2020: Време разделно

Того: "Редуването във властта е изискване на естественото право"

Того: „Редуването във властта е изискване на естественото право“

Някога, през втората половина на 1930-те години в Испания тече гражданска война. Два лагера се противопоставят: републиканците (обединяващи широка палитра от леви и либерални политически партии) и франкистите (коалиция между висши военни, монархисти и католически консерватори). Но лагерът на републиканците се раздира от вътрешни противоречия между комунистите (подкрепяни от СССР) и анархистите, троцкистите и социалистите. Този вътрешен конфликт отслабва силите на Републиката и тя претърпява поражение. Оказва се, че мнозина от републиканския лагер не са разбрали, че основната опасност е Франко, а не хората, които и идейно, и исторически са съюзници в защитата на републиката. „Неразбралите“ кой е главният противник в крайна сметка съсипват общата кауза на Републиката и тя загива, а Испания остава под управлението на диктатурата през следващите 36 години.

Връщам се към тази позабравена история, когато мисля за протичащите повече от два месеца протести в България, искащи оставките на премиера и главния прокурор. Онова, което учуди повечето наблюдатели в началото, беше присъствието сред протестиращите на граждани с различни политически убеждения: леви и десни, либерали, зелени, социалисти, консерватори – всякакви, движени от общото отвращение от една ендемична корупция. Така България стана част от една поредица световни протести – в Ливан, Израел, Либия, Беларус, Русия – искащи почтено управление.

Кои са „правилните“ протестиращи?

Скоро в лагера на протестиращите се оформиха конфликти, които, както в Испания преди време, могат да съсипят каузата на протеста. И тук интелектуалците се разделиха, може би и фатално: от една страна привържениците на общата кауза на протеста („двете оставки“), от друга страна привържениците на „чистотата на протеста“ (легитимни са само едни от протестиращите, но не всички). Някои питат драматично, какво правят на протестите социалистите, Мая Манолова („Изправи се.БГ“), Румен Петков (АБВ), Слави Трифонов („Има такъв народ“) или Костадин Костадинов („Възраждане“), наред с Христо Иванов („Да, България“) или зелените. Изобщо: ама как така протестиращите не са само „правилните“?

Има и една „трета“ страна в конфликта, на привържениците на сегашното управление: те отстояват позицията, че протестът е подкрепен от „мафията“ срещу едно „легитимно“ правителство, което се бори срещу „мафията“. Парадоксът е, че привържениците на „чистотата на протеста“ обективно, може би и без да го искат, всъщност пригласят на такава позиция, когато по същество оспорват легитимността на протестите. Защото това означава, да не разбираш кой е основният ти противник в едно остро политическо противопоставяне. По някакъв начин позицията за „чистота на протеста“ подкрепя разбирането, че в крайна сметка протестът е на „мафията“ срещу едно приемливо управление, макар и загубило значителна част от доверието на обществото.

„Радев е виновен“

В същият дух е и публичното отстояване на тезата, че виновник за политическата криза и инициатор на политическата конфронтация е президентът Румен Радев. Не само заради вдигнатия свит юмрук, но заради това, че възнамерявал или да преориентира България „на Изток“, или да установи „президентска диктатура“, или още какви ли не други предполагаеми лоши намерения (все още не му се приписва, че е присвоил няколко милиона!). Политици, но и интелектуалци, както и мобилизирани за целта граждани, искат и оставката му. Докъде ли ще стигне политическата криза, ако наистина президентът подаде оставка? В ГЕРБ някои предричаха гражданска война, с която плашеха онази част от гражданите, които в момента се въздържат да заемат определена позиция.

Тезата че „Радев е виновен“ се споделя от привържениците на сегашното управление, както е известно. Защото президентът се оказва една от малкото национални институции, които застанаха на страната на исканията на протестиращите от самото начало. Но не беше ли изпаднал в подобна ситуация и президентът Желев през 1992 г., когато зае критична позиция спрямо правителството и също му искаха оставката? Сега, когато интелектуалци и политици искат оставката на Румен Радев, но същевременно се обявяват и като опозиция на сегашното управление, има някакво „несъответствие“. Защото всъщност се поставят наравно като противници както Борисов и Гешев, така и Радев. Нещо като да кажеш отново, че „всички са маскари“ (може и да е вярно, но е по-вярно, че не всички да еднакво маскари). Отново замазване на това, „кой е основният противник“ сега?

Кой ще замени ГЕРБ?

Най-сетне, една от публичните тези на привържениците на „чистите протести“ е свързана с въпроса, че е важно „кой ще дойде след ГЕРБ“. Ами ако е Мая Манолова в коалиция със Слави Трифонов, подкрепени от БСП? Ами ако е Христо Иванов, подкрепен от БСП или Слави Трифонов? Ами ако… Французите имат поговорка, която гласи: „С „ако“ можеш да побереш Париж в една празна бутилка“ (т.е. можеш да кажеш всичко).

Разбира се, че не маловажно, дали това оспорвано управление няма да бъде заменено от нещо още по-лошо или поне от нещо, което е също толкова лошо. Но когато привържениците на „чистотата на протестите“ поставят такъв въпрос предварително като основен, отново обективно застават на страната на привържениците на сегашното управление. Нима не чухме от премиера, от много министри, от говорители на ГЕРБ и присъдружните „патриоти“, че правителството е необходимо, че предсрочната му смяна ще задълбочи кризата, защото „няма кой да го замени“.

В политиката няма „ангели“, всеки участник носи някаква история, всеки има „скелети в гардероба“. Но ако си кажем, че понеже „всички са маскари“, затова да не променяме нищо, това означава да работим в полза на сегашното остро оспорвано управление. Но понеже дългото пребиваване във властта несъмнено развращава, затова демокрациите са измислили честата смяна на управляващите. Аристотел обяснява: „Основен принцип на демократическото устройство е свободата… А важен белег на свободата е по ред да се подчиняваш и да управляваш“ (Аристотел, Политика, 1317b). Към това трябва да прибавим и непрекъснатата готовност на гражданите да се бунтуват, когато управлението (независимо какво) е нарушило обществения договор и не се грижи за обществото.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Timeo danaos et dona ferentes

Вергилий разказва историята на жреца Лаокоон, който с тези думи предупреждава троянците да не приемат дървения кон, оставен пред стените на Троя от обсаждащите ги гърци (данайци): „Страхувам се от данайците, дори когато носят дарове“. Тази история завършва зле, защото троянците не послушали своя жрец и вкарали дървения кон в града. Накрая Троя била разрушена. Спомних си тази история след като чух предложението на Бойко Борисов за свикване на Велико народно събрание с цел – приемане на нова конституция.

Правителството си направи и самореклама, отчитайки постиженията, включително и раздаваните напоследък значителни суми – една главозамайваща равносметка, ако наистина повярваме на това. Правителството се похвали с километрите магистрали, със сделката за F-16, със спрения поток бежанки идващи от Турция, с увеличените доходи да тези 10 години, най-сетне – със стабилността, превърнала се в основен елемент на този вече омръзващ ПР. Всъщност единственото истинско постижение на Бойко Борисов за тези години е, че успя да се задържи на власт, било самостоятелно, било в коалиция с десните от Реформаторския блок, било в коалиция с „патриотите“. Той никога не отстъпи властта (времето на Орешарски е само една интермедия, но пък удобна за вечното й използване като оправдание за „някои несполуки“). Един единствен път изглежда се надцени и изгуби президентските избори през 2016 г. Което никога не прости на опонентите си и дори сега публично обвинява президента Радев, че стои зад протестите, при това в таен съюз с мафиоти като Васил Божков и подкрепян дори не толкова тайно от Владимир Путин.

Няма как след толкова години на власт (от 2009) да не направим една по-детайлна равносметка на управлението на ГЕРБ. Партията дойде на власт с обещанието да сложи край на корупцията, в която обвиняваше управлението на тройната коалиция БСП-НДСВ-ДПС. Но десет години по-късно масови протести искат оставката на правителството именно заради корупция. Не сме забравили километрите магистрали съпътствани с раздаване на порции от публични средства. Не сме забравили безчетното множество назначени „калинки“, оттеглени скандално или тихомълком, защото вече вредяха и на менторите си.

Калина Илиева – бивш шеф на ДФЗ, от която произлезе нарицателното „калинки“ за кадровите гафове.

Не сме забравили многото скандали с къщи за гости, с евтини апартаменти, с незаконни барбекюта, с „други къщи“ (някъде в далечна Каталония) – нито имаше истински наказани, (е, някои са на каторга като консули), нито някой пое истинска отговорност (е, бившият втори в ГЕРБ беше отстранен, а сега е особено критичен към Борисов), нито прокуратурата извърши истинско разследване, нито отправи делата към съда. Няма да забравим и многото клетви за съдебна реформа, която триумфира с избора на Иван Гешев за главен прокурор. Както няма да забравим и организираните с насърчението на правителството „контрапротести“, за които „Гешев е радост“.

Къщата в Барселона, обитавана от Борислава Йовчева.

Едва ли ще забравим и скандалите с отнетите бизнеси: Емилиян Едрев, Илия Златанов, както и много други, за които просто не се е разшумяло. Няма да забравим и прокурорския натиск (ама правителството нямало нищо общо) срещу разни бизнесмени, някои от които вече бяха скандализирали обществото, но този натиск съвсем не беше отговор на очакванията за справедливост, а отново инструмент за отнемане на бизнес територии. След „умелото“ управление на хазарта от страна на министъра на финансите, довело до загуби за няколко стотин милиона лева за хазната, той подаде оставка, хазартът беше национализиран, но предстои да видим, в чии ръце в крайна сметка ще попадне.

Едва ли ще забравим и зрелищните полицейски акции от първия кабинет на Борисов, разбитите по погрешка входни врати, нахлуването на тежковъоръжени полицаи в жилища с деца, зрелищните арести, включително с незабравимите реплики като „Ти си абсолютен престъпник!“. Ами многочасовият арест на Десислава Иванова? Ами нахлуването в президентството на въоръжените служители от „Бюрото за защита“ към главния прокурор? Ами полицейското насилие срещу млади протестиращи съвсем напоследък? Сякаш няма цивилизовани методи за разследване и арести, сякаш насилието, сплашването, демонстрирането на груба сила е по-важно от правото. Явно става дума за „стил“, навици, които са неизкореними за това управление. И досега България плаща обезщетения по делата на Европейския съд по правата на човека, но никой от конкретно виновните за такива нарушения на правата не е поел и една стотинка от тези обезщетения.

За капак – няколко снимки и няколко записа, изтекли в публичното пространство. „Чекмедже“ с пистолет, пачки от 500 евро, кюлчета злато – всичко това остана необяснено, а прокуратурата образува дело за проникване в личното пространство на премиера. Но не и за това, дали снимките и записите са автентични, и ако е така, какво това означава. Нямаше и сериозни обяснения от страна на Бойко Борисов, освен че се опита да ги омаловажи и бързо да ги определи като „фотошоп“. След всичко това, как да не публикуваш на стената си във „Фейсбук“: I Y Borisov!

Е, протестите поискаха оставките на премиера и на главния прокурор, покрай това и няколко други. Чуха ги, но ги неглижираха, вместо това предложиха (и раздадоха) още пари (от общите, включително и от европейските). Не разбраха, че се иска справедливост, а не пари. И за да избегнат незабавните оставки, излязоха с невероятно предложение – свикване на ВНС за нова конституция. При това с няколко конкретни предложения, някои от които вече бяха направени, но съвсем не от ГЕРБ.

Питам се, каква ли ще бъде тази нова конституция, предложена от ГЕРБ, вероятно с експертизата на видните юристи в тази партия като правосъдния министър или един бивш конституционен съдия, останал в историята с разказа за това, че е роден в дантели. Конституция по образеца на Виктор Орбан в Унгария, силно ограничаваща полето на опозицията, на медиите, на несъгласните, циментираща властта на управляващата партия? Всичко, каквото трябва, вероятно ще може да се мине и без член 1. Нова конституция, за да се затрие днешната, която управляващите просто не спазват? Че какво е лошото в настоящата конституция, такова, че да не може да се промени с обикновена поправка? Може би списъка на гражданските права, на гарантираните свободи, на разделението на властите?

Добре е протестът да се откаже от исканията за нова конституция, за да не играе тази нова игра, и да поиска нещо много по-просто: да се спазва настоящата конституция. И да настоява, че само след подаването на двете искани оставки ще е възможен изобщо разговор за това, нужна ли е съвсем нова конституция, или можем да направим желаните промени в настоящата. Иначе засега предложението на ВНС не е нищо друго освен кризисен ПР, чиято цел е да спечели време за управляващите.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Империята отвръща на удара

Това беше заглавието на втория филм от поредицата „Междузвездни войни“, когато превърналата се в деспотична империя предишна република унищожи значителна част от борците срещу неправдата. Днес, 7 август 2020 г. в 4 ч. сутринта полиция и жандармерия премахнаха палатковите лагери на три от софийските кръстовища, инсталирани като блокади отпреди една седмица. Нямало е насилие, според говорителите на полицията и според някои протестиращи, задържани са неколцина, след престой в полицейското управление са освободени, но с актове. Така изглеждат новините от събитието, оправдано с постъпили в прокуратурата жалби на граждани, които се оплакват от блокадите и настояват за правото си на свободно придвижване. На пръв поглед нищо особено: в палатковите лагери са неколцина, нарушават обществения ред с блокади, властите възстановяват реда. Какво лошо се е случило?

Блокадите навсякъде по света нарушават обществения ред. Именно затова е редно да се запитаме, а защо го правят? В случая с днешните протести, нарушаването на обществения ред е видимата реакция на нарушения обществен договор в България, нарушен вече от много години от страна на управляващите (особено видно в днешната коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“). А както знаем от Джон Лок насам (1689), когато правителството наруши своята част от политически пакт, това освобождава гражданите от задължението да спазват своята част от пакта. Имат право на бунт и неподчинение. Кое от това е неразбираемо?

Бунтът и неподчинението навсякъде и по всяко време са отвъд закона. Но не защото бунтарите са по природа асоциални, а тъкмо напротив, защото същият този закон се оказва действащ спрямо едни, и съвсем загърбен от други. Гражданското неподчинение е показателно за това, че от едни се изисква да спазват законите, но други могат да не го правят, като при това се възползват от овластената си позиция.

Къде е нарушен общественият договор? Примерите само напоследък за много. Прокуратурата прекрати делото си за „къщата в Барселона“, но подхвана президента. В ареста попаднаха редица видни бизнесмени, някои успяха да избягат, но обществото не вижда в това „борба с олигархията“, е преразпределение на бизнеси. „Осемте джуджета“, един невероятен скандал, който би помел не едно правителство в развитите демокрации, се разследва със скоростта на костенурката и едва ли ще приключи подобаващо. „Онези снимки“ и записи се разследват единствено като нахлуване в личното пространство на премиера, но не се търсят отговори за „онова чекмедже“ и най-вече, снимките автентични ли са, или са подправени. Прокуратурата видимо се използва за политическите цели на това правителство, като акциите срещу битовата престъпност все повече изглеждат като „смокиновия лист“, прикриващ множество „срамотии“.

Грубото нарушаване на обществения договор е всъщност най-мащабната корупция, защото става дума за присвояването от частни интереси на публичната сфера (държавата и нейните институции). Това усилва многократно всички неравенства в едно и без това силно неравно общество като българското: бедните обедняват, експлоатираните се задъхват, дребните изчезват, дискриминираните отпадат, маргиналите нарастват. „Завземането на държавата“ насажда ново неравенство: между овластените и безгласните. Ново, защото в условията на демокрация такова неравенство е немислимо.

Днес българското общество е дълбоко разделено, може би на две почти равни половини, макар да не се опитвам да ги измеря. От едната страна са „ГЕРБ и съдружници“, от другата страна са всички техни противници. Вероятно има и една трета страна – на онези, които или „не се интересуват“, или не искат да заемат страна, или „още се колебаят“, на която страна да застанат. И двете противопоставящи се страни са разнородни, както политически, така ценностно и социално. И двете се опитват по някакъв начин да привлекат подкрепа от „третите“, и двете мобилизират своите ресурси и премерват силите си. Но разделението в обществото е породено не от „алчни за власт“ опозиционери, а от грубото нарушаване на обществения договор от страна на управляващите.

Тогава сме в ситуация, в която преди всичко и отвъд останалите наши разделения, да заемем позиция по това разделение. Именно това е днешният основен политически въпрос – коя страна да заемеш. Разбираемо е, че има хора, което са от страната на „ГЕРБ и съдружие“, поради различни причини: лични интереси, страх от възмездие, притеснение от възможно безредие, ако щете и навик. Разбираемо е, че има хора от другата страна и те не са по-малко, на възмутените от подмяната и измамата, на бунтуващите се срещу неправдите, на обезсърчените от празните обещания, на вбесените от лицемерието, както и на мнозина, вероятно, които се бунтуват по навик. По-трудно разбираема е позицията на „третите“. Едни от тях наистина нищо не интересува, те са безнадеждни. Други смятат, че онова, което ще замени „ГЕРБ и съдружие“ ще е по-лошо, макар никой да не знае, какво ще е то. Има и такива, които се колебаят още, но вече е настанало „време разделно“. Но позицията на „третите“ във всеки случай е позиция в подкрепа на statu quo ante bellum (статуквото, иначе казано). А то е в полза на онова, което познаваме вече от много години – една корумпирана държава, овладяна от частни интереси.

Възможно е, поради много, включително „технически“ причини следващите избори да са през март 2021 г. Възможно е на тях да няма много промени. Всичко е възможно, но ако опозицията на „ГЕРБ и съдружие“ не намери минимална основа за преговори и обща програма за действие, после няма защо да се вайка и да обвинява едни или други протести, че не са успели да излъчат алтернатива.

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара