Новата истерия за изучаването на комунизма

Ако беше 1990 г., щях да разбера – тогава комунизмът беше гореща тема и обществото активно участваше в дискусията. Тогава антикомунизмът имаше своите логични опори, защото обществото тъкмо беше започнало своя демократичен преход и напускаше „стария режим“. През 2019, тридесет години по-късно, този „позакъснял антикомунизъм“ ми се струва неуместен. Но неговото завръщане, имам предвид проявлението му като подновяване на дебата за комунизма (как именно той да се изучава), е симптом на нещо друго и за него именно трябва да се говори. Смятам, че е симптом на ултраконсервативната вълна, която ни залива, и която, парадоксално или не, отваря широко вратата за един нов фашизъм (в общ, генерически смисъл, защото тук няма да разграничавам „фино“ италианския фашизъм от немския нацизъм).

Скандалът с учебниците по история

Има ли скандал, както оповестиха немалко медии? И какво е естеството на този скандал? Основните тези четем в писмото на фондация „Истина и памет“ до министъра на образованието и науката от 18 юни 2019 г., подписано от Христо Христов и Евелина Келбечева. Става дума за новите учебници по история и цивилизация за България за Х клас на издателствата „Анубис”, „Просвета”, „ Рива”, Домино” и Булвест 2000”. Основните критики са (наред с другата, защото текстът е дълъг), че не се обяснява „смяната на цивилизационните модели“, „някои от фактите за периода 1944-1989 г. са поднесени тенденциозно, други непълно, а трети са напълно спестени“ (с изключение на учебниците на „Рива” и Просвета”), „отсъства ясно изразен акцент какво е икономическото завещание на режима през 1989 г.“, „по никакъв начин не е представена ролята на ДС“, „неадекватно е представен и проекта за присъединяване на България към СССР“, „преднамерено не са акцентирани най-важните характеристики на тоталитарния комунистически режим – политическия терор, репресивната система, тоталната съветизация на странат“, наличие на „откровени пропагандни клишета като например „въвеждането на безплатно образование и здравеопазване“.

В заключение писмото завършва с призив: „Ние считаме, че този тенденциозен и манипулативен характер на някои от учебниците в раздела за комунистическия режим (1944-1989), както и урока за Прехода към демокрация са обективни основания повереното Ви министерство да предприеме необходимите мерки за спиране или фундаментална преработка на тези учебници.“

Реакцията на МОН не закъснява, на 25 юни министър Красимир Вълчев заявява по БНТ: „Това, което аз видях и колегите, това, което са видели и тези историци, които са реагирали, е, че има минимализиране на някои факти, недостатъчен акцент върху тези базови характеристики на периода. Има също така опит да се даде положителен акцент върху други, не толкова съществени елементи. Има си и някои откровено провокативни текстове, затова съм дал препоръки на издателствата да ги коригират“. Жалко е, че решението на МОН стана почти незабавно, без обсъждане, без изслушване на повече мнения.

Последваха и други реакции, като становището на Института за изследване на близкото минало, в което се заявява: „Така в учебниците се появява едно непреодолимо противоречие между теоретичното дефиниране на комунизма като тоталитарен и частичното му реабилитиране.“ Претенцията на някои от авторите на учебници, че комунизмът трябва да бъде представян обективно, се квалифицира в това становище като „негационизъм“, понятие, с което се назовава в немската историография за нацизма „частичното оправдаване на формално осъжданата система“. В становището се заявява също: „Ето защо най-важното в представянето на комунизма в учебника е недвусмисленото и ясно представяне на проблема за комунистическия тоталитаризъм във всички негови водещи характеристики, неизменно в имплицитно или експлицитно сравнение с демократичната форма на управление. И не само класическия тоталитаризъм от времето на сталинизма или ранния живковизъм, но и по-късното му „мирно“ превъплъщение, когато тоталното наблюдение, контрол и шантаж поемат функциите на открития терор и лагерите.“

Истината за комунизма? Коя?

Невероятно е, че именно сега отново се разпалва един дебат, който мислех, че поне след 2001 г. е отшумял. Всъщност, за какво става дума? Изучаването на комунизма в училище? Изобщо или в точно определен канон? Просто осъждане на комунизма? Или предоставяне на инструменти за разбирането на един все още важен период в близката история на България? Или, както в многобройни декларации, текстове, интервюта, инициаторите на кампанията искат в учебниците да влезе „истината за комунизма“.

Но въпросът има и друга страна: каква е автономията на академичните учени (повечето все още уважавани хора), когато, спазвайки стандартите на МОН, предлагат авторски учебници? Лично прегледах раздела за комунизма на издателство „Булвест“, не намерих нищо, което да разтревожи радетелите за истината. Напротив, там има подзаглавия като „Разправа с опозицията“, „Утвърждаване на тоталитарния режим“, „Кулминация на политическия терор“, „България – най-верният съветски сателит“, „Личният режим на Тодор Живков“, „Крах на тоталитарния режим“ и в текста става дума за това. Но явно за инициаторите на кампанията това не е достатъчно. Не е казано достатъчно за това, колко много тоталитарен и лош е комунистическият режим?

Всъщност, ако става дума за политически режим, е едно, но ако става дума за обществото като цяло – нещо друго. Това, което разбираме в днешната дискусия за комунизма е именно периодът на знаменитите 45 години в българската история. Време на поне три житейски поколения, но при това всяко едно от тях преживяло по свой начин комунизма. Да не говорим, че на индивидуално равнище това също е вярно. Но могат ли учебниците да обобщят това различно преживяно. В писмото на „Истина и памет“ се отбелязва, че „удивително малко са документалните свидетелства, в това число и мемориални материали и разкази за човешки съдби.“ Човешки съдби, значи много, значи различни. Кои от тях трябва меродавно да влязат в учебниците? Всички или само на онези, които са били репресирани, гонени, спирани?

Затова казах, че този дебат ме връща в началото на 1990.те години. Тогава беше нормално, логично, именно такива хора, подложени на мълчание дотогава, да говорят за своите преживявания. Техният разказ за комунизма беше легитимен, но също и очакван, насърчаван, подкрепян, приоритетен. Тридесет години по-късно едва ли може да има приоритетен разказ за комунизма, мнозина биха разказали живота си така, че днешните критици на комунизма да привидят в това „носталгия“. Но такъв разказ също е легитимен. Въпросът е, какво от тези разкази да влезе в учебниците и дали един преднамерен избор, включително на езика, няма да създаде един нов канон, огледален образ на канона от времето на комунизма, когато учебниците бяха подчинени на една официална позиция.

Единственият смислен дебат в случая би бил по отношение не просто към комунизма, а към насилието в политиката изобщо. Към последиците от насилието в обществото, към преживяването на насилието. Както и за това, че няма вечен авторитарен режим, че всичко зависи от поведението на хората, от тяхната съпротива срещу насилието и от представите им за бъдещето. Но и че демокрациите също могат да се провалят.

Но какво е комунизъм?

Вече казах, че нашият дебат употребява думата, за да назове системата (политическа и икономическа) от 1944 до 1989 г. Всъщност би трябвало да се отмести началото й малко по-напред, например 1947-1948 г. (новата конституция, национализацията, забраната на опозицията и т.н.). Но най-вече става дума за политически режим, квалифициран като тоталитарен, съществувал като прототип в СССР, но установен и по цяла Централна и Източна Европа след Втората световна война.

Комунизмът, обаче, е много по-широко явление от системата в съветския свят, макар именно Съветската революция от 1917 г. да се свързва с неговото начало. То е, защото тази революция обявява, че ще реализира проекта на Карл Маркс от 1848 г., макар да прави нещо много по-различно. От едно проектирано от Маркс общество без частна собственост („свободна асоциация на производителите“) и без държава (самоуправление), съветската система изгради общество без частна собственост, но с тоталитарна държава. Но това – между другото.

По-важното е, че комунизмът се развива в историята на политическите идеи като проект за некапиталистическа модернизация на обществата. При това – ускорена модернизация, разбирана като създаването на индустриално, урбанизирано и образовано общество. Владимир Ленин, последовател, но и ревизионист на Маркс, ни е оставил две формули за неговото разбиране за комунизма. Първата е много известна: „Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна“. Втората е почти неизвестна, в един текст от 1918 г.: „Съветска власт плюс пруския ред на железниците, плюс американската технология и организация на тръстовете, плюс американското обществено образование, това е социализъм“.[1] Дали това определение може да влезе в учебниците днес?

Един от най-значителните анализатори и критици на съветския комунизъм Янош Корнай в мащабното си изследване „Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма“ отбелязва: „Едно от главните достижения на системата е да осигури основна икономическа сигурност на масите, които се приспособяват към нея“. Той изброява 6 измерения на сигурността: пълната заетост, безплатното образование, всеобхватната обществена пенсионна система, липсата на бездомни, социалната мрежа за всички, значително по-голямата от капиталистически страни обществена сигурност и ниска престъпност[2]. Разбира се, това има и своята тъмна страна, включително заради съществуването на една полицейска държава, но „нищо не е безплатно“.

Това може ли да стане част от учебниците по история, или ще се сметне за твърде благосклонно към комунизма? Също така, ще влезе ли в учебниците дефиницията за сталинизма на един от първите му критици, комуниста Лев Троцки, който определя системата като „диктатура на бюрокрацията върху цялото общество“. И ще обяснят ли учебниците фразата на Вацлав Хавел, че посттоталитарната система (има предвид т.нар. „реален социализъм“ от 1960-те години) е „историческа среща на диктатурата и консуматорското общество[3]

За мене няма никакво съмнение, че да се разкаже историята на комунистическия режим в България на около 40 страници в учебника е истинско интелектуално и академично предизвикателство и се отнасям с респект към историците, заели се с това. Но мисля, че трудността на разказа включва и избора на авторите, както и етически ангажимент. Не трябва да се пренебрегват насилията, но историята не е единствено и само низ от насилия, а е и история на обществата и на живелите в тях хора.

Стратегията на приравняването на комунизъм и нацизъм

Но днешната кампания, именно защото е учудващо късен феномен на антикомунизъм, е свързана с нещо друго и то е по-малко безобидно от дискусията за съдържанието на учебниците. Част от аргументите на инициаторите на кампанията са в духа на необходимостта комунизмът да се третира наравно с нацизма като тоталитарна система. Това „равно третиране“ е стар спор в обществата, който има произхода си сред определени консервативни политически среди, които имат проблем не толкова с комунизма, колкото с нацизма.

Първата страна на този проблем е, че нацизмът е квалифициран като крайно-дясна идеология, стъпваща на съвкупност от реакционни десни идеи за превъзходството на бялата раса, за цивилизоващия империализъм, за естествените йерархии в обществото, за защитата на социалния ред със сила. Затова и мнозина днешни десни консерватори предпочитат да квалифицират тази идеология като лява, позовавайки се на официалния й етикет – национал-социализъм. Някак е много удобно нацизмът да се определи като някаква разновидност на социализма.

Втората страна на този проблем е, че в страни като Германия, Италия, но също така и Франция, старата десница между двете световни войни има трудността да се демократизира след видимото й сътрудничество с фашистите и нацистите. В Германия и Италия това става с помощта на Съюзниците, когато се създават десноцентристките християндемократически партии след 1945 г.. Във Франция тази демократизация се осъществява от Шарл де Гол, произхождащ от десницата, но противопоставил се на сътрудничеството с нацистите и съюзил се с комунистите във Франция.

В много текстове посветени на тоталитаризма, всъщност се сравняват и някак равнопоставят трите класически тоталитарни експеримента – в Италия на фашистите, в Германия на нацистите и в СССР на болшевиките. В един текст за тоталитаризма, публикуван през 1995, полският философ Кшищоф Помиан задава въпроса: „Приемливо ли е да поставим на едно място три толкова различни феномена, каквито са били фашизма, нацизма и болшевизма? В частност, приемливо ли е да търсим сходства между тях? Един такъв подход не допуска ли предварително, че става дума за три разновидности от един и същ род, което именно трябва да се покаже?[4] Помиан приема допустимостта на сравнението, но изтъква важността на различията в идеологиите, организацията и упражняването на властта. Той отчита също и значението на Втората световна война при такова сравнение – на едната страна са фашизмът и нацизмът, на другата страна – болшевизмът.

Но да се върнем към приравняването, не казвам сравнението. Приравняването предполага еднаквост, еднаква същност, а оттам – еднакво осъждане като тоталитарни експерименти. Инициаторите на кампанията напомнят многократните усилия комунизмът да бъде осъден по същия начин, както в Европа са осъдени фашизмът и нацизмът. И се учудват, че това все още не е станало, въпреки многобройните резолюции на ПАСЕ, както и приетите в бившите комунистически държави закони, обявяващи комунизма за престъпен режим.

Георги Лозанов, в статия в „Дойче веле“, обяснява целта на кампанията: „Целта е да се преодолее устойчивата асиметрия в средното образование, според която тоталитаризъм е само фашизмът, а комунизмът не е – заради историческото алиби на антифашизма.“ Именно това „историческо алиби“ днес е особено под прицела на критиците на комунизма: наистина ли комунизмът е антифашистки? В подкрепа на твърдението за „фалшивия антифашизъм“ на комунистите се дават най-вече примери около съветско-германския пакт за ненападение от август 1939 г. и подялбата на Полша, съпътствана от известни вече кадри на съвместни паради на нацистките и съветските военни части в Полша, както и присъствието на германска военна делегация на парада на Червения площад в Москва през ноември 1940 г.

Още нещо – в интернет се разпространява стих, приписван на съветския пролетарски поет Владимир Маяковски, който гласи следното:

Товарищи фашисты, милости просим.
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные обятья!

 Пролетарии, стройтесь в единую линию –
Сегодня командуют Тротцкий и Муссолини!
Красное знамя борьбы пролетариев
Сегодня развенуто от России до Италии!

Цитира го и в своя текст в портал „Култура“ Димитър Бочев, като посочва, че целта му е „да постави знак за морално равенство между нацизъм и комунизъм“.  Наистина, колко е удобно да намериш такива думи в подкрепа на фашистите у Маяковски! Само че това е фейк, автор на стихчето не е Маяковски, който иначе е остър противник на фашистите, а поетът и преводачът Марьян Беленький, който през 2010 г. публикува стихчето в своя блог (искайки да покаже, колко невнимателни са читателите на Интернет). Ако вземете стихчето и го „пейстнете“ начисто, в празното поле между двете четиристишия се появява разрешението на енигмата: Автор этих стихов – Марьян Беленький.[5]

Колкото до „негационизма“, нека не забравяме, че именно съветският комунистически лидер Никита Хрушчов в своя „секретен доклад“ през 1956 г. (бързо разпространен и дори отпечатан в 1 млн. екз.) говори за „жертвите на деспотизма на Сталин“, „злоупотреба с властта“, „масов терор“, „жестоки и нечовешки мъчения“… [6] Трудно е да си представим, например Гьобелс, да каже това за Хитлер след смъртта му.

Приравняването на нацизма и комунизма има една очевидна спънка – съюзник на Чърчил е бил Сталин, а не Хитлер. А нацисткият режим загива в една разрушителна, включително за Германия, война. Комунизмът просто си отива, навсякъде из Източна Европа комунистическите режими падат като къща от карти, сякаш против всякакъв здрав разум, убеждаващ хората в силата им. Тази разлика също не е без значение, когато впоследствие се говори за осъждането на тоталитарните политически режими.

Но приравняването на нацизма и комунизма съдържа в себе си една имплицитна програма – и двата режима са еднакво лоши, значи нацизмът не е по-лош (дори в някои текстове се изказват аргументи в полза на превъзходството му над сталинизма). И ако днес трудно ще видим на терена в България истински опасни неосталинисти, то истински опасни неонацисти има, има „Луковмарш“, има и публично говорене в стила на най-добрите образци на нацисткия расизъм. Ето затова приравняването на комунизма и нацизма, дори с благородното намерение да се отхвърли насилието в политиката, може да доведе до неочаквани последици – несъзнателното легитимиране на крайно-десните идеи, хранителната среда на неонацизма.

Да си антикомунист по убеждение е въпрос на избор, възможен публично след 1989 г. в България. Но да си антикомунист по професия, това вече е съвсем друга работа. Опасявам се, че днес, в началото на ХХІ век, тридесет години след разпада на съветската комунистическа система и края на съветския комунистически експеримент, борбата с комунизма (или неговите останки) е много повече въпрос за защита на професионалното поле на реализация, отколкото на лични убеждения.

[1] Ленинский сборник, т.36, стр. 31.

[2] Корнай, Янош. Социалистическата система. Политическа икономия на комунизмаАкадемично издателство „Проф. Марин Дринов“1 София1 1996, с. 291-293.

[3] Berend, Ivan. Central and Eastern Europe 1944-1993. Detour from the Periphery to the Periphery.- Cambridge university press, 1996, p. 155.

[4] Pomian, Krzystof. Qu’est-ce que le totalitarisme. In: Ferro, Marc (présenté par). Nazisme et communisme. Deux régimes dans le siècle. (Recueil de textes), Hachette Littératures, 1999, p. 143.

[5] Блогът на поета: https://belenky.livejournal.com/2349828.html#comments;

Както и информацията за този мит: http://wiki.istmat.info/%D0%BC%D0%B8%D1%84:%D0%BC%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B8_%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BD_%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B8_%D1%84%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B7%D0%BC

[6] Цит. по Бранко Лазич. Исторический очерк. Никита Хрущев, доклад на закрытом заседании ХХ съезда КПСС. Overseas Publications Interchange Ltd, 1986, с. 45-122.

Реклами
Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Един тъжен ден за българската демокрация

Парламентът, фактически без обсъждане, реши да намали публичното финансиране на политическите партии от досегашните 11 лева на получен на последните парламентарни избори глас, на 1 лев. Решението на едно мнозинство от ГЕРБ, ДПС, „Воля“ и част от „Обединени патриоти“ (119 „за“, 71 „против“ и 16 „въздържал се“) беше обосновано от референдума от 2016 г. по инициатива на „Шоуто на Слави“, когато 2 516 791 избиратели приеха същото предложение, а 523 759 бяха против (при гласували общо 3 488 558 или повече от гласувалите на парламентарните избори през 2017 г. 3 425 604). Както е известно, референдумът не достигна с 12 000 гласа нужното равнище, за да стане задължителен. Но това е най-малкият му проблем, защото всъщност това беше добър пример за референдум, основан на недостатъчна гражданска информираност и на мащабна медийна манипулация на общественото мнение. Защото днес няма нищо по-лесно от това да залееш обществото с погрешни разбирания, да го наплашиш или обезвериш с фалшиви новини. Иначе е трудно да си представим, защо на референдума през 2016 г. гласуваха повече граждани, отколкото на последващите парламентарни избори през 2017.

Колко пари и за какво?

Съгласно досега действащите правила през 2018 г. основните партии са получили следните субсидии от държавния бюджет: ГЕРБ – 12,6 млн. лева, БСП – 10,5 лева, „Обединените патриоти“ – 3,5 млн. лева, ДПС – 3,5 млн. лева, „Воля“ – 1,6 млн. лева, а извънпарламентарната „Възраждане“ – 0,41 млн. лева (които, както се разбира, е дарила за социални дейности). При сегашното решение тези пари трябва да бъдат намалени малко повече от 10 пъти. Защо? Единственият употребен в краткия парламентарен дебат аргумент беше, че „народът така е поискал“.

Числата 1 лев или 11 лева са еднакво „изсмукани от пръстите“, получени без никакво проучване, без никакво особено обсъждане. Все пак сегашното решение на парламентарното мнозинство сякаш забравя дебатите от времето на въвеждането на партийните субсидии през 2001 г. Сякаш тогавашните аргументи за въвеждането на нова за България система за финансиране на политическите партии са изгубили съвършено значението си и ние сме в изцяло нова ситуация на отношението пари-политика.

В своя блог Антоанета Цонева предлага един достатъчно изчерпателен списък на дейностите на партиите, без които дейността им е безсмислена, но които несъмнено изискват финансиране:

  1. Политически кампании: реклама, експерти, транспорт, застъпници, наеми и др.
  2. Обучение на хора.
  3. Изготвяне на законопроекти и оценка на въздействието.
  4. Поддържане на организационен капацитет – хора, наеми и консумативи.
  5. Създаване и развиване на структури в цялата страна.
  6. Организиране на събития и информационни кампании.

Тези дейности съответстват на закона, макар да има партии, които имат достъп до публично финансиране, но не използват средствата за такива дейности. От друга страна многократно е посочено в различни изследвания и наблюдения, че получаваните от държавата средства за партийна дейност се използват не по предназначение, а контролът върху това е слаб. Критиците на публичното финансиране на партиите изтъкват, че тези средства отиват главно за купуване на гласове, т.е. за грубо погазване на закона, или за ненужни екстри като луксозни автомобили за ръководството или пък за евтина реклама като дарения за социални дейности, което не се предвижда от закона. Но всичко това достатъчно ли е, за да се ограничи драстично публичното финансиране на партиите?

Лошият публичен образ на партиите

Въпросът има и друга страна – защо толкова лесно обществото приема такова рязко ограничаване на субсидиите за политическите партии? Не се ли притесняват гражданите, че това ще отвори пътя на олигархически кръгове, да си присвояват партии? Всъщност самата идея за публично финансиране цели навсякъде да ограничи влиянието на големите частни интереси върху дейността на политическите партии.

Рисковете от преобладаващо финансиране на партиите от частни бизнеси да добре представени в публикация на Николай Стайков (препубликувано в „Дневник“): възможни институционални репресии към спонсорите на опозицията; използването на фирмени ресурси за политическа дейност; защита на правата на работещите в компания, несъгласни с политическото спонсорство на своя работодатели; и изобщо – узаконяването на политическия пазар.

В „Отворен парламент“ са публикувани данни за източниците на финансиране на трите големи партии ГЕРБ, БСП и ДПС за 2015 г. – 80% са от държавното финансиране, още 11% от банкови операции (лихви по депозити, например), едва 8% от членски внос и само 1% от дарения. Това прави партиите удивително зависими от държавното финансиране, което се отчита като голям риск.[1] Същият източник изчислява, че 24% от приходите на партиите отиват за заплати и осигуровки, докато почти 65% отиват за заплащане на услуги (най-вече медийни) и други разходи (най-вече по предизборните кампании).

От друга страна значителна част от общественото мнение подозира партиите, че така или иначе са в плен на частни корпоративни интереси. В мащабното изследване за качеството на демокрацията в България през 2010-2014 г. почти 60% от запитаните смятат, че „партиите са се изолирали от нуждите на обикновените хора и затова от тях няма нужда“. А над 40% от запитаните са съгласни да се забранят всички партии, освен една-две, а над 30% са съгласни, че всички партии трябва да се разтурят. И това е парадоксално, защото пак според същото изследване над 54% от запитаните са съгласни, че „съществуването на партии е единственият начин да се чуе гласът на повече хора“, а над 72% смятат, че „партиите са школа за натрупване на полезен политически опит“. [2]

Какво да се прави?

Излиза, че за обществото едновременно не може без партии, но партиите са много лоши. Това може да означава, че мнозинството от българските граждани разбират смисъла и функционирането на либералната демокрация като основана на гражданската инициатива и политическия плурализъм. Но от друга страна са силно критични към начина, по който функционират съществуващите политически партии, смятани за недостатъчно представителни или по-скоро – недостатъчно демократични и изолирали се от хората.

Но рязкото намаляване на държавната субсидия и отварянето на полето за финансиране от страна на частния бизнес, ще потвърди онова, което премиерът Борисов каза, доста парадоксално след станалото: „Много се наслушахме на популизъм. Ще стане накрая като в Чехия, в много страни, милиардерите да са и премиери – няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените“.

За това предупредиха и други политици. Защо тогава решението беше така бързо прокарано (колко много други спешни решения продължават да чакат дългите парламентарни процедури)? На кого специфично такова решение трябва да угоди? На онези 2,5 млн. от референдума през 2016 г. ли? Повечето от тях вероятно вече за забравили, за какво са гласували и със сигурност са учудени, че сега отново въпросът е повдигнат. Или на група бизнеси, които и без това са достатъчно влиятелни, за да определят важните политически решения, но сега ще бъдат с развързани ръце да „пазаруват“ политически ангажименти.

Решението е погрешно, не само защото разширява риска (и така вече достатъчно голям) за обсебване на партийната дейност от частни, корпоративни интереси. То е погрешно, защото се отнася до органичен елемент на демократичната постройка и изисква постигането на политически консенсус, да не говорим, че изисква информационна кампания в обществото. Иначе имаме простото аритметично мнозинство в парламента, обявило се за единствен представител на „народа“. Разбира се, че това е популизъм, но да оставим настрана етикетите. Първо, народът няма един единствен представител или говорител. Второ, относителното мнозинство на онези 2,5 милиона избиратели, също не може да бъде смятано да единствен говорител на народа. Още поне 3,5 млн. са били или против, или не са участвали в това допитване.

Но стореното е сторено. Ако евентуално президентът наложи вето и предизвика ново обсъждане в парламента, или Конституционният съд (сезиран например по инициатива на омбудсмана) отхвърли тази поправка в закона (при това закона за бюджета, а не за политическите партии), все още има надежда за постигане на по-широко съгласие. Но съгласие за регламентиране на държавното субсидиране на партиите в Закона за политическите партии, съпътствано от по-разгърнат и строг контрол върху използването на субсидията, повече прозрачност на партийните финанси, повече гражданско участие в дейността на политическите партии, повече доброволчество в партийната дейност. Субсидията трябва непременно да бъде обвързана със спазването на демократичните стандарти в партийния живот, с действителната ангажираност на партийните членове в дейността на организацията.

А какъв да бъде размерът на тази субсидия, нека няма упражнения в генериране на произволно число: 1 лев или 11 лева на глас е едно и също, защото всъщност няма критерий. Парите могат да се изчисляват в съответствие със събрания членски внос или с ограничени от закона частни дарения, могат да се ограничават до определен поносим за обществото таван, могат да зависят от минималната работна заплата, могат да се изискват обратно, ако не са използвани. В Европа има много опит в това отношение.[3] Но моделът в САЩ не е подходящ за България, най-малкото защото бързо ще се обърне в тотална олигархизация на политическия живот. Мисля, че Канада е по-добрият пример за следване, защото комбинира публично и частно финансиране, но и значителен контрол и ограничения.[4]

[1] Канев Д., Тодоров, А. (съст. и ред.) Качество на демокрацията в България. Изток-Запад, 2014, с. 243.

[2] Пак там, с. 281, 284-285.

[3] По поръчение на ОССЕ е направено и специално сравнително изследване на системите за финансиране на политическите партии: Fernando Casal Bértoa and Juan Rodríguez Teruel, Political Party Funding Regulation in Europe, East and West: A Comparative Analysis – https://www.osce.org/odihr/410201?download=true

[4] Вж. този документ на Австралийския парламент: https://www.aph.gov.au/Parliamentary_Business/Committees/Joint/Completed_Inquiries/em/political_funding/Report/AppendixE

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Евроизбори 2019: земетресението се отлага, но докога?

Мнозина очакваха тези избори като земетресение, което ще разклати не само европейския дом, и повечето европейски демокрации. Вярно е, че такова земетресение не се получи, защото резултатите като цяло не предвещават драматичен срив. Но също така е вярно, че тътенът продължава и европейските общества са действително изправени пред няколко стратегически избора.

Първият избор е най-очевиден – накъде искаме да се развива Европейският съюз: към по-силна интеграция, граничеща с федерализация или, обратно, към разхлабване на интеграцията и увеличаване на ролята на суверенните нации. В по-прагматичен план този избор ще повлияе на всички онова, с което днешна Европа е уникална в света: Шенгенското общо пространство на правосъдие и вътрешен ред; Еврозоната и общата валута, единния европейски пазар с трите му основни свободи на движение. Тук разломът е между европейската и националната идея.

Вторият стратегически избор е за типа на демокрацията, която искаме на национално равнище. Дали ще е либерална демокрация, основана на широките граждански свободи и човешки права, на толерантността и плурализма, или „нелиберална“ демокрация, основана на властта на мнозинството, общата (християнска) идентичност, традиционните ценности, патриархалния ред, силната власт. Тук разломът е между свободата и сигурността.

В практически план изборът не е непременно изключващ едното, ако приемем другото, а за позицията между двете, за съотношението между европейското и националното, между свободата и сигурността. Крайностите и при двата избора са контрапродуктивни, създават напрежения и конфликти в обществата, обезсмислят съвместното съществуване както вътре в нациите, така и между тях в Европа.

В Европа изборите показаха различни постижения или провали в отделните страни. Общото е, че средно участието на тези европейски избори (51%) е по-високо от предишните два (43% през 2009 и 42,6% през 2014). В някои страни дори това високо участие се квалифицира като безпрецедентно, като във Франция или Полша, например. Обратно, в България активността е по-ниска спрямо 2014 г. (тогава 35,5%, а сега 31%).

Успехът на ултранационалистите и мобилизацията срещу екстремистите

Европейските избори обичайно и парадоксално мобилизират в много по-голяма степен партиите, които са остро критични към ЕС, общо наричани евроскептични. Тези избори се квалифицират от теоретиците като „избори от втори ред“, които не ангажират много силно националната политика и затова мнозина избиратели ги разглеждат като терен най-вече на протестен вот. Затова и крайните партии обикновено получават на европейските избори по-високи проценти от подадените гласове, отколкото получават на национални избори. И това е систематично.

Но на сегашните европейски избори повечето наблюдатели посочиха, че главният залог ще е размерът на евроскептичните партии в новия европарламент и рискът те да могат да блокират или значително да затруднят работата на европейските институции чрез обструкции или дори чрез пряко влияние върху европейските политики.

Все пак няколко европейски държави демократичните общности се мобилизираха срещу екстремистите. Неочаквано социалдемократите в Нидерландия, сред поредица от загубени избори, се оказаха първи, следвани от либералите. А двете крайно-десни партии на Тиери Боде и Герт Вилдерс, макар и с 4-ма евродепутати, показаха по-нисък от очаквания резултат. В Дания крайнодясната Датска народна партия бележи съкрушителна загуба – от 26,6% през 2014 е на 11,8% през 2019 г. Там на първо място излизат социалдемократите, следвани от либералите. Във Финландия националистическата партия „Финландците“ остана 5-та след консерваторите, социалдемократите, зелените и центристите, въпреки очакванията за значителен напредък.

Но антиекстремистката мобилизация не успя да спре или ограничи влиянието на ултранационалистите в повечето страни на Европа. Най-емблематичен е случаят в Австрия. След скандала за връзките й с руски олигарси и оставката на лидера, „Партията на свободата“ се класира все пак 3-та, макар очакванията да бяха за тотален срив. Крайнодясната „Алтернатива за Германия“, макар също да беше косвено ударена от скандала в Австрия, загуби също поне 2% спрямо 2014, но остана 4-та след християндемократите, социалдемократите и зелените. В Испания новата крайнодясна партия „Вокс“ спечели 3 места в европарламента, колкото и центристката „Гражданите“, оставайки след социалдемократите и консерваторите.

Най-стряскащ е пробивът на крайнодесните във Франция – партията на Марин Льо Пен „Национален сбор“ излезе на първо място, преди партията на президента Емануел Макрон. Лидерката й поиска предсрочни парламентарни избори и направи заявка да излезе и там начело. Изглежда протестният вот около „жълтите жилетки“ е прелял към крайно-десните, защото крайно-левите на Меланшон регистрираха загуба. В Италия националпопулитската „Северната лига“ на Матео Салвини излезе първа, преди социалдемократите и популистите от „Пет звезди“.

Не по-малко стряскащ, макар и в друга ситуация, е пробивът на „Партията на Брекзит“ в Обединеното кралство, където привидно оттеглилият се от политиката Найджъл Фараж постигна също първото място. Вярно е, че това не е крайно-дясна екстремистка партия, но антиимигрантската й реторика се вписва в крайно-дясното говорене. Също така е вярно, че за нея гласуваха мнозина от недоволните консерватори, което доведе до срив на консервативната партия, както и на лейбъристите, от друга страна.

В Източна Европа резултатите също не са обнадеждаващи. Ултраконсервативната „Право и справедливост“ в Полша излезе първа, макар и с малко пред десните либерали. Тази партия не е неофашистка, но в много случаи публично защитава близки до крайната десница тези. В Унгария коалицията на ФИДЕС (Виктор Орбан) спечели над половината от гласовете. Тази партия, възникнала като либерална, но присъединила се по-късно към християндемократите, демонстрира вероятно най-ярко в Източна Европа своя евроскептицизъм и привързаност към „нелибералната демокрация“. С места в европарламента ще бъдат и крайно-десни или крайно-консервативни партии от Латвия, Хърватия, Словакия.

Общо казано, с изключение на Италия и България, навсякъде правителствените партии губят позиции на европейските избори. А крайните националисти увеличават влиянието си, макар не навсякъде. В някои страни (Обединеното кралство, Германия, Франция) значителен успех имат зелените и някъде – либералите. Социалдемократите като цяло губят позиции, но в редица страни остават първи (Португалия, Испания, Швеция, Нидерландия). Политическата картина в Европа остава плуралистична, но това не бива да скрива тътенът на едно разочарование от либералната демокрация и ЕС, така, както те функционират сега.

България: „На западния фронт нищо ново“

Къде се вписва България? Както обичайно, извън крайностите, някъде по средата. По равнище на участие сме сред последните, малко по-напред от Словакия, Чехия, Словения и Хърватия. За разлика от повечето страни, управляващата партия ГЕРБ не е сред загубилите.

Всъщност европейските избори в България бяха много по-малко европейски и много повече национални. Европейските тези присъстваха такива, каквито бяха досега, нищо ново не беше нито формулирано, нито предложено. Българските партии се равняваха по европейските, доколкото искаха, но много повече настояваха, че „ще защитават националните интереси и приоритети“.

Но в национален план завръзката беше най-вече в това, дали ГЕРБ отново ще излезе на първо място или ще бъдат изместени от БСП. Поне такава беше основната линия на социалистите, които дори очакваха след тези избори да имат основания за предсрочни парламентарни избори. Това не се случи, въпреки някои податки от предизборни сондажи на общественото мнение, въпреки дори оспорвани заявления от страна на политици извън БСП, че политическият монопол на ГЕРБ трябва да бъде прекъснат, въпреки корупционните скандали с управляващата партия и най-вече скандалът с апартаментите.

Могат да се дадат различни обяснение за неслучилото се. За някои това е пряката на намеса на премиера Бойко Борисов, който заложи личния си авторитет и демонстрира, че именно той е инстанцията, която въздава възмездие и справедливост. За други това е нежеланието на повечето български граждани да има през годината и извънредни избори (предстоят редовни местни избори през есента). За трети това е неспособността на опозицията, най-вече на БСП, да формулира истинска алтернатива на сегашното управление.

БСП не успя и този път да се възползва от ситуацията, да капитализира кризата в ГЕРБ и да отговори на обществени очаквания за промяна. Първият път беше през 2013 г., когато вместо да се заеме с нормализирането на управлението след първия мандат на ГЕРБ (онзи с зрелищните арести и обвинения, завършили с фиаско в крайна сметка), реши да се поддаде на натиска на ДПС и да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС. В резултат ГЕРБ се завърна във властта на бял кон. Вторият път беше през 2017 г. на извънредните парламентарни избори, след победата предишната година на Румен Радев (предложен от БСП) на президентските избори. БСП не успя по никакъв начин да капитализира успеха си на президентските избори, не успя да получи повече гласове от ГЕРБ, задоволи се да обяви победа, защото удвои броя на местата си в парламента. През сегашната 2019 г. БСП отново не успява да надмине ГЕРБ по брой на гласовете на евроизборите, но вероятно ще обяви също победа, защото ще е спечелила един мандат повече от 2014 г.

Няма съмнение, че мандатите са от значение. Но истинският вътрешнополитически залог е, дали ГЕРБ ще продължи със своята политическа хегемония. БСП отново пропуска шанса. И този път пак не бива да търси външни причини за това. В хода на кампанията, но и преди нея, ръководството на партията заложи на очакването, че ще разшири електоралната си подкрепа, като влезе в територията на националистите по редица теми (пакта за мобилност, двойните стандарти на единния пазар, Истанбулската конвенция, пакта за миграция на ООН и други теми). Именно такива теми, а не свързаните с неравенствата и социалната справедливост се чуваха от обществото в хода на кампанията. Дори и говоренето на социалистите за двойните стандарти в храните беше почти същото, като казаното от Ангел Джамбазки.[1] Но избирателите на националистите предпочетоха оригинала и пренебрегнаха ерзаца. Освен това БСП разчиташе и на протестен вот, срещу управляващите ГЕРБ, но той отля към независимата кандидатка Десислава Иванчева.

Лошото е, че ръководството не се вслуша в добронамерените съвети на леви интелектуалци, нито във вътрешнопартийната опозиция. Да не говорим, че видната за всички отвън символна война с ПЕС и нейния председател доведе до усещането за дълбок разлом вътре в партията. Така че се налага сериозна вътрешнопартийна дискусия след такъв неуспех, както и поемане на отговорност.

ГЕРБ запази позицията си на първа партия, но е добре и те да не се заблуждават, че това е „възнаграждение за успехите“. Тази победа може да стане Пирова, ако подкопае дългосрочно политическото присъствие на партията в България. Защото, за разлика от БСП например, в ГЕРБ нямаше и намек за дискусия по въпроса за евролистата. Центърът реши и наложи, членовете аплодираха – това накратко описва начина на функциониране на тази партия. Ако се получи вътрешно разногласие, то се решава по два начина: с „доброволна“ оставка или с изключване.

ДПС, макар да получава един мандат по-малко, остава в плен на зависимостта си от Делян Пеевски. Не знам докога избирателите на движението ще проявяват такова голямо търпение, но е напълно възможно това да се прекрати. В полза на движението е неуспехът на конкурентна партия за избирателите сред българските турци и роми, както и нежеланието на претендиращите да бъдат национални партии истински да интегрират в листите и ръководните си позиции представители на тези етнически групи.

ВМРО проби на тези избори, но това е истинска пирова победа, защото разпадът на коалицията на „Обединени патриоти“ е очевиден за всички. И ако пак решат да прикрият разногласията, обществото ще се убеди, че целта им е единствено и само да останат още малко на власт. „Атака“ видимо се отделя, възможно е да се сближи с „Воля“ на Веселин Марешки. Двете партии споделят крайния национализъм, прикрития (и явен) расизъм по отношение на ромите, приятелството си с партията на Марин Льо Пен. Но „мон шер Веселин“ все пак предизвиква ревността на Волен Сидеров, пък и не е ясно, дали „Атака“ и „Воля“ споделят еднакво привързаност към руските пари.

Пробив направи „градската десница“ (добре е, да се откажат от такова самоназоваване, по добре либерална десница или дори либерална публика). Но макар да заявиха, че „се връщат в А отбора“, добре е да не прибързват, защото може да се окаже, че са постигнали максималната си мобилизация, която може и да се окаже недостатъчна за едни парламентарни избори. Възможно е успехът им да се дължи повече на участието на зелените в тяхната коалиция, имайки предвид успеха на зелените в няколко страни в Европа. Проблемът е, че нашите зелени не направиха кампанията си като част от европейското зелено движение, а предпочетоха коалиция, наричаща себе си „традиционна десница“.

Така ГЕРБ запазва политическата си хегемония, БСП остава втора и е пак разединена, ДПС затвърди монопола си сред етническите малцинства, националистите запазиха местата си (макар и малко преразпределени), „градската десница“ остана маргинална, макар и с едно място в ЕП, а независимите кандидати така и не успяха. Какво е ново? Затова в България нещата по-скоро са същите, каквито бяха и преди изборите.

Трудното мнозинство в ЕП

Както стана ясно, двете най-големи европейски партии (ЕНП и Социалистите) губят депутатски места в европарламента. Евроскептичните крайните националисти и ултраконсерватори печелят места спрямо 2014 г. Но места печелят също и проевропейските либерали и зелените. В новият Европейски парламент не се очертава ясно политическо мнозинство, а сметките някак си не излизат.

Двете най-големи политически групи продължават да настояват, че именно сред тях трябва да бъде избран новият шеф на Европейската комисия. Но това няма как да стане без постигане на съгласие с други групи. Все пак има проевропейско мнозинство, привържениците на интеграцията преобладават, което дава шанс на Европа през следващите 4 години.

Проблемът е, че ЕС не може да продължава просто, както досега. Нужда е сериозна реформа за неговата демократизация, но привържениците й са толкова многогласни, че постигането на общи решения става особено трудно. Дали либералите ще успеят да убедят десните и левите про-европейци в нуждата от широк проевропейски алианс не е ясно. Но поне има идея за това. Другото, ако не се постигне такова максимално широко съгласие, ще бъдат нескончаеми преговори и дори пазарлъци. Рискът е, че в такава ситуация най-активни и самопредставящи се като единствена опозиция ще бъдат евроскептиците, и особено най-кресливите от тях. За Европа настават трудни времена, но България няма как да остане извън тях.

[1] Защото един ляв социалист би напомнил, че именно капиталистическият пазар следвайки своята логика ще прави винаги така, че на пазар с по-бедни клиенти ще продават стоки с по-ниско качество, защото са по евтини. А няма да търси причината в надменността на по-богатите нации.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар