Преходният парламент или за пропуснатите възможности

Когато на 4 април 2021 г. гласувахме за ново Народно събрание на иначе редовни избори, едва ли си мислехме, че упражнението ще има само месец живот. Напротив, новоизбраният парламент съсредоточи многобройни и разнообразни очаквания в обществото. В началото тези очаквания (очаквано) се разделиха по линията „ГЕРБ – анти-Герб“. А и парламентът беше доста нов – над 120 нови депутати (повече от половината) не са били преди това нито в законодателната, нито в изпълнителната власт.

Очаквания на първо място имаха „старите партии“. От ГЕРБ очакваха отново да формират правителството и да продължат управлението, започнало през 2009 г. От ДПС очакваха да не бъдат заклеймени (както ГЕРБ) като виновници за „захвата на държавата“ и евентуално да участват в подкрепата за ново правителство. От БСП очакваха да бъдат припознати като най-последователната опозиция на ГЕРБ и евентуално да участват в подкрепата на едно ново правителство, което да ревизира управлението на ГЕРБ.

Новоизбраните партии в парламента също имаха очаквания. „Има такъв народ“ (ИТН) влязоха в парламента с едно основно искане – реформа на изборния кодекс и на финансирането на политическите партии, но също и ревизия на управлението на ГЕРБ. „Демократична България – обединение“ (ДБ) очакваше ревизия на управлението на ГЕРБ и възстановяването на правовата държава. От „Изправи се! Мутри вън“ (ИСМВ) очакваха най-вече ревизия на управлението на ГЕРБ.

Обществото очакваше начало на реформа, която да премахне „захвата на държавата“ от частни интереси и използването на публичната власт за частно обогатяване и натиск върху политическите противници. Това, разбира се, включваше и ревизия на управлението на ГЕРБ, особено на такива скандали като този с „чекмеджето“, „къщата в Барселона“, изтеклите различни записи на необичайни квалификации и най-вече на подозирани, но прикривани заплахи в думите на Бойко Борисов. Обществото очакваше повече справедливост и по-малко неравноправие, повече упорита и смислена работа на институциите и по-малко самохвалство, повече работа и по-малко приказки.

Както обичайно, обаче, в българските условия това стана само донякъде и дори доникъде.

Какво свърши най-късият парламент?

Най-много промени бяха направени в изборните правила:

  • Въведе се 100% машинно гласуване в избирателните секции с над 300 души, като бюлетини ще се използват при възникване на технически проблем.
  • Съставът на Централната избирателна комисия се намали от 20 на 15 членове, като се промени и съставът й, за да се представят новоизбраните в парламента партии.
  • Създаден беше 32-ри многомандатен избирателен район „Чужбина“ (макар времето да не стигна за методика, по която се определят мандатите за този район).
  • Отпадна ограничението за разкриване на до 35 избирателни секции в държави извън Европейския съюз.
  • Всяко населено място с над 100 граждани ще може да избира кмет.

Накратко бяха поправени множество неуредици и дори открити дискриминации в досегашното законодателство. Надеждата беше, че с промените изборният процес ще стане по-открит, по-малко заплашен от манипулации, по-малко в угода на продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ. Пропорционалната избирателна система се запази, въпреки основното искане на ИТН и макиавелистката подкрепа за това от страна на ГЕРБ (двете заедно имаха мнозинство). Но според новия текст – само до следващите редовни избори за НС, без да се уточни, с какво точно ще бъде заменена.

Втората група от свършени работи на 45-тия парламент, макар и без съществени последици, заради краткия му живот, бях няколко временни комисии:

  • Временна комисия по проверка за установяване на злоупотреби и нарушения при разходването на средства от Министерски съвет, министерствата, държавните органи, държавни предприятия и дружества с повече от 50 на сто държавно участие през последните 10 години (начело с Мая Манолова от ИСМВ).
  • Временна комисия за изработване на проект на Правилник за организацията и дейността на Народното събрание и промени в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (начело с Христо Дочев от ИТН).

Първата комисия трябваше да направи ревизия на управлението на ГЕРБ, макар и непосилно като задача, имайки предвид 10-годишния период за това. Но тъкмо когато изслушваше свидетел по „скандала с чекмеджето“, работата й беше прекъсната от представители на ГЕРБ с обичайните за този парламент надвиквания и всяване на хаос. Втората комисия нямаше никакво време да изработи нов правилник, който да върне парламентаризма в работата на парламента като предотврати използването на различни процедурни хватки за предотвратяване на неудобни решения или въпроси към премиера и министрите.

Какво не успя да свърши 45-ят парламент?

Въпросът, който трябва да си задаваме е, как депутатите подредиха приоритетните въпроси, които новото Народно събрание трябваше да реши първо, преди всичко останало. Задачите в парламентарната агенда заемаха местата си в зависимост от активността на парламентарните групи (най-вече от „анти-ГЕРБ“ страната), но не непременно в съответствие с обществените очаквания и нужди.

След като всички в този парламент казаха под една или друга форма, че животът му ще е кратък, забравиха да се заемат приоритетно с належащите въпроси. Например за евентуалната ревизия на бюджета заради заложените в него огромни разходи, включително и заради пандемията или за осигуряването на пенсионерските надбавки. Но също и заради осигуряването (техническо например) на изборния процес. Също така управлението на санитарната криза – нужни ли бяха нови законодателни правила или не.

Разбира се, изборните правила бяха приоритет, защото недоверието на обществото към изборите е достигнало опасни размери. Но защо например едно въведение, като избора на кметове в населени места над 100 души, с което броят на избираемите кметове би нараснал с над 1200, беше толкова належащо сега? И няма ли това да натовари следващия период с нови 1200 частични избори (кога влиза в сила тази разпоредба и кога се очаква да се организират тези избори?).

Но една съществена реформа новият парламент не успя да приеме – закриването на Специализирания съд и на Специализираната прокуратура. Причините за тази очаквана от много юристи и правозащитници реформа са на първо място в липсата на действителни основания за такива извънредни съдилища (като например трайни и особено опасни мафиотски и военизирани престъпни и терористични групировки, както мафията в Италия, ЕТА в Испания или ИРА в Северна Ирландия). Но на второ място, този съд се използва в България твърде често за разправа с политически неудобните на правителството. Затова и Румъния закри своя специализиран съд през март 2021 г. Само че време за това не остана и нещата ще останат такива, каквито са. Но пък предложението ще дава повод на крепителите на ГЕРБ и на главния прокурор да обвиняват противниците си, че закривайки Специализирания съд работят в интерес на мафията, защото това ще спре водените срещу организираната престъпност дела. Сякаш редовните съдилища за нищо не стават?

Същото стана и с проекта за закриване на КПКОНПИ – комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество, която се прояви като истински инструмент за натиск върху опоненти на правителството, вместо да бъде граждански инструмент срещу незаконното забогатяване.

Парламентът в крайна сметка не успя да предотврати поредицата удобни на правителството назначения във висшата администрация и концесионни решения в интерес на приближени фирми в последните дни от мандата му. (https://www.svobodnaevropa.bg/a/31227778.html) Наложеният мораториум, атакуван от ГЕРБ пред Конституционния съд, не постигна намеренията си, защото не само не успя да спре такива решения на правителството в оставка, но блокира поредица от по-банални назначения.

Парламентът не успя да осъществи и ревизия на управлението на ГЕРБ, както защото времето беше твърде кратко, така и защото, вероятно, не всички от „партиите на протеста“ наистина го искаха.

Защо стана така?

Въпреки енергията на протестите от 2020 г., които искаха оставките на премиера и на главния прокурор, новоизбраният парламент не успя да материализира огромните обществени очаквания. И причината не е в неговата разнородност и естествено трудното постигане на трайно правителствено мнозинство. Такова мнозинство, например, беше лесно постигнато при избора на председател на парламента, така че проблемът не е в иначе известните идейни различия между партиите.

