Измяната като подмяна

Настоящето правителство беше избрано на 13 декември 2021 г., на власт е от само 6 месеца. Припомням това, защото много от днешните коментари сякаш забравят, че това е много малък период от време. Припомням също така, че преговорите за съставянето му продължиха около само 2 седмици (на 14 ноември 2021 бяха изборите за НС, на 3 декември новоизбраният парламент е свикан на първото си заседание, на 11 декември Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ получава мандат за съставяне на ново правителство). Бързината беше учудваща, защото бяха известни съществените различия между 4-те партии на коалицията. Но и не толкова учудваща след неуспешните опити да се състави правителство от двата предхождащи парламента.

Същевременно беше ясно, че новоизбраните депутати, а и министри, имаха малък или почти никакъв политически опит. Това някои наблюдатели окачествиха като добра страна – предполагаше се, че новите не са толкова вплетени в старите зависимости. Липсата на опит се изместваше от ентусиазъм и дори наивност, основана на вярата, че е настанало време за дълбока промяна най-вече по посока на декорумпирането на държавата (връщането й под контрола на гражданите). Наивност, която днес се сблъска с реалността на господстващия етос в българската политика. А този господстващ етос се основава на разбирането, че политиката е бизнес, а не работа в интерес на общото благо.

Ще се откажем ли от големите си очаквания?

Правителството започна работа с големи очаквания за бързи промени най-вече в сферата на правосъдието и борбата с корупцията. Обществото очакваше справедливост, търсене на отговорност за толкова много излезли на бял свят безобразия на едно продължило повече от 10 години управление. Безобразия, по които разследванията бяха фактически застопорени от прокуратурата, оставени да отлежават, докато обществото забрави за тях. Ще припомня само най-скандалните, някои от тях вече позабравени: тефтерчето на Филип Златанов; къщите за гости; „инхаус“ поръчките като прикритие за злоупотреби („онези 60 милиона“ от магистрала „Хемус“); „Осемте джуджета“ и отнемането на бизнеси; къщата в Барселона; знаменитото „чекмедже“, избора на главния прокурор Иван Гешев, а съвсем отскоро и скандалът около КПП „Капитан Андреево“. Списъкът тук е кратък, реалността е много по-обширна.

Ето срещу това беше съставена тази толкова трудна коалиция от иначе несъвместими политически партии: ДСБ и БСП, „Да България“ и ИТН, министри и заместник министри от служебни кабинети на президента Радев, от предишни правителства с различен партиен състав. Разнородността беше ясна, но общата цел също – разрушаването на това, което мнозина наричат „модела ГЕРБ“. Е, имаше наблюдатели, които с основание казваха, че една „анти-ГЕРБ коалиция“ не може да бъде много трайна, защото нейната спойка е държането извън властта на Бойко Борисов, че коалицията има нужда от обща позитивна програма. Но всъщност такава програма стана самото коалиционно споразумение – безпрецедентно в историята след 1989 г., текст от 140 страници с подробно записани общи действия. Правителството започна работата си с подкрепата на 138 депутати, в парламента, в опозиция останаха ГЕРБ и ДПС, както и новата парламентарна партия „Възраждане“.

Припомням това, защото изглежда днес някои от досегашната управляваща коалиция са го забравили. Въпросът е, дали изобщо са били искрени тогава, когато подкрепиха споразумението и после, докато участваха в управлението. Поведението на ИТН днес е обикновена измяна по отношение на ангажиментите, които партията публично пое преди само 6 месеца. Измяна спрямо очакваната промяна. И всичко онова, което с основание или без основание може да се каже като критика към начина, по който действа правителството на Кирил Петков, не може да бъде основание за предателство спрямо големия ангажимент срещу „модела ГЕРБ“.

Да, вярно е, че съдебната реформа зацикли (но причините са също така институционални и конституционни). Да, ревизията на предишното дълго управление не беше вероятно достатъчно бърза, решителна и дълбока, но все пак започна при очевидната съпротива от страна на прокуратурата. Да, справянето с поредицата кризи за някои изглежда като „безразборно раздаване на пари“ и увеличаване на инфлацията, но за други е начин да се стимулира търсенето, а оттам и подкрепа за икономическия ръст. Да, имаше немалко неудачни назначения и ненужни конфликти между актьорите на исканата промяна. Да, имаше и протоколни гафове, неуместни думи, прибързани решения, неувереност. Всичко това, обаче, е несравнимо с онзи мастодонт от безобразия (вероятно някои и откровени престъпления) от времето на дългото управление на ГЕРБ.

Вероятно днес някой ще каже, че правителството не бива да се оправдава повече с предишното управление. Наистина в българския политически живот този вид оправдания са най-често използваните: нима Бойко Борисов престана да се оправдава с „наследството на тройната коалиция“ (опреди 2009) или с „кабинета Орешарски“ (2013-2014, само 1 година). Но днешното правителство е на власт едва от 6 месеца и опитите да му се припишат всякакви възможни злоупотреби, разхищения, провали, са само инструмент за осуетяване на главната задача, за която беше избрано: декорумпиране на българската държава.

Очертава ли се нова коалиция?

Напускайки управляващата коалиция, ръководството на ИТН (по същество най-вече Слави Трифонов), възприе отмъстителна позиция. Реши, че най-важното сега е да си отмъсти на досегашните партньори. Такова поведение несъмнено поражда основен въпрос – а били ли са искрени през ноември 2021 г., когато влязоха в коалицията? Отговорът може би се крие в начина, по който предлагаха своите несъстояли се кабинети последователно през април и юли 2021 г. Тогава ИТН демонстрираха, че за тях няма никакво значение, дали предложенията им са приемливи за онези, които поне на думи определяха като потенциални партньори в управлението. Поведението беше като във вица: „Ще те питам нещо, но отговорът да е ‘да’!“

Тази отмъстителност към досегашни партньори постави ИТН обективно в позицията на единомишленици с ГЕРБ и ДПС. И двете опозиционни партии дават да се разбере, че не мислят изобщо да играят на „конструктивна опозиция“, а напротив, да правят всичко възможно за провала на правителството на Кирил Петков и за тотално прекратяване на предприетата от него ревизия на предишното управление. Отмъстителността се изрази като първа стъпка в отстраняването на председателя на Народното събрание Никола Минчев, който с основание събра толкова много симпатии и в парламента, и в обществото, със своята едновременно толерантност и твърдост, с умението си да ръководи работата на депутатите в една истерична ситуация. ИТН инициираха това, но веднага (учудващо?) получиха незабавната подкрепа от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ (те какви по-специални възражение имаха срещу работата на досегашния председател?)

В сряда 20 юни 2022 г. ще се гласува вот на недоверие, иницииран от ГЕРБ. ДПС и „Възраждане“ незабавно заявиха подкрепа. За ИТН това е Рубикон (онази малка рекичка край Рим, чието преминаване с водените от пълководците легиони е било забранено и се е смятало за политически преврат). Депутати на ИТН имат три възможности: да гласуват „против“ (но за това ще пречи очевидно приетата отмъстителна поза); да гласуват „за“ и така обективно да се коалират с ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“; да гласуват „въздържали се“ (като едновременно покажат критичност към Кирил Петков, но не влязат в обективна коалиция с онези, които доскоро критикуваха яростно).

Накъде искаме да вървим?

Изходът от изключително истеричната ситуация е в три възможни сценария, всеки от които носи своите рискове. Но не всеки има еднакви негативи за развитието на страната в близко и по-далечно бъдеще.

Първият възможен (макар и трудно постижим) изход е, ако вотът на недоверие не успее (в случая е от значение, колко гласа ще съберат ГЕРБ в подкрепа на вота, а не колко гласа ще събере правителството). Вотът може да не успее, като в момента на гласуването има по-малко от половината от присъстващите депутати, които да го подкрепят. Тогава е възможно реорганизиране на същото правителство или ново правителство на ПП с друг премиер. Но и в двата случая съдържанието на управлението се запазва, макар рискът за него да е в трудното и мъчително търсене на мнозинство за всяка конкретна стъпка, изискваща парламентарно одобрение. Някои наричат това с дискредитиращият израз „плаващи мнозинства“, макар някои от европейските демокрации да се управляват така доста успешно вече няколко десетилетия.

Вторият възможен изход е оставката на правителството и завъртане на парламентарната „рулетка“. Но възможно ли е наистина ново мнозинство, което да изключва ПП? Освен ако то не е ГЕРБ-ИТН-ДПС-„Възраждане“. Това не изглежда вероятно, дори и ако бъде маскирано като „експертно“, „технократско“ или „програмно“ правителство – важен ще бъде подкрепящият го пакет от политически партии. Освен ако някоя от другите участващи в правителството на Петков партии не реши за промени позицията си. За да се състави, например, нещо като „евроатлантическо правителство“ с ГЕРБ, ДПС, ДБ и ИТН (ако последната може да бъде квалифицирана като „евроатлантическа).

Третият възможен изход са предсрочни избори (вероятно есента, през октомври). Какво очакваме на тях е като цяло трудно да се предвиди, особено колко граждани ще гласуват и дали при същите изборни правила. Ще прокарат ли ИТН предложението си за мажоритарна система? Ще се върнат ли хартиените бюлетини и заедно с това широките възможности за манипулации на вота? (нали не забравихме, защо въведохме машинното гласуване?) Но можем да очакваме парламент, който е не по-малко фрагментиран от настоящия: 7-8 партии (ако ИТН останат, а партията на Стефан Янев прескочи бариерата). Всъщност още не знаем вероятния ефект от измяната на ИТН – как ще реагират нейните избиратели? Досега шестима нейни депутати напуснаха (отвратително е веднага да ги дискредитират като „продажници“ или „предатели“, може да се окаже, че именно те не са предали очакванията на избирателите си). В един нов парламент през есента създаването на правителствено мнозинство ще е още по-трудно. Освен ако ПП, ДБ и БСП не увеличат общо депутатите си до мнозинство, които не изглежда много вероятно. Или ако „Възраждане“ и ГЕРБ не постигнат заедно мнозинство, евентуално с подкрепата на „Български възход“ (на Стефан Янев). Ентусиазиращо? Тук мога да предвидя отново поредица от избори без категоричен резултат.

Днес всеки политик, който претендира да бъде отговорен, е длъжен да каже, кой от тези варианти е предпочитан от него. Защото все пак има действителен политически сблъсък и в него не можеш да държиш неутрална позиция (това да оставим на експертите). Не е редно да се равнопоставят в момента „и едните, и другите“, защото двете позиции носят различно виждане за бъдещето: продължаване на промяната (колкото и да е трудно) или насилване на демокрацията с поредица от избори без резултат.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Левицата и Русия: има ли „любов необяснима“?

Обвиняват левите като цяло в безкритично русофилство. При сегашната война в Украйна обвиненията са в „путинизъм“, „рашизъм“ и други позорни епитети. И въпреки това, че (особено в България) русофилството е широко разпространено сред левите, тази констатация се нуждае от по-обстоен анализ. Въпросът е, защо левицата като цяло се отнася със симпатия или по-благосклонно към Русия сега, в началото на ХХІ век. Дали това е наследство от времето на съветската революция и нейните надежди, или от времето на Студената война и основното тогава противоборство между САЩ и СССР? Дали е убеждение, че Русия продължава да въплъщава идеята за едно по-справедливо общество дори сега, след края на съветския комунизъм? Или е нещо съвсем друго?

Днешна Русия

Едва ли нужно дълго да се аргументира, че днешна Русия (под това разбирам систематично Руската федерация) е твърде далече от каквото и да било разбиране за едно общество на социалното равенство и социалната справедливост. Например, равнището на подоходното неравенство и на неравенството в собствеността в днешна Русия е сред най-високите в света. Според Световната база-данни на неравенството за периода 2000-2020 г. горните 10% от обществото в Русия получават средно 47-48% от доходите (преди облагане), а долните 50% получават 16-17%. В това отношение ситуацията днес в Русия е почти същата като началото на ХХ век – царска Русия, преди съветската епоха. По отношение на собствеността, неравенството е още по-силно изявено: горните 10 % притежават над 86-87% от всичко, докато долните 50% не надвишават 4%. Само горният 1% (тези, които обичайно наричаме олигарси) получават през 2020 г. почти 48% от целия доход (преди облагане) и над 20% от собствеността.

Вярно е, че тези равнища на социално не са много по-различни от констатираните за същото време социални неравенства в САЩ. Там за същия период горните 10% получават средно 44-45% от доходите, а долните 50% – 14-15%. По отношение на имуществените неравенства САЩ са отново много близо до Русия – горните 10% притежават средно 70% от цялото богатство в периода след 2000 г., докато долните 50% притежават средно 1-2%. Горният 1% получава 18-19% от доходите и 34-35% от собствеността. Днешна Русия по този показател (подоходно и имуществено неравенство) не изглежда по никакъв начин алтернатива на САЩ. Разликата е в това, че в САЩ тези неравенства се увеличават интензивно след 1975 г., докато в Русия това е след 1990 г. (обяснимо – след разпадането на съветската система).

Но в политически план днешна Русия също не може да бъде приемлива алтернатива за левите. От 2000 г. насам управляващата партия там е „Единна Русия“. Идеологически партията се самоквалифицира като либерално-консервативна (каквото и да значи това), но дори в статията на рускоезичната Википедия (със сигурност наблюдавана от партийното ръководство) идеологията й е описвана и като консервативно-центристка, прагматична, дясно-центристка. В документ, описващ историята на партията „Единна Русия“ от 2008 г. (запазена в интернет-архив) идеологията при създаването й е описана като „идеология на националния успех“ (каквото и да значи това).

„Единна Русия“ е типична партия на властта, създадена около възхода на президента Владимир Путин и е негова политическа опора. Дори в нейния актуален устав е записано, че партията „е длъжна безкомпромисно и ефективно за контролира изпълнението на задачите, поставени от Президента на Руската федерация“. Ако трябва да я опишем в термините на европейската политическа традиция, това е типична „партия на реда“, отстояваща социално-политическия и социално-икономическия ред на постсъветския олигархичен капитализъм. Затова идеологически се самоопределя като центристка и консервативна, но с изявен популистки социален проект („благополучие и достоен живот за хората“) и изявен руски патриотизъм („за силна и успешна Русия“). „Народна партия“, превърнала се от „партия на мнозинството“ в „управляваща партия“.

В организационен план „Единна Русия“ копира организационната структура на старата КПСС с всички съпътстващи инстанции и обществени организации, но по-интересното е, че в рамките й съществуват автономни „дискусионни клубове“. Наименованията им показват, каква е истинската идеологическа ориентация на партията: „Клуб 4 ноември“ разработва „либерално-консервативна програма за развитие“; „Центърът за социално-консервативна политика“ обсъжда обществени проблеми; „Държавно-патриотичният клуб“ е за силна държава, патриотизъм и консерватизъм; „Либералният клуб“ обединява десни либерали, които приемат идеологията на „новия консерватизъм“.

Накратко, управляващата от 2000 г. партия „Единна Русия“ няма нищо общо с левите партии.

Русия или СССР

Приравняването на историята на СССР (1922-1991) с историята единствено на днешната Руската федерация е един от факторите, които вероятно обясняват „особеното отношение“ на много от левите към Русия. Вероятно това е заради почти консенсусното решение на международната общност през 1991 г. да признае само на Руската федерация геополитическата приемственост от престаналия да съществува СССР. Това й позволява днес да си присвоява като своя изключителна собственост съветската история, включително от времето на Втората световна война. Украинският президент Володимир Зеленски заяви по повод 9 май: „Днес празнуваме Деня на победата срещу нацизма. И няма да дадем на никого нито частичка от своята история. Гордеем се със своите предци, които като част от коалиция срещу Хитлер, са победили нацизма.“ Впрочем, сред съветските маршали от времето на тази победа четем имената на Семьон Тимошенко и Андрей Ерьоменко (и двамата украинци), както и Иван Баграмян (арменец), Константин Рокосовски (поляк) и много други, наред с руснаците Георгий Жуков и Иван Конев.

Има ли обаче основания днешната Русия да се смята като едно продължение на бившия Съветски съюз? Можем и така да си го представяме, но това не е единственото продължение, същото може да е вярно за Украйна или за Беларус, за Грузия, Армения и Азербайджан, за Казахстан или Туркменистан. Толкова различни днес национални държави, където със сигурност сега не е много лесно да се обяснява, че в продължение на 70 години са споделяли обща история. Но дори ако сред левите има хора, които са убедени, че днешна Русия е Продължението на бившия СССР, това е много повече заради изключителната употреба единствено в Руската федерация на старите съветски символи, особено при присвояването на заслугата за победата над нацизма. Затова, вероятно, софийският Паметник на съветската армия, се свързва единствено с днешна Русия. Но той е също толкова на Украйна или на Беларус, които са сред най-изстрадалите във Втората световна война от бившите съветски републики, наред с Русия. А край споровете около съдбата на паметника, може би именно левите трябваше много отдавна да поискат неговото пре-посвещаване (дори преди да се обсъжда неговото премахване): „На войните от Обединените нации, освободили Европа от нацизма, от признателна България“ (защо пък не?).

Сред левите има хора, които изпитват истинска носталгия по времето на Съветския съюз. Но тази носталгия е многопластова и е добре да се говори за това. За някои това е просто носталгия по младостта с всичките й надежди и разочарования. За други това е носталгия по едно време (Студената война), когато в Европа нямаше истинска война (но не и извън Европа). Най-вече такава носталгия (ако това е думата) се свързва с времето на 1960-1980-те години. Но това са времената след Сталин, времената на „реалния социализъм“, времената на „укротените репресии“, на гарантираното работно място, на всеобщото здравеопазване, на универсалната пенсионна система, но и на първите социалистически супермаркети, „новите комплекси“ с ТЕЦ и т.н. Е, отдясно ще кажат, че всичко това е било ако не бутафория, то поне на много нисък стандарт. Но по-важното тук е, че за много хора от левицата (а и извън нея) това е било и време на модернизация или поне спомените днес са по-скоро в тази насока.

Ако изобщо има носталгия по съветския комунизъм, това чувство зависи от две съществени обстоятелства. Първото е забравата (колективната амнезия) на времената на сталинските репресии. Сталинизмът е радикална трансформация на комунистическия проект, чието реализиране мнозина отляво свързват със Съветската революция. Сталин превръща идеалите на тази революция за едно ново общество на равенство и справедливост („свободна и равноправна асоциация на производителите“ по думите на Фридрих Енгелс в „Произход на семейството, частната собственост и държавата“, 1884) в един по същество консервативен ред на управляващата номенклатура. И макар символите на комунизма да са запазени, сталинският комунизъм, моделът и на централна и източна Европа след 1945 г., е трансформация, която един от лидерите на съветската революция Лев Троцки нарича „съветски термидор“ (по името на преврата на 9-ти термидор през Френската революция, който превръща революционния порив за равенство в управление на реда на богатството).

Второто обстоятелство е свързано с критичното отношение към посткомунистическия преход. Левите са много по-критични от десните по отношение на социално-икономическите резултати на този преход, обявен в началото като „преход към демокрация и пазарна икономика“. По същество преход към либерална демокрация от западен тип и към капитализъм от западен тип. Сред левите преобладава неудовлетворението от този посткомунистически преход, създал една „фасадна“, „неистинска“ демокрация и един неравноправен, несправедлив „посткомунистически капитализъм“ (десните често са критични към тази посткомунистическа демокрация, но не и към капитализма).

Накратко, днешна Русия не е превъплъщение на бившия Съветски съюз, но още по-малко е въплъщение на идеалите на Съветската революция, изоставени по същество още в края на 1920-те години. Днешна Москва няма нищо общо с „Москва, Москва! / Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!“ на Христо Смирненски!

Русия и НАТО

Един съществен фактор на това „специално отношение“ на левите към Русия е свързано с геополитиката и по-точно с класическата резервираност на левите още от времето на Студената война към НАТО. По традиция левите са пацифисти, само част от радикално-левите са приемали без уговорки идеята за революционната война, но и те я разграничават от обичайната империалистическа война. В преобладаващите леви дискурси по време на Студената война НАТО е разглеждан именно като „империалистически блок“, и дори леви правителства да са приемали членството на страните им в НАТО, това е било по-скоро като принудителна отстъпка пред опасностите на блоковото разделение в свят на ядрено оръжие.

Именно през Студената война Съветският съюз и неговият военен блок изглеждат в очите на много леви в света като контратежест на хегемонията на САЩ и Запада, като опозиция на колониализма на Западния свят, като противодействие на могъществото му. Това убеждение е потискало и омекотявало критиките на западните леви към съветския комунизъм дълго време след края на Втората световна война. Но лявата критика към съветския комунизъм се отприщва най-вече с Пражката пролет от 1968 г. – СССР е посочен като агресор, който използва сила, за да се противопостави на един проект за „социализъм с човешко лице“.

И днес мнозина леви гледат на Русия като на противотежест на САЩ и НАТО и са склонни да оправдават външната й политика. Има ли основание критичното отношение на левите към САЩ и НАТО? Несъмнено, заради това, че Америка късно се раздели с робството, защото САЩ дълго време подкрепят военни преврати срещу избрани с народния вот леви правителства в Латинска Америка (Гватемала, Боливия, Чили), заради редицата тайни операции на ЦРУ срещу неудобни лидери в света (което дава основание на Тим Уайнър да озаглави своята история на ЦРУ „Наследство от пепелища“), заради военната авантюра във Виетнам (1964-1975), заради изоставянето на съюзниците си сред сирийските кюрди в Сирия (2019); заради подкрепата за крайно-десни правителства, които преследват опонентите си отляво. Списъкът е достатъчно дълъг и дава основание за остро критичното отношение на левите към политиката на правителствата на САЩ. НАТО е под същия прицел, заради тайната подкрепа за частни армии като „Гладио“ в Италия през Студената война използвана за терористични операции срещу дейци на левицата, заради поддържането на американската военна хегемония в Западния свят и подкрепата на военни преврати като тези на „черните полковници“ в Гърция (1967) или на военните в Турция (1960, 1980), последвани от мащабни репресии срещу левите партии.

НАТО по традиция се представя като военен съюз на „свободния свят“. Но дори при създаването си през 1949 г. организацията включва Португалия, консервативна диктатура от 1932 до 1974 г. Алиансът не вижда проблеми с „черните полковници“ в Гърция или с авторитарните управления в Турция (макар да отказва членство на Испания по времето на диктатурата на Франко). НАТО става съюз на „свободния свят“ едва след края на Студената война, но тогава левите често поставят под въпрос необходимостта от съществуването му, защото винаги са го смятали за инструмент на САЩ в противопоставянето им на СССР.

Разширяването на НАТО на изток след края на Студената война не се възприема еднозначно от левите. За мнозина от тях разширяването е продължение на Студената война, а Русия, макар и вече некомунистическа, продължава да бъде смятана за опонент от страна на Запада. Вероятно именно тази последователност в идентифицирането на „врага от Изток“, поддържана много повече в САЩ, отколкото в Западна Европа, подхранва след 1989 г. особеното отношение на левите към Русия. В Лондонската декларация на срещата на върха на НАТО през 2019 г. се отбелязва, че „агресивните действия на Русия са заплаха за евроатлантическата сигурност“. Левите изглежда споделят изразеното мнение от Джордж Кенан (бивш американски посланик в Москва) във „Вашингтон пост“ (5 февруари 1997), че източното разширяване на НАТО е грешка, защото рискува „да разпали националистически, антизападни и милитаристични тенденции в руското обществено мнение“. Както и предупреждението на Хенри Кисинджър от 2014 г., че превръщането на Украйна в част от конфронтацията между Изтока и Запада ще разруши перспективата за трайно сътрудничество между Европа и Русия.

Повечето леви в Европа не смесват критичното си отношение към САЩ и НАТО с одобрение на действията на руския президент Владимир Путин, особено след 2014 г. Но в България, напротив, значителна част от левите продължават да смятат, че днешна Русия продължава да бъде приемлива контратежест на американската геополитическа хегемония, и затова действията й трябва да бъдат подкрепяни. Затова се противопоставят на санкциите срещу Русия, на военната помощ за Украйна – днешната война в Украйна изглежда като война на Запада и Русия.

Накратко, Русия не е приемливата за левите контратежест на САЩ като основна политическа опора на глобалния капитализъм. Напротив, Русия е не по-малко опора на глобалния капитализъм (справка: собствеността на руските олигарси навсякъде по света).

Накъде върви левицата в България?

Левицата в България е разнородна, дълго време в нея хегемонна роля имаше БСП, но поне от 2021 г. насам тази хегемония е под въпрос след поредицата електорални провали на партията. Освен това наред с БСП наляво от центъра в България има множество по-малки партии, организации, инициативи, алтернативи, които са конкуренти и дори опоненти на БСП в лявото пространство. Дори не говоря и за „криптолевите“ сред зелените, ЛГБТ общностите, интелектуалните либерални общности и т.н. В тази разнообразна среда отношението към Русия не е еднакво, но онова, което констатираме е, че особено в средите на БСП преобладава традиционна русофилия, обосновавана исторически, но също така и до голяма степен безкритична.

Отношението към Русия, наред с всичко и заради войната в Украйна, днес разделя обществото в България, но разделя и левицата – както вътре в БСП, така и между различните леви проекти и организации. Въпросът е, доколко това отношение е фундаментално за политическата идентичност наляво от центъра? И може ли да се избегне значението му в отношенията сред левите? Може, но ако сериозно разсъждаваме за това „специално отношение към Русия“ и не позволяваме то да бъде синоним и за приемането на „руския капиталистически модел“ (всъщност модел на олигархичен капитализъм), и за оправдаването на външнополитическите му авантюри. Това е истинско предизвикателство пред БСП и нейните привърженици, както и пред други сектори на левицата.

БСП е на прага на огромно изпитание: или ще продължи да потъва в една необяснима носталгия, носител на един социален консерватизъм и по този начин ще заприличва все повече на „Единна Русия“ на Владимир Путин, но с нищожен шанс от партия на мнозинството да стане партия на властта, или ще погледне в бъдещето, към европейската левица, към отворените модели на прогресистките леви партии в Испания, Германия, Португалия, Швеция, Франция. Такова обновление, обаче, може да стане, ако изобщо е възможно, само с ентусиазма и волята на по-младите социалисти. Социалистическата партия има шанс за промяна и развитие, но ако го изпусне, това може да бъде печалният край на столетната й история.

Войната в Украйна превърна отношението към Русия в знак за съдбовен политически избор: или си с Украйна, или си с Русия, а неутралната позиция, средното положение, е представено като проруско. Ожесточаването на говоренето в нашето публично пространство вече изключва всякакво по-сложно разсъждение, което се опитва да не генерализира всички украинци като жертви (Коломойски и той, заедно с частните си батальони като „Азов“, „Айдар“, „Донбас“ или „Днипро 1“), а всички руснаци като зверове (дори критиците на Путин в самата Русия). Във „Фейсбук“ публикувах кратък коментар: „Има различни Русии: едната е симпатична, другата е отблъскваща. Обичам симпатичната Русия и се надявам, че тя именно ще оцелее – с музиката на украинеца Валентин Силвестров, която руснакът Алексей Любимов изпълнява, преди да бъде прекъснат от полицията“. Постингът беше квалифициран от един доскорошен „приятел“ като „гъвкавото заклинание на модерните български „леви интелектуалци“, или „лозунг на полезни идиоти“. Та това е т.нар. общуване в социалните мрежи днес.

Винаги съм смятал, че рефлекс на левите е да заемат позицията на експлоатираните, преследваните, потисканите, отхвърляните, обижданите… Дори преди да се запитат, дали те имат право в конкретния случай. С войната в Украйна е същото – лявата позиция е на страната на жертвата. Което не значи, че не трябва да се имат предвид и жертвите в изгорелия профсъюзен дом в Одеса през 2014 г., и пострадалите от войната в Донбас мирни жители, но също и арестуваните и осъдени на дълги години затвор в Русия, само защото са се противопоставили на тази война. Но не дай Боже да я наречеш „братоубийствена“, сякаш това заличава отговорността на агресора! Как ли я наричат онези многобройни в Украйна и Русия семейства, където единият се е родил украинец, а другата – рускиня или едната е украинка, а другият е руснак?

Само че не може да бъде легитимна една лява позиция, която оправдава в случая политиката на президента Владимир Путин. Той няма нищо общо с левицата.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Изборите не са състезание за „личност на годината“?

Противно на здравия разум и на лошия чуждестранен опит в подобни случаи, България реши през 2021 да експериментира двойно: три последователни избори за парламент и съвпадане на датите с президентските избори (14 ноември 2021 г.). Честно казано, не бих се наел да правя прогнози за това, до какво ще доведе такава безпрецедентна ситуация, но винаги си мисля, че всъщност не искаме да се учим от грешките на другите (както правят по-мъдрите), а още по-малко да се учим от собствените си грешки (както правят по-малко умните).

За парламентарните избори този път се регистрираха 21 партии и 7 коалиции, за президентските избори съответно 12 партии и 5 коалиции. Последното не означава непременно, че ще има 17 кандидати за президент, защото някои партии и коалиции ще подкрепят кандидати, издигнати от инициативни комитети, други ще се групират около един или друг кандидат. При такова разнообразие на очаквания за изхода от двете кампании (които всъщност ще бъдат една, защото за избирателите ще бъде достатъчно объркващо разделянето им), залогът на тези избори сякаш се поизгуби.

Какъв е залогът?

Нищо съществено не се е променило през последните месеци, откакто след изборите на 4 април 2021 г. парламентарните партии фактически отказаха да съставят правителство. Причината беше липсата на диалог, но, разбира се, това не означаваше, че се очакваше диалог между всички. На път сме да забравим, как започна всичко.

Започна с акцията на Христо Иванов в Росенец и критичната към незаконното приватизиране на публична собственост реакция на президента Румен Радев, последвана от незабавната акция на Бюрото за защита на главния прокурор в президентството. Това предизвика удивителна гражданска реакция – на площада с искане за две оставки (на премиера тогава Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев) се събраха граждани от целия политически спектър. Това, което ги обединяваше: отвращението от един модел на управление, наложен в продължение на повече от десет години като политическа хегемония на ГЕРБ.

Отвращението беше от един дълъг списък с… безобразия: калинки, къщи (за гости и в Барселона), пълно чекмедже, суджуци… Да не споменаваме детайлно и политическата употреба на прокуратурата, фактическия рекет за неудобни бизнеси, мълчанието за дадени огромни подкупи (някакви 6 млн.), назначенията в последния час на „свои хора“ в бордовете на държавните дружества, раздадените милиони в аванс, държавните поръчки без търг и какво ли не още. Най-сетне, вероятно не сме забравили и неповторими слова, обиди към журналист(к)и, към политически опоненти, цветист език дори към своите?

Нищо от това не се е променило съществено, освен усилията на едно служебно правителство след 4 март 2021 г. да „поизчисти“ натрупалите се Авгиеви обори в управлението на България. Именно срещу установената система от управленски практики и свързаните с тях хора пламнаха протестите през 2020 г. Протестиращите, а и многобройните симпатизиращи им, искаха някой да сложи край на този низ от безобразия, за да не бъде българската демокрация фасадна, за да не бъде само прикритие на зловредни и вероятно дори престъпни управленски практики. Протестиращите искаха справедливост, правосъдие, законно възмездие за виновните, което да действа и в бъдеще като спирачка срещу повторение на онова, което мнозина заклеймиха с разбираемото „Мутри вън!“.

Румен Радев и Илиана Йотова сред протестиращите на 9 юли 2020 г.

Тази фраза произнесе президентът Румен Радев на 9 юли 2021 г. пред спонтанния протест на площада пред президентството, като по този начин недвусмислено зае позиция в един политически разлом. Разлом между една значителна част от българските граждани, които вече не искаха търпят безобразията десетгодишното управление на Бойко Борисов, и други граждани (вероятно също значителен брой), които бяха склонни по различни причини да простят тези безобразия било заради страх от радикални промени, било заради удовлетвореност и лична изгода, било заради обикновен конформизъм. Разломът продължава и днес и нищо съществено не се е случило, за да изчезнат неговите основания.

Два политически лагера

Със сигурност има разделение в обществото – оформени са вече два ясни политически полюса, като в ситуацията на остро противопоставяне гражданите се чувстват принудени да заемат една от позициите. Някои го правят, други предпочитат да останат като странични наблюдатели, за да видят, кой евентуално ще надделее. Струва ми се, че засега противопоставянето продължава, макар ГЕРБ вече да не контролира правителството, но сравнително трайна и стабилна алтернатива на предишното му управление също не се очертава. Партиите, които се противопоставят на ГЕРБ („Има такъв народ“, коалициите „Демократична България“ и „Изправи се!“) не успяха да постигнат съгласие помежду си, както и да договорят подкрепата на БСП, която също е остър опонент на ГЕРБ.

Именна тази патова ситуация доведе до третите поред парламентарни избори за по-малко от година. Но и затова залогът на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. е преодоляването на тази ситуация, постигането на някакво съгласие сред опонентите на ГЕРБ въпреки техните съвсем очевидни идеологически и политически различия. С други думи – стабилизирането, дори и за кратко време, на полюса на „промяната“, ако това означава прекратяване на един управленски модел, който изглежда тези партии отхвърлят.

Колкото до другия политически полюс, ГЕРБ съвсем не е изчезнал от политическия хоризонт, дори напротив, неуспехът на неговите опоненти да съставят редовно правителство даде глътка въздух за бившите управляващи и им позволи да се окопитят след първоначалния ступор. Не е лесно да слезеш от власт след дългото и по същество самостоятелно управление на България. Но виждаме, че говорителите на ГЕРБ се активизираха, председателят Бойко Борисов отново заговори в присъщия му стил след известно затишие, отново започна да напада опонентите си и най-вече главния си опонент – президента Радев. Обвини го, че е диктатор, което всъщност е много смешно, ако само си припомним колко често лидерът на ГЕРБ съобщаваше като лични решенията на правителството и на парламентарната група, колко често използваше и продължава да използва изрази като „аз наредих“, „аз им казах“, „аз му / й забраних“ и т.н.

На парламентарните избори този път имаме нов играч, появил се малко неочаквано и веднага предизвикал множество реакции – „Продължаваме промяната“ (засега коалиция, но впоследствие вероятно и партия). Двамата министри от служебното правителство Кирил Петков и Асен Василев решиха да използват значителната си популярност и влязоха на терена на политическата конкуренция. Почти всички от политическите партии от последните три парламента реагираха ревниво или предпазливо, в зависимост от това, доколко предполагаха, че новият политически проект е съперник за „техния“ електорален терен. Няколко проучвания (не са много заради малкото време за това) показаха, че новата партия получава подкрепата на разочаровани избиратели на „Има такъв народ“ (ИТН), „Демократична България“ (ДБ), „Изправи се БГ!. Ние идваме“ (ИБГНИ) и в по-малка степен от БСП. А доколкото ИТН бяха успели да привлекат разочаровани избиратели на ГЕРБ, ГЕРБ сякаш също усетиха конкуренция от тази страна.

Кирил Петков говори на учредяването на „Продължаваме промяната“

Както обикновено, най-повърхностните критики към ПП са по отношение на позиционирането им по скàлата ляво-дясно, което беше предизвикано от една малко фриволна фраза на Кирил Петков „„Много вярваме в десни инструменти, които да постигат леви цели“. Противостоенето на ляво и дясно е с много измерения и не е само икономическо. То е също така в полето на културата и нравите, както и в полето на отношението индивид – общество (общност). Ако пропуснем последното, ще си останем в един опростен модел на „повече пазар“ и на „повече държава“.

В България като се каже „дясно“, като че ли става дума за всеобщо разбираем политически етикет. Но какво дясно? Като де Гол през 1946, провел най-мащабната национализация в Западния свят? Дясно като Меркел или като Орбан? Дясно като Тръмп или като Путин? А какво ляво? Като Санчес или като Байдън (а колко е „ляв“ той)? Ляво като Меланшон или като Ципрас? Изобщо, много по-важно от самоназоваването е практическата политика: какви цели с какви средства. И ако „дясно“ правителство провежда леви политики, какъв е проблемът на левите? Или обратно, ако „ляво“ правителство провежда десни политики, какъв е проблемът на десните?.

Какво очакват партиите?

Но на предстоящите избори всяка партия очаква като че ли някакво чудо. ГЕРБ очакват не само да са първи, но и да излязат от изолация, като намерят евентуален парламентарен партньор. Затова лидерът Бойко Борисов мина „по-назад“, лансирайки като кандидат-премиер двукратно вече Даниел Митов, а и заявявайки подкрепата на партията си за проф. Анастас Герджиков (за това – по-нататък). Това е опит да убеди аудиторията, че ГЕРБ се е променил. Но всъщност в ГЕРБ няма никакви признаци, че възнамеряват публично да отхвърлят онези управленски практики, заради които никой не иска да си партнира с тях.

ДПС са в подобна позиция – изолирани, най-вече защото макар да оставиха Делян Пеевски „настрани“, не престават да го бранят и да отхвърлят всякакви критики към техния корпоративно-клиентелистки модел. Това ги сближава с ГЕРБ, макар да не го признават още публично. Те също са силно критични към Румен Радев и нищо чудно да работят вече за евентуално политическо споразумение с Бойко Борисов. Просто е твърде рано, сякаш, то да бъде обявено, без да накърни изборните очаквания на движението.

Делян Пеевски и Мустафа Карадайъ

Опонентите на ГЕРБ остават дълбоко разединени. БСП отново се бори с „вътрешния враг“, а има големия шанс да излезе от изолатора на „партиите на статуквото“. В партията се развива критично движение (Социализъм 21), което настоява дори за преучредяване на социалистическата левица (https://old.duma.bg/izleze-noviyat-broy-na-sp-novo-vreme-n245657), докато ръководството, обратно, се опитва да потуши публичността на конфликта. Острите критики към новия проект на Кирил Петков и Асен Василев, както и постоянната поява на критики към президента Румен Радев от страна на видни социалисти, а и на бившия началник на кабинета му Калоян Методиев (дали е без насърчението на някой от БСП?), оставят впечатлението за двусмисленост на позицията на БСП. Ще бъде ли и тя част от промяната, или ще остане зад борда – това е всъщност въпросът, а той е и въпрос за политическото оцеляване на социалистическата левица, като се има предвид значителното намаляване на нейните избиратели през последните два парламентарни избори.

„Има такъв народ“ сякаш се снишиха, мнозина се разочароваха от липсата на диалогичност, а и скандалът за плагиатство с техният кандидат за вицепремиер и за министър на вътрешните Петър Илиев допълнително накърни обществения им престиж. Но и те са пред избор – ще бъдат ли по-диалогични, ще приемат ли сериозно възможността за политическа коалиция с ДБ, ИБГНИ или ПП? Заявленията в тази насока, дадени наскоро от Слави Трифонов, ще останат празни думи, ако няма реални действия. Другото ще остави подозрението, че ИТН е „аватар“ на ГЕРБ.

Новият проект „Промяната продължава“ едва ли ще повтори „чудото“ на НДСВ от 2001 г., но вероятно ще бъде основен фактор на диалога между партиите на промяната. Засега те изглежда да могат да преговарят с всички, което ги поставя по-скоро в центристка позиция. Това ги сближава с ИБГНИ, които изглеждаха най-диалогични досега. Но демонстрираните вътрешни конфликти в ИБГНИ може да ги остави извън новия парламент.

Накратко, изходът от изборите на 14 ноември 2021 г. няма да бъде много учудващ. След тях ще имаме същите трудности за постигане на правителствено мнозинство, както от 4 април насам. Затова партиите трябва да започнат да работят отсега, но конкурентната предизборна кампания за парламента и за поста на президента едва ли ще съдейства за това.

Президентската надпревара

Най-голям е съспенсът (извинете ме за думата, но как да определим трепетното очакване?) около президентската надпревара. Първа беше обявена кандидатурата на настоящия президент Румен Радев в екип с Илиана Йотова (още на 1 февруари 2021 г.), т.е. много преди поредицата от парламентарни избори. Тази кандидатура изглеждаше напълно логична и сякаш безалтернативна, имайки предвид подкрепата на президента за протестите, започнали от юли 2020 г. Публиката беше убедена, че ГЕРБ е в слаба позиция за президентските избори и каквато и да е кандидатурата им, съществува дори вероятността изборът да бъде спечелен от настоящият президент още на първия тур.

В последния възможен момент ГЕРБ заявиха подкрепа за кандидатурата на проф. Анастас Герджиков, ректор на СУ. А същевременно за негова вицепрезидентка се предлага полк. Невяна Митева от ВВС (едва ли е случайно). Една симпатична двойка, несъмнени професионалисти всеки в своята област, зад която лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов удобно ще се прикрие, след като по никакъв начин не си представя, че може самият той, партийният лидер, да се яви в президентската мажоритарна надпревара.

проф. Анастас Герджиков, д.н.

Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков е със сигурност политическа. „Независим“ кандидат, който още от самото начало на обявяването си получава веднага (без вътрешно обсъждане) подкрепата на ГЕРБ. Който заявява: „През последната седмица разбрах, че политическа партия ГЕРБ е готова да подкрепи тази кандидатура“ Но по-важното е друго казано от него: „Моята главна цел е да обединим всички български партии и всички български граждани“. Обявеното намерение е да се балансира между различните интереси „така че всички да се почувстват удовлетворени от някакъв справедлив резултат“. (https://www.mediapool.bg/gerdzhikov-znael-za-podkrepata-na-gerb-ot-sedmitsa-news326982.html)

Такова намерение изглежда приемливо за мнозина, които се опасяват, че политическият разлом в българското общество може да породи още по-остро противопоставяне и блокиране на политическата система. Но именно това е и основната отбранителна теза на ГЕРБ още от началото на протестите през лятото на 2020 г. Затова и главното им обвинение срещу настоящия президент Румен Радев, е, че разделя нацията. А според Конституцията президентът „олицетворява единството на нацията“ (чл. 92), следователно не може да я разделя.

Но за какво единство става въпрос? Единството на Делян Пеевски с Лозан Панов? Единството на Иван Гешев с Христо Иванов? Единството на Данаил Кирилов с Янаки Стоилов? Обединението на ДПС с НФСБ? Политиката е едновременно структура за общо живеене въпреки различията, но и терен на сблъсък на интереси, принципи и идеи. Когато има остър политически конфликт между две противоположни виждания за принципа на управление на републиката, за съдържанието на правовата държава, за смисъла на демокрацията, обединение не може да има. Там има етически избор, а той води и към политически избор. Двете няма как да бъдат съвместени, или едното, или другото. Казано с езика на единството – обединение или около единия принцип, или около другия.

Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков може да бъде капан и за ДБ, защото много нейни симпатизанти могат да го подкрепят. Ако това стане официално, ДБ ще бъде в ситуация на общ кандидат с ГЕРБ, което ще разруши образа на коалицията като фактор на промяната. Все пак, изглежда това няма да е така, след като вероятният кандидат на обединението ще бъде такава ярка фигура на протеста като Лозан Панов.

На президентските избори основен е, разбира се, вторият тур (евентуално на 21 ноември 2021). Затова е важно, кои претенденти имат шанса да го достигнат. Към днешна дата (2 октомври 2021) изглежда това са трима: Румен Радев, Анастас Герджиков и Лозан Панов. Именно на балотажа, обаче, ще се види експлицитно противопоставянето между двете основни политически позиции, за които стана дума по-горе: промяната (или прекратяването на „модела ГЕРБ“) и статуквото (или завръщането на ГЕРБ във властта). При балотаж между Радев и Герджиков или, по-малко вероятно, между Панов и Герджиков, това ще е главната линия на противопоставяне. И в нея ще е валидно твърдението „няма ляво, няма дясно“, защото не това ще е действителният политически конфликт в момента. Това няма да е валидно единствено при малко вероятен балотаж между Радев и Панов, при това с много уговорки, доколко всеки един от двамата представлява непременно лявата или дясната страна.

При балотаж между действащия президент Румен Радев и кандидата на ГЕРБ Анастас Герджиков, представянето на ситуацията като дебат между лявото и дясното ще е изцяло в духа на защитната теза на Бойко Борисов, че партията му представлява десницата. Това ще бъде и капан за ДБ, чиито избиратели ще трябва, евентуално, да избират между „левия“ Радев и „десния“ Герджиков. Ако решат да не гласуват на втория тур с оправданието, че нямат избор, това непременно ще бъде в полза на кандидата на ГЕРБ.

Във всеки случай, само 42 дни преди президентските избори настоящият президент Румен Радев ще има достойни съперници. Иначе се очертаваше кампания, в която той трябваше да се състезава с фолк певицата Луна или с „вечния кандидат“ Волен Сидеров. Но ще трябва да припомня, че президентските избори, както и парламентарните, са политически по своята същност, а не са „избор на човек на годината“ или на „мис България“. Избираме президент, който да представлява нацията, но най-вече да има храбростта и твърдостта да отстоява принципите на републиката („общото дело“, основано на свободата, равенството, правото и справедливостта). И при нужда да заема добрата страна в остро политическо противопоставяне, а не да се опитва да замазва конфликта.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар