Визия за България или визия за българската левица?

Документ от 33 печатни страници, публикуван на 16 юли 2018 г. като „Визия за България“ – посланието е на стратегическа програма (дали замества приетата Програма на БСП?), предвидена да се осъществява все пак в едно обозримо или много близко бъдеще (някои от предложенията се отнасят за 2020 г.). Предложена е за дискусия, но и с намерението да се постигне „национален консенсус“ по основните й предложения. Съдържа както констатации на състоянието на българското общество, така обща визия за едно по-добро бъдещо състояние и конкретни мерки постигането му. Съдържа осем раздела на публичните политики, макар и с неравна дължина (което също е въпрос на визия), които заявяват стремеж да се покрият всички важни страни на обществения живот. Наред с конкретно предложените мерки, има и пожелания, които остават общи и често неразбираеми от гледна точка на това – какво ново искат да кажат.

Документът е политическо послание, говори за публични политики, което веднага поставя пред него определени изисквания. Кажеш ли политика, казваш приоритети – във всяко общество ресурсите са ограничени (имат известен на всички лимит), следователно политическата власт се състои в това да ги разпределяш за различните проекти (свързани с обществени очаквания и искания). Разпределението не е нито самоочевидно, нито е в състояние да задоволи всички интереси – винаги ще има доволни и недоволни. Ако заемеш позицията на „на всеки по малко“, това също е политика, която казва: съществуващата ситуация (статуквото) ме задоволява, ще я поддържам такава, каквато е. В другия случай обясняваш на публиката, защо в едно направление даваш повече (приоритет), а следователно в друго – по-малко (отложен приоритет).

Макар във Визията за има множество конкретни предложения, за които ще стане дума след малко, общото впечатление е за твърде обемен текст, който съдържа едновременно интересни и нови предложения, твърде много общи пожелания, както и някои особено спорни, да не кажа дори крайно неприемливи позиции. С други думи Визията дава някаква представа за това, как БСП (в случая нейното ръководство) си представя нещата, но трудно обяснява нещо, което читателят й иска да разбере: какво сега прави днешното правителство на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ и какво различно смята да направи БСП, когато спечели изборите. Именно това различие някак се е изгубило сред много думи.

Не на последно място е важно и кого, кои сектори на българското общество адресира БСП със своята Визия. Дали посланието е насочено предимно към основните й избиратели (някъде към 0,5 млн. сега), към широкия кръг от привърженици (някъде към 1 млн.) или към потенциалните нови избиратели на социалистическата партия, които обаче са разнородни: едни подкрепят ГЕРБ, други – „Обединени патриоти“, трети избират „Да България“ или „Зелените“, четвърти са в периметъра на ДПС, пети отдавна са се отказали да гласуват. Насоката на посланието не е безобидно. Но най-важното е, че документът показва какво иска и какво не иска БСП, следователно заявява, каква именно партия иска да бъде в очите на обществото БСП. И този прочит на документа е най-чувствителен с оглед на политическото бъдеще на социалистическата левица в България.

Новите предложения

Документът съдържа нови предложения, някои от които революционни, други – недообяснени като ефект, но във всеки случай нови. Избрал съм по-съществените (подрубриките са от мене).

  1. ДЪРЖАВА, ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ И АДМИНИСТРАЦИЯ

Електронно правителство – създаване на 6 национални електронни регистри: поземлен регистър; информационна система за обединяваща пазарите на селскостопанска продукция; електронна система по заетостта; електронен данъчен регистър, електронна здравна карта и електронна образователна               система, съдържаща информация за всеки един ученик, студент – в кое училище/университет учи, посещава ли учебните занятия, колко често отсъства, кой му преподава, колко често го оценява (последните три неща не са приложими в университетите).

  1. ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Социална и зелена икономика:

Минимални възнаграждения не по-малки от 60% от средната работна заплата за страната за предходната година.

„Социален инвестиционен пакет” за инвеститорите: държавно гарантирани ценни книжа с по-висока от нормалната доходност (за набиране на средства са социални и „зелени“ проекти).

Създаване на нов тип „социални предприятия“, оператор в социалната икономика, чиято цел е за въздействие върху обществото.

Премахване концесиите на плажовете (искането е повторено на две различни места в текста).

Задължение на индустрията с високи въглеродни емисии ежегодно да финансират залесителни мероприятия.

Социално равенство и справедливост:

Диференцирано субсидиране и ограничаване на едрите земеделски производители, въвеждане на таван на субсидията до 60 000 лв.

Нулеви ставки на ДДС за храни, изработени само от естествени суровини, без следи от консерванти, заместители и подобрители. Намаляване ставките на ДДС за основни храни и лекарства.

Въвеждане на прогресивно данъчно облагане (това е най-радикалното предложение във Визията).

Въвеждане на семейното подоходно облагане, в центъра на което стои не отделният индивид-данъкоплатец, а семейството или още по-точно домакинството. (последното уточнение е най-важно, защото особено сред младите има значителен бял на „семейно съжителство без брак“)

Въвеждане на диференцирани ставки на данък печалба с преференциални ниски или нулеви нива за областите на икономиката, които са национален приоритет.

Преизчисляване на всички пенсии, отпуснати до 31 декември 2015 г. Възстановяване на ежегодното осъвременяване на пенсиите по „Швейцарското правило“.

Премахване на максималния месечен размер на социално- и здравноосигурителния доход и на максималния размер на пенсията.

  • РЕГИОНАЛНО РАЗВИТИЕ

Нов „Национален фонд за сближаване между регионите“.

Интелигентни градове: стартиране с пълна дигитализация на 4 града с население до 70 000 всеки.

  1. ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ

Премахване на търговския статут на държавните лечебни заведения и замяната му с принципно нов статут, отговарящ на социалния характер, същност и насоченост на здравеопазването.

Заплащането на медицинските дейности с публични финансови ресурси по цени, определени от държавата (НЗОК), само за болници, които не са търговски дружества. (т.е. или новият статут ще се отнася и до частните болници, или те няма да бъдат финансирани от НЗОК)

Замяна на безплатното обучение в здравеопазването с държавна стипендия за обучение и/или  специализация,  с ангажимент  за работа минимум  5 години. (това е ново и радикално, но не се знае, дали няма да има отлив от медицинските специалности)

Във всеки регион лечебните заведения се обединяват в единна структура от холдингов тип.

Заплащане от държавата на пълния размер на здравноосигурителните вноски за деца, пенсионери и държавни служители.

  1. ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА И КУЛТУРА

Пълна държавна издръжка на децата в задължителната предучилищна подготовка.

Гарантирани места и задължително  ранно  включване на ромските деца в детска градина или в детски дневен център. (това е едно от двете места във Визията, където се говори за ромите)

За децата в малките селища и от бедни семейства – създаване на условия до 4 клас децата да учат близо до дома си чрез проект „филиален клас/ класна стая” (пътува учителят, а не ученикът).

Дял от БВП: за образованието, равен на средноевропейския. 5% от БВП за 2020 г.; 0,9% за висше образование през 2020 г. и 1,5% за наука през 2020 г

Стартова заплата за млад учен – не по-ниска от две минимални работни заплати (т.е. 1020 лв. през 2018 г.)

Обединяване на фонд „Научни изследвания” и фонд „Иновации”.

Нови 6 творчески фонда на проектен принцип в културата: „Сценични изкуства“, „За съвременно изобразително изкуство“, „За дебютни проекти в съвременното българско художествено, документално и анимационно кино“, „Млади български музиканти и композитори“, „Развитие и защита на българското културно наследство“ и „Финансиране на проекти за нови литературни произведения“.

  1. СИГУРНОСТ И ОТБРАНА

Възстановяване на системата за мобилизация и изграждане на резерв. (но каква е позицията по отношение на предложеното връщане на наборната военна служба?)

Нов антикорупционен кодекс. (дали ще замени сегашния закон и в какво се състои новото?)

Нов закон за борба с тероризма, ограничаващ възможностите за нарушаване на човешките права  и засилващ гаранциите в това отношение.

Ново антимонополно законодателство, ограничаващо възможностите за концентрация на цели отрасли в едни ръце или в ръцете на ограничен брой икономически агенти.

Въвеждане на задължителен специализиран мониторинг и контрол по ЗОП (Закона за обществените поръчки) в хода на процедурите на всички етапи от тяхното протичане.

  • ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Като член на ЕС България може да бъде мост на отношенията между Европа и Русия.

(Тук няма принципно нови предложения, освен многократно вече обсъжданата фраза, че „отношенията с Русия са стратегически важни“. Прави впечатление, че са поставени в една група на глобални играчи САЩ, Русия и Китай, с които приоритет за „икономическите отношения“.).

  • ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА

Към университетите да се изградят центрове за гледане на малки деца на родители-студенти.

Право за получаване на парично обезщетение, ако майката се върне предсрочно на работа – пълен размер до 1 година на детето и 50% от 1 до 2 години.

„Осигурителна почивка” за работодатели, осигуряващи заетост на родители с малки деца (държавата заплаща осигурителните вноски за сметка на работодателя за всяка майка, която отглежда дете до постъпването му в първи клас).

Включване на лечението на безплодието като клинични пътеки, финансирани от Здравната каса.

Осигуряване на необходимите финансови средства за подкрепа на семействата за раждане на дете чрез метода асистирана репродукция.

Допълнителен фонд за дългосрочна грижа за възрастни (и хора с увреждания).

Приемане на Закон за възрастните хора. (но не става ясно, какво ново ще урежда или какво ще замени).

Тези конкретни предложения се събират на 3 страници и са квинтесенцията на предложения текст. Разбира се, някои от тях остават необяснени, както съдържателно, така и от гледна точка на очакваните последици. Липсва също така и каквото и да било сравнение с други европейски държави – има ли подобен опит, кой го е предложил и т.н. Но като цяло предложенията са в посока на повече социална държава и повече социална справедливост.

Основният проблем на този съкратен вариант на Визията е отново проблемът с приоритетите – кое е по-важно или по-спешно и изисква приоритетно и незабавно решаване и финансиране?

Има ли приоритети?

В предложения текст има няколко изрично посочени приоритети, които успях да синтезирам в следващите редове:

А) Приоритет към малките и средните бизнеси.

Приоритизиране на държавното финансиране към малките и средните ферми. Специално финансиране на младите фермери.

Силен тласък на износа на продукти на малките и средните предприятия, като държавата поема рисковете (чрез увеличен застрахователен капацитет на Българската агенция за експортно застраховане).

Б) Приоритетни сектори на икономиката, образованието и науката

Приоритетно насочване на инвестициите в България към: електротехника и електроника, информационни и комуникационни технологии, земеделие и хранително-вкусова промишленост, машиностроене и по-специално транспортно оборудване, транспорт и логистика, здравеопазване и фармацевтика, химическа промишленост и производство на изделия от каучук и пластмаса. (няма обаче особена обосновка, защо именно тези сектори).

В държавната поръчка за прием в университетите да се увеличи относителният дял на  природните, аграрните и инженерните специалности, като предпоставка за ускорено  икономическо развитие.

Резултатите от научните изследвания, финансирани с публичен ресурс, следва да подобряват качеството на живот. Затова фокусът в научните изследвания трябва да бъде в областта на химията, биологията, математиката, физиката и материалознанието. (не е ясно, защо качеството на живот се определя именно от тези научни области)

Приоритетите изглежда се свеждат до малките и средни бизнеси, както и природните, аграрните и инженерните специалности в образованието. Всъщност за никоя друга област в текста на Визията не се употребява думата „приоритет“. Ако посланието остане така, хоризонтът на приоритетите ще остане твърде тесен, а БСП ще излъчва облика на „партия на дребните стопани и на инженерите“.

Макар Визията да декларира на много места намерението си да промени радикално ситуацията (статуквото) във всички области и често да обосновава предложенията си с нуждата от повече равенство и социална справедливост, тези две последни категории не са описани като „приоритети“. И пак ще напомня – приоритетът означава нещо, което ще бъде решено първо и за което ще се дадат повече средства, а това означава, че друго нещо ще бъде отложено или оставено за след това. От документа не се вижда подобно разграничение. Общото впечатление е, че Визията се отнася за абсолютно всичко, а поради това и за нищо по-специално. Борбата с корупцията, високите доходи, подкрепата за малките и средни бизнеси, достъпното здравеопазване, качествените образование, наука и култура, сигурността и отбраната, външната политика и демографската криза – всичко е еднакво важно.

Ако в общ житейски план това е разбираемо (човек живее с множество ситуации, които го засягат), в областта на публичното управление и публичните политики липсата на приоритети, включително между отделните големи обществени сектори, е всъщност позиция, която иска да управлява статуквото („за всеки по малко“). Внушението на такава позиция е парадоксално: „възнамеряваме да правим същото, макар и по-добре“. Това никак не кореспондира със заявката за алтернатива не просто на ГЕРБ, а на досегашната система.

Срещу какво се обявява БСП

В документа има и силно звучащи пасажи, които показват онова, което за БСП е неприемливо. Тези части излъчват определен политически профил на партията, чието разчитане може да даде неочаквани резултати.

От една страна тук има и категорични позиции, които съответстват на облика на една социалистическа партия и са съзвучни с позициите на сродните й партии от Европа. Например в областта на правосъдието: „Преустановяване на всякакви опити за ограничаване на публичността на правосъдието, особено на административното. Противопоставяне на опитите чрез международни споразумения да се въвеждат арбитражи, които заобикалят националните и европейските съдебни институции и налагат юридическа отговорност на държавата за провежданата от нея социално-икономическа политика.“ Това е съзвучно с протестите около някои елементи на споразумението АКТА, в които се включиха многобройни леви партии и граждански организации.

Подобни са и категоричните позиции за: отхвърляне на превръщането на земеделската земя в инвестиционен инструмент (не всичко може да бъде капитал); забраната на концесиите за добив на дървесина в държавните горски стопанства (публичната гора да остане извън търговските интереси); недопускане на демонополизацията на Националната здравноосигурителна каса (не навсякъде търговската конкуренция е позитивна, а здравето не е стока).

Същевременно има и позиции, които будят недоумение, остават неясни или стъпват много повече върху разпространени предразсъдъци, отколкото върху позитивни знания. БСП се обявява, например, срещу „подмяната на българската култура и история“, „подмяната на исторически истини“ както и срещу „преувеличаване или недооценяване на личности, факти и периоди в културното и общественото развитие на България и света“. Подмяна с какво, кои личности, кои периоди? Съвършено неясен текст, разчитащ на сугестия – говори се за нещо, което вероятно повечето разбират, но се въздържат да кажат открито. Една социалистическа партия би могла по-директно да се противопостави на опитите за реабилитация на фашизма и нацизма, срещу възраждането на един прикрит расизъм, срещу манипулативното използване на антикомунизма за оправдание на минали престъпления и настоящи безобразия, срещу свеждането на историята на комунизма до историята на масовите репресии.

Но най-смайващо за документ на социалистическа партия звучи следното: „Формиране на толерантност и утвърждаване на традиционните и семейните ценности: без „джендър идеология” в училище; без експерименти за сметка на децата и учениците.“ Все пак няма споменаване на „християнските ценности“, но те се подразбират като „традиционни и семейни“. Някога като социална ценност се е смятало да бъдеш „тих, скромен и набожен“, да почиташ Царя, да мразиш враговете („Всемогъщи прави Боже / Боже, Царя ни пази. / Дай му сили, за да може / вси поврази да срази!“). Това ли са традиционните ценности? Или пък семейните? Внушението, че бракът (официалният, едновременно граждански, но и осветен от традицията, т.е. от Църквата) е единствено приемливата форма на семейно съжителство, се чете в параграф, посветен на демографската криза: „Освен ниска, раждаемостта у нас има изключително неблагоприятна структура. Близо 6 от всеки 10 деца се раждат извън брак. През 1990 г. извънбрачните деца са били 2,5%, в момента са около 59%. Катастрофално изглежда фактът, че броят на абортите е близо 45% от всички раждания на живородени деца.“ Терминът „извънбрачно дете“ е двусмислен и натоварен с желание за дискриминация – нещо като „незаконороден“. А пък споменаването на абортите звучи като неексплицитно предложение свободата на жената да решава да се забрани със закон (както е до 1990 в България). Важен е прирастът на населението, а не толкова, че ще е за сметка на „нежелани деца“!

Пълно недоумение буди и „джендър идеологията“, която да остане извън училище. Без да се обяснява, за какво става дума, понятието е използвано сугестивно, сякаш всички „знаят, за какво става дума“. Понятието придоби в България гражданственост около истерията около Истанбулската конвенция (вече никакъв разумен аргумент не може да бъде чут, а и Конституционният съд зае позиция срещу). Под „джендър идеология“ у нас вероятно повечето разбират доктрина, която обяснява, че полът е единствено и само въпрос на личен избор, че децата трябва да се записват в гражданските регистри като „трети пол“ (нито момичета, нито момчета) докато навършат пълнолетие, че хомосексуалните бракове трябва да станат норма. БСП зае по въпроса консервативно-традиционалистка позиция, значително различаваща я от другите сродни партии в Европа. Но именно като социалистическа партия, вместо категоричното „не на джендър идеологията в училище“, щеше да бъде по-добре да обясни, как вижда образованието и възпитанието на младите българи по въпросите на сексуалността. Ако не е „джендър идеология“, какво предлага БСП? Ще обясни ли, например, че ако малкото момче играе с кукли, няма да стане непременно хомосексуалист? Че сексът изисква взаимност и уважение към другия, защото другото е насилие. Че хомосексуалистите не са „ненормални“ (за психиатрията) или „педофили“ (за затвора)? Че борбата на жените за равноправие включва и правото им сами да решават, дали да прекъснат бременността си или не? Че домашното насилие е истински проблем в България, а не „измислица на повлекани“?

Колкото до „съжителството без брак“, то се коментира единствено във връзка със злоупотребите със средствата         , предвидени за самотните майки: „Подкрепа за самотните майки, съпроводена със система за откриване и регистриране на съжителстващите двойки, които са във фактически брак (но не са счели за изгодно да го сключат), като целта е да се избегнат злоупотреби със социални помощи за самотни родители.“ „Откриване и регистриране на съжителстващите двойки“?! Защо не просто усъвършенстване на Семейния кодекс, за да се гарантират правата на наследяване и на родените от съжителството деца? Това би било очаквана кауза за една социалистическа партия.

Недоумение буди в текста и искането за „мерки за стриктно прилагане на действащото законодателство при ранните раждания от малолетни майки“. Всъщност какво предлага БСП – просто прилагане на закона или национална програма срещу явлението, която се предлага от много и различни организации? Едни искат малолетните майки да бъдат съдени (защо не и на затвор, а децата им, за наказание, да бъдат отнемани)! Други искат кастрация за бащите (нищо, че някои от тях са непълнолетни)! Или нещо друго, по-съзвучно с профила на социалистическата партия?

Каква партия иска да бъде БСП?

„Визия за България“ е текст с разнороден стил, много и различни автори на отделните части, текст който носи дори разнородни послания. Вероятно причината е в разнородността на екипа, подготвил текста, но най-вече на бързината, той да бъде оповестен. Ако целта му е да покаже, как БСП вижда една по-добра България, читателят на текста ще отговори: разнообразно. Но може би целта му е да покаже, каква партия иска да бъде БСП.

Разнородността на текста внушава различни профили на социалистическата партия. Във „Външна политика“ БСП се обявява за проевропейска, но за един „ЕС, който защитава правата и интересите на своите граждани, като извежда на преден план преодоляването на бедността и острите социални неравенства.“ Тя, като повечето сродни партии, иска преориентация на Европа и откъсването й от властта на корпорациите и технократската бюрокрация. В областта на икономиката и данъчното облагане БСП се обявява за социална партия, загрижена на социалната справедливост и общо за по-слабите (макар почти никъде да не говори специфично за интеграцията на маргинализираните групи). Но в търговската област, в образованието и науката, в демографията, БСП излъчва образа на една патриотично-консервативна партия, загрижена за българското и гледаща с подозрение към чужденците и идващото от чужбина. Как всичко това може да се съчетае и дали изобщо е възможно?

Част от отговорите на тези въпроси намираме и в речта на председателката на БСП Корнелия Нинова, с която представя „Визия за България“. Речта е дълга и представя основните идеи на целия документ, но тук ще коментирам само няколко идеи, които намирам за особено спорни и несъответни.

Говорейки за образованието и за пореден път изразявайки позицията си за Истанбулската конвенция, председателката на БСП очерта като „истински ценности“ в образованието „род, отечество, семейство“. Така съчетани, макар в друг контекст, тези ценности кореспондират повече с друга политическа традиция: „Труд, семейство, отечество“ е девизът на Френската държава на Филип Петен, ръководител на пронацисткото правителство във Виши (1940-1944), заменил девиза на Френската република „Свобода, равенство, братство“.

Малко по-нататък лидерката на БСП дава като добър пример за ефикасна социално-икономическа политика и модел за следване страните от Вишеградската четворка (Полша, Унгария, Словакия, Чехия). Отговаряйки на критиките на Европейските социалисти, че постъпва като Орбан, тя заявява: „Добре, Орбан е десен политик,  но Словакия се управлява от партия от нашето политическо семейство, наши политически партньори се включиха в управлението в Чехия. Кое е общото между тези държави, макар че и те имат много грешки, в ограничаване на права и свободи и не са идеални, но общото е, че икономиките им процъфтяват, че инвестициите им растат, че не са в демографска смърт, а народите им се увеличават и живеят все по-добре. […] Някои ги обвиняват, че са популисти. Не, те са реалисти. Моля, да обс ъдим в следващите месеци, какво от този тип политики в Европа може да бъде полезно за България. Ние изпратихме специалисти там, те взеха законодателството на тези държави, ние го прегледахме и видяхме, че то в много отношения отива на левите идеи, но преди всичко са мерки и политики за националните им интереси и облагодетелстване на народите им.“

Полша е под процедура на ЕК за спазване на принципа на правовата държава. Виктор Орбан успя да смаже опозицията в Унгария. Чехия едва ли е добър пример за политическо управление в момента с евроскептик като президент и милиардер като премиер (макар и подкрепен напоследък от комунистическата партия). В Словакия партията на Роберт Фицо SMER-SD на последните парламентарни избори получи два пъти по-малко депутати в сравнение с 2012 г. и управлява в коалиция със словашките националисти. А сред Европейските социалисти, словашката партия е едно голямо изключение и дори членството й в ПЕС беше суспендирано през 2006-2008 г. заради съюза си с националистите.

Изобщо всяко заиграване на социалистите с националистите води до съществена промяна в политическия им профил. Не е и нужно да напомням за „онзи“ съюз на национализма и социализма, произвел най-голямата европейска трагедия. Ще цитирам само един активист на Съюза на българските национални легиони от 1939 г., д-р Димитър Вълчев: „Така бяха преодолени еднакво и безотечественият марксизъм и чорбаджийско-либералистичният национализъм и на тяхно място остана като единна и неразделна същност един нов социалреволюционен национализъм, който в рамките на нацията дава радикално разрешение на социалните проблеми.“[1]

По своя произход през ХІХ век социалистическите движения са интернационалистки. Интернационализмът винаги е бил разбиран като солидарност с угнетените от цял свят. (Нищо подобно на пращането на танкове в Прага през 1968 или в Афганистан през 1979). Днес с учудване установих, че мнозина млади социалисти в България смятат интернационализма като дясна идеология на глобализирания корпоративен капитал. БСП явно не е успяла да им предаде нещо важно от своята политическа традиция – интернационалисти са били социалистите от Бузлуджа, интернационалисти са били антифашистите от Втората световна война. Днес интернационализмът е да си солидарен с унгарските социалисти, а не с Орбан, с полската левица, а не с Дуда.

Вероятно не случайно във „Визия за България“ някой, който споделя горното, е написал: „Постоянен остава рискът от страна на крайни, антидемократични и популистки политически явления“. БСП не трябва да е крайна, антидемократична и популистка, за да запази социалистическия си характер- И в никакъв случай да не се съюзява с националистите (които са крайни, антидемократични и популистки) – това би могло да я запази донякъде като партия, но вече не и като социалистическа. В някакъв смисъл „Визия за България“ е покана за дискусия за това, каква партия иска да бъде БСП. Изглежда въпросът е отворен.

[1] Поппетров, Николай (съст.). Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. Гутенберг, 2009.

Advertisements
Posted in Uncategorized | има 1 коментар

На Запад или на Изток: българските страхове и дебати

На публична лекция в УНСС, на която отправи критики към управлението на страната и пожела „да включим прожекторите“, за да осветим ставащото, президентът Румен Радев отговори така на задавен му въпрос след основното му изложение.

Въпрос: Здравейте! Казвам се Георги Стаматов – студент, втори курс, специалност „Човешки ресурси“ . Моят въпрос е – в събота сутрин САЩ, Великобритания, Франция удариха Сирия с ракети. Смятате ли тази операция за успешна, правилна и защо?

Румен Радев: Вече споменах Стратегическата академия на ВВС на САЩ – там основна дисциплина, която изучвахме, беше „Ефектно базирани операции“. За успеха на една военна операция се съди по ефектите, които тя постига. Специално за тази операция военен ефект – пренебрежим. Финансов ефект – минус половин милиарда долара. Политически ефект – предимно вътрешен за държавите, които нанесоха удара. Според мен основният ефект беше върху ООН. Тази операция доказа, че ООН е все по-често пренебрегвана, а никой не може да я замести засега и това увеличава риска за света, вместо да го намалява. […]

Трябва обаче да се има предвид, че когато изпращаш цялата тази техника, тези оръжия се управляват от хора с техните емоции, мога да твърдя, и страхове. Само едно изтърване на нервите, една грешка и сме на прага на директен сблъсък. Ето това трябва да се отчита и затова моят призив е: „По-малко оръжие, повече диалог“.

Това изказване породи буря от реакции, съдържанието на които в голямата си част беше обвинение в „завой“ към Русия, отказ от ЕС и НАТО, накратко – възраждане на класическия за българското общество дебат за геополитическото място на днешна България.

Информационния сайт „Медиапул“ директно посочи: „Цялостната оценка на президента не е далеч от тази на Русия, с тази разлика, че Радев се въздържа да окачестви съюзниците от НАТО като агресори.“ И добави: „В настоящата свърхнапрегната ситуация между Русия и НАТО – както по отношение на Сирия, така и по казуса „Скрипал“, българският президент смята за нормално да замине в Москва и да се срещне с Владимир Путин.“ Става въпрос за планираното посещение по повод на 24 май.  Тази позиция беше споделена и от много анализатори и политически наблюдатели, което показва, че темата продължава да е силно вълнуваща. Както и че старата опозиция на русофили и русофоби, трансформираща се в евразийци и евроатлантици, продължава да има някакво важно значение за общественото мнение и за политическите сили.

Острие на атаката срещу президента стана председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов. След последното заседание на Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) при президента, Цветанов каза: „Много бих искал президентската институция да представи становището, по което трябваше да дискутираме, защото ако бъде представена черновата, ще видите, че действително сме прави в предположенията си, че президентската институция и екипа на президента със становището, което ни предоставиха, трябваше да излезем и да кажем, че започваме стъпки към излизане от НАТО[1]

И това не е всичко. Неговата критика към президента не е отскоро, но ясно определя Радев като „руско оръжие“. „Институтът Решетников си свърши работата. Президентът Радев е посочен, на база изследване на този институт, и тази информация е споделена на кръговете от БСП, които са взели съответното политическо решение да издигнат Румен Радев за президент. И вие виждате последващите действия и политиката, която води Румен Радев, и поведението, което имаше по време на президентската кампания. Той не говореше никъде за санкциите срещу Русия, навсякъде казваше, че те трябва да бъдат премахнати. Никъде не говореше за Крим, за анексирането на Крим, за нарушаване на международното право. Знаете каква беше позицията му за СЕТА.“ Макар и да добавя: „Което по никакъв начин не кореспондираше с действията му после като действащ президент на съвета на лидерите на ЕС. Защото там се взе решението и за СЕТА – той го подкрепи, след това подкрепи продължаването на икономическите санкции.

Накратко позицията на Цветан Цветанов, макар и несподеляна открито от Бойко Борисов и други представители на ГЕРБ, но съвпадаща с критиките към Радев от страна на повечето лидери на партии от старата десница (търсех, но не намерих по-подходящо име) се свежда до следното: „Ние знаем, че това е много ясен проект, който е реализиран от началото на 2016 г., за да може действително да имаме президент, който да се стреми всячески, заедно с посланията, които дадоха и БСП, да вървим към нещо друго, но не и да бъдем част от силна и обединена Европа и да имаме стратегическото партньорство със САЩ“ (казано пред радио К2)

Всъщност, какво каза Радев? Накратко тезата му е следната: напрежението в Сирия нараства и за това, наред с другото допринасят и последните удари на САЩ, Великобритания и Франция, това се допълва и от риска за човешка грешка при употребата на сила, която да доведе до военен сблъсък с Русия заради присъствието й в Сирия, ударите имат най-вече вътрешнополитически и символичен ефект, а не толкова военен ефект на терена, освен това ООН е държана настрани, което не е добре. Кое от това не е вярно?

Какво целяха ударите срещу Сирия?

Ударите срещу Сирия, нанесени от трите съюзени страни, нямаха изричното разрешение на Съвета за сигурност на ООН. Такава резолюция не би била възможна предвид на ветото, очаквано от Русия като постоянен член. Това, обаче, не прави ударите автоматично незаконни, защото става въпрос, ако използването на химическо оръжие се докаже, че сирийският режим е нарушил резолюции 2118, 2209 и 2235 на СС на ООН, както и Женевския протокол от 1925 г. и Конвенцията за забрана на химическите оръжия от 1993 г., ратифицирана от Сирия през 2013 г. Именно резолюция 2118, e особено важна, защото позволява да се прибегне до глава 7 от Хартата на ООН и следователно до използването на сила в случай на нарушение на забраната да се използват токсични газове.  Проблемът е, че военните удари не бяха предшествани непосредствено от ангажиране на съответните процедури в ООН (макар и с риск да срещнат ветото на Русия), което означава, че страните от коалицията не се доверяват на световната организация. Това не попречи операцията да бъде подкрепена както от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и от председателя на ЕС Доналд Туск, както и от правителствата на страните-членки в двете организации. Поне декларативно. Но зад това привидно единодушие всъщност се криеха много и понякога съществени различия. Причината е, че операцията всъщност преследваше неофициално цели, които не се споделят консенсусно.

Военната операция в Сирия от 14 април 2018 г. несъмнено имаше съвсем ограничени конкретни цели. Официално и трите участващи страни изтъкнаха, че целта съвсем не е свалянето на режима на Башар Асад, а единствено унищожаването на потенциала на сирийското правителство да произвежда и използва бойни отровни вещества в гражданската война. Според генерал Кенет Макензи, директор на съвместното командване и съветник на министъра на отбраната на САЩ, ударите са продължили една-две минути. А генерал Джо Дънфорд, шеф на генералния щаб, ударите са унищожили три цели, свързани с програмата за химическо оръжие на Сирия (център за изследване и развитие в Барзе край Дамаск, склад за химическо оръжие и прилежащ бункер, както и важен команден център в провинция Хомс.

И така: операция с много ограничени конкретни цели, зад които стоят други, неофициални цели. Общата й стойност оценена на около половин милиард долара, постигна ограничен резултат на терена и по никакъв начин не промени съотношението на силите в Сирия. Защо тогава беше проведена?

Сирийската опозиция, или поне онази, която е базирана на Запад и се ползва с неговата подкрепа (макар и вече много ограничено присъстваща вътре в Сирия), очакваше друга операция, ако се вярва на някои изявления на нейни активисти. Раби Насер, директор на центъра за сирийски изследвания в Бейрут, обобщава разочарованието на тази опозиция: „Да си въобразяваш, че западните удари биха могли да променят развитието на конфликта, означава да лекуваш раковото заболяване с аспирин“. И макар да приветства ударите като знак, че няма никакво толериране за употребата на химически оръжия, отбелязва: „Повече от 95% от убитите сирийски цивилни в конфликта са загинали от конвенционални, а не от химически оръжия“. За да заключи със съжаление: „Съотношението на силите остава значително в полза на сирийския режим и на неговите руски и ирански съюзници“.

Нещо повече – съюзниците направиха всичко възможно, за да не ескалира конфликтът в пряка конфронтация с Русия. Не само че ударите много прецизно избягваха дори риска от засягане на руското военно присъствие в Сирия, но, въпреки някои официални изявления, вероятно са намерили начин да предупредят за това руснаците. Френският началник-щаб генерал Льокоентър, в интервю за РФИ обяснява: „Руската система за противоракетна отбрана не се задейства, защото не беше активирана срещу френските, британските и американските ракети. Затова мисля, че руснаците са знаели в момента на преминаването на тези ракети, че са съюзнически ракети и са те решили да не активират тази противоракетна защита“.

В създадената ситуация съюзниците са действали изключително предпазливо, като едновременно са искали да демонстрират твърдост спрямо сирийското правителство. Следователно операцията е по-скоро с друго предназначение: във външнополитически план да демонстрира решителността на Запада; във вътрешнополитически план – да обслужи конкретни очаквания на тримата лидери (Тръмп, Макрон и Мей). Ударите в Сирия изглеждат като удари „за честта на Запада“, те показват огромното разочарование на западните лидери от успеха на Башар Асад във войната, от вече необратимото присъствие на Русия и Иран в региона, от отслабването на западните позиции. Ударите целяха да дадат урок на иначе най-слабия и най-зависимия от чужда подкрепа противник на Запада в района. Във вътрешен план, тримата участници имаха различни частни цели. За Доналд Тръмп ударите трябваше да покажат решимостта му да се противопоставя на Русия като оправдания за обвиненията, че се е възползвал от руска подкрепа, за да спечели изборите в САЩ. За Еманюел Макрон участието в тази коалиция е опит да бъде признат за основен фактор в международната политика, нещо като нов опит за връщането на „френското величие“ от времето на генерал Де Гол. За Тереза Мей участието в коалицията цели да затвърди връзките със САЩ в контекста на Брекзит и усещането за изолация в Европа. Никой от тях не цели нещо свързано конкретно с гражданската война в Сирия.

Но най-вече западните лидери с тези удари се опитват да изкупят собствената си вина, че не идентифицираха добре онези фракции в сирийската опозиция, които носеха демократичен заряд и трябваше да бъдат подпомогнати, оставяйки крайните ислямисти да надделеят в борбата за надмощие в опозиционния лагер. Изразът „умерена опозиция“ отдавна е загубил смисъл – след толкова години гражданска война в Сирия не са останали „умерени“. В една преведена многократно статия на редактора в Newsweek Фарид Закария отбелязва: „Западът е срещу почти всички големи групи, сражаващи се в Сирия, което създава морална чистота, но и стратегическа непоследователност“.

Вътрешната употреба на дебата са геополитическата ориентация

Изказването на президента Радев за Сирия възбуди отново стария дебат за геополитическата ориентация на България. Но докато от страна на набедените „евразийци“ няма истински говорители, освен, понякога и то не много убедително, в тази роля да влиза Волен Сидеров, от страна на убедените „евроатлантици“ се създаде истински фронт, обединяващ хора с често противоположни разбирания за политиката и обществото. Парадоксално, но главната роля на говорител на евроатлантическия лагер зае Цветан Цветанов, а с това и ГЕРБ.

Основният упрек към Радев е, че се отклонява от евроатлантическтата ориентация и иска преориентиране към Русия и нейния евразийски проект. Под това се разбира отправянето на упреци към външната политика на съюзници от НАТО и ЕС. Това изглежда нелепо, защото между съюзниците често има разминаване в оценката на различни елементи от международната ситуация. През 2003 г. Франция, Германия и Белгия категорично отказаха да подкрепят коалицията на САЩ и Великобритания, подкрепена от евроатлантическите неофити от източна Европа, по време на втората война срещу Ирак. С тази си позиция, особено Франция, си навлече гнева на тогавашния американски президент Джордж У. Буш. Промениха ли обаче тези три държави геополитическата си ориентация? Съвсем не!

В дебата беше остро поставен въпроса за солидарността на България с нейните съюзници и нейната лоялност към геополитическия й избор. Бих напомнил, че България има дълга и противоречива история на лоялност към съюзниците си. През 1913 година се обръща срещу дотогавашните си съюзници и ги атакува, като търпи поражение в тази война срещу всички съседи. През 1915 г. се съюзява с Османската империя в съюза на Централните сили, а доскоро тя е неин основен враг. Цар Борис ІІІ отказва да изпрати български войски на Източния фронт, но остава лоялен на съюзника си Хитлер, което не носи нищо добро на страната. България е лоялна на съюза си с СССР по време на инвазията в Чехословакия през 1968 г., но това не бихме могли да оценяваме като нещо положително.

Лоялността към съюзниците никога не е означавала пълно съгласие с техните позиции по всеки въпрос. Нито пък безотказно приемане на техните аргументи. Все пак продължава да тежи на съзнанието на британската политическа класа настояването, с което Тони Блеър убеждаваше световната общественост, че Ирак притежава химически оръжия. После трябваше да се извинява публично. Днес Тереза Мей се надява на солидарност по случая с отравянето на двойния агент[2] Сергей Скрипал и дъщеря му. Аз несъмнено съм солидарен с британците, чувстващи се заплашени от употребата на бойно отровно вещество на тяхна територия, но не особено солидарен с Борис Джонсън, който откровено заблуждаваше обществото за последиците от Брекзит по време на кампанията за референдума. Не съм и ентусиазиран да бъда солидарен с Тереза Мей, която през кампанията агитираше за оставането в ЕС, но днес оглавява правителство, което с ентусиазъм организира напускането на ЕС. Намирам това за лицемерие.

Но ако приемем, че британската реакция да изгони 23 руски дипломати е оправдана, то последвалата масова акция е белязана от не малко лицемерие. САЩ започнаха с наддаването – изгониха 60 дипломати, Украйна изгони 13. Ако за Тръмп това също беше начин да се оправдае, че неговата президентска кампания не е била подпомогната от Русия, за Украйна актът изглежда логичен – урок за Русия, анексирала Крим. „Големите“ в Европа, Франция и Германия, изгониха по 4-ма, същото направи и Полша, за да бъде вероятно също призната като „голяма“, както това направи и Канада. Следваха с по 3-ма изгонени дипломати страни, които имат вероятно по-големи страхове от Русия, като Полша, Чехия, Литва, Молдова. Останалите най-често изгониха по един – едно символическо действие.

България беше една от малкото страни в Европа, които не изгониха руски дипломати. Така направиха Швейцария, Португалия, Словакия, Австрия, Сърбия, Словения, Турция, Гърция, Кипър. Във вътрешнополитическия дебат по въпроса изгонването на дипломати беше представено като израз на евроатлантическа ориентация, докато обратното – евразийски симпатии. Като гледаме онези страни, които постъпиха като България, трябва да се усъмним в горното обяснение. Още повече, че България реши да бъде солидарна с Турция и да й върне обявени за „гюленисти“ политически емигранти, докато Гърция, обратно, отказа да направи това. А и трите държави са членки на НАТО. Тогава въпросът е, кой е отстоял евроатлантическата си ориентация, и кой, обратно, е отстъпил от нея, в този случай?

Но в българския дебат се открои и още една печална страна – най-яростните евроатлантици се проявиха като истински неофити (както се казва: „по-католици от папата“). В много случаи евроатлантическият избор на България, представен като цивилизационен избор, се третираше почти по същия начин, по който някога официалната пропаганда едно време третираше Варшавският договор. В стил „Такъв е законът на нашите дни:/ който на теб, СССР измени / той на великата правда изменя[3]. Може би не е толкова разумно да се приема безкритично всяко решение на Доналд Тръмп с оправданието за „съюзническа лоялност“. И ако България чрез своите официални представители изрази друга позиция, това не е непременно „напускане на евроатлантическия избор“ – може да се окаже, че е вярно обратното.

Каква е специфичната цел на квалифицирането на Румен Радев като „пета колона“ на Москва? Ако оставим настрана логичното недоволство в ГЕРБ за загубата на президентските избори през 2016 г., можем да допуснем, че основната причина е в запазващия се висок рейтинг на президента в общественото мнение от избирането му досега. Нещо повече, различни агенции отчитат, че Румен Радев се радва на по-голяма доверие, отколкото Бойко Борисов. „Президентът Румен Радев е с най-устойчива подкрепа и най-висок положителен баланс между позитивните и негативните оценки (съответно 56 към 18)“, отбелязва изследване на „Маркет линкс“ през октомври 2017 г.

Президентът Румен Радев продължава да е най-одобряваната политическа фигура у нас – той има 57% подкрепа“, сочат данните на агенция Алфа Рисърч съвместно с Нова телевизия през декември 2017 г. Съгласно същото проучване Бойко Борисов е трети, дори след Йорданка Фандъкова. „Първата година от мандата на президента Румен Радев показва устойчиви нива на доверие от около 60 на сто и на недоверие – около 30 процента“, отбелязва друго изследване на „Галъп“ от януари 2018 г.

В изследване от март 2018 г. „Алфа рисърч“ отбелязва за пореден път: „Въпреки наситения с противоречия между институциите период и разминаващите се с правителството позиции по редица проблеми, президентът Р. Радев остава незасегнат от горещите текущи скандали. С 59% одобрение и 10% неодобрение той постига най-висок рейтинг от началото на своя мандат.

Вероятно не е случайно, че острите критики срещу президента Радев от страна на ГЕРБ започнаха от март тази година. Дали в ГЕРБ се притесняват, че президентът ще предприеме собствен и конкурентен политически проект? Не може да се отговори на този въпрос, но във всеки случай повтарящото се дисквалифициране на Румен Радев като радетел за геополитическа преориентация на България към Русия и Евразия е белег за политическа нервност.

Колкото до геополитическия избор на България, добре е да не го бъркаме в цивилизационния избор, направен с конституцията от 1991 г., когато българското общество избра за свой политически модел либералната плуралистична и толерантна демокрация и правовата държава (друг е въпросът, доколко успяваме да бъдем в съответствие с този избор). Именно в този план е и изборът за членство в ЕС. Геополитическата ситуация е от друг порядък и е свързана с формалното членство в НАТО. Редно е България да е лоялен съюзник и да проявява солидарност, но също така да изразява собствени позиции и когато може да бъде в активна роля, а не просто да следва „консенсуса на големите“. Този консенсус може също да бъде проблематичен.

[1] Становището беше публикувано на сайта на президентството, и там се казва, че ударите на САЩ, Великобритания и Франция „покачват риска от ескалация на напрежението“, както и че „ситуацията се усложнява от действията на Руската федерация и Иран“.  https://www.president.bg/docs/1524160173.pdf

[2] Никога не бива да забравяме, че „двоен агент“ е много опасна професия. Вероятно няма да научим скоро, какво точно се е случило – толкова много заинтересовани има от това отравяне, което в крайна сметка не уби жертвите. Дали не става дума за някакво предупреждение? И срещу кого? Виж повече за Скрипал в „Дневник“ https://www.dnevnik.bg/sviat/2018/03/06/3141197_koi_e_bivshiiat_ruski_agent_sergei_skripal/.

[3] „Ода за СССР“ от Орлин Орлинов (1931-2013), 1968.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

O tempora, o mores!

Покрай Истанбулската конвенция мнозина в България станаха специалисти по джендър проблематиката или най-малкото научиха думата, ако не и значението й. Цялата дискусия за мене показа, че в българското общество такъв разговор, за сексуалността и половите отношения, всъщност не се е провел. Но сегашният дебат, макар и доста изкривен от откровени манипулации и лъжи, извежда един по-общ въпрос, който в крайна сметка опира до това, в какво общество искаме да живеем.

В началото на това разсъждение ще направя няколко уговорки, свързани с използваните понятия – също като в Истанбулската конвенция (а и в много подобни документи) ще дам работните дефиниции на думи, които ще използвам. В този текст ще се занимая основно с въпроса за позволеното и забраненото в обществото. Затова и ще използвам две основни категории: либерална и консервативна гледни точки (позиции). Оттук нататък под „либерална позиция“ разбирам възглед, според който е по-добре позволеното в едно общество значително да надвишава забраненото, като последното е силно ограничено. А под „консервативна позиция“ разбирам възглед, според който позволеното не бива да надвишава забраненото, като последното е гаранция за обществения ред. Веднага ще кажа, че нямам точна мярка за измерване на позволеното и забраненото, затова си служа с една неопределена дума – „надвишава“, в смисъл на преобладава, има по-голяма тежест и т.н. Ще добавя също, че либералната позиция може да се споделя от хора, които квалифицират себе си както като либерали, така и като консерватори или социалисти. Същото се отнася и до консервативната позиция. Тук тези позиции са ценностни, а не са политически етикети.

За сексуалното образование

Да се върнем към сексуалността и свързаните с нея теми като доброволното прекъсване на бременността (аборта), хомосексуалността, половото възпитание и свързаните с това въпроси. Макар в повечето общества от Западна Европа и Северна Америка, но също и от Латинска Америка и Южна и Източна Азия, публичният дебат по това, какво е позволено и какво е забранено в тези области, вече да е бил провеждан или поне върховата точка на дебатите вече да е отминал (някъде към края на 1960-те и началото на 1970-те години), у нас нямам никакъв спомен за подобно нещо.

Вероятно това е и причината при днешния публичен дебат да се объркват понятия, тематики, регистри – всичко, що се отнася до сексуалността, половите отношения, половите роли, половото равенство. Иначе остава необяснимо, защо толкова много хора проявиха толкова много страхове в една област, в която всъщност имат много малък или никакъв личен опит – областта на половите идентичности. Страховете са, че Истанбулската конвенция ще позволи неограниченото пропагандиране на смяна на пола, ще напълни училищата с учители-травестити, чиято основна цел ще бъде да объркат представите на децата, да ги накарат да си сменят пола и други подобни страхотии. От същия порядък са страховете, че травестити или хора с променяща се полова идентичност ще започнат масово да притесняват най-вече жените в дамските тоалетни, че изобщо ще трябва да бъдат въведени „неутрални“, унисекс тоалетни, че лекарите в родилните отделения ще бъдат залети от искания да запишат „трети пол“ на новородените и още такива опасности. Слушам всичко това и се питам, откъде се появиха толкова много страхове от никога или почти никога неизживени ужаси от подобен характер? За разлика, впрочем, от ужаса на насилието над жени, изживяно от мнозина в България!

Основният прицел на критика към Истанбулската конвенция са два текста (от общо над 60 страници):

Чл. 12 (1) „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете. „

Чл. 14 (1) „Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“

Както, разбира се, и толкова дискутираното понятие за „социален пол“, различен от биологичния. По този въпрос малцина се питат, доколко сме биологични и доколко социални индивиди? В най-добрия случай – наполовина. Обичайно, много повече социални, отколкото биологични. Помислете само колко от биологичните си потребности сме „цивилизовали“ и ограничили до степен, понякога дори да вредим на организма си. А иначе, без такива ограничения, бихме ли могли да живеем заедно в толкова многолюдни общества и толкова населени места?

Но нека погледнем горните два текста: борбата с „предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените“ и включване в образованието (евентуално!) на „учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение“ и т.н. Къде е спънката? В повечето реакции срещу конвенцията излиза, че има съпротива срещу образованието за „нестереотипните роли на пола“. Забележете – роли, а не идентичности! Социални роли, а не индивидуални избори на идентичност. Роли, приети традиционно в обществото, а не сексуални практики като хомосексуализъм или трансджендър. Да не говорим за това, че мнозина приписват на хомосексуализма също и педофилия!

Ще реши ли въпроса един референдум?

На ратификацията на конвенцията се противопоставиха различни среди в българското общество. Първа изглежда бяха „патриотите“ – те зададоха тона. Тезите им бързо бяха възприети от СДС, „Воля“, Светия Синод и… БСП. Но ако (ултра)консервативната позиция на църквата или „патриотите“, донякъде на СДС, може да бъде разбрана, съвсем не е разбираемо защо БСП също се нареди в тази компания.

За да оправдае абсолютно необяснимото си противопоставяне на тази конвенция БСП предложи национален референдум с въпрос: „Одобрявате ли ратификацията на Истанбулската конвенция“. При това, обяснявайки позицията, партията изтъкна, че „конвенцията разделя обществото“. Но референдум по този въпрос ще институционализира това разделение, ще го направи не само по-явно, но и по-трайно. И какво ще излезе от такъв референдум: едните ще кажат на другите, че с избора си „подкрепят травестията“ и развращаването на обществото, другите ще им отвърнат, че с позицията си подкрепят насилието над жените. Да не говорим, че референдум по въпроси на ценности, както и на фундаментални права, е недопустим.

Нещо повече, подобен референдум ще отвори кутията на Пандора – следващият референдум нищо чудно да е за възстановяването на смъртното наказание или на редовната военна служба. Или още – ще последват референдуми за забрана на абортите (за да се повиши раждаемостта), за забрана на съжителството без брак (за да се усилят моралните устои на обществото), за забрана може би на БСП като наследник на тоталитарна партия (за да приключи най-сетне преходът към демокрация). Това ли искат социалистите в България? Съмнявам се, че има единодушие!

Християнски фундаментализъм?

Нещата обаче са още по-критични, защото противниците на ратификацията на конвенцията изтъкват аргументи, които пряка отвеждат към неща като християнски фундаментализъм, предпочитана територия на радикалните консерватори. Ето само няколко скорошни примери!

Свилен Тутеков: „Много се изписа за различните смисли и контексти на употребата на понятието за социален пол (джендър). Лукавостта се състои именно в това – да се научим да мислим за себе си, за телесността, за пола в безкрайно много смисли и контексти, в безброй много роли и идентичности. А джендър-образованието е само „грижа” на джендър-активистите да формират такова мислене още в детската градина (например, като дадем право на детето ни да избира поне две версии на приказката, в която принцесата може да се ожени или за принц, или за друга принцеса!)“

Николай Михайлов: „Джудит Бътлър, която има култов статут в „джендърните среди“, нарича биологичния пол – фантазма. Полът не е анатомия, а дискурсивно произведена телесност. Радикалните еманципатори твърдят, че полът никога не е окончателен, а е флуидно състояние, перманентна възможност. Полът не е основан в природа, а в инвенция. За подобни идеи, близки до безумството, тази жена получава наградата „Адорно“, връчена в църквата „Св. Павел“ във Франкфурт. Нищо случайно в избора на място. В Римляни 1 гл :18–32 апостол Павел описва сексуалната перверзия като метафизически бунт и антропологическа катастрофа. Не могат да му простят.“

Е, Светият Синод остава верен на апостол Павел и в обръщението си срещу ратифицирането на конвенцията напомня: „Регламентите на Конвенцията, свързани с въвеждането на обучение за нестереотипните роли на пола „в официалните учебни програми и на всички образователни равнища” са насочени срещу установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената – домашната Църква, в която любовта се изразява и служи за спасението на човека.“ Но може също да добави дословни цитати от Апостол Павел като тези например: „Жената да се учи мълчаливо с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. Защото първо Адам бе създаден, а после Ева. И Адам не се излъга; но жената се излъга, та падна в престъпление. Но пак тя ще се спаси чрез чадородието, ако пребъдат във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:8-15). Или още: „Жените нека мълчат в църквите, защото не им е позволено да говорят; а нека се подчиняват, както казва и законът. Ако искат да научат нещо, нека питат мъжете си у дома; защото е срамно за жена да говори в църква.“ (1 Коринтяни 14:34-35) Това вероятно също трябва да се припише на „установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената“.

Но дори в иначе много премерената си статия Борислав Цеков  отпраща аргументацията си към християнските ценности: „Казано от друга, религиозно-философска гледна точка, откъсването на биологичния пол от социалния, е откъсване на човека от Бога и обявяване на човека за „бог“ и всемогъщ „творец“, който решава сам и според своите лични разбирания въпросите за живота и смъртта, за пола и половите връзки и т.н. Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.“

Апогей на християнската аргументация в нашата преса, обаче, намерих в текста на Олга Четверикова, доцент в престижния МГИМО (Московския университет по международни отношения). Първо, тя заявява: „Ако християнските императори Констанций II и Констант въведоха за содомитите смъртно наказание, то днешните европейски управници обявяват за престъпна не само всяка дискриминация спрямо извращенците, но дори и моралното им неприемане.“ И аргументира с Библията: „И казал Господ на Моисей: Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:13). В текста особено удивителен е използваният език: „Съдбата на содомита е страшна – с отказа от пола той се отказва от дадения му от Бога дял, съгласява се на втора смърт. Неговата душа, изоставена от ангелите, претърпява духовна мутация и тръгва вече по програмата на сатаната.“ И продължава с цитат от руска православна медия: „Както правилно сочи един от изследователите, хомосексуалистите са подобни на ракови клетки. Докато имунната система изчислява и унищожава отделни ракови клетки, те съществуват в групи, за да преживеят, като лъжат клетките на имунния контрол. „Те се развиват до такава степен, че най-горните клетки започват да задушават долните слоеве и ги унищожават. В резултат се получава гнилостна маса, която отравя организма, развива се така наречената туморна интоксикация. Това е директна аналогия с гей-мафията“ (Суровягин С.П. Духовное значение однополого брака//Сибирская православная газета. № 1-2, 2006 г.)

Заключението е съвършено еднозначно: „Както виждаме, содомитската мафия днес представлява мощна идейно-политическа сила, която използва все по-агресивни форми за установяване на свой контрол над ключови сфери от културно-обществения живот… Но ние не сме Европа, ние имаме свой път, своя съдба, своя вяра, от която никога няма да се откажем. Русия остава последната и единствена крепост на православната духовност, която единствена може да противостои на разпростиращата се мерзост.“

Ултраконсервативна вълна

Залива ни ултраконсервативна вълна, която успява заради усещането на несигурност и разпад в обществото. Мнозина търсят убежище в един по-строг ред, основан на повече забрани, отколкото свободи, основан повече на силата, отколкото на убеждението и съгласието, основан на принудата, а не толкова на толерантността. Бившият деец на СДС, бивш конституционен съдия и настоящ депутат от ГЕРБ Георги Марков подсказва накъде могат да отидат нещата, ако не и да насърчава такова поведение при обсъждането на Истанбулската конвенция в комисията за младежта и спорта на НС: „Не съм съгласен. Като тръгнат джендъpите по детските градини и училището и като ги емнат да ги бият футболните фенове, Бойко не може да ги спаси“. Това, последното, е обикновен фашизъм. Особено когато се съюзи с един ултраконсервативен вариант на християнството.

Има и по-мек вариант на тази ултраконсервативна програма и тя се основава на едно „викторианско разбиране“ за социалните роли, представяно като традиционно и за българското общество. Представя го Димитър Петров, който е и член на Младежкия консервативен клуб. „Какви са всъщност наложените в нашето (а и в другите християнски) общества „полови стереотипи“? Най-общо казано, това е идеята, че мъжът олицетворява силата и разума, а жената – красотата и добротата. Че мъжете и жените имаме равни права (защото сме равни пред Бога), но различни задължения. От нас, мъжете, се очаква да сме силни (не само физически, но най-вече като дух), да проявяваме инициативност, да вземаме решения, да поемаме отговорности. Докато от жените се очаква най-вече да се грижат за хармонията в семейните отношения (включително и, като по-красивата част на човечеството, да поддържат естетиката както във външния си вид, така и в дома). И ако една жена все пак поеме мъжката „роля“, се приема, че това е временно и по необходимост (защото няма мъж до себе си или защото този мъж не се справя със своите задължения)“. Ако така обясня на съпругата ми моето отношение към нея, най-вероятно е тя да ме напусне без каже нищо.

Авторът обяснява, че „в основата на тези стереотипи стои рицарското разбиране, че мъжът е кавалер, а жената – дама. И че мъжът е длъжен да се грижи за жената, да я обича, уважава и, не на последно място – да я пази.“  И обяснява, че всъщност Истанбулската конвенция е против жените, защото ще ги лиши от моралните основания на това покровителство. А ето и опасностите от въвеждането на образование по проблемите на ролите на пола: „Какво обаче би се случило, ако се въведе задължително джендър-обучение, премахващо наложените „стереотипи на пола“? Оставям настрана въпроса колко хора биха били ОК подобно обучение да превърне сина им в гей/веган/обикновен мухльо, а дъщеря им да спре да си обезкосмява краката и подмишниците“.

В рицарските времена, обаче, когато кавалерите са напускали дома да по-дълго, дамите е трябвало да носят ceinture de chasteté или chastity belt, в свободно „колан на целомъдрието“. Не е известен мъжки вариант на подобно приспособление – целомъдрието е било изисквано от жените, мъжете, обратно, са били свободни „да трупат опит“. Последните варианти на това приспособление датират от ХVІІІ век. Във Викторианска Англия през ХІХ век, е била практикувана клиториктомията , препоръчвана от английския лекар Isaac Baker Brown (1812-1873). Смятало се е, че женската сексуалност е само функция на мъжката, т.е. зависима. Толкова за Викторианския морал, по въпроса има томове книги, можете да започнете, ако не ви е попадало, със „Собствена стая“ на Вирджиния Улф (има ново издание на български от „Колибри“).

Ако основаният на мъжкото превъзходство социален ред е „част от националните и християнските традиции“, по-добре е да се откажем от тях и наистина да заговорим за „половите стереотипи“ в нашето общество. Иначе трябва да приветстваме установяването на Консервативна Православна Република България и нейните „тихи, скромни и набожни“ граждани.

 

Posted in Uncategorized | има 1 коментар