Проблемът е, че „партиите на протеста“, както обичайно (но дали и актуално) ги наричаме, попаднаха в „дилемата на затворника“ и не можаха да излязат от нея. Надъхали се с недоверие една към друга, те просто отказаха да преговарят помежду си, дори просто отказаха и да общуват. Заявленията на почти всички от „анти-ГЕРБ“ групата, че ще подкрепят правителство, предложено от ИТН останаха без последствие. Недоверието беше (и остава) толкова голямо, че те не преговаряха, дори със същите съображения, с които не искаха да преговарят с ГЕРБ. Мнозина наблюдатели смятаха, че единствено възможният компромис за едно правителствено мнозинство би бил на правителство, договорено от ИТН, ДБ и ИСМВ, подкрепено без участие в него от БСП. Това не се случи, но дали не би могло да се случи? Именно анализът на изпуснатите и нереализирани възможности би бил полезен в една ситуация, изглеждаща без изход.

Парадоксът на отминалата ситуация е и в това, че „сговорчиви“ се оказаха другите две партии – ГЕРБ и ДПС. Разбира се и в двата случая ставаше дума за театрална сговорчивост. ДПС, като публично се освободи от един иначе „вечен“ депутат – Делян Пеевски, сякаш казвайки: „Ние се променихме, дайте да се сговорим!“ ГЕРБ, като предложиха за премиер Даниел Митов, очевидно „умен, красив, с опит, приет на Запад, с добри отношения на Изток“, според думите на Бойко Борисов. И това след поредицата клетви на видните фигури на ГЕРБ, че никой друг не може да бъде кандидат за премиер, освен лидерът на партията. Разбира се, наред с Митов, беше предложен пълен състав на правителството (включително фигури, подали оставка заради обвинения за удобни фамилни назначения). Поканата за „сговаряне“ беше от типа: „Имам предложение, но ти трябва да го приемеш“.

Какви са рисковете на предсрочните избори?

Рисковете са първо в самия изборен процес. Доставката (навреме) на нови около 5000 машини за гласуване, например. Осигуряването на машинно гласуване в чужбина, също така. Много възможности за оспорване на процедурите и прехвърлянето на решенията към Административния съд. Най-сетне, опасността от множество възражения срещу изборните резултати и искания за касирането им.

Рискове има и от гледна точка на очакваните резултати. Едно единствено засега допитване на „Маркет линкс“ от края на април 2021 г. почти изравнява очакваните резултати за ГЕРБ и ИТН, но без особена промяна за другите партии (е, ДБ излиза пред ДПС, но това го имаше и в проучванията преди 4 април 2021, макар да не се реализира). Това допитване дори предполага по-висока избирателна активност (60%).

Избори на 11 юли 2021 г. е много вероятно, напротив, да бъдат белязани от по-ниска избирателна активност (по много причини). Което обичайно подкрепя представителството на „старите“ партии и накърнява гласовете за новите и със слаба инфраструктура партии. Трудно е да преценим ефекта от разочарованието на мнозина граждани от отказа на ИТН да опита да състави работещо правителство. Протестният вот е наличен, но не знаем, накъде ще се ориентира и дали ще е най-вече към „партиите на протеста“. Може, напротив, да вдъхне нова сила на очертаващия се нов „патриотичен фронт“ (евентуално на ВМРО, НФСБ и „Воля“), който да прескочи бариерата и отново да е в парламента.

Но също така, какво ново правителствено мнозинство се очертава в евентуално новия 46-ти парламент? Може ли (отново) да имаме ГЕРБ с „патриотите“ (и вече прикачения СДС)? Или отново ИТН ще решат, че нямат достатъчно мнозинство (дори заедно с ДБ и ИСМВ), без евентуалната подкрепа на БСП? И така да имаме отново избори, но вече през септември или октомври? Заедно с президентските избори? Е, ако искаме да експериментираме с електоралната демокрация, току виж накрая решим, че май е по-добре „да дойде Годо“. И да се удивим, че той ще дойде, но онова което ще направи, няма да се хареса никому.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Какво управление?

Нека така по-добре да поставяме въпроса, вместо „Какво правителство?“, защото очакванията са за промяна на начина на управление. С други думи – нормализация на държавата, връщането й на гражданите, премахването на захвата й от мрежата на зависимостите и страха. Това е революционна задача, но не може да се реши с революционни средства (защото цената ще е непомерна), а с радикална последователна реформаторска политика. Времето за това вероятно ще е по-дълго от един единствен парламентарен мандат, но и за една година на упорито и порядъчно управление могат да се заложат основите на един непреодолим реформаторски процес.

Защо ГЕРБ произведе анти-ГЕРБ?

Този въпрос в ГЕРБ не си задават. Продължават с вече използваната мантра: „Спечелихме изборите, редно е да управляваме“. Нима не разбират, че относителното мнозинство няма значение, ако всички останали изолират или дори просто неглижират партията? Защо след вече 11 години на власт се случи така, че въпреки получените най-много гласове на изборите, ГЕРБ е така изолирана от другите партии, изправена през един разнороден „анти-ГЕРБ фронт“?

Несъмнено е нужен сериозен дебат по тези въпроси вътре в партията, но се опасявам, че това няма да се случи. Защото досега в ГЕРБ наистина са свикнали със ситуацията, в която един лидер взема решенията, а от останалите се очаква да ги изпълняват. Не мога да си представя истински дебат на някои национално събрание на партията – досега тези форуми протичаха с монологични речи от трибуната и гласуване с овации.

Протестите от 2020 г., които все пак значително повлияха на днешната ситуация, защото обновиха парламента почти наполовина (имам предвид персоналния му състав), искаха две оставки – на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Не искаха непременно края на ГЕРБ. Но ГЕРБ не отстъпи, дори не опита да играе с оставка на лидера си и с правителство, оглавявано от друг. Направиха това едва сега, но не само е твърде късно, а и е екзотично. Нима някой си представя ГЕРБ без Бойко Борисов – и сега мнозина депутати на партията застават с телата си да го предпазват от неприятното за него привикване в парламента, както личната гвардия на Наполеон е пазела императора от вражеските куршуми на бойното поле. Защо? Нима в ГЕРБ всички приемат ситуацията на едноличното ръководство на лидера? Нима няма порядъчни хора, които се чувстват засрамени от поредицата скандали, свързани с Бойко Борисов и някои видни фигури на партията?

Ако ГЕРБ решат, че са в позицията от 2013 г., когато бойкотираха парламента в очакване на по-добри времена, днешната ситуация е друга. Но мнозина не го разбират и опитват просто да саботират работата на Народното събрание с добре известни похвати: шумотевица, неразбория, процедурни хватки. Дори и с лични обиди към другите депутати, както това става ясно от едно свидетелство на Филип Станев, сценарист и сега депутат от ИТН. Той заявява в своя публикация, че е омерзен, „Защото една част от групата на ГЕРБ използва брутални цинизми в пленарна зала и се държи арогантно и просташки в общуването си с колеги депутати от други парламентарни групи. Използват се подвиквания като: Ква си ти, ма?’, ‘Я, трай бе, глупак!’, ‘Ти знаеш ли кой съм аз, къв си ти бе?’, ‘Ела ми отвънка бе, тъпак!’, ‘Сядай бе, гном, пак ще получиш инсулт!’, както и доста цинизми, които не могат да бъдат публикувани в публичното пространство“. Едва ли всички избрани депутати на ГЕРБ се държат така (затова избраха по-речовитите и прилично изглеждащите като Александър Ненков или Тома Биков за говорители), но нямам никакво основание да не вярвам на написаното от Филип Станев.

Най-добре е депутатите на ГЕРБ да приемат, че в днешния парламент вече няма да имат решаващата дума. Както и да подемат разговор помежду си по горния въпрос.

Кой не може да оглавява ново правителство?

Това е вторият въпрос на днешната ситуация. Очевидно е, че ГЕРБ, въпреки първото си място по получени гласове, няма как да оглави или дори да участва в едно ново правителство. Защото това ще предизвика отново пълни площади (вече е пролет, това улеснява уличните протести). Политическата изолация на ГЕРБ в момента е като карантина – никой не иска да ги подкрепи (поне публично). А и с поведението се сега в парламента ГЕРБ никак не съдейства за такава подкрепа, защото заклеймява „фронта анти-ГЕРБ“. Капанът, който се опитаха да поставят на ИТН с бързо извадения законопроект за въвеждане на мажоритарна избирателна система, беше опит да се разбие единството (и без това крехко) на противниците на ГЕРБ. И се учудиха, че не се получи – Слави Трифонов обясни накратко, че за такава реформа има нужда от стабилен парламент и мнозинство, а не от случайно аритметично мнозинство.

Но партиите от опозицията в предишния парламент също няма как да оглавят едно ново правителство. ДПС, макар и предишна опозиция, е също в нещо като карантина – никой от сегашните парламентарни партии не искат официалната му подкрепа. А и те едва ли са забравили, че в хода на протестите Движението излезе с чудноватото си предложение за едновременната оставка и на премиера, и на президента. Нещо като организирана институционална криза, вероятно с надеждата, че това няма как да стане или пък, ако стане, ще позволи „да се лови риба в мътна вода“.

БСП също няма как да оглави правителство или дори правителствена формула в този парламент. Първо, защото, според признанието и на нейната председателка Корнелия Нинова, избирателите продължават да смятат партията за част от статуквото, което е станало неприемливо и мнозина очакват промяна. БСП не се привижда като активен елемент на тази промяна, защото и не показа, че по някакъв начин е чула и разбрала посланието от тези избори. Няма дори символичен жест, какъвто беше колективната оставка на изпълнителното бюро, но без тази на председателката. Макар да подкрепи избора на нов председател на парламента от ИТН, макар да гласува засега предложенията на „анти-ГЕРБ коалицията“, макар да заяви, че ще подкрепи правителство, предложено от партията на Слави Трифонов, това не е достатъчно, за да бъде припозната и тя като част от реформаторската група в новия парламент.

Това поставя БСП в трудна позиция, особено защото ще е нужно значително политическо умение да установи диалог с „партиите на протеста“, при това съдържателен, а не формален. В това отношение фигури като Крум Зарков, Елена Йончева или Калоян Паргов (вероятно и други) биха могли да имат незаменима роля. Но засега подобна промяна в БСП не проличава и тя е най-добре да не се опитва да заема позиция на „незаобиколим фактор“, защото би трябвало да бъде много по-предпазлива към едни бързи предсрочни избори. Защото има нужда от време, за да покаже на избирателите си някаква съществена промяна, включително за да опита да върне подкрепата на оттеглилите се от нея предишни избиратели, за не говорим за нуждата да привлече избиратели извън обичайната електорална територия на партията.

Какво ново правителство е възможно?

Очакванията днес са към разнородната „партия на протеста“. Трудността е, че в днешния парламент няма абсолютно мнозинство, което да споделя едни и същи виждания за по-далечното бъдеще, но пък има достатъчно голямо мнозинство, което споделя немалко общи виждания за близкото бъдеще. „Партиите на протеста“ заедно и независимо от различията си, имат 92 места в новия парламент или 38,3% от всички. Това е значително повече от иначе първата по брой места в парламента ГЕРБ – 75 или 31,3% (ще припомня, че на предсрочните избори през 2014 г. ГЕРБ имаше 97 места, не много повече). Е, не е абсолютно мнозинство и затова ще трябва подкрепата на поне една от другите две партии в парламента: БСП (43 места или 17,9%) или ДПС (30 места или 12,5%). Задачата е трудна, но решението е в това, какво най-вече трябва да направи този парламент и подкрепяното от него мнозинство.

Задачата е да даде тласък на нормализирането на политическото управление, което изисква „освобождаване от захвата“ (т.е. откъсване на ГЕРБ от управлението) и поставяне на началото на цикъл от реформи, които да върнат държавата на гражданите и доверието в политическата система на либералната демокрация. Това могат да направят заедно, а не поотделно, трите нови партии в парламента: ИТН, ДБ и ИСМВ. Което изисква да преодолеят за момент идеологическите си различия, да помнят миналите си грешки, но това да не им пречи да гледат в бъдещето, да оставят малко настрана партийното и личното си его. Но също така е нужна и подкрепата от страна на БСП или ДПС (при това е достатъчно да бъде поотделно, което улеснява ситуацията).

Най-същественото предизвикателство, обаче, пред едно ново управление, изглежда е „кадровият ресурс“. Очакванията сега са най-вече към втората партия в парламента ИТН. За какъв кадрови ресурс става въпрос, след като е ясно, че реформата неизбежно изисква смяна в позициите в цялата пирамида на изпълнителната власт, заемани досега от ГЕРБ? Като начало са нужни не по-малко от 1200 души, които: (а) приемат за своя кауза реформата на начина на управление; (б) почтени са; (в) знаят, какво трябва да се прави и как, имат професионален опит; (г) имат добро реноме в обществото и не носят дълъг исторически шлейф от известни прегрешения.

Една бърза сметка показва следната необходимост от нови кадри:

Министри20
Заместник министри60
Ръководители на държавни агенции15
Политическа администрация на държавните агенции45
Политическа администрация на министерския съвет200
Държавни комисии30
Областни управители30
Областни администрации (политическо равнище)200
Ръководители на изпълнителни агенции30
Началници на областни структури на министерствата600
ОБЩО1230

Въпросът не е „чистка“, защото историята познава такива чистки, които не са водели до нищо добро. Въпросът е тези позиции да бъдат заемани от хора, които отговарят на горните критерии за професионализъм, почтеност и лоялност.

Може ли ИТН да се справи сама с това предизвикателство? Колко е дълга тяхната „банка с кадри“? Вероятно ще имат затруднения сами да се справят, но пък фактът, че предложиха Ива Митева за нов председател на парламента, както и че Мика Зайкова е сред техните депутати несъмнено вдъхва надежда. Със сигурност ще имат нужда и от помощта на другите, стига те да предложат кандидатури, отговарящи също на горните критерии. Вероятно трите ще могат да се справят заедно, без взаимни претенции, но и в съгласие и без да си спестяват критиките (стига споровете да не се водят чрез медиите).

Едно ново правителство може да устои и по-дълго, въпреки разнородността на подкрепата за него. Условията за това не са много, но освен това да покаже професионализъм и почтеност, то трябва да бъде подкрепяно постоянно. Това означава да не се допускат нито скандални назначения, нито скандални уволнения, нито скандални решения или още по-малко скандални действия. Това означава подкрепящите ги партии в парламента да се откажат поне за една година да гласуват в подкрепа на вот на недоверие, дори когато имат разногласия. Както и да оставят въпросите, които дълбоко ги разделят, за едно по-далечно бъдеще.

Не е нужно да се говори за коалиция, разбира се – една дума, от която мнозина се страхуват. Нека подкрепящите едно ново управление партии решат, че са част от едно „реформаторско съгласие“. При това с едно ядро от трите „партии на протеста“, подкрепяни поотделно от БСП или ДПС. Като тази подкрепа не бива да бъде обвързвана с участие в управленския екип, но пък може да не бъде за всяко едно отделно начинание на правителството. Така и самото ново правителство ще трябва добре да обмисля начинанията си, защото ще работи в условията на значителна несигурност. Което обаче е много по-добре за обществото, отколкото значителната сигурност в която досега управляваха трите правителства начело с Бойко Борисов.

Разбира се, съм в лесната позиция на „даващия съвети“, а и не смятам, че само аз имам ключ към изход от трудността на ситуацията. Може и да се лъжа. Този текст е част от многобройни други текстове на уважавани от мене колеги, така че го предлагам като една малка част от едно публично обсъждане на едно ново управление.

Публикувано в Uncategorized | 6 коментара

Протестът спечели, но не достатъчно

След пороя коментари за протеклите избори едва ли може да се добави нещо ново. Ако пиша това, то е заради собственото си спокойствие, защото смятам, че тези избори бяха натоварени с огромни очаквания, а кампанията протече така, сякаш нищо не се беше случило. Е, случи се, макар и, както обикновено в България, донякъде.

Сбогом ГЕРБ

Залогът на изборите накратко беше същият, както го формулираха протестите от 2020 г.: „с или без ГЕРБ в следващото управление“. Ситуацията след изборите не променя този въпрос. Премиерът Борисов направи заявка за „спасение на престижа“ като предложи експертно управление с подкрепата на всички партии до края на годината. Това предложение, макар сякаш да изглежда логично и дори приемливо в ситуацията на пандемия и тежки икономически проблеми, няма как да бъде прието от онези, към които беше отправено. Вероятно в ГЕРБ си дават сметка за това – партията изглежда напълно изолирана в новоизбраното Народно събрание, както беше и през 2013 г. Но тогава предишното правителство на Бойко Борисов се беше оттеглило с доброволна оставка, а БСП и ДПС колективно се „самоубиха“ с назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Сега нещата са съвсем различни.

Макар ГЕРБ отново да е начело по броя на получените гласове, това е с поне 270000 гласа по-малко от 2017 г., при това спечелени заедно със СДС (последния път СДС се явиха самостоятелно през 2013 г. и имаха малко под 50000 гласа). Този успех е учудващ след поредицата скандали и масовите протести от 2020 г. В една обичайна демокрация след такива събития правителството обикновено подава оставка. Но ГЕРБ получи неочакван съюзник – пандемията му позволи да харчи широко публичните средства при минимален контрол и да впише това в предизборната си кампания, въпреки закона, който просто беше подминат заради извънредната ситуация.

ГЕРБ не ще може отново да намери спасителна тактика с помощта на неприемливо предложение, както успя да предотврати предсрочни избори в края на 2020 г. с причудливия си проект за нова конституция. Новото правителство не би могло да бъде отново начело с Бойко Борисов, ако не иска да се сблъска отново с пълни площади на протеста. Нито пък правителство на ГЕРБ под каквато и да била друга форма. Изборите поставят, този път вероятно наистина, началото на залеза на ГЕРБ като партия, която успяваше удивително да печели всички парламентарни избори от 2009 г. насам, без да има никаква идеология (т.е. идея за обществен проект, за някакво желано бъдеще), освен идеологията на интереса за оставане на власт независимо от всичко. При иначе персоналистката структура на партията, в която дори не може да се обсъжда въпрос, който да не е потвърден от лидера, оттеглянето на Бойко Борисов от нея ще доведе, както и при НДСВ, до нейния най-вероятен политически залез.

БСП на трето място

Изненада на тези избори беше това, че досега основната опозиционна партия БСП се нареди на трето място по брой на получените гласове. БСП изгуби почти 470000 избиратели спрямо 2017 г., като пандемията не обяснява по никакъв начин изцяло тази загуба. Причините за това са многобройни, дългосрочни и краткосрочни. Сред дългосрочните е липсата на сериозен разговор в левицата за това, защо от 2009 г. на всички парламентарни избори БСП винаги излизаше втора, никога не успя да мобилизира повече от 1 млн. избиратели (за последно това успя през 2005 г.). Защо направи толкова рязък идеологически завой, който я отдалечи от политическата фамилия на европейските социалисти? Защо не успя да бъде припозната като естествен говорител и изразител на интересите на работещите хора в България (работници, служещи, дребни собственици)? Защо не успя да привлече значителна част от младите граждани в България, повечето от които приемат за свои ценностите на социалната справедливост и социалното равенство?

И в краткосрочен план БСП пропусна много възможности. Тя не успя да капитализира успеха на нейния кандидат за президент през 2016 г. Не успя да постигне по-добър резултат от ГЕРБ на европейските избори през 2019 г. Дори и когато спечели важни кметски места през 2019 г. успя да влезе в конфликт с някои от избраните си кметове. БСП не успя да се впише в протестната вълна през 2020 г., въпреки участието на много социалисти сред протестиращите. Не успя да води диалог с „партиите на протеста“, дори с „Изправи се.Бг“. Но БСП успява през годините винаги да направи така, че да квалифицира бившите си лидери като „предатели“, отървавайки се лесно от тях.

В кампанията БСП игра на терена, който най-малко можеше да й донесе подкрепа – терена на „големите обещания“. Защото ГЕРБ можеше винаги да опонира, че прави нещо действително (раздава помощи, увеличава пенсии, строи магистрали, купува изтребители, повишава заплатите), докато социалистите обещават без никаква гаранция. Вместо да заяви просто, че първо трябва да бъде разчистена държавата от захвата на ГЕРБ, а после да се правят други реформи. Така БСП не успя да се впише в „партиите на протеста“ и на изборите получи най-ниския си резултат от всички досегашни парламентарни избори след 1990 г. (на критичните избори от 2014 социалистите имаха 505000 гласа, сега 480000). Дали това е достатъчно за оставка на сегашното ръководство или трябва да се случи още нещо, много по-драстично? Изпълнителното бюро го направи, председателката, уверена в подкрепата на членовете, които я избраха преди 6 месеца, няма да се оттегли. Но сред причините за сегашния резултат е и това, че през времето преди изборите БСП се занимаваше с вътрешните си конфликти, някак се „саморазчистваше“, очевидно прекалено, защото е „разчистила“ и половината си избиратели.

Победа за „партиите на протеста“

„Мъглявината“ на протеста от 2020 г. нямаше един единствен говорител и политически изразител, всъщност тази разнородност даваше едновременно сила (и новост) на тези протести, но беше и тяхната слабост. Най-видимите изразители на недоволството са три сегашни партии: „Демократична България“ (обединението на Да,България, ДСБ и Зеленото движение), обединението „Изправи се! Мутри вън!“ (широка коалиция на партии от левия и центристкия либерален спектър), новосъздадената партия „Има такъв народ“. Разнородността на тези три партии е съвършено очевидна, най-новата от тях е и без никакъв досегашен опит в политиката. Но някой може да каже: „Дотук ни докараха опитните, да видим, какво могат да направят неопитните“. Разбира се, че има огромни рискове и неизвестности, но такава разнородност представя повече или по-малко множеството на отминалите протести и няма как да бъде иначе. „Гласът на протеста“ е разнороден, без обща политическа програма, освен по един пункт: трябва да се освободи държавата от захвата на една икономико-политическа мрежа, която наричат или „мафия“, или „мутри“, или „олигархия“.

Заедно тези три нови партии в парламента спечелиха 1/3 от местата, но също така заедно получиха над 1 милион гласа, значително повече от ГЕРБ. При обичайни обстоятелства, те заедно, ако разбира се го искат, могат да съставят правителство, но с неизбежната подкрепа на някоя друга партия. Задачата изглежда трудна, вероятно невъзможна, ще зависи от това, доколко тези партии (а и другите) ще поискат предсрочни избори (вероятно в края на лятото). Не искам да гадая, нещата ще зависят от въображението на политическите лидери в новия парламент, което (въображение) досега по-скоро им е липсвало.

Най-ярките националисти останаха отвън

Изборите бяха и санкция за националистическите партии, явили се разединени но и повечето били част от досегашното управление. Тази новина дава нови възможности пред едно бъдещо правителство, поне по отношение на иначе доведените до истерия на омразата отношения със Северна Македония. Но все пак: общо ярките националисти („Атака“, НФДБ, „Воля“, ВМРО, „Възраждане“), които не деля на „проруски“ и „прозападни“, защото те просто отхвърлят либералната (а заедно с това и социалната) демокрация, получиха заедно над 280000 (което би било над 9% от гласувалите). Накратко, запазват позициите си.

Не бива да оставяме извън внимание и неочаквано високия резултат на „партията на Васил Божков“ – почти 100000 гласа, но това вероятно е един от многото изрази на протестния вот, защото не вярвам в политическото дълголетие на този политически проект. Както това се случва обичайно в всички „бизнес“ партии, освен когато успееш да превърнеш самата политика в бизнес, както това се случва вече 12 години. Едва ли дълголетие очаква и проекта на „Републиканци за България“, освен ако не продължи да намира трайна подкрепа отвън. Но на терена на „евроатлантическите ценности“ има толкова много други играчи в България, че републиканските опити за заемането му едва ли имат особено добра перспектива.

Изборите започнаха с банална кампания, сякаш нищо не се беше случило. Завършиха със сериозно разбъркване на политическата арена, макар и недостатъчно с оглед на очакванията от протестите. И все пак – нещо се случи!

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара