На Запад или на Изток: българските страхове и дебати

На публична лекция в УНСС, на която отправи критики към управлението на страната и пожела „да включим прожекторите“, за да осветим ставащото, президентът Румен Радев отговори така на задавен му въпрос след основното му изложение.

Въпрос: Здравейте! Казвам се Георги Стаматов – студент, втори курс, специалност „Човешки ресурси“ . Моят въпрос е – в събота сутрин САЩ, Великобритания, Франция удариха Сирия с ракети. Смятате ли тази операция за успешна, правилна и защо?

Румен Радев: Вече споменах Стратегическата академия на ВВС на САЩ – там основна дисциплина, която изучвахме, беше „Ефектно базирани операции“. За успеха на една военна операция се съди по ефектите, които тя постига. Специално за тази операция военен ефект – пренебрежим. Финансов ефект – минус половин милиарда долара. Политически ефект – предимно вътрешен за държавите, които нанесоха удара. Според мен основният ефект беше върху ООН. Тази операция доказа, че ООН е все по-често пренебрегвана, а никой не може да я замести засега и това увеличава риска за света, вместо да го намалява. […]

Трябва обаче да се има предвид, че когато изпращаш цялата тази техника, тези оръжия се управляват от хора с техните емоции, мога да твърдя, и страхове. Само едно изтърване на нервите, една грешка и сме на прага на директен сблъсък. Ето това трябва да се отчита и затова моят призив е: „По-малко оръжие, повече диалог“.

Това изказване породи буря от реакции, съдържанието на които в голямата си част беше обвинение в „завой“ към Русия, отказ от ЕС и НАТО, накратко – възраждане на класическия за българското общество дебат за геополитическото място на днешна България.

Информационния сайт „Медиапул“ директно посочи: „Цялостната оценка на президента не е далеч от тази на Русия, с тази разлика, че Радев се въздържа да окачестви съюзниците от НАТО като агресори.“ И добави: „В настоящата свърхнапрегната ситуация между Русия и НАТО – както по отношение на Сирия, така и по казуса „Скрипал“, българският президент смята за нормално да замине в Москва и да се срещне с Владимир Путин.“ Става въпрос за планираното посещение по повод на 24 май.  Тази позиция беше споделена и от много анализатори и политически наблюдатели, което показва, че темата продължава да е силно вълнуваща. Както и че старата опозиция на русофили и русофоби, трансформираща се в евразийци и евроатлантици, продължава да има някакво важно значение за общественото мнение и за политическите сили.

Острие на атаката срещу президента стана председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов. След последното заседание на Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) при президента, Цветанов каза: „Много бих искал президентската институция да представи становището, по което трябваше да дискутираме, защото ако бъде представена черновата, ще видите, че действително сме прави в предположенията си, че президентската институция и екипа на президента със становището, което ни предоставиха, трябваше да излезем и да кажем, че започваме стъпки към излизане от НАТО[1]

И това не е всичко. Неговата критика към президента не е отскоро, но ясно определя Радев като „руско оръжие“. „Институтът Решетников си свърши работата. Президентът Радев е посочен, на база изследване на този институт, и тази информация е споделена на кръговете от БСП, които са взели съответното политическо решение да издигнат Румен Радев за президент. И вие виждате последващите действия и политиката, която води Румен Радев, и поведението, което имаше по време на президентската кампания. Той не говореше никъде за санкциите срещу Русия, навсякъде казваше, че те трябва да бъдат премахнати. Никъде не говореше за Крим, за анексирането на Крим, за нарушаване на международното право. Знаете каква беше позицията му за СЕТА.“ Макар и да добавя: „Което по никакъв начин не кореспондираше с действията му после като действащ президент на съвета на лидерите на ЕС. Защото там се взе решението и за СЕТА – той го подкрепи, след това подкрепи продължаването на икономическите санкции.

Накратко позицията на Цветан Цветанов, макар и несподеляна открито от Бойко Борисов и други представители на ГЕРБ, но съвпадаща с критиките към Радев от страна на повечето лидери на партии от старата десница (търсех, но не намерих по-подходящо име) се свежда до следното: „Ние знаем, че това е много ясен проект, който е реализиран от началото на 2016 г., за да може действително да имаме президент, който да се стреми всячески, заедно с посланията, които дадоха и БСП, да вървим към нещо друго, но не и да бъдем част от силна и обединена Европа и да имаме стратегическото партньорство със САЩ“ (казано пред радио К2)

Всъщност, какво каза Радев? Накратко тезата му е следната: напрежението в Сирия нараства и за това, наред с другото допринасят и последните удари на САЩ, Великобритания и Франция, това се допълва и от риска за човешка грешка при употребата на сила, която да доведе до военен сблъсък с Русия заради присъствието й в Сирия, ударите имат най-вече вътрешнополитически и символичен ефект, а не толкова военен ефект на терена, освен това ООН е държана настрани, което не е добре. Кое от това не е вярно?

Какво целяха ударите срещу Сирия?

Ударите срещу Сирия, нанесени от трите съюзени страни, нямаха изричното разрешение на Съвета за сигурност на ООН. Такава резолюция не би била възможна предвид на ветото, очаквано от Русия като постоянен член. Това, обаче, не прави ударите автоматично незаконни, защото става въпрос, ако използването на химическо оръжие се докаже, че сирийският режим е нарушил резолюции 2118, 2209 и 2235 на СС на ООН, както и Женевския протокол от 1925 г. и Конвенцията за забрана на химическите оръжия от 1993 г., ратифицирана от Сирия през 2013 г. Именно резолюция 2118, e особено важна, защото позволява да се прибегне до глава 7 от Хартата на ООН и следователно до използването на сила в случай на нарушение на забраната да се използват токсични газове.  Проблемът е, че военните удари не бяха предшествани непосредствено от ангажиране на съответните процедури в ООН (макар и с риск да срещнат ветото на Русия), което означава, че страните от коалицията не се доверяват на световната организация. Това не попречи операцията да бъде подкрепена както от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и от председателя на ЕС Доналд Туск, както и от правителствата на страните-членки в двете организации. Поне декларативно. Но зад това привидно единодушие всъщност се криеха много и понякога съществени различия. Причината е, че операцията всъщност преследваше неофициално цели, които не се споделят консенсусно.

Военната операция в Сирия от 14 април 2018 г. несъмнено имаше съвсем ограничени конкретни цели. Официално и трите участващи страни изтъкнаха, че целта съвсем не е свалянето на режима на Башар Асад, а единствено унищожаването на потенциала на сирийското правителство да произвежда и използва бойни отровни вещества в гражданската война. Според генерал Кенет Макензи, директор на съвместното командване и съветник на министъра на отбраната на САЩ, ударите са продължили една-две минути. А генерал Джо Дънфорд, шеф на генералния щаб, ударите са унищожили три цели, свързани с програмата за химическо оръжие на Сирия (център за изследване и развитие в Барзе край Дамаск, склад за химическо оръжие и прилежащ бункер, както и важен команден център в провинция Хомс.

И така: операция с много ограничени конкретни цели, зад които стоят други, неофициални цели. Общата й стойност оценена на около половин милиард долара, постигна ограничен резултат на терена и по никакъв начин не промени съотношението на силите в Сирия. Защо тогава беше проведена?

Сирийската опозиция, или поне онази, която е базирана на Запад и се ползва с неговата подкрепа (макар и вече много ограничено присъстваща вътре в Сирия), очакваше друга операция, ако се вярва на някои изявления на нейни активисти. Раби Насер, директор на центъра за сирийски изследвания в Бейрут, обобщава разочарованието на тази опозиция: „Да си въобразяваш, че западните удари биха могли да променят развитието на конфликта, означава да лекуваш раковото заболяване с аспирин“. И макар да приветства ударите като знак, че няма никакво толериране за употребата на химически оръжия, отбелязва: „Повече от 95% от убитите сирийски цивилни в конфликта са загинали от конвенционални, а не от химически оръжия“. За да заключи със съжаление: „Съотношението на силите остава значително в полза на сирийския режим и на неговите руски и ирански съюзници“.

Нещо повече – съюзниците направиха всичко възможно, за да не ескалира конфликтът в пряка конфронтация с Русия. Не само че ударите много прецизно избягваха дори риска от засягане на руското военно присъствие в Сирия, но, въпреки някои официални изявления, вероятно са намерили начин да предупредят за това руснаците. Френският началник-щаб генерал Льокоентър, в интервю за РФИ обяснява: „Руската система за противоракетна отбрана не се задейства, защото не беше активирана срещу френските, британските и американските ракети. Затова мисля, че руснаците са знаели в момента на преминаването на тези ракети, че са съюзнически ракети и са те решили да не активират тази противоракетна защита“.

В създадената ситуация съюзниците са действали изключително предпазливо, като едновременно са искали да демонстрират твърдост спрямо сирийското правителство. Следователно операцията е по-скоро с друго предназначение: във външнополитически план да демонстрира решителността на Запада; във вътрешнополитически план – да обслужи конкретни очаквания на тримата лидери (Тръмп, Макрон и Мей). Ударите в Сирия изглеждат като удари „за честта на Запада“, те показват огромното разочарование на западните лидери от успеха на Башар Асад във войната, от вече необратимото присъствие на Русия и Иран в региона, от отслабването на западните позиции. Ударите целяха да дадат урок на иначе най-слабия и най-зависимия от чужда подкрепа противник на Запада в района. Във вътрешен план, тримата участници имаха различни частни цели. За Доналд Тръмп ударите трябваше да покажат решимостта му да се противопоставя на Русия като оправдания за обвиненията, че се е възползвал от руска подкрепа, за да спечели изборите в САЩ. За Еманюел Макрон участието в тази коалиция е опит да бъде признат за основен фактор в международната политика, нещо като нов опит за връщането на „френското величие“ от времето на генерал Де Гол. За Тереза Мей участието в коалицията цели да затвърди връзките със САЩ в контекста на Брекзит и усещането за изолация в Европа. Никой от тях не цели нещо свързано конкретно с гражданската война в Сирия.

Но най-вече западните лидери с тези удари се опитват да изкупят собствената си вина, че не идентифицираха добре онези фракции в сирийската опозиция, които носеха демократичен заряд и трябваше да бъдат подпомогнати, оставяйки крайните ислямисти да надделеят в борбата за надмощие в опозиционния лагер. Изразът „умерена опозиция“ отдавна е загубил смисъл – след толкова години гражданска война в Сирия не са останали „умерени“. В една преведена многократно статия на редактора в Newsweek Фарид Закария отбелязва: „Западът е срещу почти всички големи групи, сражаващи се в Сирия, което създава морална чистота, но и стратегическа непоследователност“.

Вътрешната употреба на дебата са геополитическата ориентация

Изказването на президента Радев за Сирия възбуди отново стария дебат за геополитическата ориентация на България. Но докато от страна на набедените „евразийци“ няма истински говорители, освен, понякога и то не много убедително, в тази роля да влиза Волен Сидеров, от страна на убедените „евроатлантици“ се създаде истински фронт, обединяващ хора с често противоположни разбирания за политиката и обществото. Парадоксално, но главната роля на говорител на евроатлантическия лагер зае Цветан Цветанов, а с това и ГЕРБ.

Основният упрек към Радев е, че се отклонява от евроатлантическтата ориентация и иска преориентиране към Русия и нейния евразийски проект. Под това се разбира отправянето на упреци към външната политика на съюзници от НАТО и ЕС. Това изглежда нелепо, защото между съюзниците често има разминаване в оценката на различни елементи от международната ситуация. През 2003 г. Франция, Германия и Белгия категорично отказаха да подкрепят коалицията на САЩ и Великобритания, подкрепена от евроатлантическите неофити от източна Европа, по време на втората война срещу Ирак. С тази си позиция, особено Франция, си навлече гнева на тогавашния американски президент Джордж У. Буш. Промениха ли обаче тези три държави геополитическата си ориентация? Съвсем не!

В дебата беше остро поставен въпроса за солидарността на България с нейните съюзници и нейната лоялност към геополитическия й избор. Бих напомнил, че България има дълга и противоречива история на лоялност към съюзниците си. През 1913 година се обръща срещу дотогавашните си съюзници и ги атакува, като търпи поражение в тази война срещу всички съседи. През 1915 г. се съюзява с Османската империя в съюза на Централните сили, а доскоро тя е неин основен враг. Цар Борис ІІІ отказва да изпрати български войски на Източния фронт, но остава лоялен на съюзника си Хитлер, което не носи нищо добро на страната. България е лоялна на съюза си с СССР по време на инвазията в Чехословакия през 1968 г., но това не бихме могли да оценяваме като нещо положително.

Лоялността към съюзниците никога не е означавала пълно съгласие с техните позиции по всеки въпрос. Нито пък безотказно приемане на техните аргументи. Все пак продължава да тежи на съзнанието на британската политическа класа настояването, с което Тони Блеър убеждаваше световната общественост, че Ирак притежава химически оръжия. После трябваше да се извинява публично. Днес Тереза Мей се надява на солидарност по случая с отравянето на двойния агент[2] Сергей Скрипал и дъщеря му. Аз несъмнено съм солидарен с британците, чувстващи се заплашени от употребата на бойно отровно вещество на тяхна територия, но не особено солидарен с Борис Джонсън, който откровено заблуждаваше обществото за последиците от Брекзит по време на кампанията за референдума. Не съм и ентусиазиран да бъда солидарен с Тереза Мей, която през кампанията агитираше за оставането в ЕС, но днес оглавява правителство, което с ентусиазъм организира напускането на ЕС. Намирам това за лицемерие.

Но ако приемем, че британската реакция да изгони 23 руски дипломати е оправдана, то последвалата масова акция е белязана от не малко лицемерие. САЩ започнаха с наддаването – изгониха 60 дипломати, Украйна изгони 13. Ако за Тръмп това също беше начин да се оправдае, че неговата президентска кампания не е била подпомогната от Русия, за Украйна актът изглежда логичен – урок за Русия, анексирала Крим. „Големите“ в Европа, Франция и Германия, изгониха по 4-ма, същото направи и Полша, за да бъде вероятно също призната като „голяма“, както това направи и Канада. Следваха с по 3-ма изгонени дипломати страни, които имат вероятно по-големи страхове от Русия, като Полша, Чехия, Литва, Молдова. Останалите най-често изгониха по един – едно символическо действие.

България беше една от малкото страни в Европа, които не изгониха руски дипломати. Така направиха Швейцария, Португалия, Словакия, Австрия, Сърбия, Словения, Турция, Гърция, Кипър. Във вътрешнополитическия дебат по въпроса изгонването на дипломати беше представено като израз на евроатлантическа ориентация, докато обратното – евразийски симпатии. Като гледаме онези страни, които постъпиха като България, трябва да се усъмним в горното обяснение. Още повече, че България реши да бъде солидарна с Турция и да й върне обявени за „гюленисти“ политически емигранти, докато Гърция, обратно, отказа да направи това. А и трите държави са членки на НАТО. Тогава въпросът е, кой е отстоял евроатлантическата си ориентация, и кой, обратно, е отстъпил от нея, в този случай?

Но в българския дебат се открои и още една печална страна – най-яростните евроатлантици се проявиха като истински неофити (както се казва: „по-католици от папата“). В много случаи евроатлантическият избор на България, представен като цивилизационен избор, се третираше почти по същия начин, по който някога официалната пропаганда едно време третираше Варшавският договор. В стил „Такъв е законът на нашите дни:/ който на теб, СССР измени / той на великата правда изменя[3]. Може би не е толкова разумно да се приема безкритично всяко решение на Доналд Тръмп с оправданието за „съюзническа лоялност“. И ако България чрез своите официални представители изрази друга позиция, това не е непременно „напускане на евроатлантическия избор“ – може да се окаже, че е вярно обратното.

Каква е специфичната цел на квалифицирането на Румен Радев като „пета колона“ на Москва? Ако оставим настрана логичното недоволство в ГЕРБ за загубата на президентските избори през 2016 г., можем да допуснем, че основната причина е в запазващия се висок рейтинг на президента в общественото мнение от избирането му досега. Нещо повече, различни агенции отчитат, че Румен Радев се радва на по-голяма доверие, отколкото Бойко Борисов. „Президентът Румен Радев е с най-устойчива подкрепа и най-висок положителен баланс между позитивните и негативните оценки (съответно 56 към 18)“, отбелязва изследване на „Маркет линкс“ през октомври 2017 г.

Президентът Румен Радев продължава да е най-одобряваната политическа фигура у нас – той има 57% подкрепа“, сочат данните на агенция Алфа Рисърч съвместно с Нова телевизия през декември 2017 г. Съгласно същото проучване Бойко Борисов е трети, дори след Йорданка Фандъкова. „Първата година от мандата на президента Румен Радев показва устойчиви нива на доверие от около 60 на сто и на недоверие – около 30 процента“, отбелязва друго изследване на „Галъп“ от януари 2018 г.

В изследване от март 2018 г. „Алфа рисърч“ отбелязва за пореден път: „Въпреки наситения с противоречия между институциите период и разминаващите се с правителството позиции по редица проблеми, президентът Р. Радев остава незасегнат от горещите текущи скандали. С 59% одобрение и 10% неодобрение той постига най-висок рейтинг от началото на своя мандат.

Вероятно не е случайно, че острите критики срещу президента Радев от страна на ГЕРБ започнаха от март тази година. Дали в ГЕРБ се притесняват, че президентът ще предприеме собствен и конкурентен политически проект? Не може да се отговори на този въпрос, но във всеки случай повтарящото се дисквалифициране на Румен Радев като радетел за геополитическа преориентация на България към Русия и Евразия е белег за политическа нервност.

Колкото до геополитическия избор на България, добре е да не го бъркаме в цивилизационния избор, направен с конституцията от 1991 г., когато българското общество избра за свой политически модел либералната плуралистична и толерантна демокрация и правовата държава (друг е въпросът, доколко успяваме да бъдем в съответствие с този избор). Именно в този план е и изборът за членство в ЕС. Геополитическата ситуация е от друг порядък и е свързана с формалното членство в НАТО. Редно е България да е лоялен съюзник и да проявява солидарност, но също така да изразява собствени позиции и когато може да бъде в активна роля, а не просто да следва „консенсуса на големите“. Този консенсус може също да бъде проблематичен.

[1] Становището беше публикувано на сайта на президентството, и там се казва, че ударите на САЩ, Великобритания и Франция „покачват риска от ескалация на напрежението“, както и че „ситуацията се усложнява от действията на Руската федерация и Иран“.  https://www.president.bg/docs/1524160173.pdf

[2] Никога не бива да забравяме, че „двоен агент“ е много опасна професия. Вероятно няма да научим скоро, какво точно се е случило – толкова много заинтересовани има от това отравяне, което в крайна сметка не уби жертвите. Дали не става дума за някакво предупреждение? И срещу кого? Виж повече за Скрипал в „Дневник“ https://www.dnevnik.bg/sviat/2018/03/06/3141197_koi_e_bivshiiat_ruski_agent_sergei_skripal/.

[3] „Ода за СССР“ от Орлин Орлинов (1931-2013), 1968.

Advertisements
Posted in Uncategorized | има 1 коментар

O tempora, o mores!

Покрай Истанбулската конвенция мнозина в България станаха специалисти по джендър проблематиката или най-малкото научиха думата, ако не и значението й. Цялата дискусия за мене показа, че в българското общество такъв разговор, за сексуалността и половите отношения, всъщност не се е провел. Но сегашният дебат, макар и доста изкривен от откровени манипулации и лъжи, извежда един по-общ въпрос, който в крайна сметка опира до това, в какво общество искаме да живеем.

В началото на това разсъждение ще направя няколко уговорки, свързани с използваните понятия – също като в Истанбулската конвенция (а и в много подобни документи) ще дам работните дефиниции на думи, които ще използвам. В този текст ще се занимая основно с въпроса за позволеното и забраненото в обществото. Затова и ще използвам две основни категории: либерална и консервативна гледни точки (позиции). Оттук нататък под „либерална позиция“ разбирам възглед, според който е по-добре позволеното в едно общество значително да надвишава забраненото, като последното е силно ограничено. А под „консервативна позиция“ разбирам възглед, според който позволеното не бива да надвишава забраненото, като последното е гаранция за обществения ред. Веднага ще кажа, че нямам точна мярка за измерване на позволеното и забраненото, затова си служа с една неопределена дума – „надвишава“, в смисъл на преобладава, има по-голяма тежест и т.н. Ще добавя също, че либералната позиция може да се споделя от хора, които квалифицират себе си както като либерали, така и като консерватори или социалисти. Същото се отнася и до консервативната позиция. Тук тези позиции са ценностни, а не са политически етикети.

За сексуалното образование

Да се върнем към сексуалността и свързаните с нея теми като доброволното прекъсване на бременността (аборта), хомосексуалността, половото възпитание и свързаните с това въпроси. Макар в повечето общества от Западна Европа и Северна Америка, но също и от Латинска Америка и Южна и Източна Азия, публичният дебат по това, какво е позволено и какво е забранено в тези области, вече да е бил провеждан или поне върховата точка на дебатите вече да е отминал (някъде към края на 1960-те и началото на 1970-те години), у нас нямам никакъв спомен за подобно нещо.

Вероятно това е и причината при днешния публичен дебат да се объркват понятия, тематики, регистри – всичко, що се отнася до сексуалността, половите отношения, половите роли, половото равенство. Иначе остава необяснимо, защо толкова много хора проявиха толкова много страхове в една област, в която всъщност имат много малък или никакъв личен опит – областта на половите идентичности. Страховете са, че Истанбулската конвенция ще позволи неограниченото пропагандиране на смяна на пола, ще напълни училищата с учители-травестити, чиято основна цел ще бъде да объркат представите на децата, да ги накарат да си сменят пола и други подобни страхотии. От същия порядък са страховете, че травестити или хора с променяща се полова идентичност ще започнат масово да притесняват най-вече жените в дамските тоалетни, че изобщо ще трябва да бъдат въведени „неутрални“, унисекс тоалетни, че лекарите в родилните отделения ще бъдат залети от искания да запишат „трети пол“ на новородените и още такива опасности. Слушам всичко това и се питам, откъде се появиха толкова много страхове от никога или почти никога неизживени ужаси от подобен характер? За разлика, впрочем, от ужаса на насилието над жени, изживяно от мнозина в България!

Основният прицел на критика към Истанбулската конвенция са два текста (от общо над 60 страници):

Чл. 12 (1) „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете. „

Чл. 14 (1) „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“

Както, разбира се, и толкова дискутираното понятие за „социален пол“, различен от биологичния. По този въпрос малцина се питат, доколко сме биологични и доколко социални индивиди? В най-добрия случай – наполовина. Обичайно, много повече социални, отколкото биологични. Помислете само колко от биологичните си потребности сме „цивилизовали“ и ограничили до степен, понякога дори да вредим на организма си. А иначе, без такива ограничения, бихме ли могли да живеем заедно в толкова многолюдни общества и толкова населени места?

Но нека погледнем горните два текста: борбата с „предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените“ и включване в образованието (евентуално!) на „учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение“ и т.н. Къде е спънката? В повечето реакции срещу конвенцията излиза, че има съпротива срещу образованието за „нестереотипните роли на пола“. Забележете – роли, а не идентичности! Социални роли, а не индивидуални избори на идентичност. Роли, приети традиционно в обществото, а не сексуални практики като хомосексуализъм или трансджендър. Да не говорим за това, че мнозина приписват на хомосексуализма също и педофилия!

Ще реши ли въпроса един референдум?

На ратификацията на конвенцията се противопоставиха различни седи в българското общество. Първа изглежда бяха „патриотите“ – те зададоха тона. Тезите им бързо бяха възприети от СДС, „Воля“, Светия Синод и… БСП. Но ако (ултра)консервативната позиция на църквата или „патриотите“, донякъде на СДС, може да бъде разбрана, съвсем не е разбираемо защо БСП също се нареди в тази компания.

За да оправдае абсолютно необяснимото си противопоставяне на тази конвенция БСП предложи национален референдум с въпрос: „Одобрявате ли ратификацията на Истанбулската конвенция“. При това, обяснявайки позицията, партията изтъкна, че „конвенцията разделя обществото“. Но референдум по този въпрос ще институционализира това разделение, ще го направи не само по-явно, но и по-трайно. И какво ще излезе от такъв референдум: едните ще кажат на другите, че с избора си „подкрепят травестията“ и развращаването на обществото, другите ще им отвърнат, че с позицията си подкрепят насилието над жените. Да не говорим, че референдум по въпроси на ценности, както и на фундаментални права, е недопустим.

Нещо повече, подобен референдум ще отвори кутията на Пандора – следващият референдум нищо чудно да е за възстановяването на смъртното наказание или на редовната военна служба. Или още – ще последват референдуми за забрана на абортите (за да се повиши раждаемостта), за забрана на съжителството без брак (за да се усилят моралните устои на обществото), за забрана може би на БСП като наследник на тоталитарна партия (за да приключи най-сетне преходът към демокрация). Това ли искат социалистите в България? Съмнявам се, че има единодушие!

Християнски фундаментализъм?

Нещата обаче са още по-критични, защото противниците на ратификацията на конвенцията изтъкват аргументи, които пряка отвеждат към неща като християнски фундаментализъм, предпочитана територия на радикалните консерватори. Ето само няколко скорошни примери!

Свилен Тутеков: „Много се изписа за различните смисли и контексти на употребата на понятието за социален пол (джендър). Лукавостта се състои именно в това – да се научим да мислим за себе си, за телесността, за пола в безкрайно много смисли и контексти, в безброй много роли и идентичности. А джендър-образованието е само „грижа” на джендър-активистите да формират такова мислене още в детската градина (например, като дадем право на детето ни да избира поне две версии на приказката, в която принцесата може да се ожени или за принц, или за друга принцеса!)“

Николай Михайлов: „Джудит Бътлър, която има култов статут в „джендърните среди“, нарича биологичния пол – фантазма. Полът не е анатомия, а дискурсивно произведена телесност. Радикалните еманципатори твърдят, че полът никога не е окончателен, а е флуидно състояние, перманентна възможност. Полът не е основан в природа, а в инвенция. За подобни идеи, близки до безумството, тази жена получава наградата „Адорно“, връчена в църквата „Св. Павел“ във Франкфурт. Нищо случайно в избора на място. В Римляни 1 гл :18–32 апостол Павел описва сексуалната перверзия като метафизически бунт и антропологическа катастрофа. Не могат да му простят.“

Е, Светият Синод остава верен на апостол Павел и в обръщението си срещу ратифицирането на конвенцията напомня: „Регламентите на Конвенцията, свързани с въвеждането на обучение за нестереотипните роли на пола „в официалните учебни програми и на всички образователни равнища” са насочени срещу установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената – домашната Църква, в която любовта се изразява и служи за спасението на човека.“ Но може също да добави дословни цитати от Апостол Павел като тези например: „Жената да се учи мълчаливо с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. Защото първо Адам бе създаден, а после Ева. И Адам не се излъга; но жената се излъга, та падна в престъпление. Но пак тя ще се спаси чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:8-15). Или още: „Жените нека мълчат в църквите, защото не им е позволено да говорят; а нека се подчиняват, както казва и законът. Ако искат да научат нещо, нека питат мъжете си у дома; защото е срамно за жена да говори в църква.“ (1 Коринтяни 14:34-35) Това вероятно също трябва да се припише на „установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената“.

Но дори в иначе много премерената си статия Борислав Цеков  отпраща аргументацията си към християнските ценности: „Казано от друга, религиозно-философска гледна точка, откъсването на биологичния пол от социалния, е откъсване на човека от Бога и обявяване на човека за „бог“ и всемогъщ „творец“, който решава сам и според своите лични разбирания въпросите за живота и смъртта, за пола и половите връзки и т.н. Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.“

Апогей на християнската аргументация в нашата преса, обаче, намерих в текста на Олга Четверикова, доцент в престижния МГИМО (Московския университет по международни отношения). Първо, тя заявява: „Ако християнските императори Констанций II и Констант въведоха за содомитите смъртно наказание, то днешните европейски управници обявяват за престъпна не само всяка дискриминация спрямо извращенците, но дори и моралното им неприемане.“ И аргументира с Библията: „И казал Господ на Моисей: Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:13). В текста особено удивителен е използваният език: „Съдбата на содомита е страшна – с отказа от пола той се отказва от дадения му от Бога дял, съгласява се на втора смърт. Неговата душа, изоставена от ангелите, претърпява духовна мутация и тръгва вече по програмата на сатаната.“ И продължава с цитат от руска православна медия: „Както правилно сочи един от изследователите, хомосексуалистите са подобни на ракови клетки. Докато имунната система изчислява и унищожава отделни ракови клетки, те съществуват в групи, за да преживеят, като лъжат клетките на имунния контрол. „Те се развиват до такава степен, че най-горните клетки започват да задушават долните слоеве и ги унищожават. В резултат се получава гнилостна маса, която отравя организма, развива се така наречената туморна интоксикация. Това е директна аналогия с гей-мафията“ (Суровягин С.П. Духовное значение однополого брака//Сибирская православная газета. № 1-2, 2006 г.)

Заключението е съвършено еднозначно: „Както виждаме, содомитската мафия днес представлява мощна идейно-политическа сила, която използва все по-агресивни форми за установяване на свой контрол над ключови сфери от културно-обществения живот… Но ние не сме Европа, ние имаме свой път, своя съдба, своя вяра, от която никога няма да се откажем. Русия остава последната и единствена крепост на православната духовност, която единствена може да противостои на разпростиращата се мерзост.“

Ултраконсервативна вълна

Залива ни ултраконсервативна вълна, която успява заради усещането на несигурност и разпад в обществото. Мнозина търсят убежище в един по-строг ред, основана на повече забрани, отколкото свободи, основан повече на силата, отколкото на убеждението и съгласието, основана на принудата, а не толкова на толерантността. Бившият деец на СДС, бивш конституционен съдия и настоящ депутат от ГЕРБ Георги Марков подсказва накъде могат да отидат нещата, ако не и да насърчава такова поведение при обсъждането на Истанбулската конвенция в комисията за младежта и спорта на НС: „Не съм съгласен. Като тръгнат джендъpите по детските градини и училището и като ги емнат да ги бият футболните фенове, Бойко не може да ги спаси“. Това, последното, е обикновен фашизъм. Особено когато се съюзи с един ултраконсервативен вариант на християнството.

Има и по-мек вариант на тази ултраконсервативна програма и тя се основава на едно „викторианско разбиране“ за социалните роли, представяно като традиционно и за българското общество. Представя го Димитър Петров, който е и член на Младежкия консервативен клуб. „Какви са всъщност наложените в нашето (а и в другите християнски) общества „полови стереотипи“? Най-общо казано, това е идеята, че мъжът олицетворява силата и разума, а жената – красотата и добротата. Че мъжете и жените имаме равни права (защото сме равни пред Бога), но различни задължения. От нас, мъжете, се очаква да сме силни (не само физически, но най-вече като дух), да проявяваме инициативност, да вземаме решения, да поемаме отговорности. Докато от жените се очаква най-вече да се грижат за хармонията в семейните отношения (включително и, като по-красивата част на човечеството, да поддържат естетиката както във външния си вид, така и в дома). И ако една жена все пак поеме мъжката „роля“, се приема, че това е временно и по необходимост (защото няма мъж до себе си или защото този мъж не се справя със своите задължения)“. Ако така обясня на съпругата ми моето отношение към нея, най-вероятно е тя да ме напусне без каже нищо.

Авторът обяснява, че „в основата на тези стереотипи стои рицарското разбиране, че мъжът е кавалер, а жената – дама. И че мъжът е длъжен да се грижи за жената, да я обича, уважава и, не на последно място – да я пази.“  И обяснява, че всъщност Истанбулската конвенция е против жените, защото ще ги лиши от моралните основания на това покровителство. А ето и опасностите от въвеждането на образование по проблемите на ролите на пола: „Какво обаче би се случило, ако се въведе задължително джендър-обучение, премахващо наложените „стереотипи на пола“? Оставям настрана въпроса колко хора биха били ОК подобно обучение да превърне сина им в гей/веган/обикновен мухльо, а дъщеря им да спре да си обезкосмява краката и подмишниците“.

В рицарските времена, обаче, когато кавалерите са напускали дома да по-дълго, дамите е трябвало да носят ceinture de chasteté или chastity belt, в свободно „колан на целомъдрието“. Не е известен мъжки вариант на подобно приспособление – целомъдрието е било изисквано от жените, мъжете, обратно, са били свободни „да трупат опит“. Последните варианти на това приспособление датират от ХVІІІ век. Във Викторианска Англия през ХІХ век, е била практикувана клиториктомията , препоръчвана от английския лекар Isaac Baker Brown (1812-1873). Смятало се е, че женската сексуалност е само функция на мъжката, т.е. зависима. Толкова за Викторианския морал, по въпроса има томове книги, можете да започнете, ако не ви е попадало, със „Собствена стая“ на Вирджиния Улф (има ново издание на български от „Колибри“).

Ако основаният на мъжкото превъзходство социален ред е „част от националните и християнските традиции“, по-добре е да се откажем от тях и наистина да заговорим за „половите стереотипи“ в нашето общество. Иначе трябва да приветстваме установяването на Консервативна Православна Република България и нейните „тихи, скромни и набожни“ граждани.

 

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

Дано БСП не е патриархална партия

Никога не бих предположил, че България ще бъде първата европейска страна, която няма да ратифицира Истанбулската конвенция – Конвенция N 210 на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното на насилие. А нещата отиват натам, след като изглежда в парламента няма да има достатъчно мнозинство за ратификацията. Ако направим бърз преглед на заявените позиции, става ясно, че: ГЕРБ официално подкрепят ратификацията, но е възможно не всичките техни 95 депутати да гласуват „за“; официално срещу конвенцията се обявиха „Обединените патриоти“ (27 депутати), „Воля“ (11 депутати) и БСП (80 депутати). ДПС (25 депутати) още не са се произнесли по въпроса. Набързо пресметнато, засега имаме 95 срещу 118 гласа. Мнозина заявиха, че в тази ситуация ДПС ще бъде арбитър.

Ако наистина конвенцията не бъде ратифицирана (например ДПС се въздържи), България ще произведе голяма новина и ще покаже, че е най-консервативната европейска нация. По-консервативна от Полша, Грузия, Турция или Румъния.  Трудно ми е да то повярвам, но нещата могат да станат именно така.

Ако конвенцията все пак бъде ратифицирана с гласовете на ГЕРБ и ДПС (общо максимум 120 депутати, при положение че в двете групи сработи „партийна дисциплина“), ще излезе, че в България има нова разделителна ос между „либерали“ и „консерватори“, като сред последните ще бъде неочакваното сдружение на БСП, „Обединените патриоти“ и „Воля“. Не си представях БСП в подобна компания.

Трябва ли отново да напомня, че това е конвенция срещу домашното насилие и отстоява правата на жените? От много места чух, че това било само прикритие за узаконяване на разнообразни сексуални идентичности, при които децата щели да бъдат подложени на натиска да приемат тези идентичности и така да загубят собствената си. Параноята изглежда ни е обхванала здраво, защото сме склонни зад едва ли не всяка международна конвенция да привиждаме опасността от това да ни натрапят приемането на „третия пол“, на еднополовите бракове, на транссексуалните бежанци и още много други „чудовищни заплахи“.

В най-синтезиран вид тези заплахи се виждат в отвореното писмо на 36 консервативни неправителствени организации срещу ратификацията на конвенцията. Според писмото конвенцията:

„Съдържа разпоредби, криещи сериозни рискове и неблагоприятни последствия за правата на жените, родителите и децата, брака и семейството, свободата на вероизповедание, националните политики по отношение на тези въпроси, както и за вътрешния ред и сигурност и политиките за бежанците.“

„Тя ще доведе до политики позволяващи на момчета и мъже, които считат себе си за жени да ползват тоалетни, бани и съблекални, предназначени за жени, в т.ч. в държавни училища.“

„Тя ще отвори врата за узаконяване на еднополовите бракове у нас, признавайки правото за полово самоопределяне на единият от партньорите.“

„Въвеждането на определение за пол и полова идентичност, независими от биологичния пол на лицето ще доведе до грубо потъпкване на правата на родителите и семейството. Родителите ще могат да бъдат обвинени в насилие срещу тяхната дъщеря, ако тя е пожелала да я третират като момче и те откажат.“

Ако четем самата конвенция ще разберем, че нищо от горното не се третира от нея. Следователно става въпрос за страхове, съществуващи, но и съзнателно подклаждани и разпространявани в обществото. Прекалени страхове,

Съветът на Европа дори прие специално разяснение по въпроса, което пресслужбата му разпрати на много медии в България. Разяснението посочва:

  • Конвенцията НЕ задължава държавите да въведат в училищата уроци за сексуална ориентация.
  • Конвенцията НЕ задължава държавите да признаят като бежанци транссескуалните и интерсексуалните лица.
  • Конвенцията НЕ задължава държавите да въведат във вътрешното си законодателство признаване на трети пол.
  • Конвенцията НЕ позволява признаването на еднополови бракове от подписалите я страни.

Но защо тогава БСП се противопоставя официално и вече с решението на мнозинството на Националния съвет на ратификацията на конвенцията. Още в първата реакция на председателката на партията Корнелия Нинова се казва: „Винаги сме се борили против насилието над жени и деца… Застъпвали сме се за равнопоставеност на мъжете и жените. И занапред ще отстояваме тези позиции. Но няма как да приемем текстове в Истанбулската конвенция, които задължават: „страните да предприемат мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на стереотипни роли за жените и мъжете“.

Сега отхвърлянето е по-лаконично:  В Конвенцията съществуват текстове, които разделят българското общество и могат да бъдат тълкувани разнопосочно. Същевременно БСП ще искат промени в наказателното законодателство за най-строго преследване и наказване на насилниците, както и да се инкриминира „домашното насилие“, „насилствените бракове“ и „принудителното съжителство на съпружески начала“.  Странно и чудовищно, ако цитирам заглавието на една статия на Владимир Ленин от 1919 г. (използвах същото това заглавие и по повод назначаването на Деля Пеевски за председател на ДАНС през юни 2013 г.).

Странно е, защото отхвърлянето на Истанбулската конвенция по никакъв начин не се вписва в намерението за нови законодателни мерки против насилието срещу жените. Конвенцията има точно такъв предмет и е допълнителна опора и инструмент за изкореняването на такива практики. Чудовищно е, защото каузата за равноправието на жените и мъжете е кауза на всички социалистически леви движения поне от средата на ХІХ век. Защо БСП се отказва от тази славна част от историята на социализма?

Въпросът е също така, в коя част от българския политически спектър БСП търси своя облик и подкрепа. Ако наистина смята, че българското общество е консервативно, тогава вероятно си представя, че трябва да заеме социал-консервативна позиция? Да се нареди до „Обединените патриоти“ (междувременно изглежда те са на път да си променят позицията, вероятно също и под натиска на ГЕРБ, а не защото за променили радикално възгледите си).  Да се нареди до родните ултраконсерватори, които напоследък се чувстват в свои води, заклеймявайки всичко онова, което е в противоречие с иначе устойчивия, много разпространения и упорития стереотип за патриархалното обществото, основано на мъжкото превъзходство. Между другото, понеже последното тема е отдавна дискутирана, а аз не съм особен специалист, най-добре е да прочетем отново, наред с другото, една статия на Красимира Даскалова във в. „Култура“ от 2002 г. „Жените – скритите за историята социални актьори“.

Наближава времето за обсъждане на Истанбулската конвенция в парламента. По-добре ще е депутатите на БСП да заемат позиция, основаваща се на тяхната собствена съвест, разум и разбиране, какво е това „кауза в полза на женското равноправие“, част от политическата идентичност на една социалистическа и лява партия. Другото би било огромна политическа грешка, която ще се отрази крайно негативно еднакво на разширяването на подкрепата за БСП в Българското общество, но и на международния й престиж.

Posted in Uncategorized | 4 Коментари