше проблем за газовите доставки ли, или българските граждани се радваха да живеят в условия на справедливо равенство? Нищо подобно, затова защо в ГЕРБ продължават да се учудват, че ПП не искат да ги подкрепят в усилията им да управляват?

Мнозина днес правят сметки, какви правителствени мнозинства са възможни в днешния парламент, и се чудят, защо те няма как да се случат. Освен онова „предмнозинство“, което свали правителството на Кирил Петков, а именно: ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ (общо 130 депутати), а с готовите на всякаква коалиция от „Български възход“ мнозинството ще е пределно достатъчно от 142 депутати. Ама не било възможно сега, но беше възможно на 22 юни 2022 г. Защо тогава ИТН не се въздържа (правителството нямаше да падне), защо тогава ДПС охотно подкрепиха ГЕРБ, а ГЕРБ не отказаха подкрепата? Защо тогава ДПС и „Възраждане“ така охотно се оказаха на една и съща позиция, а сега това не било възможно?

Казват, че редовно правителство е по-добре от служебно. Така е в най-общ смисъл, защото редовното правителство има парламент, който може да приема, отхвърля или поправя неговите предложения, включително бюджетните. Но по-добро ли е „редовно правителство на всяка цена“? И каква, впрочем, би била тази цена? Трябва ли ПП да бъдат насилени да приемат сътрудничеството на ГЕРБ, забравяйки натрупаните за 12 години безобразия? Да приемат предложението на ГЕРБ за съдебна реформа? Вероятно в същия стил, като предложената от ГЕРБ нова конституция (забравихме ли този сатиричен театър?). Да забравят „онази къща“, „онова чекмедже“, да не говорим за 22 юни 2022 (предложения вот на недоверие от страна на ГЕРБ)? Ако решат да забравят, по-добре да се влеят в ГЕРБ, тогава.

Може ли да се случи правителство с втория мандат на ПП? Със сигурност ще бъде предложено такова, ако съдим по направените заявки, със сигурност ще бъде договорено с ДБ и БСП или по всяка вероятност, ако не излезе непременно на първо място решението за предоставяне на военна помощ за Украйна (то българско оръжие все едно отива там), или пък отново не започне дебат, да бъде ли канена посланик Митрофанова или не (един вълнуващ мнозинството граждани въпрос?). Това ще бъде истинското изпитание за ГЕРБ, които биха могли да не гласуват „за“, но да се въздържат и така да дадат възможност за редовно правителство. Но ще трябва да поемат ангажимента поне в рамките на следващите шест месеца (поне до пролетта) да не внасят вот на недоверие или да не гласуват в подкрепа на такъв вот. Само така биха могли да покажат ясно, че правят усилие да излязат от изолацията си, че приемат да ревизират наследството си от 12 години управление, че ще съдействат за развитието на България като истинска правова и демократична държава (само в този случай е смислено да се добави и „евроатлантическа“, защото Унгария и Турция са “евроатлантически“ само по заявление).

Ако това не бъде възможно, защото ГЕРБ могат да решат, че в никакъв случай не искат да се откажат от своето наследство (дори само от онази част от него, която е пречка за диалога с ПП и другите партии), тогава друга възможност за редовно правителство с действащ парламент е да се избере служебното правителство като редовно с консенсуса на всички партии. Фантастична идея, разбира се, но към нея може да се добавят и някои условия. Във всеки случай обаче, така парламентът ще си поеме властта да контролира истински правителството, а не някакво мнозинство да следва безропотно всичко, което премиерът нареди (да звучи познато от едни 12 години?).

Но ако и това се окаже невъзможно, единственият конституционен изход са нови избори. Тогава нека никой не се тюхка, че отново ще имаме служебно правителство, че ще има допълнителни разходи по изборния процес, че президентът Румен Радев ща трябва да поеме цялата отговорност за управлението. Също така ще е добре нито политическите лидери, нито гражданите да гледат на новите избори като на поредно завъртане на ротативката с надеждата, че ще се паднат три черешки. На изборите избираме не само представители, но гласуваме също така и най-вече за това, кой да управлява републиката през следващия мандат.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар