Печалната съдба на една революция

Стоте години изминали от Руската революция през 1917 вероятно са достатъчни, за да погледнем по-хладнокръвно на случилото се и на неговите последици. Събитието е достатъчно мащабно, за да не го смятаме за някаква историческа случайност, която би могла да не настъпи. Въздействието й върху Русия и света е от такъв порядък, че няма как да бъде омаловажено или сметнато за нещастно стечение на обстоятелствата.

Етимологията на думата „революция“ отвежда към завръщане в началната точка, преобръщане, затова и употребяваме думата в смисъл на дълбоко обществено преобразуване, на обществен преврат, на радикална промяна. Освен това революциите никога не се случват поради намеренията на някаква малка, макар и решителна група от хора, били те добронамерени или злонамерени. Макар, вероятно, без такава изпълнена с решимост група от революционери, събитието би било невъзможно. Революциите се случват заради дълбок социален конфликт, в който, ако перифразираме една от главните фигури на Съветската революция Владимир Улянов (Ленин), „управляващите повече не могат, а управляваните вече не искат“. Парадоксално, но тази негова формула е валидна и за всички последвали революции, включително онези, които промениха съветския свят.

Революция или преврат?

Днес споровете за това, как да назовем събитията от октомври 1917 г. продължават. Критиците на Съветската революция предпочитат да я назовават като „болшевишки преврат“, а официалното й наименование през съветската епоха беше „велика октомврийска социалистическа революция“, съкращавана като ВОСР (напомням това заради евентуалните по-млади читатели на този текст). И двете назовавания имат идеологическа програма. Ако е преврат, значи е дело на малка и решителна група, притежаваща въоръжена сила, и по този начин събитието представлява изкривяване на някакъв положителен политически процес, започнал с демократичната Руска революция от февруари 1917 г. Ако е велика социалистическа революция, значи е дело на широките маси и е открила пътя към нова епоха, така, както обичайно говорим например за Френската революция (и тя често съпътствана с прилагателното „велика“).

Ако погледнем, обаче, историята от 1917 г. по-хладнокръвно и решим да не задаване непременно идеологическа насока на разбирането си (макар всяко разбиране в крайна сметка да почива на някаква идеология), Съветската революция е радикалната фаза на започналата през февруари 1917 г. Руска революция. Така, както времето на Терора (1793-1795) е радикалната фаза на Френската революция. Въпросът обаче е: можем ли лесно да правим аналогии между събития, отделени от повече от столетие?

Аналогиите обаче ни позволяват често по-добре да разбираме случилото се. Ако погледнем към Русия през онази 1917 г., виждаме тоталния провал на царизма като политическа система на едно изпаднало в дълбока социална и политическа криза общество. Изходът от кризата през февруари 1917 г. не изглежда предопределен, нито сигурен, още повече, че Русия продължава да е във войната (Първата световна). Освен това през пролетта и лятото (един много кратък период), имаме очевидно напрежение между легитимността на две избрани чрез избори институции – Държавната дума и Конгреса на съветите. И двете имат демократичната легитимност на народния вот, и двете са извънредни, защото оспорват старата законност на царска Русия. Но най-вече политическият състав на двете ги отличава и поради това – противопоставя. В Думата преобладават либералните конституционни демократи (кадетите), в Съветите мнозинството първоначално е у социалдемократите (наричани още меншевики). Това е двувластие (Некрич А. и Геллер М, Утопия у власти, Москва 2000). Но и двете избрани демократични инстанции са многопартийни. Болшевики присъстват в Съветите, но в Думата депутатите им са арестувани още през 1914 г. заради антивоенна пропаганда. Това им дава ореола на най-радикалната опозиция, в сравнение с останалите партии. В Съветите има 4 партии – болшевиките, меншевиките, десните и левите есери (социал-революционери).

Радикализацията на политическия процес в Русия извежда към октомври болшевиките начело на Съветите и най-вече – в столичния Петроградски съвет. Това прави възможно те да свалят Временното правителство на Думата начело с меншевика Александър Керенски – променено съотношение на силите вследствие на задълбочаващата се политическа криза. За разлика обаче от другите демократични партии, болшевиките вече са формулирали две основни точки на програмата си: мир и земя (незабавно излизане от войната и преразпределение на земята в полза на обработващите я селяни). Затова успехът им е бърз и дори повсеместен – от октомври 1917 до март 1918 Съветите, с мнозинството вече на болшевиките и вече без участието на меншевиките и десните есери, поемат практически властта по цялата територия на огромната и вече бивша Руска империя. В новоизбраното от Съветите правителство всички членове са болшевики – революцията преминава в радикалната си фаза.

Защо е революция?

Октомври 1917 г. е без съмнение революционен акт, продължение на процеса от февруари. Революционен акт, защото едновременно преобразява Русия, а и света, като същевременно мобилизира огромна човешка енергия, разпалвайки въображението и желанието за „преобръщане“ на човешкия свят във всичките му измерения: политика, икономика, изкуство. Нито един обикновен преврат не може да се сравни с отприщената от една революция човешка енергия. Христо Смирненски приветства „червените ескадрони“: „в устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов“. А Никола Вапцаров говори за епоха, в която „земята се отърсва от отровната си плесен“.

Добре е днес да си дадем сметка и за това, какъв е този свят през 1917 г. Време на Първата световна война, една истинска масова война, където са мобилизирани милиони, където се използват за първи път оръжия за масово поразяване (отровни газове), където бомбардировките и артилерийски обстрели на селищата стават масова практика, където загиват също толкова цивилни, колкото и военни. Разрушителна и разорителна война, която допълнително изостря всички икономически и социалнополитически конфликти в обществата на Европа и дава поле на изява и подкрепа за радикалните политически проекти.

Русия се оказва, изглежда, най-уязвимата на тази всеобща криза. Болшевиките завземат властта всъщност почти безкръвно, повечето от участниците в процеса са изненадани, но също и уморени от продължилата неяснота в политическата ситуация, където Временното правителство на Думата е безсилно и няма истински политически проект, а неговите критици са разделени по въпросите на бъдещето. Болшевиките се оказват по-решителни от всички останали.

Това е революция, защото успява за малко време да промени много неща в старата Русия: преразпределение на земята и оземляване на милиони селяни (преди колективизацията, която обръща нещата в края на 1920-те години); политическо изравняване (а и начало на социално изравняване) на мъжете и жените, особено в средноазиатските общества на Русия; отделяне на Православната църква от държавата и въвеждане на изцяло светско образование; признаване на дотогава несъществуващи права за жените като правото на развод и на аборт; признаване на правото на различните националности на самоопределение и дори отделяне, реализирано във федерализацията на Русия. Това е само първоначалната положителна равносметка, към която вероятно може да се добави модернизацията на страната по-късно с индустриализацията, урбанизацията и масовото ограмотяване – операции, макар и осъществени с много съпътстващо насилие, които трансформират дълбоко обществото в Съветска Русия.

Всичко това вдъхновява много хора и политически движения по света, които се борят за повече социална справедливост, за социално равенство, за национално освобождение, за граждански и политически права. Именно последното прави от Руската революция световен феномен. Промените в Съветска Русия и наследилия я Съветски съюз (СССР) се оказват заразителни – в останалия свят те дават опора на социални и политически движения и правителства за въвеждане на повече или по-малко дълбоки реформи в старите общества, за промени, немислими и дори невъзможни без натиска на примера, идващ от Русия. Такива социално-икономически новости като повсеместното въвеждане на 8-часовия работен ден, платеният годишен отпуск, платеният отпуск по майчинство, всеобщата система на социално осигуряване и много други, вероятно нямаше да се случат толкова бързо в индустриалния свят и другаде, без натиска на съветския пример. Същото се отнася вероятно и до разпространението на всеобщото избирателно право, десегрегацията и деколонизацията – и двете станали реалности в условията на Студената война, разбирана като състезание на два различни свята: Западния и Съветския.

Защо е революция с печална съдба?

Но защо днес по никакъв начин не можем да оценим резултатите от Руската революция единствено през нейните модернизационни постижения? Всяка модернизация има своята цена, съветската модернизация вероятно дори има още по-висока цена, което прави от Съветската революция събитие с печална съдба.

Така, както периодът от Френската революция наричан „Терора“ (с главна буква) и до днес хвърля дълга сянка върху постиженията на революцията като една непомерна цена, платена от обществото[1], така и насилието, което съпътства и се институционализира в хода на Съветската революция хвърля сянка върху нейните постижения. Насилие, първо в гражданската война (1918-1922), разделило дълбоко руското общество на два непримирими лагера и където белият и червеният терор са две страни на една монета. Насилие, второ, по време на усилената индустриализация и колективизация на селското стопанство през 1930-те години. Насилие, трето, институционализирано от вездесъщата политическа полиция (първоначално извънредната ЧК става постоянно НКВД, ГПУ или КГБ). Насилие, пето, превърнало се във всекидневие с началото на Московските процеси (1936-1938) и развило се в последователни вълни на политически чистки и репресии. Насилие, шесто, институционализирано от архипелага ГУЛаг, произвело цяло поколение от политически затворници, които и след освобождението си (ако са имали този късмет), носят следите от убийствените условия на живот и труд в лагерите. Насилие, най-сетне, макар и предизвикано от чужда агресия, по време на белязалата почти всяко съветско семейство Втора световна война, донесла огромни загуби и нанесла огромни морални поражения върху съветското общество. Резултатът е едно милитаризирано общество, живеещо постоянно в страх и непрекъсната мобилизация, търсещо закрила в йерархията и невярващо на собствените си сили като общество.

Всяка революция е насилствена и затова по-късните революционери се опират на ненасилствената съпротива и „нежните революции“. Но насилието, съпътствало Съветската революция през първите две нейни десетилетия, белязва дълбоко нейната съдба и я прави печална. Не че заличава изобщо нейните действителни постижения, но дългата сянка на насилието ги засенчва и дава оправдания за тяхното тотално отхвърляне след рухването на Съветската система.

Съдбата на революцията е печална и по друга причина – тя събужда огромни надежди и очаквания в целия свят, но не успява да ги изпълни. Или по-скоро – изпълни част от тях, но незабавно засенчи реализациите си с мащабното насилие, което ги съпътства. Вместо общество на свободата, труда, равенството, творчеството, съветското общество произведе несвобода, привилегировано малцинство, неравенства. Творчеството някак оцеля, но въпреки множеството ограничения и официални канони. Печалната съдба е в провалените надежди.

Нещо повече, рухването на Съветската система погреба за почти четвърт век всяка съществена критика на капитализма и всякаква идея, била тя и утопична, за „преодоляване на капитализма“. А причините, довели до Руската революция, продължават да определят до голяма степен и нашето съвремие. Но никой вече не си представя една радикална революция, изпълнена с насилие. Днес хората мислят за еволюция, поне в обществата, които заради стратегическите си позиции в света се ползват с известно благополучие. Но еволюцията, разбирана като едно „естествено развитие“, може би няма да промени нещата в желаната посока, нито в желаната дълбочина. Вероятно продължават да са валидни думите на Жан-Пол Сартър: „Трябва едновременно да обясним на едните, че царството на целите не може да се осъществи без Революция, а на другите, че Революцията е приемлива, само ако подготвя царството на целите“. Тази революция всъщност предстои.

[1] Канадски колеги ми беше казал, че канадската френскоезична провинция Квебек ни дава представа за едно възможно развитие на френското общество без революцията. Една канадска католическа провинция, модернизирала се сравнително отскоро, едва след промените от 1967 г.

Advertisements
Posted in Uncategorized | 2 Коментари

Радикален консерватизъм или нов фашизъм?

Този текст беше провокиран от една поредица от иначе не толкова свързани случки.

Случка 1

Преди няколко месеца в НБУ имаше конференция на тема „В криза ли е либералната демокрация?“. На нея млад консерватор, както той сам се определя, обясни, че социалното неравенство е не само естествено, но и полезно, с което предизвика следният въпрос: „А ти приемаш ли политическото равенство“. Отговорът му, за всеобща почуда, беше „не“. И ако социалните неравенства, техният статут, управление, последици, са били отдавна предмет на дискусии между левите и десните, то политическите неравенства, мислех си, вече навсякъде по света, поне официално, са отхвърлени като несъвместими дори с най-тясно разбираната демокрация. Очевидно съм се лъгал.

Днешните радикални консерватори[1] смятат социалните неравенства за „естествено продължение“ на различията между хората. След като хората са различни, значи са и естествено неравни, другото е насилие над природата. Иван Стамболов – Сула, пише в своя блог: „Консерватизмът признава неравенството (не несправедливостта, не сегрегацията, а приемането на различността между хората) и в него вижда мощен мотор за конкуренцията.“ Тук смесването на различие и неравенство е очевидно. Да не говорим за конкуренция и състезание. В английския език първото е competition и се отнася за капиталистическия пазар, където ефектът от конкуренцията е елиминиране на конкурентите. Но състезанието или съревнованието е от друг порядък, защото concurrence означава „съвместно бягане“ и това се отнася до политиката и демокрацията – тук целта не е някой да бъде елиминиран, а публиката да избере, евентуално, по-добрия. Както при спорта. Но политическото равенство на гражданите е принцип, който разграничава две разбирания – демократичното и недемократичното, а не лявото и дясното.

Случка 2

В Полша се гласят да забранят абортите (свободата на жените да решат, кога и дали да имат дете). В България неправителствена организация иска същото в малобройна демонстрация пред парламента: „С този протест искаме да обърнем внимание на обществото за това, което се случва в България. Средно в България на ден чрез аборти се убиват по 80 бебета… Искаме правото на аборт да се ограничи.“ 

У нас, както следва в една посткомунистическа страна, критиците на правото на аборт няма как да не стигнат до отговорността на комунизма за това. Петър Николов в блога си пише: „Роден съм през 1979 г. Това се пада общо взето в 20-ти век, същият този, който донесе на човечеството арменския геноцид, голодомора, двете световни войни, комунизма, национал-социализма, холокоста, концлагерите, атомните бомби и да – легализирането на абортите. Легализирането прочее е измислено не от друг, а от Владимир Илич Ленин, аргументирано е като „защита на елементарни азбучни права на гражданите и гражданките“ и през 1920 г. – претворено в закон.“  Правото на аборт (доброволно прекъсване на бременността) се приравнява на голодомора и холокоста! Нещо като мрачен заговор за затриване на човечеството.

В друг текст, озаглавен „Либертарианската дилема за абортите“, авторът й Калоян Правов отбелязва: „Идеята, че жена е са способна с лека ръка да извърши аборт и това да е напълно приемливо, ме кара да изпитвам морална погнуса (вижте например “Shout your abortion” кампанията в САЩ). От друга страна съм настроен позитивно към идеята да планираш кога точно да родиш детето си така, че да му дадеш възможно най-добрия път в живота.“ Видимо няма трета възможност – жената да не иска дете, да не говорим за много други възможности. Тук въпросът винаги е бил, дали личната „морална погнуса“ непременно трябва да се превърне в законова забрана, вместо да се остави въпросът на моралната преценка на засегнатите жени?

Случка 3

В Европа изпитват сериозни притеснения от разширяването на влиянието на ултранационалистическите партии (като „Алтернатива за Германия“, Националния фронт във Франция, Партията на свободата в Австрия и много други), които повечето анализатори квалифицират като ксенофобски (в крайния вариант) или като радикално консервативни (в мекия вариант). Изданието Politico посочва, че „българската крайна десница ще разтърси Брюксел“, защото лидерите й се застъпват за употреба на сила срещу мигрантите, говорят остро срещу съседите или дори използват расистка реторика срещу ромите.

Но в България, очевидно, това не е никакъв проблем Дари напротив – Петър Николов обяснява: „Алтернатива за Германия“ прочее е много по-различна партия от това, което обикновено привиждат в нея. Всъщност тя е създадена от част от някогашното интелектуално крило на ХДС и не просто не е нацистка, а даже по общоевропейските стандарти е твърде умерена. … АзГ не е крайнодясна, а консервативна политическа формация, защитаваща, за разлика от Меркел, традиционните германски ценности…“ И призовава: „Ангела Меркел да последва примера на своя български съюзник и да създаде коалиция с АзГ и с подкрепата на Свободните демократи.“[2]

Подобен призив направи и Нено Димов: „Заклеймяването на реакционното движение като нацистко, непрестанното бълнуване на връзките му с Путин и образуването на широки безпринципни коалиции само и само да се оставят националистите извън управлението, заплашва да взриви Европа.“  Изходът е: националистите в управлението навсякъде! За да се спаси Европа.

Случка 4

В друг план, но равняващ се по горните две, Калин Янакиев обяснява, че в България не е имало антифашизъм, защото не е имало фашистко управление. Затова „преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, антинацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).“

Това, вероятно, трябва да е вярно и за Франк Томпсън (1920-1944), разстрелян след като е заловен с други партизани. „On a hill outside of Litakovo today, Frank Thompson’s remains have been reinterred in a grave shared with eleven other Bulgarians, two of them named and nine unknown.“[3] Това четем в статия на Kristen Ghodsee за посещението на гроба на майор Томпсън от Роджър Уотърс, знаменитост от „Пинк Флойд“. Но присъдата на радикалните консерватори е: убит „заради практикуването на въоръжен терор“! Е, в гроба му са и останките на девет неизвестни човеци, но то е защото вероятно са пропуснали да ги отбележат в законосъобразната присъда след състезателен съдебен процес през юни 1944 г. в една „цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта“.

Случка 5

ГЕРБ предложи за председател на Комисията по досиетата (пълното й наименование е бюрократичен абсурд) своя депутат Антон Тодоров (с когото някои, които слабо ме познават, продължават да ме бъркат). Този опит (провалил се, засега) показва само желанието тази комисия да бъде използвана предимно за разчистване на сметки с политически противници, а не за да съдейства за разкриване на тъмните страници от репресиите в миналото. Прицелът е най-вече лявата опозиция, целта е управляващата ГЕРБ да има инструмент за потискане на опозиционната критика, особено след успешното елиминиране от парламента на дясната опозиция. Похватът е същия като в Полша и Унгария, където ултраконсервативните правителства фактически премахнаха опозицията, използвайки иначе инструментите на демокрацията, но разбирана предимно като власт на мнозинството.

В защита на кандидатурата на Антон Тодоров, разбира се, беше мобилизиран и патетичният антикомунизъм, винаги удобно прикритие за много посткомунистически безобразия. Кандидатът на ГЕРБ определи така онези, които отхвърлиха кандидатурата му: „Това са хора, наследници на червени родове, които са избивали българи по най-брутален начин след 9 септември“. И още: „В тази колекция от счупени грънци са бивши преподаватели по диалектически материализъм и научен комунизъм, бивши членове и кандидат-членове на компартията, дребни доносници по партийна линия на ниво Районен и Градски комитет на БКП, безсрамниици, обучавани в съветски идеологически школи, хрантутници на комунистическия режим и откровено „паднали” типове от породата на „кебапчийските котараци”.  No comment!

Случка 6

Унгарският премиер Виктор Орбан, когото мнозина у нас и отдясно, и отляво смятат за добър пример за следване, заяви в една реч от юли 2014, след като спечели отново изборите: „Следователно, можем да интерпретираме резултатите от изборите през 2010 г., особено в светлината на изборния успех през 2014 г., в смисъл че унгарските избиратели очакват от техните лидери да открият, изковат и изработят нова форма на държавна организация, която ще направи унгарската общност отново конкурентна след края на ерата на либералната държава и либералната демокрация, която, разбира се, ще уважава ценностите на християнството, свободата и човешките права.“  Демокрация, която не е либерална, но ще уважава свободата и човешките права? Такова нещо още е нямало, но ключът на разбирането на това изказване е в християнството. Именно на негова основа ще се гради новата, нелиберална демокрация.

Почти стана модно днес кризата на либералната демокрация и държава да се съобщава като положителна новина. Публично се изразява радост, че приключваме с либералния ред. Петър Николов се радва: „Утешителното е, че докато чакаме, ще можем да се насладим на лебедовата песен на европейския либерализъм.“  Тончо Краевски очаква консерваторите да задават дневния ред и се радва на края на либерализма: „Тези хора утре ще участват в задаването на дневния ред и ще прокарват консервативни политики в управлението, докато либералите тропат с крака навън и протестират.“

Общото е оправдаването на фашизоидни идеи

Онова, което свързва всичките тези отделни събития е, че около всяко виждаме повече или по-малко прокарване на няколко основни идеи, които се родеят с „първичния и вечен фашизъм“, така както го определя Умберто Еко. Той предлага 14 характеристики на фашизма, но тук ще се позова само на някои от тях, защото, пише Еко, „достатъчно е да присъства само една от тях, за да стане възможно фашизмът да започне да набъбва около нея“.

Следват няколко дословни цитата от Умберто Еко. „Първата черта на първичния фашизъм е култът към традицията“. „Официалните фашистки интелектуалци бяха ангажирани предимно с атаки срещу модерната култура и либералната интелигенция, защото били предали традиционните ценности.“ „Често използване на изрази като „изродени интелектуалци“, „изхабени сноби“ и „университетите са гнезда на червените“. „На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, първичният фашизъм казва, че единствената им привилегия е най-общата – това, че са родени в една и съща страна. Това е произходът на национализма.“ „Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото той е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военен елитизъм предпоставя грубо презрение към слабите.“ „Първичният фашизъм прехвърля своята воля за власт и върху сексуалните въпроси. Това е произходът на мачизма (който включва както презрение към жените, така и нетърпимост, и осъждане на нестандартните сексуални практики – от целомъдрието до хомосексуалността)“. „Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм. В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.“ „Първичният фашизъм расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното – и търси консенсус на тази основа. Първият апел на едно фашистко или незряло-фашистко движение е апелът срещу чуждите.“

Накратко: отричане на либералната демокрация и на либералните интелектуалци; национализъм; традиционни ценности; елитизъм и убеждение, че социалното неравенство е естествено; отхвърляне на свободата на жените да решават, какво да правят с бременността си; убеждение, че са „глас народен“; консенсус срещу различното. Разпознаваме много от тези черти заедно и поотделно в горните случаи. Но ще добавя и още няколко дословни цитати.

Тома Биков (07/04/2015): „Историческата отговорност на всяка десница е да изгради монолитна държавност и правила по оста Бог, Отечество, капитализъм.“  Иван Стамболов-Сула: „Хора, по-учени от нас, простите граждани, са го казали: консерватизмът се крепи на три стълба – капитализъм, национализъм и религия.“ Тончо Краевски: „Бяхме прави, че ще има ценностен сблъсък; бяхме прави, че либералната демокрация е органично устроена да фаворизира лявото; бяхме прави, че доминиращата култура е заплашена.“ Пак Тончо Краевски: „Реакционерите[4] не са и против Обединена Европа. Когато я критикуват, не виждат Путин като нейна алтернатива – напротив, както казва Орбан, ние най-много се страхуваме тъкмо от съветизирането й. Ние виждаме Обединена Европа като християнската империя на Карл Велики, а не като социалистическата утопия на Спинели.“ Димитър Петров: „Нашата европейска цивилизация е достигнала до днешното благоденствие (сравнено с останалия свят), благодарение на това, че е стъпвала на здрави устои, сред които основно място заемат семейните и християнските ценности. Днес обаче културният марксизъм атакува точно тези устои.“

Към казаното ще добавя и още две разбирания на днешните радикални консерватори: ултранационалистите не са опасни, а фашизмът не е заплаха. Според тях заплахата са либералите и културният марксизъм, също такива като вече отминалият комунизъм. Тончо Краевски обяснява: „По същество националсоциализмът е просто социализъм за бели хора, така че неговото място не е „крайно вдясно“ както днес лъжат либералите за да компрометират дясното, а напротив – крайно вляво, точно до Ленин и Сталин.“  А това, че фашизмът днес не е заплаха се вижда в опитите за тотално отхвърляне на легитимността на антифашистката съпротива в България. Нещо повече, изключването на съществуването на антифашистка съпротива в България през Втората световна война непряко (а може би пряко) легитимира противниците на партизаните, независимо дали става дума за правителството и неговата жандармерия, или за толерираните и дори влиятелни в правителството кръгове на Българските национални легиони, ратниците и други парафашистки или откровено пронацистки организации през този период. Такава позиция застава на страната на хора като Дянко Марков днес, превръщайки го единствено в мъченик на антикомунизма, но забравяйки неговото минало, свързано с легионите и тяхната откровено пронацистка дейност. Това не е никак безобидно.

Ето няколко фрази, които вероятно биха били произнесени без усилие от мнозина от днешните радикални консерватори.

  1. „Ако марксизмът станеше основа на целия свет, това би означавало край на всяка система, която си е представял до този момент човешкият ум.“
  2. „Културата, която не издържи на изпитанието, ще загине и ще освободи място на по-здравата, по-издръжливата култура“.
  3. „Правото на индивидуална свобода трябва да отстъпи на заден план пред дълга за съхранението на нацията“.
  4. „Според нашата доктрина съвременните капиталисти са капитани на индустрията, много велики организатори; мъже, които имат и трябва да имат дълбоко чувство на гражданска и икономическа отговорност, мъже, от които зависи съдбата на хиляди и десетки хиляди работници.“

Оставете първата фраза такава, каквато е, заменете във втората думата „култура“ с думата „раса“ и в третата – думата „нация“ с думата „раса“, и ще получите дословни цитати от „Моята борба“ на Хитлер (с.38, 147 и 151). Заменете в четвъртата фраза думата „нашата“ с „фашистката“ и ще получите цитат от Памфлет на фашистката пропаганда от 1929 г.

И още от същата книга на Хитлер: „За да замаскират всичко това и да приспят вниманието на жертвите си, евреите все по-високо и все по-високо крещят за необходимостта от равенство на всички хора, независимо от расата и цвета на кожата и глупците започват да им вярват.“ (с. 186) „Фьолкиш[5] идеята по този начин принципно се базира върху аристократичната гледна точка за природата и вярва, че този закон се разпростира върху всичко в този свят, включително до всяко отделно живо същество. То признава не само различната ценност на расите, но и различната ценност на отделните хора. И тъкмо с това то има организиращо значение срещу дезорганизиращата роля на марксизма.“ (с. 226) „Щом като обявяваме непримирима война на марксическия принцип „човек е равен на човека“, щом като оценяваме човека преди всичко от гледна точка на принадлежността му към определена раса – то ние трябва да съумеем да направим от това всички логични изводи до самия край.“ (с. 261) „Съвременната западна демокрация е спътница на марксизма, който изобщо е немислим без нея. Тя е именно онази почва, върху която израства това чудовище.“ (с. 47)

А ето още нещо и от Мусолини: „Погребахме старата демократична, либерална, агностична, парализирана държава, старата държава, която в знак на почит към безсмъртните принципи остави класовата борба да се превърне в социална катастрофа.“ (реч от октомври 1926 г.)[6] А в реч през две хиляди католически свещеници от януари 1938 г. Мусолини приканва събранието „да сътрудничи… в борбата за числено укрепване на италианците, защото само големите семейства осигуряват големите батальони, без които човек не може да побеждава. Италианците, една католическа нация, са още по-задължени да бъдат, с присъщата си мощ и демографска сила, бастион на християнската цивилизация“.[7]

Дали радикалните консерватори са неофашисти?

Не мисля, но се опасявам, че идеите, които налагат като „истината за света“, подхранват една публична среда, в която първичният фашизъм лесно вирее. С други думи, стават волни или неволни съучастници в легитимирането на антидемократични идеи, питателна среда за новите разновидности на фашизма. Или както казва Умберто Еко във вече цитирания текст: „Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от появите му – всеки ден, във всяка част на света.“

Създаването на такава питателна среда, която помпа крайния национализъм, реакционния (радикален) консерватизъм, завоалирания и открит расизъм не е само резултат от горепосочените идеи. Мощната реклама на неравенството прониква навсякъде. Като например в тази невинна реклама на затворения жилищен комплекс като „най-правилния избор за живот“: „Като за начало, подобен комплекс ви дава възможност да се потопите в една неповторима атмосфера, която трудно бихте могли да намерите на друго място. Вашият живот ще бъде максимално улеснен с наличните магазини, които предлагат чиста и здравословна храна, a добрите ресторанти в комплекса винаги ще са на ваше разположение. Повечето от тях обикновено предлагат доставка до входната ви врата, така че вие ще можете спокойно да почивате вкъщи, докато вечерята ви пристига към вас… Затворените жилищни комплекси се охраняват 24 часа в денонощието, а достъпът на външни лица е строго регламентиран. Освен гарантираната сигурност, това ви позволява и да се почувствате като част от една общност – съседите ви най-вероятно ще споделят вашите ценности и социален статус, а това винаги са били предпоставки към създаване на топли приятелски отношения и близост.“

Да живее прекрасният нов свят, основан на естественото неравенство и разпадането на обществото на затворени общности, които, всяка у дома си, живеят щастливи и нехаят за останалите. Нито Оруел, нито Хъксли са имали толкова богато въображение. Но нали пак Тончо Краевски обяснява: „Изборът пред нашата култура е да управлява или да бъде управлявана.“  Друг модус няма, няма съжителство, няма съвместно съществуване, няма взаимно проникване, няма взаимодействие, няма мултикултурализъм – единствено доминация.

[1] Употребявам това словосъчетание, защото смятам, че има много важна разлика между тях и класическите консерватори, които бих нарекъл „либерални консерватори“, макар някои пуристи веднага да съзират тук оксиморон.

[2] Ангела Меркел изглежда няма намерение да последва този призив.

[3] „На хълм извън Литаково днес останките на Франк Томпсън са погребани в гроб, споделен с единадесет други българи, двама от които са известни и девет са непознати“.

[4] Новото е също, че квалификацията „реакционер“ вече се носи с гордо вдигната глава. O tempora, o mores.

[5] Понятие, често превеждано не много коректно с „народничество“.

[6] Мусолини, Фашистката революция. София, Жар птица, 2002, с. 256.

[7] Detragiache Denise. Un aspect de la politique démographique de l’Italie fasciste : la répression de l’avortement. In: Mélanges de l’Ecole française de Rome. Moyen-Age, Temps modernes, tome 92, n°2. 1980. pp. 691-735; doi : 10.3406/mefr.1980.2571

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

Те победиха или за обикновеното варварство

Няма нищо общо със заглавието на един български филм от 1939 г., нито за известната скулптура на Иван Лазаров, а става дума за едно поредно разрушаване. Впрочем, дебатът за съдбата на паметника „1300 години България“ пред НДК в София се води вече от дълго време. Победиха онези, които наложиха със сила едно спорно и оспорвано решение, демонстрирайки не само незачитане на толкова много авторитетни мнения, но и самодоволството на по-силния. А историята се повтаря, но защо София стана терен на такова повтаряне през 2017 г.?

Така изглеждаше паметникът „1300 години България“ преди да бъде изоставен на саморазрушението и впоследствие премахнат.

 

 

 

 

Близо до замъка Венсен в края на Париж има интересен монумент – кръгла поставена на земята плоча, на която четем: „1914-1918. На това място беше издигнат паметник с публична подписка в памет на победата и в чест на Венсенския пехотинец. Паметникът беше разрушен от германците по време на окупацията на 26 юли 1940 г.“. За първи път виждах „паметник на паметника“. Старият паметник, изцяло в стила на военните паметници след Първата световна война, никога не е бил възстановен.

Паметното място във Венсен, Париж.

 

 

 

 

Това е картичка с разрушения паметник във Венсен.

 

 

 

Гледайки този странен паметник, се замислих за това, как днес се отнасяме към старите паметници, особено онези, от времето на комунизма. И ми стана тъжно, не защото изпитвам носталгия по тази епоха (все пак тогава премина младостта ми и носталгията е естествена), а защото отново проявяваме обикновено варварство – разрушаваме, защото е най-лесно, защото не искаме да мислим, защото нямаме никаква идея, какво да правим, защото не разбираме, какви сме и какви искаме да бъдем.

„Да се разруши“

Разрушаването на паметника започна отдавна под напора на природните сили – той беше оставен да се саморазруши до голяма степен от последователните софийски управи: Александър Янчулев, Стефан Софиянски, Бойко Борисов и най-сетне Йопданка Фандъкова. Това са кметовете, които носят отговорност за дългата сага на саморазрушаването на монумента. Оправдания за това няма, освен обичайната безотговорност на публичната власт към публичните пространства. Управата на София (която и да е била през тези вече 27 години след промяната) предпочете да се крие зад принципа laissez-faire и да остави неограничената приватизация на градските пространства да се развихри и да натвори онова, от което старите „комунистически“ квартали, ако не са вече „сгъстени“, продължават да бъдат по-добро място за живеене от новопостроените квартали, където се здрависваш със съседа си отсреща през балкона и където няма зелени площи.

„Капитал“ (7 юли 2017) съобщава така за решението на Столичната община  за разрушаването: „В дъждовната сутрин на 3 юли сагата около паметника „1300 години България“ пред НДК най-после намери развръзка. След години на спорове, жалби до съда, петиции и протести на различни групи, Столичната община започна демонтажа на конструкцията.“ И продължава: „Едни са доволни, а други оприличават събарянето на паметника с „разрушаването на античните градове в Сирия от талибаните на Ислямска държава“. Същата публикация напомня и елементи на историята на монумента: лошо изпълнение на паметника и анулирането на акт 16 (право за ползване); обезопасяване на вече опасния паметник през 2012 г.; конкурсът, лансиран от сдружението „Трансформатори“ през същата 2012 г. за трансформация на паметника; подписката на създателя на сайта „Изгубената България“ за възстановяването на паметника на Първи и Шести пехотен полк от 2014 г. и най-сетне, решението на СОС за „демонтиране“ на паметника от същата година. Решението съдържа и друго – на мястото да се „възстанови“ предишният мемориал на Първи и Шести пехотен полк, а също така и „лъвът с лапа върху Санстефанска България“. Последното е чудесен знак към европейските ни партньори от страна на България през 2017 г. – дали пък тези българи няма да използват председателството на ЕС да си върнат „историческите земи“? Шега е, разбира се, но това с лъва не е безобидно.

Мнозина се изказаха в подкрепа разрушаването на монумента, избрах най-ярките според мене поддръжници на решението. Според Тони Николов, „определено става дума за един от най-некадърно изработените паметници в най-новата ни история“, като истинският автор изглежда съвсем не е Валентин Старчев, а Людмила Живкова. Поради това, „този монумент е може би най-големият идеологически буламач, забъркван някога“, защото в него има „комунизъм и езотеризъм, цар Симеон Велики и Рьорих, Агни Йога (с така и незапаления на върха факел), Ботев и петте въстания (това на Ивайло, Априлското, Войнишкото, Септемврийското и Деветосептемврийското, ако следваме жаргона на идеологията)“. С други думи откровено комунистически монумент, допълнен от визиите на дъщерята на Тодор Живков. Затова и трябва да се махне.

Добре, този паметник е „изработен некадърно“, защото е „комунистически“, „идеологически буламач“. Тогава, паметникът на цар Самуил не е комунистически, има ясно идеологическо послание, значи е хубав, изработен кадърно. Дори в сравнение със „Самуиловите войни“ на Любомир Далчев от другата страна на улицата? Който е също от времето на комунизма и можем да му припишем съответните идеологически намерения. Да вземем да премахнем и него, та да остане само гордият Самуил, цар на българите.

Бузлуджа: това е комунистически паметник, и затова е изработен некадърно. (арх. Георги Стоилов е авторът)

 

 

 

Пантеон в Гургулят: и това ли е изработен некадърно паметник, защото е от времето на комунизма? (арх. Георги Стоилов пак е авторът)

 

 

 

Тези паметници трябва да са хубави, защото са от времето след комунизма.

 

 

 

 

 

А тези паметници не трябва да са хубави, защото са от времето на комунизма.

 

 

 

 

 

Явор Дачков е на същото мнение: „Аз съм от хората, които подкрепят демонтирането на това нещо. Трудно мога да го нарека паметник или скулптура. То е социалистическа халтура и единственото, на което е символ за мен е българската глупост.“ Като допълва, че „тази развалина от желязо“ се е превърнала „единствено в паметник на българската мърлящина и управленска безпомощност“. Но за разлика от Тони Николов, авторът от в. „Галерия“ смята, че „тук няма никакъв комунизъм, нито антикомунизъм“ а е „въпрос на здрав разум това недоразумение да бъде премахнато“. Но отново внушението е, че това е паметник на една отминала епоха (комунизма), затова и трябва да се премахне, макар и само заради „здравия разум“.

Здравият разум е хлъзгава категория, макар да има практическо значение във философията на прагматизма – когато нямате някакъв висш критерий за доброто управление, добро е управлението, приемано за такова от мнозинството. Но дали такъв критерии е приложим и в сферата на естетическото? Или за управление на публичните градски пространства? Защо да не е валидно твърдението: „Въпрос на здрав разум е монументът да бъде консервиран и трансформиран подобаващо и с вещина“.

 

 

 

 

 

Това са само няколко от многобройните предложения в сайта на „Трансформатори“

 

 

 

Има и други гласове на известни в публичното пространство личности, които искат премахването на монумента. И повечето развиват подобна аргументация: монументът е „комунистически“, поради това е и „грозен“. Използваха се и аргументи като това, че е опасен за хората, но това всъщност беше и признание за безстопанственост от страна на столичната управа, която от 1990 г. е доминирана от съветници, които се самоопределят като десни и като антикомунисти.

Изглежда тези съветници, които успяха да надделеят, въпреки многобройните предложения за трансформация на монумента, решиха, че могат отново да демонстрират „рухването на комунизма“ – след Мавзолея, дойде ред и на „1300 години България“. Но както с Мавзолея през 1999 г., така и сега, объркаха не само времето (2017 г.), но и пространството (София) – вероятно еднакво неподходящи да такава късна демонстрация на „падането на Берлинската стена“.

Така изглеждаше дълго време мястото на бившия мавзолей в центъра на София. Сега липсва само палатката, импровизиран храм на алтернативния Синод.

 

 

„Да се трансформира“

Другата изразявана позиция не беше огледална на първата – никой не предлагаше реставрирането на паметника в първоначалния му вид (освен едни от авторите му – скуптора Валентин Старчев). Ставаше дума за неговата съвременна трансформация, превръщането му в обект, интегриран в днешната градска среда и в днешното време, без обаче да бъде просто разрушен и заменен от нещо съвсем различно.

Ивайло Дичев в една от многобройните си статии по темата, отбелязва че всъщност „продължава битката с призраците на комунизма“. И обяснява“ „Едните смятат, че като съборят паметник, ще станат автентично-десни. Другите пък се надяват идеализацията на стария режим да разчувства застаряващия им електорат. Просто се чудя как медийният народ продължава да се хваща.“

За него става дума за „вандалско разрушаване“, което е на монумент, който би трябвало да видим като „пробив в идеологията“ на късния комунизъм, защото „Живков и идеолозите не го харесваха – беше им твърде модерен“. И заключава, че този монумент „не е комунистически, а националистически“. Ивайло Дичев апелира за намирането на „художествени и архитектурни намеси, които биха могли да предефинират комунистическото наследство, без да го заличават“. Но за това се иска въображение, а не онова, което е „най-безопасно“ и „просто“ – да се отървем от реалните неща и да се отдадем на идилични състояние като „етнографски комплекси, бутафорни крепости, централно-европейски кич“.

На подобни позиции са и активистите от групата „Трансформатори“. Обвинени в „комунизъм“ от техните опоненти, те се обръщат към Столична община с призив „незабавно да спре прекрояването на обществени пространства на базата на политически реваншизъм и да рестартира режима на диалог в търсене на професионална аргументация и вписване на културното ни наследство в по-широк европейски контекст“.  Е, не ги чуха, но това не е новост – управата на София демонстрира сила, подкрепа на „мнозинството от граждани“, както и абсолютно незачитане на мнението на множество професионални организации, умело противопоставени на „мнозинството“.

По-важното е, че „Трансформатори“ инициираха истинско състезание на проекти за трансформацията на паметника. Публикуваха ги на своята страница, отново никой не пожела да ги чуе.  Столичната община предпочете да действа „бързо и решително“, за нея общественото мнение е онова, което я подкрепя – другите „не разбират“ или са „комунисти“. Така и Тодор Живков говореше за „чантаджиите“ пред студентска аудитория – противопоставяше ги на „истинските“, на работниците и селяните. Евтина пропаганда, до болка позната.

София разруши паметници и монументи, но също така и създаде нови, които също предизвикаха реакции и отново никой не пожела да ги чуе. Последният ярък пример беше паметникът на цар Самуил в градинката до „Св. София“. Оказа се, че той е резултат от инициатива на фондация „Памет българска“, събрала 120 000 лева. По този повод в един иначе хумористичен текст, Ирина Генова поставя много по-важен въпрос: „Достатъчно ли е група граждани да пожелае появата на един или друг паметник в историческия център на София и да подкрепи волята си със 120 000 лв., за да се превърне желанието й в реалност?“ Дали е достатъчно нещо да стане част от публичното пространство на града, защото „хората го харесват“? И пита иронично: „Какво би било решението на управляващите, ако друга група граждани, може би не толкова многобройна, събере други 120 000 лв. за преместването на паметника извън центъра на съвременния град?“

Въпросът всъщност е „какви са правилата и процедурите, по които желаните образи/образите на желания се превръщат в реалност?“, като трябва да е ясно, че в този случай решение с просто мнозинство не работи. Ирина Генова заключава: „Паметниците не са фетиши… Паметниците не са гаранция за спомнянето. Паметниците са репрезентации, а не самата памет.“

„1300 години България“ не е паметник, а монумент (тази чуждица в българския език позволява да се употребява в друг смисъл, нещо като мемориална художествена интеграция, да ме простят специалистите по въпроса), мястото му може да е навсякъде. Както и паметните плочи на загиналите войници от Първи и Шести пехотен полк. Затова противопоставянето им няма смисъл, но пък обслужва решението за разрушаване – кой би се противопоставил на паметта на загиналите за България войни? Друг е въпросът, защо именно през 2017 г. тази памет така нетърпеливо търси своята репрезентация.

Мораториум и търпение

В посветения на „1300 години България“ конкурс, „Трансформатори“ представят широка палитра от мнения и предложения за бъдещето на монумента, които са израз на едно богато въображение на ангажиралите се с това архитекти и художници. Някои отхвърлят монумента като „езическа композиция“ (Р. Дерменджиев). Други предлагат замяната му с нещо друго (но не и с войнишкия мемориал), като например голям зелен хълм, с много растения и с няколко рекички и водопади (Иван Коджабашев).

Но повечето търсят разнообразни решения, всяко от които запазва основното от монумента. Борис Стайков предлага „да бъдат облицован със стъкло бетоновите фундаменти и металната конструкция“, защото той „си има модерен вид, но със стъклото би станал още по съвременен“. Сред предложенията е монументът „да се превърне в открит музикален пулт за DJ-партита“ (Лора Божилова), или „в стена за катерене“ (Милена Драгозова и Веселина Петрова). Участниците питат: „Защо вместо да заличаваме и унищожаваме, историята не я изложим на ярък показ?“ (Христина Сафронова).

Целта на участниците е добре формулирана от Сава Кисляков и Цветозар Петков: „Задачата ни е да запазим една художествена ценност и да се намесим максимално деликатно и уместно.“ Деликатна и уместна намеса – това изисква въображение, разум, мяра, усещане за града – всичко друго, но не и „кран, булдозер, фадрома“ или каквото е нужно за разрушаването. Да не забравяме , че участниците в този конкурс на „Трансформатори“ за родени във време, когато паметникът е бил ограден и никога не са го виждали иначе (Ивайло Александров). Затова е разбираемо и недоумението на Симона Гергова и Камен Попов, които казват: „Достатъчно се говори и писа за това колко е грозен, какво олицетворява и какво не, какво е разрушено в негова чест и какво не. Сякаш паметникът трябва да бъде наказан и поднесен като жертвоприношение.“ Усетили са, че разрушителите гледат на монумента като на отхвърлен фетиш, който трябва да бъде разрушен, за да се предпазим от злото, на което е носител.

Ивайло Дичев беше предложил мораториум върху паметниците (поставяне на нови и разрушаване на стари). Конкретно за „1300 години България“ той отбелязва: „Щеше да е честно лагера на терминаторите да кажат: не харесваме този грандомански национализъм. Но смеят ли? Ами нали в този същия момент страната се покрива с още по-националистически обекти.

Играта е безмилостно жестока, играта, както казват, е епична – борците срещу комунизма търсят нов повод за мобилизация на залязващата си подкрепа. Защото вече 27 години сме след комунизма, което, сравнено със знаменитите 45 години, е достатъчно много – едно цяло поколение. Защо ли не оставим паметниците на следващото поколение? Това ще е по-честно, след като ние днес не можем да намерим цивилизован начин да се отнасяме към следите от миналото. Надявах се, че този път няма да постъпим като варварите – разрушаваме нещо, което не знаем, какво да правим. Най-вече, защото нито имаме въображение, нито имаме смелост. А терминаторите, както ги нарича Ивайло Дичев, ще продължат да заклеймяват опонентите си като „комунисти“ – ако продължат така, току виж се появят убедени комунисти, но този път от едно съвсем ново поколение.

София не може да бъде горда с това разрушаване. Предлагам на мястото на този монумент да бъде поставена плоча, на която да пише: „Тук беше монументът „1300 години България“. През юли 2017 г. Столичната община го разруши, защото не знаеше, какво да го прави“.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар