Какъв президент?

Стигна се до балотаж, макар и на ръба, поне що се отнася до резултата на Румен Радев – 49,42% от подадените гласове, макар че второто условие за избор от първия тур е далече от това да бъде изпълнено (40,5% избирателна активност). Но отвъд този балотаж има един далече по-важен въпрос – какво представлява той от гледна точка на противопоставянето в обществото. Има ли две противоположни гледни точки за бъдещето на България и доколко те се споделят от едно значително мнозинство?

Първият тур

Какво показват резултатите от първия тур. Всички отбелязаха ниската избирателна активност, което е вярно, ако сравним участието на предишните президентски избори.

Много може да се каже за причините, сред които пандемията или знаменития „страх от машините“, но ми се струва, че това е преувеличение. По-скоро причината е във факта, че за трети път от април насам (само за седем месеца) гражданите са призовани да гласуват на избори, които не дават резултат (правителство). Мнозина са със сигурност разочаровани от това, други са ядосани, трети са уморени – това са по-съществени причини за ниското участие. Може би част от обяснението е, че МВР решително противодействаше на купуването на гласове, което вероятно разубеди някои склонни към такава търговия граждани да гласуват. Но в някакъв смисъл тази поредица от парламентарни избори повлече със себе си и президентските.

Така резултатите показват три големи блока в обществото, които вероятно си представят по различен начин президентската надпревара. Можем да си представим, че сред негласувалите (официално почти 4 милиона, но по оценка малко над 3 милиона) преобладават онези, за които е все едно, кой ще бъде избран. Отказът да се гласува по същество показва това, независимо че повечето негласували просто не искат да поемат лична отговорност за резултата. Но обективно всъщност заявяват, че биха приели всеки резултат (или не биха приели никакъв резултат, което е едно и също). В политиката изборът е между наличните предложения, затова и гласът „Не подкрепям никого“ е от същия порядък, като при негласувалите. Когато никой от предложените не ви удовлетворява, по същество приемате всеки възможен резултат, макар да не участвате пряко в неговото формиране.

Политическата поляризация

Сред гласувалите, обаче, поляризацията е значителна, макар да има общо 23 кандидати за президентския пост. Това е видно в процента на подадените гласове за първите двама – почти 72% от всички гласували, което е висок дял в сравнение и с много от предишните президентски избори. Във всеки случай много повече от предишните два избора през 2011 (спечелени от кандидата на ГЕРБ Росен Плевнелиев) и особено спрямо 2016 г., когато беше избран Румен Радев. Тази поляризация не е маловажна и отразява случилото се след лятото на 2020 г., когато площадите се напълниха от граждани с различни политически ориентации, но обединени от искането на две оставки – на тогавашния премиер Бойко Борисов и на новоизбрания главен прокурор Иван Гешев.

Тази поляризация разделя две гледни точки: едната е на протеста срещу политическата хегемония на ГЕРБ от последните 12 години и на промяната на модела на управление, другата е на запазването на ГЕРБ във властта и заедно с това на утвърдения от ръководството на тази партия управленски стил. Едната обективно е срещу утвърдилите се като правило схеми на приватизация на публичните ресурси, другата е срещу трайното корумпирано заграбване на публичните ресурси от частни актьори.

Едната гледна точка, тази на протеста срещу корупцията, се представлява от гласувалите за Румен Радев. Съвършено видно е, че това е политически разнородна група, която на парламентарните избори е гласувала за различни партии, не само за онези, които публично подкрепиха действащия президент за втори мандат. Тези четири партии (БСП, ИТН, ПП и ИБГНИ) заедно са получили на парламентарните избори 1 250 740 гласа, докато за Радев са гласували на първия тур 1 322 385. Но във всеки случай в тази разнородна общност няма доминираща партия, доколкото избирателите на ПП са съвсем нови и всички те са гласували през април и юни на парламентарните избори за различни партии.

Новото (но вероятно позабравено старо) е значителната разлика между гласовете за първия и втория в президентските избори. Исторически тя е била най-голяма на изборите през 2006 г., когато срещу тогавашния президент Георги Първанов, кандидат за втори мандат, се изправи лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. Сегашната разлика между Румен Радев и Анастас Герджиков е съпоставима с разликите (макар и на съвършено други равнища) между първите двама на първите президентски избори през 1992 и 1996, но е много по-голяма от разликата на изборите през 2011 и 2016 г. Видима е значителна мобилизация на политизираните избиратели на сегашните президентски избори – очевидно е, че виждат сериозен залог в тях.

Втората гледна точка се представлява от Анастас Герджиков, подкрепен от ГЕРБ-СДС. Макар, разбира се, той да не я изразява като защита на едно отхвърляно от активното гражданство статукво, тази гледна точка събира очакванията на различни групи в обществото: истински спечелилите от управлението на ГЕРБ, привържениците на един патерналистки стил на управление, олицетворяван от Бойко Борисов, уплашените от хаоса и невъзможността да се състави правителство след два поредни избора. Затова за ГЕРБ-СДС основният лозунг на кампанията беше „По-силни от хаоса“ („Ред в хаоса“ за юли 2021 г.), докато за Герджиков-Митева основният слоган беше „Наистина обединени“.

Разбира се, нито дума за излезлите наяве безобразия и корупционни схеми в предишното управление, нито опит за вътрешнопартиен дебат за това, кой трябва да понесе отговорността. Същите говорители, същите самохвалства, същите критични слова за опонентите, но никакво покаяние, никакъв опит за критично отношение към стила им на управление. Основният враг на ГЕРБ е Румен Радев, основният опонент на Анастас Герджиков е Румен Радев.

Но отново виждаме и вече банализираните опити за печелене на време, за представяне на същото в нови одежди, както това видяхме по време на политическия театър с предложението за нова конституция в края на 2020 и началото на 2021 г. Забравихме ли, че в предложения от ГЕРБ текст най-съществената промяна беше изместването на главата за правата и свободите накрая в конституционния текст, вместо да е в началото, както е в действащата конституция? Но това между другото.

Сега президентският кандидат на ГЕРБ Анастас Герджиков обяви публично, че подкрепя Кирил Петков в неговото усилие да състави правителство и дори разказа, как го е запознал с Румен Радев. Чудесно, но тогава подкрепя ли кандидатът на ГЕРБ идеята за смяна на главния прокурор и за закриването на специализираните съд и прокуратура, подкрепя ли реформите на Кирил Петков в ББР, одобрява ли критиките срещу схемите за финансиране на ББР и особено в строителството на магистралите (злоупотребата с ин хаус процедурите и т.н.), как се отнася към категоричното заявление на ПП, че ГЕРБ (както и ДПС) нямат място в бъдещото управление? Ако няма категорични отговори на такива въпроси, заявената подкрепа е като „целувката на Юда“ или по-скоро театрален жест за печелене на време (или на симпатии).

За какво са президентските избори?

Каква е същността на президентските избори, обаче? На първия тур се явиха 23 кандидати, сред тях както такива, подкрепени от „големите партии“, така и упорити участници, познати от много години, но също и съвършено нови лица, включително поп-фолк певица. Погледнато отдалече президентската надпревара прилича на шоу, в което разни кандидати се опитват да надприказват (или евентуално да надвикат) останалите. Може би е твърде лесно да бъдеш президентски кандидат в България?

Всъщност, обаче, избираме държавен глава ва 5 години, който олицетворява единството на нацията и ни представлява пред света. Представяме си „представителен човек“, с добри обноски и добре изглеждащ, достатъчно познат в обществото, умеещ да говори (включително и чужди езици?), който да изглежда еднакво добре и на военния парад, и на Европейския съвет, и на екрана в навечерието на Нова година. Всичко това, вероятно, е много важно. Но не бива да забравяме най-важното – президентските избори са политически избори, избори между визии за обществото. И макар президентът за има ограничена власт в нашата парламентарна република (премиерът има много повече власт), важно е, каква визия за обществото той излъчва.

На тези избори се сблъскват по същество две визии: на мекото толериране на една ендемична корупция и на твърдото противопоставяне на един модел на управление, който използва публичната власт за частни цели. Разбира се, двамата кандидати като личности имат всеки сам по себе си значителни заслуги към обществото. Те са имали успешна професионална кариера, не са се поддавали на корупция, не са злоупотребявали с позиция и власт. Е, и двамата са човеци и поради това със сигурност са имали както укорими действия, така и „скелети в гардероба“. Но не избираме между двама архангела, а между две личности, заели две противоположни позиции в едни изострен политически дебат.

Да, изборът е мажоритарен, но не избираме личност на годината, а президент. С други думи чрез личностите избираме политическа позиция. И ако решим, че „не подкрепяме никого“ или поради същата причина няма да гласуваме на втория тур(защото не виждаме „нашия кандидат“ на него), то по същество и на практика казваме, че ни е все едно, кой ще спечели изборите. Наистина ли е все едно?

Публикувано в Uncategorized | 4 коментара

Второстепенни или печални избори?

Съвпадението по дати на третите поред парламентарни избори за 2021  и първия тур на президентските избори на 14 ноември промени йерархията на изборите установила се след 1990 г. Това се вижда от равнището на участие в изборите, дори само за тези след 2000 г. (вж. таблицата):

Тип избориУчастие
Парламентарни56,2%
Президентски 1 тур49,0%
Президентски 2 тур49,4%
Общински49,8%
Европейски34,3%

Според натрупания опит парламентарните избори привличат най-голям интерес и това е логично – България е парламентарна република не само според конституцията, но и в действителност властта е концентрирана в парламента и по-специално в парламентарното мнозинство и зависимото от него правителство. Министър-председателят, макар в протоколното старшинство да е след президента и вицепрезидента, има действително много по-голяма власт от президента. И най-вече властта да управлява бюджета, приеман от парламентарното мнозинство.

В нашата конституционна система, обаче, не парламентарното мнозинство контролира правителството обикновено, а обратно, правителството контролира мнозинството и му налага законодателния дневен ред. Това е особеност на българския парламентаризъм – партийната дисциплина в парламентарното мнозинство не позволява критично отношение към избраното от него правителство. А и досега винаги е имало доминираща партия в парламента, от която е зависела работата на мнозинството и на правителството.

Приключи ли политическата хегемония на ГЕРБ?

Последните 10-11 години бяха време на установяване и укрепване на политическата хегемония на ГЕРБ, а лидерът й Бойко Борисов беше фактически несменяемият министър председател (от 2009 г. с кратки прекъсвани от служебни кабинети през 2013 и 2016 г., включително и едногодишна опозиция по времето на кабинета Орешарски). Този политически монопол се изразяваше в постепенно дълбоко проникване в управлението и държавната администрация на кадри, лоялни на ГЕРБ, една устойчива система от зависимости, начело на които е елитът на ГЕРБ и свързаните с него бизнес среди. Това управление създаде условията за стабилизирането на практиката на финансиране на мрежа от приближени бизнеси чрез държавните поръчки, на различни по същество корупционни модели на управление на публичните дела, на произволни назначения в администрацията (моделът на „калинките“), на използване на репресивните институции на държавата за частни цели (било за контрол над различни бизнеси, било за сплашване на протестиращи граждани, било за сдържане на политическата опозиция). Този „модел Борисов“ устоя толкова дълго и заради немощта на опозицията: веднъж му даде възможност да се завърне триумфално във властта след скандалното назначение на Делян Пеевски в ДАНС през 2013 г., после иначе критични партии към управлението на Борисов се съгласиха да влязат в коалиция с ГЕРБ, най-сетне и заради множеството вътрешни различия, превръщащи се в открити войни между разнородните съставки на опозицията.

Политическият монопол на ГЕРБ беше разклатен с продължилите граждански протести през 2020 г., изборите от 4 юни и 11 юли 2021 г. Но само разклатен, не и разграден, защото партията на Бойко Борисов продължава да има най-много кметски места (над 50% от всички, включително 19 от 28 областни града), в много повече общини ГЕРБ има най-много съветници в ОС. При това, една видима особеност на ситуацията е, че в много случаи ГЕРБ получава подкрепата на ДПС, но и на отделните съставки на „патриотите“, които управляваха с Бойко Борисов в последния му кабинет. Освен това мрежата от близки до ГЕРБ бизнес среди съществува и проявява активност, което се вижда в многобройните протести напоследък, където собствениците на фирми се представят като благодетели на своите работници и изискват от правителството да плати дължимите заплати.

Двете последователни служебни правителство след март 2021 г., близки по състав и назначени от президента Румен Радев, предприеха решителни действия за промяна на модела на управление. И въпреки някои неудачни решения или назначения, въпреки непрекъснатите критики, че не се справя с пандемията, че зад правителството стои „кръгът Прокопиев“, че действа прекалено радикално, този екип успя да се сработи и да демонстрира, че е възможен друг модел на управление, която да се грижи за обществения интерес. Всъщност, всички служебни министри знаят, че имат кратък хоризонт на дейност, че двата последователни служебни кабинета са изключение, че никой не им гарантира министерски кресла в бъдещо правителство и най-вече, че ако направят съвсем неприемливи неща, следващото управление бързо ще ги промени. А да се промени радикално наследеният модел на управление, както се вижда, ще изисква много повече от 6 месеца и със сигурност – редовно правителство подкрепено от повече или по-малко стабилно парламентарно мнозинство.

Какво предлагат партиите?

Изборите за парламент несъмнено са в сянката на президентските избори, а ситуацията е необичайна. На изборите за Народно събрание участват 27 партии и коалиции (на 4 април бяха 30, а на 11 юли – 23). От тях 14 имат кандидати за президент и съответно един и същи номер в бюлетината за двата избора. Останалите 13 партии и коалиции участват със свои листи в парламентарните избори, но нямат собствен кандидат за президент, а са обявили, че подкрепят една или друга президентска кандидатура, издигната от инициативен комитет. Това разделение между партиите прави изборите много различни. В сравнително по-лесна ситуация са партии, които имат едновременно кандидат за президент и партийни листи. Тяхната кампания се води синхронно, без да предизвиква неясноти и противоречия.

Но горният въпрос е основен. Само се партиите, които имат най-голям шанс (това ли е думата) да влязат в парламента след 14 ноември 2021, му дават разнопосочен отговор и оставят впечатлението, че може да има и четвърти предсрочни избори, някъде около март 2022. Такова усещане остави последното участие в „Референдум“ на представители на ГЕРБ, ДПС, ДБ, БСП и ИБГНИ (ИТН красноречиво отсъстваха). Но да погледнем различните очаквания-предложения на партиите, след като е ясно, че никоя от тях няма да може да спечели абсолютно мнозинство в Народното събрание и ако иска да управлява, ще трябва да договори това с други партии.

ГЕРБ отново са готови да предложат правителство, макар вече с по-скромен тон (но отново не изключват и Бойко Борисов като премиер, което би било комедия). Но по никакъв начин не показват, че са разбрали, защо ги изолират. В партията не протече за всичките тези месеци от април досега никакъв вътрешен разговор за всичките онези познати предишни безобразия (къщи за гости, просто къщи, чекмеджета, телефонни разговори, прокурорски назначения…), както и за разкритите нови предишни безобразия (използване на ББР за финансиране на „свои“ хора, аванси на „свои“ хора, масови „инхаус“ процедури, изтичания на средства към „свои“ хора…). Никакви критични въпроси към лидера си (поне да препишат нещо от БСП), никаква дистанция от стореното. Само оправдания, изтъкване на положителното (без да разбират, защо то е засенчено от лошото), обвинения към опонентите дори с фалшиви аларми (ваксини с изтекла годност, Констинброд-2). И въпреки това – излизат отново начело в очакванията за изборите, макар това да е заради слабостта на опонентите им, а не заради заслугите им. Но вероятно и защото сред избирателите им освен тясно заинтересовани, има и съвършено безкритични към безобразията, надяващи се, „ако може и те“ да се възползват, както дори политически мазохисти или просто уплашени от хаоса хора.

ДПС пледират за „единение“, чудесен лозунг, ако се има предвид най-вече единението на малцинства и мнозинство, видимо в кандидат-президентската им двойка (Мустафа + Искра). Но всъщност критиката е към президента Радев („разединителя“) като вероятно това подхвърля и по-стратегическата идея за едно правителство на голямата коалиция (ДПС-ГЕРБ-БСП) за спасението на България. Някога ДПС участваше в коалиция наречена с наименованието „Обединение за национално спасение“ (1997). Само остава истинска загадка ролята на г-н Делян Пеевски в това обединение. Явно ДПС много силно зависи от него и не мисли да се разделя с тази толкова компрометирана фигура. Затова и движението не води никакъв вътрешен разговор за изолация му от другите.

Демократична България видимо е раздвоена за това, кой е основният й противник / съперник на тези парламентарни избори: дали БСП (червените), дали ПрПр (червенеещи сини), дали ГЕРБ (синеещи поне в Европа), дали ДПС (заради Пеевски). Сякаш стрелят в кръгова отбрана срещу всички, макар да знаят, че в новия парламент няма да могат сами да съставят правителство. А и те са готови с политики, най-вече за съдебна реформа, но и тя изглежда сведена до закриването на спецсъда (добра стъпка) и искането за отстраняване на главния прокурор Иван Гешев (без гаранции за това). Вярно е, в програмата е разписана подробна серия от промени, включително конституционни, които обаче в повечето случаи изискват по-дълго народно събрание и подкрепяно от него правителство, както и конституционно мнозинство. Въпросът е, с кои партньори ДБ ще прави мнозинство (правителствено или конституционно) и доколко ГЕРБ или ДПС са предвидени в него, както и дали ще разговарят действително с БСП, ще приемат ли социалистите като част от промяната?

БСП отново са готови да управляват, но това заявление вече звучи банално, защото на два пъти получиха мандат за съставяне на правителство и на двата пъти го върнаха. Изглежда в БСП не разбират резервите на другите партии, противници на ГЕРБ, когато става дума за макар и ограничено единодействие. Освен, разбира се, баналните резерви към „наследниците на комунистите“ (това е вече история на повече от 30 години), има неразбиране от някои „червени линии“ на социалистите. Сред тях… ами Истанбулската конвенция, разбира се. Всъщност не е разбираемо, защото „БСП-жени“ в много акции подкрепяше бързата й ратификация, а и в днешна България практическа няма нито един център за закрила от домашно насилие, който да е публичен (държавен или общински). Всички действащи са на „ужасните НПО“ като „Български център за джендър изследвания“, „Анимус“, „Х&Д Джендър перспективи“ и други, повечето с квалификацията „противоконституционни“ в предмета на дейност, ако се доверим на решение на КС. Представях си „червена линия“, достойна за социалистите, като например необлагаем минимум или по-висока защита при гъвкавите трудови договори. Но в случая е по-важно, с кого БСП си представя правителство и как показва, че е склонна на компромиси за това. Социалистите казват, че си представят или ограничено правителство за 1 година, или реформаторско правителство за 2 години или коалиционно правителство за целия мандат. Как това да стане, обаче, остава загадъчно в кампанията.

ИБГНИ ясно сочат за противник ГЕРБ и дългогодишното им управление, но трудно управляват вътрешните си различия, избиващи понякога на повърхността с лични престрелки. Макар и най-диалогични с останалите „партии на промяната“ в предишните два парламента, те не успяха да демонстрират единство и вероятно това е една от причините да стоят на ръба на бариерата за влизане в Народното събрание. Но най-вече, още не са единен политически субект, а малка коалиция с много участници, повече „единен политически етикет“, колкото обединен политически актьор.

ИТН са големият „неучастващ“ в парламентарната надпревара, отново са приели да участват в кампанията най-вече чрез телевизия 7/8 и социалните мрежи. Заявиха, че „са си научили урока“, защото всички проучвания показват, че са напът да изгубят 1/3 от привържениците си от юли 2021. Но, вероятно не си дават сметка, че все още не са и действителна партия, присъстваща в различни общини и среди на българското общество. Както и продължават да са убедени, че са направили най-доброто с предложението за правителство, което потенциалните им партньори са отхвърлили по непонятни за ИТН причини. Но и няма никакво извинение за случая с Петър Илиев, затова пък има продължаващи атаки срещу Кирил Петков за канадското му гражданство. Въпросът е отново същият: ще участвали ли ИТН прагматично, без свръхпретенции, в усилията за съставяне на правителство от „партиите на промяната“?

Продължаваме промяната“ на Кирил Петров и Асен Василев се явява като новата спасителна сламка за българските избиратели, уморени както от едно твърде дълго и вече неприемливо управление, така и от поредица от избори без резултат. Двамата създатели на новия политически актьор привлякоха много симпатии като министри, използваха вълната и се хвърлиха в битка за парламента, но все още нямат действителна партия, а само един политически етикет. Това крие рискове, сред които и „да бъдат налазени“ от политически опортюнисти и „кандидати за слава“. Но сред другите рискове, разбира се, беше и разочарованието от липсата на едно просто извинение за гафа с двойното гражданство на Кирил Петков (той знае, че привържениците на ПрПр не го подозират в нечестност, най-много в недоглеждане). Тази партия демонстрира най-голяма отвореност към „партиите на промяната“, включително към БСП – толкова критикуваната формула за „десни политики за леви цели“ всъщност е заявка за политическия център и за способност да се водят разговори и надясно, и наляво. Бяха критикувани дори за допускането на разговори с ГЕРБ и ДПС, макар те за отхвърлиха категорично възможно участие на тези две партии в мислена от ПрПр правителствена формула. Те събират отново очакванията да бъдат основният мотор на бъдещо редовно правителство, но за разлика от ИТН досега, демонстрират много повече сдържаност и диалогичност (макар и заявена, а все още не реална).

Какво правителство?

Колкото и да правим аритметични сметки за бъдещия състав на Народното събрание, мислимите или дори немислимите правителствени формули не са толкова много: а) правителство на малцинството; б) правителство на „партиите на промяната“; в) голяма коалиция за спасението на България.

Някакво правителство на малцинството си представяше ИТН през юли 2021 – те предложиха цял кабинет, очакваха другите да го подкрепят. Преговори по същество не бяха водени, проектът пропадна. Някой подхвърля правителство на малцинството на ГЕРБ като първа политическа партия, която само представи през април проект за кабинет, но дори и не стигна до разговори. Това също пропадна тогава, но едва ли ще стане иначе след ноември, освен ако по този начин ГЕРБ не се опита да изпита позициите на ДПС, например. Или не опита да организира натиск отвън, чрез ЕНП, върху ДБ (там обаче поне две от съставките не са в ЕНП). Друг вариант на такова правителство на малцинството не се очертава.

„Правителство на промяната“ може да стане вече баналност: събирането в едно на ИТН, ИБГНИ, ДБ и БСП се провали на два пъти досега. Може ли да стане реалност сега с участието на ПрПр? Това е голямата енигма. Засега, обаче, освен ПрПр, позициите на останалите не изглежда да са коренно променени и отново намирисва на пореден провал. Освен ако не се договори достатъчно бързо една минимална правителствена програма (за 1 година), която да включва реформа на публичните финанси и тяхното разходване, най-сетне приемане на необлагаем минимум, прекъсване на зависимостта на държавната администрация от ГЕРБ, начало на реформа на правосъдието с премахването на спецсъда и евентуално избор на нов ВСС и разбира се умело управление на икономическата, социалната и санитарната криза. През това спечелено и за парламента време, партиите, които подкрепят правителството, биха могли да договорят и евентуално продължаване на мандата му с по-мащабна обща програма за реформи.

Но затова има условия, които включват: отказ от надпревара в Народното събрание за предлагане на всякакви нови законопроекти, понякога необмислени или дори лобистки; отказ от поставяне на червени линии, които да са непреодолими за партньорите; отказ от трупане на политически дивиденти от евентуални грешки на правителството. Дали това е възможно? Не съм голям оптимист, но все се надявам, че българските политически лидери притежават достатъчен политически разум и инстинкт за самосъхранение. От друга страна вече научихме, че победител на изборите не винаги е онзи, който получи най-много гласове, а онзи, който успее да състави правителство.

Ако усилието за съставяне на редовно правителство отново се провали, всички ще станат непотребни и не бих желал дори да мисля, какво точно ще замени рухналата партийна система. Страхувам се, че това няма да е предричаната от някои и всъщност непозната „президентска република“, а нещо действително печално: олигархична тирания без демократична маска с вилнеещи в парламента екстремистки партии.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

„Искам да искам!“

Именно по този начин преди много време едно детенце на 5 години, заинатило се на нещо, отговорило на майка си, която го попитала: „Ама какво искаш?“ Спомних си тази разказана ми случка, когато днес гледам разнообразните протести срещу въвеждането на „зелени сертификати“ за посещение на обществени места.

София: „Изключително възмутително се погазват гражданските ни права.“; „Заповедите на правителството в момента са абсолютно против всякакви демократични практики“.

Варна: „Долу маските, долу мутрите“.

Бургас: „Искаме всичко да се върне по старому. Мен не ме е страх от нищо… Не искам мен да ме задължават да си слагам каквото и да е било в тялото.“

Пловдив: „Това не е протест! Това е БУНТ! Стига лъжи! Стига дискриминация! Пловдив излиза на протест срещу последната заповед на министър Кацаров!“

Протести има и в много европейски държави, дори там, където към днешна дата са имунизирани над 75% от възрастното население. Както, например, във Франция, с която по-надолу ще направя сравнението. Но удивителното у нас е, че протести срещу въведени в почти всички европейски страни мерки за справяне с пандемията има в страна, която държи рекорди по смъртност и ниско равнище на ваксинация (23% към днешна дата).

Къде сме в България?

Ситуацията у нас с ваксинирането дори не е плачевна, тя е катастрофална, независимо от всички гласове за това, че „трябва да бъдем внимателни с ваксините“. Ние сме последни в Европа по ваксинация и изглежда първи по смъртност от Ковид-19.

Критична вече е ситуацията с починалите от Ковид-19. В публичното пространство постоянно има съмнения в точността на статистиките, обяснява се, че смъртност има от най-различни фактори, които днес се приписват на новата зараза, дори се обяснява, че става дума за лъжа. Два огромни плаката стояха дни наред пред Народното събрания в София обясняващи, че „Ковид е измама“, че „Ковид няма“ и дори призоваваха за смърт чрез обесване на лекарите, които ваксинират. Във Варна фашизоиди (защото това е точната дума) са нападнали пункт за ваксинация в града и са го разрушили. Други фашизоиди (защото пак е точната дума) решиха да убеждават в правотата си министъра на образованието Николай Денков размахвайки срещу него прътовете на байраците, които са носили.

А смъртността нараства и не е вярно, че „хората винаги са умирали“ (т.е. от различни болести, а не непременно от Ковид-19). Графиката на НСИ показва ясно значителното й нарастване през двата последни пика на пандемията през 2020 и 2021 г. спрямо предходните 4 години. Тези пикове на смъртността не са нито от набедените ваксини, нито от климатичните промени, нито от спукани апендикси или среднощно препиване (пардон, надрусване). Те са си от Ковид-19,освен ако не заподозрем марсианците или вечно подозирания Джордж Сорос.

Регистрираната свръх-смъртност в България през пролетта на 2020, края на 2020, пролетта на 2021 и сега, през октомври 2021 г. показва съвпадение с вълните на пандемията и е многократно по-висока от вълните на свръхсмъртност във Франция за целия този период. Не ни ли стряска това? Сегашното правителство ли е виновно? Или някакви тъмни световни сили, които искат да ни затрият? Може би лекарите? Само болни мозъци могат да приемат такива обяснения.

Какво да се прави?

Но какъв е проблемът с ваксините, след като вече от немалко време те са налични и част от тях одобрени за използване и използвани в Европа? Знаем, че знаем малко за новите ваксини, особено за базираните на новите технологии (с информационна РНК) като Comirnaty (Пфайзер-Бионтех) и Spikevax (Модерна). Но са достъпни и две векторни (по-класически) ваксини като Janssen и Vaxzevria (Астра Зенека). Но също така знаем, че живеем в един свят („златния милиард“, където е и ЕС), който иска и претендира да бъде високо „секуризиран“, да ни предпазва от всякакви рискове и заплахи. Затова и регулаторните органи непрекъснато ни обсипват с предупреждения – вижте което и да е описание на лекарство и ако го прочетете твърде внимателно, никога не бихте го приели. Това, последното, допреди 20 години не беше съвсем така, а, като по чудо, все още сме в състояние да го коментираме.

Приемам, че ваксинирането е въпрос на лично решение. Но с тази свобода е редно да върви и готовността да приемеш последиците от решението си. Например (за известно време) – да не можеш да преминеш някоя държавна граница, да пътуваш в самолет или влак, да пазаруваш в мол, да идеш на концерт или на ресторант. Казват: „Сертификатите нарушават свободите ни!“ Но кой е казал, че изброеното са гарантирани свободи? Нито едно от тези неща не е част от гарантираните свободи, защото по същество това не са свободи, а само възможности, които са ти достъпни или не, но не само заради сертификата (много по-често заради средствата, които имаш).

С решението си трябва също така да прецениш, доколко „личното“ ти решение не засяга други, твои близки, приятели, колеги, съграждани. Родители приемат охотно (и това е разбираемо), децата им да бъдат ваксинирани за болести, които в миналото са убивали или осакатявали масово: дифтерит, тетанус, полиомиелит, туберкулоза, морбили… Но сега ще чуем, че „не позволяват експерименти с децата им“, като става дума не за ваксиниране, а за взимане на проби от слюнката за антигенен тест. Много родители охотно ще купят на детето си поредния пакет чипс или нещо подобно (в който има какво ли не, включително вредни съставки), но няма да се ваксинират, защото „ваксините са опасни“ или дори ненужни.

И ето къде сме, в сравнение с другите страни в ЕС – някъде на дъното. Вероятно защото сме много по-предпазливи от други, много по-информирани от другите, много по-компетентни от другите ни европейски съграждани. Не знам изобщо дали такова сравнение е възможно, но със сигурност сме много по-инатливи от другите, или по-безотговорни.

Шефът на ресторантьорите Ричард Алибегов заяви по повод сертификатите: „Бeзпpeцeдeнтнo e пpи 20% вaĸcиниpaни дa ce въвeдaт зeлeни cepтифиĸaти зa влизaнe в зaвeдeниe. Toвa yнищoжaвa иĸoнoмиĸaтa. Pecтopaнтьopcĸият бpaнш щe пpoтecтиpa из цялaтa cтpaнa eжeднeвнo“

Вярно е, че затварянето на бизнеси, които разчитат на масови посещения, им вреди и унищожава част от тях. Затова се договарят и компенсации, чиято цел е запазването на работните места (препитанието). Но и мерките със сертификатите, както и карантината, цели запазване на здравето и живота, нали? Не е добре второто да е за сметка на първото, защото икономическата вреда може да се компенсира, докато смъртта е еднократна и не подлежи на компенсация.

Но не е съвсем вярно, че сертификатите са въведени в европейските страни там, където има голям процент ваксинирани. Във Франция от 9 август 2021 г. санитарният пропуск (сертификатът) е задължителен за достъп до кафенета, ресторанти, търговски центрове, болници, пенсионни домове, медико-социални заведения, както и пътуване със самолети, влакове и автобуси за пътувания на дълги разстояния. Тогава в страната ваксинираните са около 50%. И въвеждането на сертификата само за по-малко от два месеца увеличава равнището на пълна ваксинация до почти 70%.

Има и друг, резонен аргумент – Сдpyжeниeтo нa зaвeдeниятa в Бългapия са cъoбщили, чe три четвърти от coбcтвeницитe нa зaвeдeния ca пpoтив зeлeнитe cepтифиĸaти, aĸo те нe вaжaт и зa дъpжaвнaтa aдминиcтpaция. Това има някакво основание, но когато се отнася до професии, чието упражняване не може да се практикува в никакъв случай без многократни и постоянни контакти с много хора, ваксинирането или гаранциите, че работещите в такива условия са безопасни за другите и за себе си са несъмнено важни. Нима не очакваме от работещите в обществена кухня да са ваксинирани срещу опасни зарази?

Колкото до пренатовареността на здравната система, това трябва непременно да ни стряска, за да искаме някакви мерки. Можем надълго да спорим, дали въвеждането на сертификатите е закъсняло, дали не е било по-добре (по-добре е) да се даде период от поне няколко дни за адаптация на семействата, училищата и бизнесите. Но не можем да спорим дали са необходими мерки и алтернативата общо казано е: локдаун или задължителни сертификати.

Протести, които искат едновременно да няма сертификати, или държавата да заплаща всеки тест за всеки, който иска да отиде на ресторант, или да не се носят навсякъде маски (все още навън това не е задължително, нали), но същевременно очакват и изискват при нужда да има за тях или близките им свободно болнично легло, включително в интензивното отделение, както и подготвен екип за компетентни медицински грижи – това е като да искаш „и маслото, и парите от маслото“. А французите зевзеци добавят: „Заедно с усмивката на млекарката“.

Въвеждането на все пак някакви мерки за ограничаването на инфекцията изисква храброст. Лидерите на ГЕРБ, БСП, ВМРО и „Възраждане“  поискаха оставката на министъра на здравеопазването Стойчо Кацаров, но ако той реши да се оттегли, тогава нека лидерите на тези партии да сформират комитет, който да оглави МЗ и да управляват кризата заедно и в съгласие. Представяте ли си го? В случая предпочитам да вярвам на епидемиолози, а не на политици или ресторантьори. Та нали ако ви заболи зъб ще идете на зъболекар?

Едно е сигурно – ваксинацията е по-евтина от лечението, и засега знаем, че е по-малко вредна от самия вирус. Можем да избираме, нали затова имаме свободна воля. Макар никога да не сме предпазени от това, да си самонавредим.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара