Отвратително, безобразно, непонятно!

Божков срещу Борисов - играта загрубя

Пандемията от Ковид-19 предостави разнообразни възможности на всеки и всички в нашето общество. Едни се заеха да се организират, за да ограничат или преодоляват инфекцията. Други, обратно, решиха че всичко е измама, и оставиха нещата в ръцете на господ или си повярваха, че са неуязвими. Трети, уплашени, се заеха да дезинфекцират систематично всичко у дома и да спазват стриктно санитарните предписания. Едни изпаднаха в апатия и депресия от социалната изолация, други откриха, че и досега са живели в социална изолация, трети намериха нови и ентусиазиращи възможности в това да работят у дома. Мнозина изгубиха работата си, други спряха бизнеса си, трети, обратно, намериха нови възможности и продължиха да работят и печелят. Накратко – последиците от пандемията засегнаха на практика всички, но с различни и често противоположни последици за отделните човеци, за отделните семейства и социални групи. Едва ли е пресилено да се каже, че пандемията всъщност засили социалните неравенства в и без това силно неравното българско общество. Непонятно!

Най-големите тарикати, обаче, доволно потриха ръце в очакване на нови добри възможности и най-вече приходи. В сферите на фармацевтиката това е съвършено очевидно – малките контейнери с противобактериален гел, продавани преди за 2 лева, сега се предлагат за 4. Но това, както ще кажат специалистите по пазарна логика, е напълно „естествено“, когато търсенето превишава предлагането, продажните цени нарастват. Е, без непременно да са нараснали производствените разходи, но това мимоходом. Същото и с новопроизведените маски, чиито цени се оказаха крайно произволни и движени много повече от латентна алчност, отколкото от действителни разходи. Но, ще кажат, нима производството и бизнеса са благотворителност, нима не е целта все пак някаква печалба. Сигурно е така, но тогава нека не продължават в захлас да цитират Лудвиг фон Мизес, че „големият бизнес винаги обслужва пряко или косвено масите“. Напротив, целта е собствената печалба, но това е друг въпрос. Същият, както при съоръжението за укрепване на свлачището на плажа „Алепу“ – не, това не е хотел, а подпорна стена, която в бъдеще се стане основа на хотел. Отвратително!

За най-големите тарикати, обаче, пандемията предостави удивителни възможности да спечелят още, да утвърдят властта си и да заметат скандалите, които преди март 2020 г. бяха на път да подкопаят позициите им. Правителството отчете значителен успех в борбата с пандемията, много допитвания до общественото мнение показват, че рейтингът му се покачва. Това, обаче, е ефектът на „обсадената крепост“: когато има значителна външна опасност, жителите на полиса се сплотяват около командира. Обикновено след това нещата се обръщат и взискателността към управлението нараства, гражданите търсят сметка за взетите решения, за действията и бездействията. Това, обаче, предстои. Но защо в някакво далечно бъдеще? Непонятно!

Сега можем да констатираме, че управляващите направиха всичко, за да се възползват от удобната (за тях) ситуация на пандемията. Възползваха се от всеобщия страх и от (временната) социална нетърпимост към критиката на опозицията. Първоначално дори се надпреварваха в утежняването на мерките: забрани за разходки в парковете (за домашните любимци можеше, за бебетата – не); забрани за разходки в планините и вилите (но не и масови събирания в апартаментите); първоначални чудовищни глоби от 5000 лв. (дали за тях това бяха много или малко пари?); дори надпревара в разширяване на ограниченията отвъд границите на демокрацията (правосъдният министър предложи дерогация на конвенцията за правата на човека, главният прокурор предложи „почти военно положение“, а депутатът Веселин Марешки наддаде с предложение за безсрочно извънредно положение). Същевременно (доста умело) управляващите успяха да разделят обществото на две: приемащите мерките на карантината и противопоставящите се на строгите мерки. При това в типичното divide et impera управляващите внушиха, че тяхната позиция е едновременно на двете страни. Това се видя и от наличието едновременно на национален оперативен щаб (защо ли никой не погледна критично на съкращението – НОЩ) и на Експертен лекарски съвет към Министерския съвет, и двата назначени със заповед на премиера (дори не с постановление на Министерския съвет). Тези първоначални реакции показаха откровено авторитарни нагласи и нежелание мерките да се обсъждат с обществото. Отвратително!

Извънредното положение, обявено от НС, даде на правителството практически неограничени пълномощия. Особено за изразходването на бюджета, както и за поемането на нови публични задължения. Парламентът с мнозинството си услужливо даде разрешение за 10 млрд. лева таван на държавния дълг (при 2,2 млрд. дотогава), а само за три-четири седмици се оказа, че бюджетният излишък от 1,5 млрд. лв. се е обърнал в 3,5 млрд. лв. прогнозен бюджетен дефицит. Пандемията развърза ръцете за разходи, които в бъркотията едва ли ще бъдат коректно отчетени, макар че премиерът обеща това да бъде изключително прозрачно. Дали правителството не действа с усещането за край на мандата, като очакваните заеми ще натоварят едно следващо управление? Или се застрахова, за да има средства отново да спечели изборите? Отвратително!

В ситуация на ограничения, почти нечуваща се критика (наплашеното общество не приемаше охотно критика от страна на опозицията, президента или гражданското общество), управляващите се заеха да си оправят сметките и с някои неудобни критици. Избухна удобният скандал с клипа, заснет в Съдебната палата – чудесен повод на нови нападки срещу председателя на Върховния касационен съд и срещу критичните съдии като цяло. Чухме, че заснемането на този клип „уронвал престижа на правосъдието“. Мислех си, че това прави корупцията, но явно съм сгрешил. Кампанията срещу съдиите беше продължение на кампанията около избора на нов главен прокурор миналата година – сякаш видяхме в български вариант серията „Империята отвръща на удара“. Отвратително!

Пандемията беше чудесна възможност да се заметат старите скандали. Да припомня някои, за които се говореше пред март 2020: „къщите за гости“ на приближени до властта, „евтините“ луксозни апартаменти на упражняващи властта, „къщата в Барселона“ – много и всякакви къщи. Е, това продължава с нови къщи, било на някой близък роднина, било на някой ПР. Но всъщност едно оневинително прокурорско решение за „онази замяна“ на два (от шестте) апартамента с луксозен мезонет със самостоятелен асансьор предизвика неочаквана новост. Цветан Цветанов обяви, че има намерение да предложи „нов политически проект“ (партия, която да се бори на изборите). Описа го като „вдясно от центъра“ (там стана пренаселено) и „евроатлантически“ (в днешното напрежение между ЕС и Доналд Тръмп, това вероятно е по-скоро към Тръмп). Нов проект! Който се представя за алтернатива както на управляващите ГЕРБ (където Цветан Цветанов беше основна фигура), така и на цялата опозиция (и там е пренаселено). Вероятно целта е да образова обществеността, как с участие в управлението да получите най-голям дивидент (едновременно „десноцентристки“ и „евроатлантически“). Безобразно!
Но това, изглежда, съвсем не беше достатъчно. Известният като „хазартния бос“ бизнесмен Васил Божков беше подгонен от властта. Операцията беше представена като „борба с олигархията“ и „борба с порока“: едновременно трябваше да бъде ударен един от най-богатите и влиятелни хора в България, но и да се отговори на вредите от станалото твърде популярно и развиващо опасна зависимост „търкане на билетчета“. Разбира се, това е публичното обяснение, но зад него, както обикновено, се крие сенчесто преразпределение на бизнеси и власт, също толкова сенчести. Васил Божков изглеждаше като твърде приближен на властта, не само на ГЕРБ. Както, впрочем, такъв беше и Цветан Василев с неговата КТБ, „банката на властта“. Бизнесите вече трябва да са научили, че всеки флирт с властта е опасен за здравето (и живота). Отвратително!

„Нещо се случи“, вероятно дойде нов играч – пореден любимец на властта, или, както се твърди в един от комиксите, разпространени от „обвиняемия Божков“, новостта е Делян Пеевски. Друг бизнесмен с влияние и спорна репутация. Но затруднението идва от това, че Васил Божков открито заявява, че е дал някакви си 6 млн. лв. като подкуп за някои управляващи. Обвинението е мащабно, независимо дали трябва да му вярваме или не. Засега доказателствата се пазят в сянка, вероятно с надеждата да се постигне някакво задкулисно споразумение между обвиняемия и обвинителите. Иначе е неразбираемо, защо още държи доказателствата в тайна. Лошото е, че публиката е склонна да му вярва и да не приема сериозно оправданията на премиера и министъра на финансите. Но пък Васил Божков също се закани да направи партия, за да свали ГЕРБ от власт. „Новият проект“ възнамерява да прави много неща, но вероятно ще върне хазарта в „добрите ръце“, които да се оправдават с финансирането на българския футбол (отдавна вече той е просто друг бизнес). Безобразно!

Накъде тогава, след като сме се докарали дотам, че тази ситуация изглежда непоклатима? Може ли тя да се промени? Премиерът заяви, че ГЕРБ са си „взели бележка“ от всички провали и скандали и ще направят усилие да „почистят дома“. Това правят от 2009 г. насам, резултатът е все същият: държавата се използва като средство за преразпределяне на бизнеси и власт. А дали промяна може да дойде откъм съюзниците на ГЕРБ? „Обединените патриоти“ вече са разединени, след прогонването на токсичната „Атака“. Предлаганите от „патриотите“ промени по време на пандемията накратко се заключават в: подпомагане на хотелиерите и ресторантьорите (с намаляване на ДДС), въвеждане на „официални“ доброволни отряди за борба с битовата престъпност и превъоръжаване на армията (с американско оръжие). Първото изглежда и като частен интерес на един от лидерите им, доскорошен хотелиер. Второто е авторитарна дисциплинираща мярка, подобна на предложенията за затваряне на дискотеки (заради шума?) и ограничаване на хазарта в петзвездните хотели (заради ниските им доходи?) – в същата борба за налагане на „обществен морал“, както с инициативите против Истанбулската конвенция или Стратегията за детето. Третото е „пир по време на чума“. Ето защо да очакваме съществена промяна от страна на управляващата коалиция несъмнено е… непонятно.

Тогава промяната трябва да дойде от опозицията. Но тя изглежда немощна, разединена и занимаваща се със себе си. БСП е в изключително отслабена позиция. От една страна поради едно скорошно (не онова от „45-те години“) наследство, което включва както множество зависимости от един или друг влиятелен бизнес, така и, например, едно назначение на нов председател на ДАНС през 2013 г. От друга страна поради един видим за всички вътрешен конфликт между ръководството и вътрешната опозиция, който е с много измерения. Но не е стратегически и не поставя въпроса за това, каква социалистическа партия е БСП: повече националистическа и социално-консервативна или повече интернационалистическа и социално либерална? На трето място БСП има нужда от съюзници, но и там се проваля засега, защото търсенето изглежда безразборно: остана неясно, дали това ще са националистите от „Възраждане“, дали ще бъдат „останалите леви“ (макар и не всички, защото поканените наскоро съвсем не изчерпват активните леви организации), дали пък, и защо не, ГЕРБ. Непонятно.

Другата опозиция, ДПС, знаят, че сами не могат да спечелят мнозинство и търсят съюзник. Но не могат да намерят и вече дълго време, защото, например, държат особено много на своя депутат Делян Пеевски. Изглеждат така, сякаш търсят не политическа коалиция, а задкулисна договорка за съучастие в управлението, пък независимо с кого (е, вероятно без „патриотите“). Безобразно.

„Демократична България“, извън парламента но с позиции в София, продължава да води битка едновременно срещу ГЕРБ и срещу комунизма. Резултатът остава един и същ: 1:1 (за ГЕРБ и за комунизма). Не искат ГЕРБ да продължи да управлява, но не виждат никаква възможност за участие в по-широко обединение (например като това около Мая Манолова, колкото и да е проблематично). ДБ може да си остане „софийска партия“, винаги „на крачка от парламента“, без шансове да участва в управлението. Там също има близка история, за която предпочитат да не говорят: участието на Реформаторския блок в правителството на Бойко Борисов. Непонятно.
Остават Мая Манолова и Слави Трифонов? Дори да се обединят, въпреки различията между тях, най-много да влязат в парламента. Но едва ли ще повторят НДСВ от 2001 или ГЕРБ от 2009, поради което ще трябва да мислят за коалиция, ако искат да участват в управлението и да променят нещата. Въпросът е с кого? Не е ясно и това прави проекта непонятен.

Тогава, след като цялата съвкупна опозиция (парламентарна и извънпарламентарна) не може да измисли дори най-минимална обща програма, която да постави началото на промяна, след като от днешната управляваща коалиция също не можем да очакваме никаква промяна, нещата ще останат такива, каквито са. Отвратителни, безобразни и непонятни.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Срамота!

Преди няколко седмици една нововъзникнала общност – Българско общество за либерална демокрация (БОЛД) – организира в Дома на София публичен форум-дискусия по проблемите на семейните политики. Основната тема беше зададена като въпрос: „Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство“. Форумът беше предшестван от публикуването на една позиция на участниците в БОЛД, изработвана в продължение на почти месец, за семейството и семейните политики. Позицията е публикувана на сайта на общността.

Срещата-дискусия събра разнообразна публика: активисти на организации, предоставящи социални услуги към семейството, представители на ЛГБТИ общности, участници в различни инициативи в защита на семейството и против представената Стратегия за детето. Удивително, но въпреки първоначалния скептицизъм, на срещата се получи диалог, по-точно делиберация, при която всеки можеше да изрази мнението си, но слушаше и чуваше мнението на другите. Като че ли истинският обществен дебат потръгна.

Възпитанието не е само в семейството

Това оптимистично впечатление, споделено и от други участници, не може да отмине, обаче, някои реакции, които откровено опитват да измамят неприсъствалите за същността на събитието. Началото беше поставено в неподписана публикация в руския сайт Красная Весна. Впоследствие публикацията беше цитирана почти дословно и на други места, но никъде в това препубликуване не се намери място за линк към публикуваната позиция на БОЛД по въпроса, която е и меродавна. Общото заглавие беше еднозначно и крещящо: Българският хелзинкски комитет иска да забрани на родителите да възпитават децата си. Това беше илюстрирано по подходящ начин – картина със злодей, зловещо наблюдаващ едно щастливо семейство.

В своя блог писателят Петко Т. Хинов цитира руската публикация и заедно с това предадените в кавички мои думи. Ще ги посоча така, както са цитирани:

      1. „Всяко новородено има вродени права. Родителите не могат да предават своята идеология или идентичност на децата“;
      2. „Децата не са собственост на родителите“;
      3. „Не можем да оставим децата във властта на родителите и техните предразсъдъци“;
      4. „Една общност не може да има пълен суверенитет“.

Първото предава наполовина казаното от мене. Само ниската ни правна култура пречи да приемем, че човешките същества се раждат с неотменими права (в смисъл на права, които никой не им е дал, а се придобиват със самото раждане). Всеобщата декларация за правата на човека заявява в член 1: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство“. Това се отнася и за детето. Правото на живот, свобода, защита от изтезания, признаване на правосубектност – всичко това е описано още в началото на тази декларация. Никъде в нея децата не са изключени. Просто децата, заради малкия си жизнен опит, познания и умения, не могат да упражняват в цялата им съвкупност тези права и затова имат нужда от своите родители или настойници.

Въпросът, дали родителите имат правото да предават своята идеология или идентичност на децата си, е от друг порядък. Онова, което казах, се основава на примера на Йозеф Гьобелс, нацисткият министър на пропагандата. На 1 май 1945 г. той умъртвява шестте си деца, преди да се самоубие заедно с майка им. Според различни спомени, той не е искал децата му, които е възпитал като истински нацисти-арийци, да станат жертва на друго възпитание. Е, въпросът е, дали ако семейството иска да възпита от децата си нацисти или, а защо не, джихадисти или просто терористи, обществото трябва безучастно да наблюдава и да не се намесва в семейните дела?

Но има и по-малко крайни примери. Семейство на вегани отказва да храни малкото си бебе с мляко, което го поставя в критична ситуация. Трябва ли да им се позволи да го убият, заради разбиранията си? Детето на семейство, следващо религиозните предписания на „Свидетели на Йехова“, преживява катастрофа. За да бъде спасен животът му, е нужно кръвопреливане, но семейството му е против заради религиозни съображения. Трябва ли обществото да остави детето да умре, защото „всичко е в ръцете на Господ“?

Или нещо по-малко ужасяващо: дете на религиозни християни научава от родителите си, че Господ е създал човека от пръст, първо мъжа, а после, от негово ребро и жената. Но в училищния учебник прочита, че според теорията на някой си Чарлс Дарвин, човекът е резултат на дълга еволюция на висшите примати. Трябва ли да се остави детето единствено на разбиранията на неговите родители, или да му се даде възможност да научи и нещо друго, различно. Пък в какво то ще реши да вярва, е друг въпрос.

Ето затова съм казал, че децата не са собственост на родителите, че имат права и родителите им трябва да ги зачитат. Всъщност именно това е и истинската отговорност на родителите (или настойниците) – възпитание в достойнство и уважение към личността. Затова и не бива да оставяме децата във властта на предразсъдъците на своите родители. Обществото със своите средства и институции (сред тях особено училището) също има своите отговорности.

Затова и семейството не може да има „пълен суверенитет“ над детето си, т.е. пълновластие. На форума се позовах на Алексис дьо Токвил (1805-1859): „Считам за безчестна и отвратителна максимата, че, що се отнася до управлението, мнозинството на един народ има право да прави всичко, обаче слагам волята на мнозинството в основата на всяка власт. В противоречие ли съм със самия себе си? Съществува един общ закон, изработен или най-малкото приет не само от мнозинството на един или друг народ, а от мнозинството на всичките хора. Този закон е справедливостта.“ Е, реших, че това разсъждение може да се направи и по отношение на семейството – безчестно е то да има правото да прави всичко, обаче волята му е най-важна.

Казано накратко: може ли обществото да позволи на родителите да малтретират детето си? Не трябва ли в такъв случай да се намеси по някакъв начин, за да защити детето? Чудя се, в какво от горното не е съгласен Петко Т. Хинов?

Ами сексуалността?

Всъщност се вижда, в какво не е съгласен. Особено, когато става дума за „вродените права“ (всъщност те са неотменими).

„Тезата на А. Тодоров може да се атакува и от друг ъгъл. Той твърди: „Всяко новородено има вродени права“. Това е „дървено желязо“.

    1. Ако правата са вродени, те са присъщи в еднаква степен и на нероденото дете – качеството вроденост се придобива при зачатието, защото то е съприсъщо на природата на заченатото същество.
    2. Ако се настоява, че само новороденото има „вродени права“, то къде, от каква власт и авторитет, е постановено, че тези права встъпват в сила в мига на новото раждане? Но ако встъпват в сила в определено време, то как тогава са вродени – тоест, присъщи по естество и затова неотнимаеми?
    3. Ако те все пак наистина са вродени (в собствения смисъл на думата) – защо не се спазват и за неродените деца? За абортите ми е думата, те са лишаване от живот на нероденото дете. Отново, кой и с каква власт разрешава убийството до раждането и повелява „вродени“ права в мига на раждането?!“

Петко Т. Хинов е против свободата на аборта, един въпрос, който се дискутира отдавна, но учудващото е, че и днес има образовани хора, които сякаш не са обърнали внимание на цялата тази ожесточена дискусия. Не мога да развия тук цялата сложност на този дебат, но само ще кажа, че именно в САЩ противниците на свободата на аборта са много често и привърженици на смъртното наказание (статистика, която лесно може да се намери в архивите на Pew Research Center)

Напълно излишно е да кажа, също така, че привържениците на свободата на аборта не са убийци, нещо, което дори най-яростните им противници не биха казали. Ще завърша с това, че в този случай има две гледни точки, всяка от които има своите аргументи, включително морални. Но това не е въпрос като задача от учебника, не е въпрос с верен и неверен отговор. Едната позиция казва, че абортът е убийство и затова е недопустим. Другата позиция казва, че по този въпрос суверенно е мнението на жената, защото това е нейното тяло. Според първата позиция срещу аборта трябва да се изправи репресивната сила на държавата. Според втората позиция абортът трябва да бъде решение само на жената и на никой друг. Лично аз приемам втората позиция, уважавам аргументите на първата, но не я споделям, защото я смятам за съдържателно репресивна.

Въпросът обаче има едно друго, много по-широко измерение, което е свързано изобщо със сексуалността и сексуалното образование и възпитание. Днешното българско общество в това отношение не е много далече от времето на Викторианска Англия: за секса се говори само интимно, защото темата е някак си срамна, а някой и друг шамар е допустим като средство за възпитание на децата. Нравите, обаче, не са толкова викториански: сексът извън брака не изглежда вече осъдителен, много семейни двойки живеят без брак и отглеждат щастливо децата си, провежда се и гей парад. Но, разбира се, не всичко е толкова… либерално.

Медиапул“ от 11 февруари 2020 г. съобщава: „В пернишкото 7-мо основно училище спира програма срещу насилието, включително сексуалното. Това става заради недоволството на майка, чието дете не участвало в занятията и въпреки че други родители са съгласни обучението да продължи.“ Майката е Дима Ненчева (майка на 4 деца) и тя твърди: „Показвали са им тела, показвали са им полови органи, карали са ги да ги рисуват. Това влияе негативно, защото на тези деца след време им се възбужда любопитството и започват да търсят повече информация.“ В резултат министерството предприема дисциплинарна процедура, защото, по думите на министъра, „Това, което са направили в Перник, са го направили непредпазливо и с липса на доза чувствителност към въпроса“.

Лошото е, че останалите родители, чиито деца са посещавали заниманията, организирани от програма „Таралежи“ на фондация П.У.Л.С., съвсем не твърдят, че е имало такова нещо и обратно, смятат програмата за полезна. Милена Василева, майка на дете, участвало в програмата, казва: „Това е програма, която кара децата от целия клас да бъдат много щастливи. Те се информират за абсолютно всичко, което е в проекта и с което родителите сме се съгласили да се доверим“. На кого да вярваме?

Дима Ненчева и съпругът и Николай Ненчев (няма нищо общо с политика от БЗНС), доскорошни мигранти в Канада, има регистрирана политическа партия под името „Български суверен“. Тази партия се обявява за една „текуща (някъде се назовава и течна) – пряка – директна демокрация“, без политически партии. Проектът й се позовава на предсказанията на ясновидките Слава Севрюкова, Вангелия Гущерова (баба Ванга) и Вера Кочовска. Във „Фейсбук“ Николай Ненчев обяснява, че в Канада е работил като директор на детска благотворителна организация (не се посочва коя) и че пак в Канада годишно се отнемат 220 000 деца (?!) от родителите им  и се настаняват в приемни семейства. Нещо повече, той твърди, че в приемните семейства „масово отнетите момиченца забременяват от приемния „баща“ още преди първия им цикъл“. За да добием още по-пълна представа за неговите разбирания, той се позовава на бившата сенаторка в Сената на щата Джорджия Нанси Шийфър (1931-2010), която представя за жертва на каузата в защита на децата.

Оставяме настрана, че според полицията Шийфър е убита от съпруга си, който се е самоубил. По-важното е, че тя е известна християнска консерваторка, член на ръководството на Баптисткия конвент в Джорджия, противница на свободата на аборта и на гей браковете. С други думи реакцията на семейство Ненчеви е в същия дух, от страна на една крайно-консервативна и религиозна позиция. Въпросът е, защо властите автоматично застанаха на тази страна, при това без проверка? Възможният отговор е: заради налагащия се и все по-господстващ ултраконсервативен, крайно религиозен дискурс в публичното говорене за семейството и децата.

Защо обаче такива разбирания се приписват на мнозинството български граждани? Дори по време на дискусията, организирана от БОЛД, представителите на различни организации и граждански инициативи, които се противопоставят на предложената Стратегия за детето, се обявиха против всякакви намеси на религиозни и крайно-консервативни организации в техния протест. Те също така смятат, че България има нужда от ясно и модерно законодателство за защита на детето, за противодействие на домашното насилие и за активна публична политика в подкрепа на семейството. Лошото е, че много често граждански мобилизации, породени или от липсата на достатъчно информация, или от бездушието на администрациите, или от реални страхове от незаконна намеса в семейните отношения, се инструментализират от ултраконсервативни, религиозно-фундаменталистки, крайно-националистически и про-фашистки среди, които се стремят да наложат на тези инициативи своите разбирания и за подменят техните цели.

А иначе в България няма нито ранно, нито късно сексуално образование (за възпитание не говорим). Нещата са оставени почти изцяло на разбиранията в семейството. Но както обяснява аргументирано един експерт по детска психология, Станислав Пондин, „учениците с адекватни знания по сексуално образование, овладени в предюношески етап на психо-социално развитие, са по-малко склонни да грешат на полето на сексуалността въобще, в сравнение с такива, които нямат такава подготовка“.

Нашето тотално неразбиране на необходимостта от адекватно и съответно на възрастта сексуално образование и възпитание, третирането на секса като нещо „срамно“, води и до ситуацията, поради която в нашето общество не се разбира изобщо, какво е социален пол (джендър) и защо го различаваме от биологичния пол (секс). Участвал съм в спорове по въпроса и няма да повтарям аргументите си. Отпращам любопитните към едно малко филмче на фондация „Фридрих Еберт“ – смятам го за подходящо и за децата.

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара

Прокуратурата между Сцила и Харибда

Видимото активизиране на главния прокурор през последните няколко седмици не може да не предизвиква учудване, най-малкото заради мащаба и насоките на проверките и формулираните подозрения. На прицела й попаднаха бившият министър на околната среда и водите Нено Димов (безпрецедентно като за арестуван действащ министър), видни „олигарси“, хора със значително състояние, но и с противоречива репутация (Васил Божков, например), руски шпиони-дипломати (обвинени, че са събирали чувствителна информация за изборния процес и за енергетиката), но също и президентът Радев (подозиран, че е искал да попречи на разследване на КПКОНПИ за назначение във ВВС докато е бил техен шеф). Да не говорим за акциите срещу битовата престъпност, където виждаме и личното присъствие на главния прокурор, съвместно с министъра на вътрешните работи.

Разбира се, тези акции могат да изглеждат и като продължение на предишните, при които на прицела се оказаха трите семейства Арабаджиеви, Баневи и Станоеви, също така Миню Стайков, Иво Прокопиев, Огнян Донев, Сашо Дончев. Случаите са различни и в различни години, но резултатите също така са различни. Арабаджиеви и Баневи, както и Стайков се оказаха в ареста, докато от другите, изглежда, беше поискано нещо и те засега са оставени на мира. Последното е голо предположение, защото нямам никакви доказателства, но така вероятно изглежда това за по-голямата част от гражданите.

Всъщност прокуратурата винаги е преследвала някого, но заедно с това в обществото продължава трайно да се споделя убеждението, че най-важните олигарси са недосегаеми. А акциите на прокуратурата са избирателни, атакуват се определени личности и бизнеси, но други продължават да са закриляни.

Защо е така?

Както е известно доверието в прокуратурата като цяло е твърде ниско. Изследванията от последните години показват устойчивост на отрицателните мнения. Агенция „Алфа рисърч“ събира методично информация за оценката на дейността на главния прокурор за периода 2013-2019 г. и поне от 2015 г. насам отрицателните мнения надделяват значително над положителните.  Това са оценки, натрупани през мандата на предишния главен прокурор и настоящ главен съдебен инспектор Сотир Цацаров. Същите нагласи отчита и изследване на Българския институт за правни инициативи от март 2019 г. – над 76% от запитаните допускат, че държавното обвинение се ползва за политически цели.

С избора на новия главен прокурор Иван Гешев, досегашен заместник главен прокурор, ситуацията изглежда не се променя качествено. Новото все пак е свързано със самия му избор на тази позиция – той беше съпътстван от безпрецедентни протести и контрапротести, нещо невиждано при предишните избори. Главни организатори на протестите бяха неправителствената организация „Правосъдие за всеки“, както и партията на бившия правосъден министър Христо Иванов „Да, България“. В обстановката на кампания за местните избори през ноември 2019 г., протестите не успяха да мобилизират много граждани. Но вероятно убедиха президента да не подпише от първия път указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор. Неговото „отлагателно вето“ в случай беше бързо преодоляно и в крайна сметка той спази конституцията. Но заедно с това гражданите станаха свидетели на невъзможността да се предотврати един оспорван избор с един единствен кандидат, при това остро критикуван за професионалните му качества и политическата му зависимост. Изборът стана факт, конституцията беше спазена, но значителна част от гражданите останаха силно разочаровани.

Контрапротестите имаха като основен организатор агенция „ПИК“ на Недялко Недялков. Публиката, които те събраха, внушаваше всичко друго, само не и доброволна и спонтанна гражданска мобилизация. Организаторите определяха инициативата като „Марш за законност“ (заемка от протестите в Турция срещу репресивната политика на президента Ердоган), а участниците скандираха: „Гешев е законът“, „Гешев – закон и ред“, „И преди, и сега, Гешев значи свобода“. Критиците на акцията изтъкваха, че тя в никакъв случай не е спонтанна и доброволна. „Според неофициална информация на Actualno.com част от протестиращите в подкрепа на Иван Гешев, които виждате на снимките, са докарани от Сливен. Те са рaботили в цехове там и им е било казано, че трябва да свършат една работа. Друга част от подкрепящите Гешев били хора на Ценко Чоков, имало докарани и от Бургас.“ Сайтът „Барикада“ публикува снимки, на които покрай мобилизираните роми на контрапротеста се виждат „групи от около 50-тина яки младежи с черни спортни дрехи, а част от тях – обрисувани с фашистки татуировки“.

Тези предшестващи избора на нов главен прокурор събития, както и неуспялото президентско „вето“ само засилиха неудовлетворението сред голяма част от гражданите и резервите им към прокуратурата.

Новите акции

С такова наследство новият главен прокурор нареди последните акции на прокуратурата. Видимо с цел да подобри публичния си образ и да получи известно признание от страна на гражданите. Последното, ако е единственият мотив на активизирането на прокуратурата, е напълно легитимно. Въпросът е, дали това е действителният подтик.

Няма съмнение, че активността по отношение на битовата престъпност, която засяга най-много хора пряко, е в посока на подобряване на публичния образ на прокуратурата. Ефектът, който главният прокурор очаква към края на 2020 г., ще отчетем тогава. „Обявяваме война на битовата престъпност“, обявява той при акция в софийския квартал „Христо Ботев“, населен предимно с роми.  Наред с това прокуратурата продължава кампанията си за изясняване на виновните за водната криза в Перник и на други места, както и за уличаване на виновните за нерегламентирания внос на отпадъци за изгаряне от Италия. Тук става въпрос за очаквания в обществото и за провал на публичните политики в тази сфера – остава да видим, дали нещата ще се ограничат в няколко зрелищни ареста (като този на бившия министър Нено Димов), или наистина в сферата на водите и околната среда ще бъде въведен ред. Последното е особено важно, като се има предвид, че критиците на правителството изтъкват поредицата от „неуместни“ (нека оставим тази квалификация) назначения в сектора, където изглежда хидроинженерите и специалистите по околна среда вече са дефицитни. (вж. коментара на д-р Тони Филипов)

Други акции, обаче, не изглеждат толкова очевидно свързани с наболели проблеми на повечето граждани, макар да могат да бъдат елемент за подобряване на публичния образ на прокуратурата. Това са акции, които имат и своята предистория: питането на главния прокурор до Конституционния съд за тълкуване на понятието „държавна измяна“ като условие за отстраняване на президента на републиката от поста му; изгонването на двама руски дипломати с обвинение за шпионаж и започналото следствие по отношение на хазартния бос Васил Божков. На пръв поглед трите случай се съвършено различни и несвързани. Но при по-внимателно вглеждане можем да намерим общата основа между тях. Отново ще кажа, че това е наред с желанието на Иван Гешев да подобрява публичния образ на прокуратурата.

Президентът, Васил Божков и изгонените руски дипломати нямат нищо общо, нямат обща дейност или бизнес, нямат някакви взаимоотношения. Но трите казуса могат парадоксално да се окажат с една и съща основа. Такава основа може да се проследи в близкото минало след обвинението през септември 2019 г. срещу председателя на „Движение русофили“ Николай Малинов, бивш издател на в. „Дума“ за шпионаж в полза на Русия. Тогава Иван Гешев, като заместник главен прокурор, водеше разследването.

Между САЩ и Русия?

През октомври 2019 г. Сотир Цацаров заедно със заместника си са на посещение в САЩ и според официалното съобщение на прокуратурата заедно с двамата  във Вашингтон са били още ръководителите на ДАНС, на външното и на военното разузнаване – Димитър Георгиев, Атанас Атанасов и Велко Атанасов. Тази визита се обяснява най-вече с необходимото сътрудничество със САЩ за „противодействието на корупцията и организираната престъпност, прането на пари, както и действията в защита на националната сигурност“. Но става ясно също, че особено интензивно за обсъждани въпроси за руското влияние в България и скорошния арест на Николай Малинов.

Разбира се, мнозина наблюдатели потърсиха в посещението и друга причина – търсенето на американска подкрепа за избора на Иван Гешев, поради вътрешната съпротива за тази кандидатура, поради изказаните резерви от редица западни посолства за самата процедура за избор без състезание. Напълно е възможно, за да получи такава подкрепа, кандидатът за главен прокурор да е поел ангажименти свързани с предотвратяването на руското влияние в България.

Така атаката срещу президента с публикуването на материали, очевидно събрани със СРС, придобива друга причина. Може да се допусне, че Иван Гешев контраатакува Румен Радев заради отказа му да подпише указа за назначаването от първия път. Това изглежда логично, но би било много очевидно отмъщение. Пък и главният прокурор едва ли би се охрабрил в тази насока, ако нямаше допълнителна подкрепа отвън. Президентът Радев е обвиняван в проруски позиции, дори от предишния президент Росен Плевнелиев. Последният нееднократно наруши едно прието табу – предшественикът на поста да се въздържа от критики към действащия президент. Това е спазвано от всички досегашни президенти, с изключение на Плевнелиев, който се изяви като откровен лобист при спора за покупката на нови изтребители. Ясно беше, че решението ще е геополитическо, а не експертно-техническо, но Радев беше набеден за противник на F-16 и заради това „проруски президент“. Остана загадка, защо ако избереш шведските „Грипен“ си ориентиран към Русия!

Изгонването на двама руски дипломати за шпионаж също предизвика учудване. Най-малкото, защото е неочаквано – какво толкова се е променило в руския интерес към България именно сега, не е ли било така изобщо през много години назад? България не изгони, както това направиха други страни от ЕС, руски дипломати, символично, когато гръмна „случаят Скрипал“. Напротив, правителството, самият Бойко Борисов, винаги е бил много внимателен в изказванията си за Русия. Изобщо българските правителства винаги са били внимателни в руско-българските отношения, най-малкото заради продължаващата и действителна зависимост на страната от вноса на руски природен газ. Бойко Борисов дори насърчи много построяването на продължението на „Турски поток“ през България, един проект, който заобикаля Украйна и е остро критикуван от САЩ. Но изгонването на руските дипломати сега е по инициатива на прокуратурата и очевидно се вписва в желанието й да получи одобрението на САЩ.

Най-сетне руската връзка при случая с Васил Божков не е толкова видима и коментирана, но съществува. Партийният лидер и бизнесмен Веселин Марешки го изказа публично: „отстрелват основно бизнесмени, които контактуват повече с Русия“. Медиите отдавна са информирали, че Васил Божков е на прицела на американските служби като една от основните фигури на бизнесите, от които се финансират различни незаконни операции. Тук учудващото е, че настоящата проверка изтъква нарушения на хазартния бизнес на Васил Божков, които са отдавна известни.

Следователно става въпрос за активност, която е насърчена или по-скоро отговаря на очаквания, за да получи и подкрепа. По принцип отношението на американските представители към прокуратурата в България е било критично. В днешната ситуация е показателно, че в София е Джесика Ким, новият постоянен съветник по юридическите въпроси към Посолството на САЩ. Дали американците не са решили да поставят прокуратурата в България под по-непосредствен мониторинг? Ако е така, каква по-ясна индикация за това, дали одобряват нейните действия или не.

Във всеки случай активността на прокуратурата срещу бизнеси, дипломати и институции, подозирани че работят в полза на Русия, произведе силно напрежение и дори институционална война. Президентът обяви, че снема доверието си в правителството. В обръщението си той заявява: „Търгува се дори с национален суверенитет в името на личното политическо оцеляване.“ Ако прокуратурата наистина смята да се пребори с олигархията и най-вече с източниците за организираната престъпност, ще е контрапродуктивно да заеме позиция на „стрелба по всички азимути“. Последното може да произведе остър институционален конфликт, който само ще е от полза за засегнатите олигархически интереси. Това ме кара да си спомня за една инициатива, в която участвах – манифестът „За републиката“ от 2016 г. Първото му изречение гласи: „Републиката е в опасност. Враговете на нашата свобода не са пред нейните порти – те са вътре, безчинстват безнаказано.“ Е, тогава Христо Комарницки блестящо илюстрира това в една карикатура, с която ще завърша и този текст. Персонажите от карикатурата се надсмиват над манифеста, демонстрират, че нищо не може да ги уплаши. За съжаление, вероятно е точно така. Но не щеш ли, докато завършвам този текст, американската посланичка в София съобщи, че до дни САЩ се оповестят името на санкциониран български висш публичен служител по закона Магнитски – забрана за влизане в страната заради корупция. Съспенсът вероятно ще бъде по-силно оръжие срещу смеещите се на „Манифеста за републиката“. Поне се надявам да е така.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар