„Сам съм, други няма“

Тези знаменити думи на героя от Перущица Васил Петлешков (понякога приписвани и на Левски), днес придобиха нов и съвършено различен смисъл. Слави Трифонов обяви състав на правителство, дори още преди ЦИК да обяви окончателните резултати от изборите на 11 юли 2021 г. Ясно е, че „Има такъв народ“ (ИТН) ще бъде мандатоносител, дали първи или втори е без значение. Ясно е, че ГЕРБ отново няма да бъдат подкрепени от никого, за да управляват отново.

Онова, което остана неясно, е дали новото 46-то Народно събрание ще бъде в състояние да избере и подкрепи редовно правителство. Повечето наблюдатели очакваха това да е правителство на трите „партии на протеста“ (ИТН, Демократична България – обединение и Изправи се! Мутри вън!). Очакваха и някакво договаряне между трите. Стана друго – Слави Трифонов обяви предложение за правителство и така постави останалите пред свършен факт.

Постъпката му, обаче, е проблематична. Въведението, което направи преди това, започна с напомняне за резултатите от предложения от Слави Трифонов референдум от 2016 г. Припомням, че от 6-те предложени тогава въпроса след решение на Конституционния съд остават само: за въвеждане на мажоритарна избирателна система, за задължително гласуване и за намаляване на партийната субсидия до 1 лев на получен глас. На референдума (организиран на датата на президентските избори) участват почти 3,5 милиона избиратели (на президентските избори гласуват почти 4 млн.). С „да“ на трите въпроса отговарят между 2,1 и 2,5 млн. граждани (различно е за въпросите). Макар да изглежда, че това е подкрепа за Слави Трифонов и евентуален негов политически проект, резултатите от 4 април, но и от 11 юли 2021 г. показват друго – 565000 гласа на първите, и почти 620000 гласа на вторите, т.е. 22-24% от гласувалите на референдума. Припомням всичко това, за да се види, че референдумът от 2016 г. сам по себе си не очертава онова огромно мнозинство, което сякаш стои зад ИТН и сега.

Какво се промени спрямо 4 април? Не много, единствено в подреждането на партиите: фотофиниш за 1 и 2 място, близък резултат между 3 и 4 място, ДПС отместено на пета позиция. Но това не е спортно състезание и не винаги печели първия, а онзи, който успее да състави правителство. Сред спечелилите са ИТН (50000 гласа в повече и евентуално 10-11 места в парламента в повече) и ДБ (20000 гласа и евентуално 10 мандата в повече). Останалите партии в парламента губят най-вече гласове: ГЕРБ – 215000 по-малко, БСП – 125000 по-малко, ДПС – 60000 по-малко, ИМВ – 20000 по-малко. Най-много избрани депутати биха изгубили от ГЕРБ – поне 13 по-малко, БСП – 7 по-малко, а ДПС и ИМВ биха запазили броя на депутатите си от предишния парламент.

ИТН ще има вероятно около 60 депутати в новия парламент (от общо 240). Но предложи кабинет, който ще е възможен само ако за него гласуват поне 121 депутати (т.е. още толкова, колкото ще има ИТН). Те могат да дойдат от различни места. Въпросът е, на кого разчита Свали Трифонов, след като направи заявката си за правителство и така постави останалите партии пред свършен факт.

Най-често от ИТН са споменавали, че не изключват сътрудничество с ДБ и ИМВ, макар да не са водили с тях никакви преговори. Но според прогнозите трите „партии на протеста“ общо ще имат около 110 депутати. За мнозинство няма да достигнат още поне 10. Те могат да дойдат от една от трите „партии на статуквото“, както ги дефинира самият Слави Трифонов: ГЕРБ, БСП и ДПС. Някои наблюдатели отбелязаха в тази ситуация, че най-възможния и приемлив кандидат за подкрепа на такова правителство е БСП. Но и там няма никакви разговори, още повече, че ИТН и лично Слави Трифонов го изключи категорично като възможност.

И така – жестът на Слави Трифонов да обяви кабинет без консултации с евентуални партньори (както направи и ГЕРБ след 4 април) е демонстрация, че ИТН е единствената партия, която може да управлява. Няма как да не си спомним, колко често такива бяха думите на Бойко Борисов, когато говореше за ГЕРБ. Дали Слави Трифонов не е решил да потегли по същия път? Въпросът е основателен, защото ИТН днес е в подобна на ГЕРБ позиция от 2009 г. – нова партия, с нови членове и избиратели, без опит в партийния живот, разчитаща след изборите на подкрепата най-вече на държавната администрация, на онези нейни служители, които бъдат назначени или запазени на постовете си от новата власт. Защото ИТН нямат „обща история“, която да разказват, както това е например за БСП, ДПС или партиите, произлезли от СДС. Засега тази „обща история“ се свежда до „шоуто на Слави“, но не и история на съвместно политическо действие като ангажирани граждани. Нямат дори историята за „успехите на Бойко“, както и при ГЕРБ.

Жестът на Слави Трифонов е за съжаление проява на убеждение в неговата лична самодостатъчност. Заявление, че не се нуждае от никой друг, че знае лично, от какво има нужда България и че държи инструментите на едно добро управление. Защото е събрал в своето правителство несъмнени професионалисти. Последното е вярно, споменатите от него имена несъмнено са професионалисти. Въпросът е, дали това е достатъчно за едно политическо управление? Защото всяко управление изисква съгласието на управляваните (поне така е при демокрациите), а заедно с това и убеждаването им, че управлението съответства на техните очаквания и интереси. Това е политика, а не корпоративно управление. Професионализмът изисква да познаваш сферата, която управляваш, но политическият професионализъм изисква да разбираш, че в обществото няма решения, които да задоволяват всички и тогава са нужни както поемане на рискове, така правене на компромиси, но също така и преговори.

Как ще реагират другите партии на направеното предложение за кабинет, дори още преди да са известни официалните резултати? Не знам, но със сигурност са изправени пред свършен факт. Възможно е предложението да получи подкрепа изведнъж от всички, ето така, за да покажат, че искат ИТН сами да поемат цялата отговорност. Възможно е и обратното, правителството да не мине, и тогава дали ИТН би подкрепил друго правителство, на друга партия? Не изглежда много вероятно, поради което отново се насочваме към избори, този път в края на октомври. Но се опасявам, че ако тогава изберем 47-то НС, то ще бъде разочарование за повечето от онези граждани, които поискаха през 2020 г. на протестите промяна. Каквото – такова!

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Залогът на изборите: редовно правителство

За първи път в политическата история след 1989 г. редовните парламентарните избори от 4 април 2021 г. не успяха да излъчат правителство. Причините за това бяха многократно коментирани и сред тях, изглежда, една от най-съществените беше, че „партиите на протеста“ (ИТН, ДБ и ИСМВ) не общуваха достатъчно помежду си. Но тогава на отминалите иначе редовни, но по същество извънредни избори, основният залог беше: ще продължи ли управлението на ГЕРБ или ще бъде прекъсната политическата хегемония на тази партия.

Този въпрос крие друг, по-дълбок: ще може ли да бъде прекратена една дълга практика на фактическо използване на публичната власт за частни цели. Последното включваше прекратяване на: назначаването на „калинки“; прякото влияние върху прокуратурата и използването й като „бухалка“ срещу неудобните и „щит“ за приближените; захранването на избрани бизнеси с държавни поръчки; безконтролното изразходване на бюджетните излишъци; използването на регулаторните органи предимно за натиск върху неудобни бизнеси; различните подаръци за приближените до властта (дали разрешително за строеж на плажа или на един софийски хълм, дали поръчка чрез подизпълнителски договор, дали евтина концесия – неизброими са създадените законодателни вратички, използвани за политическо влияние върху икономическите актьори. Дори не споменавам всякакви форми на незаконна и законна политическа корупция: свръхостойностяване на държавните поръчки, рекетиране на печеливши бизнеси с „такса спокойствие“ и какво ли не още, което дори информираните наблюдатели не биха могли да предположат.

На всичко това значителна част от гражданите, и особено активните граждани, искаха да се сложи край. Изборите от 4 април 2021 г. поставиха само началото, защото стана ясно, че България може да бъде управлявана успешно и без ГЕРБ, както и че ГЕРБ вече няма близка перспектива да участва в управлението, още по-малко да го упражнява. Изолацията на партията на Бойко Борисов в „краткия парламент“ беше показателна – никоя от парламентарните партии не искаше дори да я подозират, че може да подкрепи каквото и да било предложение на ГЕРБ, да не говорим за правителствена подкрепа или коалиция. Вероятно и в ГЕРБ вече го разбраха и предпочитат в момента да заемат „кръгова отбрана“ на практика срещу всички. Първата стъпка за една очаквана и по-дълбока промяна е направена – ГЕРБ в краткосрочен план е най-вероятно да бъде в опозиция.

Това, обаче, съвсем не е достатъчно. Разкритията на служебното правителство за поредица от злоупотреби и лошо управление всъщност не учудиха обществото – подозренията за това вече се бяха натрупали, но детайлите се оказаха впечатляващи. Това, несъмнено, спомага за прочистването на политиката в България от неприемливи практики и е добро начало по пътя към възвръщането на едно прозрачно и в интерес на гражданите управление. Но това е само началото, защото едно служебно правителство е с ограничени ресурси (няма парламент и съответно законодателна и бюджетна подкрепа) и е с ограничено време (обичайно не повече от три месеца, което е крайно недостатъчно за по-всеобхватни реформи).

Залогът на изборите на 11 юли 2021 г. е, дали ще има редовно правителство, което да продължи започнатото и да задълбочи промяната, за да я направи необратима. Рисковете пред това са очевидни.

  1. Евентуално ниско участие на изборите през лятото и в деня на финала на Европейското първенство по футбол може да изиграе лоша шега на новите партии (като ИТН и ИСМВ), които нямат трайни структури в страната. Това може да изведе отново начело по брой на гласовете (това показват редица сондажи) ГЕРБ и да насърчи претенцията на тази партия, че отново е избрана да управлява. Следователно се изисква максимална електорална мобилизация.
  2. Конкуренцията между „партиите на протеста“ на изборите може да затрудни постигането на съгласие между тях. Всъщност, такова съгласие изглежда имплицитно постигнато, но всъщност никога не е обявено достатъчно ясно публично. Следователно се изискват преговори между тези партии, още отсега.
  3. При очаквана невъзможност трите „партии на протеста“ да постигнат заедно парламентарно мнозинство, ще трябва да получат подкрепата на друга парламентарна партия. Възможностите не са много – или БСП, или ДПС. Най-вероятна, а и най-приемлива би била подкрепа от страна на БСП, но такава подкрепа не е автоматична (макар БСП да няма много голямо поле за маневриране, ако отново остане трета по брой на получените гласове). Следователно се изисква известно договаряне, още отсега.

Въпросът само седмица преди изборния ден е: какво може да мобилизира допълнително потенциалните избиратели на партиите, които искат да променят нещата след десетгодишната политическа хегемония на ГЕРБ? Единствено и само увереността, че този път ще бъде съставено редовно правителство с хоризонт по-голям от този на едно служебно правителство. Правителство, което не само да прекрати и да не допуска лошите управленски практики и корупцията, но което да промени по-дълбоко начина на управление, начина на работа на публичната власт, като я постави в услуга на гражданите и извън натиска на различни частни интереси.

Как да се вдъхне такава увереност? Вероятно ще е достатъчно общо или едновременно заявление от лидерите на „партиите на протеста“, че този път със сигурност ще работят съгласувано за формирането на редовно правителство с тяхна подкрепа и участие. Както и че ще направят максимално възможното усилие да постигнат мнозинство в подкрепа на такова правителство в парламента.

Иначе, ако продължават да отлагат такова заявление „за след изборите“, сякаш очакват някакво чудо, това само ще разубеждава мнозина граждани да гласуват изобщо. Защото политическият смисъл на изборите не е само да имаш (или не) представител в парламента, но също (и това е особено важно сега) да избереш онези, които да управляват общите дела.

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара

Предизборни маневри

Безпрецедентната ситуация с краткия 45 парламент и незабавните предсрочни избори, насрочени за 11 юли, доведоха до очаквани и неочаквани раздвижвания сред политическите партии. Надеждите на всички, отново, са за „победа“, отново е налице разбирането на изборите като футболен мач, чийто резултат се решава на терена. Всъщност не е така, резултатът се решава от публиката и поради това изборите не са за това, „кой е по-добър“ (и никога не са били).

Разместванията между партиите и коалициите, обаче, са показателни за видовете надежди, които се свързват с тези извънредни избори. Най-общо тези надежди са от 4 типа:

  • Оцеляване
  • Надделяване
  • Завръщане

Оцеляване

ГЕРБ е несъмнено в ситуацията на оцеляването, защото цялата структура на партията, нейният вътрешен етос е силно разклатен от действията на служебното правителство. Чухме острите реакции срещу кадровите промени, мобилизирането до максимум на защитни аргументи, че  правителството е „проруско“, че е „предизборен щаб на президента“, че е реваншистко. ГЕРБ вероятно разбират, че залогът на изборите и на 11 юли е тяхното наследство. И най-вече онова, което е свързано с утвърдената вече в продължение на повече от десет години политическа хегемония на партията и фактическото обсебване на държавата с цялата й администрация. Дори не толкова става дума за корупция, колкото за фактическото приватизиране на публичната власт за тясно партийни цели и в интерес на зависими от държавните поръчки бизнеси.

В защитната стратегия на ГЕРБ се включва и съюзът със СДС, обявен като логичен между две партии от ЕНП. Дори се заговори, че ГЕРБ ще излезе с „много силна и авторитетна фигура“, заговори се за Петър Стоянов. ГЕРБ се опитва да си върне инициативата като се представи за новия СДС на ХХІ век. Едва ли, обаче, на това ще повярват повечето исторически привърженици на „сините“.

Защитната реакция на ГЕРБ е учудваща с липсата на въображение и с нежеланието да се признаят пораженията. Обясненията, че служебното правителство е освободило висши служители на специалните служби, защото те били разкрили руските шпиони в България, вероятно не приемат сериозно дори и основните говорители на партията. Опитът за мобилизиране на „евроатлантическата ориентация“ на ГЕРБ изглежда смешен, дори и за опитните политици от партията. Ситуацията всъщност показа, че критиците на „модела Борисов“ имат право, когато посочват като голям провал кадровата политика на отминалото управление. Макар всички партии да назначават приближени, именно управлението на ГЕРБ произведе знаменитият етикет „калинка“, характерен похват в управлението на Бойко Борисов. Допълнен и от втори похват – привличането (употребявам неутрална дума) на бивши остри критици на ГЕРБ като днешни техни говорители и публични лица.

Друга тема на защитната реакция е сравнението на днешната ситуация с времето веднага след 9 септември 1944 г. Отстранените от властта се представят като невинни жертви на една настъпваща диктатура. Би звучало много страшно, ако не беше толкова смешно. И дори да приемем, че служебното правителство може малко по-внимателно (и вероятно по-селективно) да прочиства държавата от назначени единствено по партийна линия кадри, това не означава, че властта трябва пак да остане в ръцете на ръководството на ГЕРБ. „Двувластието“, за което на няколко места пише Евгений Дайнов, не може да продължава много дълго и в ГЕРБ е време да разберат, че вече не са на власт. Защото да спечелиш избори не е достатъчно да получиш най-много гласове, а да можеш да използваш този шанс, за да съставиш правителство. Ако не успееш, значи не си спечелил.

Но за ГЕРБ защитната реакция е всъщност опит за оцеляване. След бурята, последвала обявяването на няколко много близки до предишното управление лица като санкционирани за корупция от правителството на САЩ, оцеляването на ГЕРБ като изключителен политически проект на Бойко Борисов е под въпрос. Страховете там са, да не би някой от най-високото ръководство да бъде следващият санкциониран. Затова толкова много се мобилизираха, включително евродепутатите на ГЕРБ, да апелират за солидарност към своите досегашни „евроатлантически партньори“.

Оцеляването е и стратегията на наново обединилите се „патриоти“, макар и в малко по-различен състав, при който недолюбваният Волен Сидеров е заменен от приласкания Веселин Марешки. Вероятно ако останат извън парламента, „патриотите“ ще се разроят още повече и ще престанат да бъдат влиятелен фактор в българската политика. Те със сигурност ще играят по темата за „евроатлантизма“, макар и по-скромно, но най-вече ще използват любимите си теми като „македонския въпрос“, бежанците и „ромската престъпност“. Да не забравяме и епичната „борба с джендъра“, макар на този терен вече да имат и нови конкуренти, като освен например новата коалиция на Жан Виденов.

Надделяване

„Има такъв народ“ е отново под тежестта на огромни очаквания. На 4 април 2021 г. станаха втори по брой на получените гласове. Това ги стресна, вероятно не го очакваха и се оказаха неготови да предложат правителство (както и да го договарят). Предпочетоха монологичното общуване с публиката и с другите партии, вероятно разочароваха мнозина от гласувалите за тях. Въпреки това, енергията за промяна отново ги извежда към второ място, възлага им надежди.

ИТН сега се борят за надделяване (над ГЕРБ), за превръщането им в първа сила, което е възможно, но и не много вероятно. Но, отново, имат затруднението да превърнат едно евентуално надделяване в програма за управление. Досега тяхната програма се свеждаше до малкото на брой  искания за промяна в изборните правила. Вероятно вече са забелязали, че публиката се интересува много повече от други неща, като управление на пандемията, финансовите възможности на държавата, работните места и доходите, оцеляването в една кризисна ситуация. Изборите, разбира се, са важни, но не и първостепенни, особено след като ще бъдат организирани от едно различно от ГЕРБ управление.

Но какво всъщност представлява ИТН? Това не е партия в класическия смисъл на думата, защото не може да разчита на някаква сравнително устойчива лоялност, няма устояли структури в обществото, много по-скоро е „електорален комитет“ около популярна фигура. В някакъв смисъл като организация напомнят НДСВ от самото му начало, донякъде и ГЕРБ, като вместо бивши военни и полицаи, разчитат по места на местни професионалисти. Широкият и разнороден кръг от избиратели не е „партийно организиран“, а е съставен както от фенове на „шоуто на Слави“, така и от разочаровани избиратели на „патриотите“ и на ГЕРБ в най-голяма степен. Това е по същество „народна партия“, припозната от „средния човек“, но също така и партия на онези, които са против всички: управляващите, елита, статуквото, „баровците“, „многознайковците“, соросоидите, „джендърите“.

ИТН е изправена пред трудността да се превърне в работеща партия, с лоялни активисти, които са познати на публиката и са способни да я привличат и мобилизират. Също така са изправени пред необходимостта да убедят една по-образована и по-класическа публика, че „не си играят на политика“, че не правят някакво „политическо шоу“, а сериозно са се заели да променят управлението и възстановят демократичните норми. И двете задачи изискват време, което не е достатъчно до изборите. Затова, ако ИТН този път не абдикират от ролята си на отговорна за управлението партия, ще трябва да се изграждат като организация вече в ролята на управляващи. Задачата е, да не се превърнат в „партия на държавните служители“ като НДСВ и ГЕРБ, а да развият потенциала си на гражданска партия.

ИТН имат и друго предизвикателство – да осъзнаят, че демокрацията не се свежда до власт на мнозинството, защото винаги има опасност от тирания на мнозинството. Да се преборят с налагания предразсъдък, че в днешните демокрации всъщност има „тирания на малцинствата“. Но в това разбиране не става дума за тирания на олигархията, а, парадоксално, тиранични се оказват най-отхвърлените, най-бедните или най-стигматизираните малцинства.

Завръщане

Две партии изглежда се стремят да се „върнат в играта“, било, за да възстановят изгубените си позиции (като БСП), било, за да участват в управлението, но без да бъдат „присъдружна патерица“ (като Демократична България – обединение). Става дума за различни партии, исторически смятащи се за противници, но сега донякъде доближили се от общото желания са сложат край на „модела Борисов“.

След катастрофалния резултат от 4 април 2021 г., БСП се зае да намали щетите и да привлече нови съюзници, с надеждата, че те ще й донесат и нови избиратели. За по-малко от седмица подписа споразумение за сътрудничество с АБВ на Румен Петков и „Нормална държава“(НД) на Георги Кадиев, партии, създадени от бивши емблематични фигури на БСП. Извън обявената като „широко ляво обединение“ „почти-коалиция“ остана Движение-21 на Татяна Дончева и гражданското движение „Изправи се“. Защо не се получи с всички? Ами защото не беше предложена коалиция, а само „споразумение“, даващо две места на водещи листата в Хасково (АБВ) и Стара Загора (НД). Изглежда това отблъсна Татяна Дончева от споразумението. Изобщо, „широка лява коалиция“ няма как да се договаря за няколко дни, само като спешен опит да се поправят лошите изборни резултати от 4 април, като се приобщят (повърхностно) някои от напусналите БСП широко познати социалисти.

Една широка лява коалиция непременно трябва да надхвърли периметъра на БСП, ако наистина е „широка“. Но възможно ли е сътрудничество, дори още не и коалиция, с такива нови леви организации, движения или среди като „Солидарна България“, „Барикада“, ЛевФем, Диверсия, Нове леви перспективи, Колектив за обществени интервенции (КОИ)? Каква промяна в БСП, включително в официалните й позиции, би могла да я сближи с такива възможни партньори? А и те остават силно критични към БСП, което не улеснява едно структурирано сътрудничество. В този смисъл Иво Инджов отбелязва, че „ново ляво все още остава по-абстрактен идеен проект“.

Но БСП се опитва да се „върне в играта“, т.е. да стане „незаобиколим фактор“ при формирането на правителство. Лидерката Корнелия Нинова го заяви, но такова заявление се сблъсква със затруднението, че потенциалните „съдружници“ на БСП в един следващ парламент (ИТН, ДБ и ИСМВ) са много резервирани към такова съдружие и в никакъв случай няма да го признаят открито. От друга страна, ако БСП заяви, че ще подкрепи каквото и да е правителство без ГЕРБ, това я поставя в слаба позиция. Следователно въпросът е, доколко социалистите са способни да преговарят, но също и да показват, че са готови да се променят така, че да преодолеят недоверието на другите.

„Демократична България“ има не по-малко проблеми за преодоляване. Коалицията на ДСБ, „Да, България“ и Зеленото движение се запази, макар съставките му да са различни. Генеалогията тези партии е свързана с онова, което понякога наричат „градска десница“, доколкото „зелените“ наистина споделят десни ценности. Но при появата си „Да, България“ заяви желание да бъде „нито дясна, нито лява“, което в българските условия е по-скоро заявка да не бъде разпознавана като някакво продължение на „десния“ СДС.

Проблемът на „градската десница“ е двуяк: че е преимуществено „градска“ (всъщност софийска) и че по традиция настоява да е „автентична десница“. За същото настоява и остатъчният и присъдружен на ГЕРБ СДС, така че ДБ може спокойно да се откаже от такава вече безмислена борба за автентичност на десницата. Изобщо може да спечели, ако не настоява на „десността си“ (по-добре е да настоява за демократичност), но и ако излезе извън пределите на София.

В навечерието на изборите на 11 юли 2021 г. ДБ има по-сериозен проблем от това, да изяснява идейно-политическата си идентичност. И той е свързан с потенциалните партньори в управлението. От досегашните заявления се разбира, че това са ИТН и ИСМВ, но са изключени ГЕРБ, БСП и ДПС като „партии на статуквото“. Така ДБ, която е наясно, че едва ли може да се бори за мнозинство в новия парламент, ще трябва да подкрепи правителство на друга партия, евентуално ИТН. Но също и, както в предишния „кратък парламент“ мнозинството изглежда няма да е възможно без подкрепа от БСП. Така ДБ ще трябва да загърби както своя традиционен антикомунизъм, като остави на други да се борят с неговия призрак (няма шанс съветският комунизъм да се завърне). Но също да изостави и възможни съюзи с антикомунисти като БДФ, наследник на „легионерите“ (антикомунисти, но и антидемократи). Както и да приеме, че БСП не са „комунисти“ или поне само „бивши комунисти“. За да приеме някакво, дори временно, сътрудничество с БСП заради по-важната и неотложна задача – преодоляването на наследството на ГЕРБ.

Участие

Сред кандидатите за новия парламент има и такива, които вероятно искат или могат само да регистрират участие. Не говоря за редовно участващите малки партии, събиращи по 5000 гласа, а за такива, които могат да достигнат до заветния 1% ог гласувалите, което им осигурява партийна субсидия. Това са много различни партии, но сред тях изглежда най-интересни са „Българско лято“ на бизнесмена Васил Божков, „Републиканци за България“ на Цветан Цветанов, „Възраждане“ на Костадин Костадинов, „Атака“ на Волен Сидеров и коалицията „Ляв съюз за чисто и свята република“ около Жан Виденов. Сигурно съм пропуснал някой, но това не е толкова важно.

Тези партии и коалиции участват не просто самостоятелно, но и по никакъв начин не са заявили желание да си сътрудничат с други, поне с никоя от формациите, които се предполага, че могат да влязат в парламента. Следователно става дума само за участие, макар някои от тези партии да изглеждат близо до бариерата за влизане в парламента. Жан Виденов, Волен Сидеров, Цветан Цветанов – политици, отдавна известни, които макар и да имат своите фенове, едва ли са приемливи за мнозинството, всеки по различни причини.

Жан Виденов, дълго време извън политиката и някак с публичния образ на провалил се премиер, но който по никакъв начин не се е възползвал лично от властта, се завръща с един ляв, но силно консервативен и русофилски проект. Едва ли би могъл да има други съюзници, освен вече присъединилите се (коалицията включва 4 малки партии).

Волен Сидеров, радикалният критик на „системата“, ултранационалист и русофил, подкрепяше последователно ту ГЕРБ, ту БСП, не успя да се спогоди с бившите си партньори от „Обединени патриоти“ и остана самотен. Вероятно ще остане и извън парламента.

Цветан Цветанов, бившият втори в ГЕРБ, запомнен като вътрешен министър (2009-2013) с многобройните полицейски акции и зрелищни арести, докарал на България поредица от осъдителни присъди от Европейския съд по правата на човека, пробва да се върне в политиката. Активно използва картата на „евроатлантическата солидарност“ и вероятно е намерил известна подкрепа сред западни партньори като възможна алтернатива на Бойко Борисов. Но едва ли ще успее да отклони достатъчно много избиратели от ГЕРБ, защото няма никакви ресурси като раздаващ държавни поръчки или  държавни служби. Пък и, може ли да му се има доверие?

Сред борещите се за „участие“ интерес предизвика партията на Васил Божков. Иначе това е пореден проект за бизнеспартия (като тези на Жорж Ганчев, Христо Ковачки или Федерацията на свободния бизнес, МОРЕ и други регионални партии). Новото е, че тази партия доближи на 4 април 2021 г. прага за влизане в парламента, макар и под друго име – Българско национално обединение (БНО). Но едва ли тази партия ще има дълготраен живот, избирателите й са или пряко свързани с бизнесите на Божков, или принципно недоволни от партийната система, но поради това готови да изберат всяка най-радикална критика на „статуквото“.

И така, какво се очертава за 11 юли 2021? Повече или по-малко същото – евентуално с нова парламентарна група или размествания между първите трима. Но същото, защото отново няма да има партия с парламентарно мнозинство, позволяващо й да състави правителство. Ако изобщо има ново правителство, то непременно ще е коалиционно, най-вероятно около ИТН и с участието на ДБ и ИЗМВ, но с вероятната подкрепа на БСП. Защото вероятната подкрепа на ДПС ще бъде несъмнено нежелана, ГЕРБ ще остане изолиран (заедно със присъдружния СДС), новата патриотична коалиция няма да е достатъчна за ГЕРБ да формира правителство. Отново затруднения, но след предишния опит всички се надяват, че партиите, които искат промяна, ще общуват и ще договарят обща, макар и минимална програма. Ако това обаче не се случи и отново отидем на поредните предсрочни избори, гражданите ще се уморят, не само да гласуват, но и да подкрепят демокрацията, и тогава всякакви политически чудовища могат да се родят и да поемат властта.

Публикувано в Uncategorized | 5 коментара