Чий е 24 май?

Не, не ме подозирайте, че ще вляза в смешния спор с македонците, на кого „принадлежат“ Кирил и Методий. Нито пък за това, какъв точно е техният етнически произход. И двете теми не са интересни, защото нямат особен смисъл, особено отнесени към ІХ век. Днес те имат само носталгично-националистически смисъл. Не, става дума за друго и то е видимо на официалната церемония за 24 май през 2017 г. пред паметника на Св.Св. Кирил и Методий в центъра на София. Там присъстваха президентът на републиката, кметът на София, патриархът на БПЦ, както и други официални лица, представителни детски хорове, „обикновени граждани“.

Ще опиша накратко церемонията, както беше излъчена на живо от БНТ. Тя ме подтикна да напиша този текст. Всичко започна с мобелен и религиозна церемония, водена от митрополит, който поръси присъстващите със светена вода. После (но не в началото) беше изпълнен и химнът на празника, който всички ние, пишещи и говорещи на български език, знаем от деца.  После митрополитът (доколкото можах да видя – врачанският митрополит Григорий) произнесе приветствие, като първо се обърна към Негово светейшество патриарха, а след това към Президента. Най-сетне кметицата Йорданка Фандъкова получи правото да приветства, и най-сетне Президентът на републиката се добра до трибуната. Последва и обръщението на писателката Петя Кокудева. После бяха поднесени венци на паметника. Тази видима йерархия на инстанциите поставя начело Църквата, а след това Държавата. Въпросът изниква логично – ама ние светска държава ли сме?

На пръв поглед всичко изглежда обичайно, нищо съвсем ново, нищо неочаквано. Така ни се струва, че би трябвало да изглежда един 24 май. Но мисля, че все пак имаме проблем и той е в твърде натрапващото се и разширяващо се участие на официалните държавни церемонии на православната църква. Вече няма откриване на нов път, на нов офис, на нова болница, изобщо откриване, без да бъде поканен православен свещеник, който „да освети“ мястото, да поръси с вода, да изпее псалм или каквото се пее. Така свикнахме с това, че не ни прави впечатление.

Въпросът е, дали това присъствие навсякъде на православните свещеници е безобидно. Дали свързването на държавата (чрез нейните официални церемонии) с православната религия е нещо, което трябва да приемаме като норма, без никакви изключения? В Писанието има епизод, в който Христос заявява: „Божието Богу, кесаревото Кесарю“. Изглежда дойде време да напомним това напътствие на нашите православни отци. Разделянето на държавата от църквата е навсякъде в Европа, а и извън нея, знак за модерност – религията е личен избор, практикуването й е частен въпрос, не може да има официална, още по-малко задължителна за всички религия.

Ще припомня няколко последни активности на Църквата, които забравяме, но които никак не са безобидни.

Отново на 6 май, Гергьовден, иначе Ден на храбростта и Българската армия, православните отци поръсиха бойните знамена. Православните свещеници вече са главното действащо лице на парада (макар все още да не го командват, поне официално), всички слушат проповедите, скланят смирено глава при ръсенето със светена вода, участват в ритуала, сякаш няма никакъв проблем. Вероятно защото се предполага, че всички са православни християни, че сред военнослужещите не може да има мюсюлмани, юдеи, както и агностици и атеисти. Това не е безобидно и във всеки случай внушава на „другите“, че са много различни, че не са част от всички. Последиците ще се проявят по-късно.

Ще кажете – церемонията е стара, традиционна, от времето на Александър Батенберг, а по времето на комунизма е била отменена. Е, и? Защо не е възможно този празник на армията да бъде светски? Нима под знамената има само българи-християни? Само за тях ли е военната служба? И защо сред висшите военни чинове е трудно да забележиш хора с имена като Агоп, Ремзи или Аврам? Не живеем в ХІХ век, за да продължаваме да смятаме, че нациите са предимно моноетнически или монорелигиозни.

Преди две години неочакваната светска активност на Църквата породи политически скандал с решението на Синода да се споменава Симеон Сакскобургготски като „цар на българите“ в молитвите. Нека направим няколко уточнения. Симеон II е действително цар на българите от 1943 до 1946 година. Вероятно царската му титла в личен план е валидна и днес, макар да не е суверен. Освен това, да напомним, той беше съвсем законно и официално министър председател на Републиката от 2001 до 2005 г. Е, при това положение, очевидно е, че решението на Синода е най-малкото неуместно, да не говорим, че всъщност е просто скандално.

Да попитаме: „Какво е накарало Светия Синод да вземе такова решение?“ Какво се е случило? Освен, разбира се, иначе малко странният повод да се чества 1150 годишнината от покръстването на онзи цар Борис I. Странен е поводът, защото годишнината е кръгла само формално, но при такава историческа дистанция човек очаква неща от рода на „1300 години България“, а не 1150! Както и да е, не е годишнината толкова важна, а по-скоро казаното по неин повод.

Обясняват ни, че отношенията между църквата и монархията били специални. Че църквата почитала монархията по традиция, че за нея монарсите са богопомазани и т.н. В кой век живеем? А и нали родоначалникът на последната царска династия в България, Фердинанд I, както е известно, е бил избран от Велико народно събрание, а не е законен наследник на рода Дуло или на Шишмановци, например. Решението беше странно, но не по-малко странно беше и друго. На честванията в Плиска тогава присъстваше политическият елит на страната – президент, премиер и пр. Честваха официалното приемане на християнството в България почти като национален празник. Ама всички ли български граждани са християни? Всички ли са православни християни? Има ли също така мюсюлмани, юдеи, да не говорим за онази значителна част от живеещите в България, които смятат себе си за агностици или атеисти. Кой във Франция, Белгия, Германия или Австрия днес чества официално покръстването?

Но да приемем, че празникът е бил църковен, а Църквата е поканила на него представителите на държавната власт. Веднага направи впечатление, кои бяха наградени с високи църковни ордени: Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Емил Велинов. Присъстващият тогава президент Плевнелиев не получи орден. Всъщност БПЦ се отблагодарява на Симеон за прекратяването на разкола в църквата, на Борисов – за построените и реставрирани църкви и манастири (по собствените му думи). Емил Велинов, дългогодишен чиновник в администрацията на МС и директор на Дирекцията по вероизповеданията от 2008 г., вероятно за да се поддържат добрите отношения с тази важна държавна администрация. Неведоми са пътищата на БПЦ при избора на наградените, но прагматизмът несъмнено прозира.

Както разбираме, важно е за БПЦ да бъде добре с властта. Това проличава и от друг проект – често предлаган и обсъждан, но сега наново поставен: въвеждането на вероучение в училищата като задължителен предмет. Едно е обучението по религии, друго – изучаването на определен катехизис или каквото е там в различните вероизповедания. БПЦ иска ясно задължително православно вероучение. Намеренията са иначе благородни – възпитание в ценностите на милосърдието, солидарността, почтеността – на както се казва, рискът е, че добрите намерения покриват пътя към ада. В един свят, където злоупотребата с религиите е достигнала до степен на насаждане на религиозна нетърпимост, задължителното вероучение ще направи обратното на очакванията.

Държавата досега общо взето успешно отклонява подобни щения и се позовава на светския характер на образованието. Но това не значи, че държавата винаги успява да се държи като светска. Затова е добре да направи така, че БПЦ влезе в ролята си на морална инстанция не с наставления или с помощта на държавната власт, а с добри дела – последното е по-важно, както е известно. И да остави образованието на светските власти – не се нуждаем от вероучение, а от едно истинско гражданско образование. Липсата му няма да бъде запълнена от която и да е религия.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

Борис(ов) ІІІ

 

Третият поред кабинет с министър-председател Бойко Борисов само на пръв поглед е продължение на първите два. Припомням: Борисов І (2009-2013) беше еднопартиен, но с парламентарната подкрепа тогава на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“; Борисов ІІ (2014-2016) беше коалиция с Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт (ВМРО и НФСБ). Също да припомня: след изборите през 2013 г. в 42 ОНС мнозина коментатори отбелязваха патовата ситуация, при която ГЕРБ + Атака имаха 120 места, а БСП и ДПС имаха също 120 места. Това отбелязване подчертаваше най-често очакваните коалиции тогава, като имаха предвид предишни коалиции между партиите. ГЕРБ, макар и първи по броя на депутатите, останаха за кратко време в опозиция, правителството на Пламен Орешарски беше подкрепено от БСП и ДПС, със „златния пръст“ на Волен Сидеров от „Атака“. Критиците на БСП и ДПС заговориха единогласно за нова тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака“, макар такава формализирана коалиция да нямаше.

„Националисти в управлението“

Борисов ІІІ е коалиция на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“). Тя беше договорена и финализирана така, сякаш в случващото се няма никакъв проблем и нещата се развиват „нормално“, съгласно Конституцията и законите, но също и съгласно обичайно приетите правила на политическо поведение. Само че проблем очевидно има, но около него по ред причини се избягва медийният шум. Накратко – в правителството на Република България са представени за първи път националистически, крайно-десни партии, които се родеят с „братските“ си партии в Европа като френския Национален фронт, австрийската „Партия на свободата“, нидерланската „Партия на свободата“ (крайно-десните популисти явно много обичат думата „свобода“, макар и не толкова свободите на гражданите), Датската народна партия, британската ЮКИП, италианската Северна лига или гръцката „Златна зора“. Но докато във всичките гореизброени страни приближаването на някоя от тези партии до властта предизвиква огромен дебат в обществото и граждански мобилизации, целящи да предотвратят това, в България подобно нещо сега не се случва. Това едновременно ме плаши и ме кара да се срамувам.

В България при избора на правителството, естествено от опозицията (БСП и ДПС) в парламента се чуха критични изявления. Но за БСП критиката се състоеше в това, да изтъкне противоположността на нейната програма за управление, неизпълнението на дадените предизборни обещания от страна на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и несигурността, която залага коалиционното споразумение. Нямаше думи по принцип за включването на крайни националисти в управлението. Такива думи имаше в изявлението на ДПС, но те са, както обичайно се казва, „обичайните заподозрени“ – Мустафа Карадайъ заяви, че „Никъде в Европа националисти не се допускат до властта, а ГЕРБ го прави за втори път“. В Европа, за съжаление, не е точно така, но навсякъде в Европа, за разлика от България, има остра реакция, когато това се случи. Според лидера на ДПС у нас това дори е за втори път.

Категорични думи в тази насока изрече в България чужденец – Даниел Кадик, ръководител на бюрото на фондация „Фридрих Науман“. Коментирайки участието на Красимир Каракачанов в правителствата, той каза: „Впрочем, хората на Каракачанов са и сред организаторите на Луков марш. И такива хора сега са във властта? Честито, България…“ Ако наистина обичаме страната си, ако сме действителни, а не псевдо патриоти, би трябвало да ни е срам. Защото Даниел Кадик има основание да казва това, а ние би трябвало да се смутим, че още не сме го казали в пълен глас.

„Обединени патриоти“

„Обединени патриоти“ е коалиция на ВМРО, НФСБ и „Атака“, три националистически партии, които имат различно потекло и история, поне що се отнася до първата. НФСБ и „Атака“ се разделиха през 2011 г. и доскоро бяха в открита война Но и трите споделят едни и същи разбирания за бъдещето на България, за политиката и обществото. Понеже често квинтесенцията на тези разбирания остава скрита зад водопад от думи и социални обещания, които по-скоро прикриват, отколкото да изясняват заеманите позиции, реших да събера тук някои от по-ярките идеи на тези три партии и техните лидери.

Валери Симеонов, Октомври 2016: „Всякакъв друг опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятствано по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, на водни струи, на газови средства, гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Такова е нашето схващане.”

Програма на НФСБ от 2014: „Да се осигури правото на българския гражданин да използва оръжие в защита на своя живот, здраве и собственост, както и плодовете на своя труд. Това е най-евтиният за държавата начин да пресече масовата битова престъпност. Да се въведе час по физкултура всеки ден и изучаване на дисциплината „Патриотизъм“ в началния и средния курс на образование. Чрез допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата да се стимулира производството на фолклор, музика, български филми, сериали, спектакли и др.

Планът Сидеров срещу колониалното робство. Управленска програма на партия Атака, 2013: „Изхвърляне от учебниците на неверните теории за тюркски, алтайски, чудски, фински произход на българите и прочие измислени и тенденциозни версии, унижаващи ни като нация и принизяващи нашия принос в световната култура. Легитимиране на вярната теория за автохтонния (местен) произход на българите (с. 69)

Красимир Каракачанов, април 2016: „Българската граница е много уязвима. Фактът, че български граждани се организират, за да защитават страната от нелегални емигранти, е похвален и мога само да го приветствам. Това, което виждаме не се случва за първи път. Първият доброволен отряд, който беше направен в Странджа планина по границата, беше организиран от ВМРО“

Разбира се, има и различия – някои анализатори разграничават твърдия от мекия национал-популизъм, както обичайно квалифицираме тези партии. Те членуват и в различни групи на Европейския парламент. Димитър Стоянов от „Атака“ беше през 2007 г. в групата Идентичност, Традиция, Суверенитет, заедно с френския Национален Фронт, Влаамс Беланг, Велика Румъния и Александра Мусолини. Докато ВМРО е в групата на Европейските консерватори и реформисти, заедно не само с британските консерватори, но също така с полската „Право и справедливост“, „Истинските финландци“ и други не само евроскептични, но е ултраконсервативни партии. Но границите между тях често са лесно проходими.

Разбира се, също така, и че лидерите на тези партии много внимателно подбират публичните си слова, за да не попаднат лесно под ударите на законите срещу словото на омразата. Вече са се научили да го правят и едва ли някой от тях днес открито ще говори срещу евреите, циганите, гейовете… Но промененото им публично слово не променя начина, по който гледат на света, както и действителните им намерения, когато се доберат до властта.

„Единствено възможната коалиция“

Една от днешните анализаторски мантри, които се повтарят, за да легитимират новото правителство, е мантрата за „единствено възможната коалиция“ в този парламент. В действителност предизборната кампания беше изпъстрена с клетви, че в „никакъв случай няма да се коалираме“ с тези или онези, защото това би било „безпринципно“. Такива заявления, характерни за предизборна ситуация, нямат особен смисъл след това. Защото ако това е така, то настоящата коалиция между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ е принципна, основава се на споделени общи принципи.

През 2014 г. председателят на ЕНП Жозеф Дол посъветва ГЕРБ да не приемат „Патриотичния фронт“ като част от едно десноцентристко правителство (днес ЕНП мълчи). И наистина, тогавашната коалиция формално беше между ГЕРБ и Реформаторския блок, и между ГЕРБ и АБВ, с имплицитната, но не официализирана подкрепа на „Патриотичния фронт“, който тогава включваше само ВМРО и НФСБ, но не и „Атака“. Днес, заедно с „Атака“, коалицията вече е експлицитна, а и „принципна“.

Тезата за „единствено възможното мнозинство“ прикрива всъщност много по-голям проблем на българската политическа действителност – липсата на демократични рефлекси в политическата класа. Всъщност имаше и други възможности за коалиции, също толкова възможни и основани на компромиси. Например голяма коалиция между ГЕРБ и БСП. Но и двете отхвърлиха тази възможност, защото и двете приемаха, че ако имат преднина на изборите, ще могат да се коалират с „Обединените патриоти“. А голяма коалиция, както в Германия, например, се формира именно за да предотврати влизането във властта на партии, които под една или друга форма оспорват демократичния ред и неговите принципи. Честито, България!

Posted in Uncategorized | 2 Коментари

Избирай, народе!

Пак се задават избори, предсрочни (от всички парламентарни избори след 1990 г. 5 са предсрочни, а 4 са редовни). Това вече може би е показателно за нашия политически живот – кризите са по-чести от спокойните времена. В предстоящите избори обаче има много новости, които в нормални и спокойни времена биха били сензация, но сега са просто обновление. Всъщност има микс на стари партии и нови кандидати, както и на нови партии и стари кандидати.

Въпросът е: знаем ли за кого гласуваме, когато изберем някоя партийна листа? И дали това ще доведе до обновление? Както и какъв ще бъде характерът на това обновление? Изборът сега се свежда до четири възможности: „пак от същото, макар и пообновено“, „нещо ново, но и познато“, „всичко е възможно“ и „без нас е по-лошо“.

„Пак от същото, макар и пообновено“

ГЕРБ, които излизат от властта и с това вкараха страната в тази въртележка, при която нито предишният президент можеше да разпусне парламента и да насрочи избори, нито новоизбраният, демонстрират най-малко новости. Листите им се оглавяват от бивши министри най-вече, от бивши депутати и на две-три места се появяват общински съветници или генерали като Константин Попов, бивш началник на отбраната. Дали ГЕРБ не преписва от БСП с такива генералски кандидатури? ГЕРБ залага на познатото, т.е. на формулата „още от същото“. Е, Искра Фидосова я забравихме, както и Румяна Желева, а скоро това ще стане и с Кристалина Георгиева, както и бързо преминалите през министерствата фигури, избирани лично от лидера, но ГЕРБ винаги има достойни заместници за всички свои кадрови находки.

Нови лица ще се намерят и при реформаторите, най-малкото защото има и нова коалиция: „Реформаторски блок – Глас народен“. Е, днес Светльо Витков казва (без да пее), че понеже „глас народен“ е станал „глас в пустиня“, ще се обедини с реформаторите. Но доскоро също казваше (21 юли 2014): „Смятам, че партийното коалиране притежава качествата на брак по сметка: женят се, за да увеличат богатството и властта си, другото са подробности.“

Като ново лице в листата на „Реформаторски блок – Глас народен“ се явява председателката на БДФ Жаклин Толева, която води в Габрово. Тя ще бъде до друг водач на листа в Пловдив от коалицията, но от земеделския съюз, Николай Ненчев. БДФ е „Български демократичен форум“, организация, създадена като идеен наследник на Българските национални легиони. Дали земеделецът Никола Петков не би се обърнал в гроба си, когато разбере за тази коалиция? Реформаторите замениха ДСБ с БДФ и добавиха „Глас народен“ – резултатът от уравнението е еклектика. Но такава, която демонстрира готовност да се подкрепи ГЕРБ във формулата „пак от същото“.

„Нещо ново, но и познато“

БСП демонстрира в най-голяма степен обновление, което и се очаква от партия в опозиция, която се надява да поеме правителството. Ръководството на партията е изчислило, че 40% от листите са нови лица, което изглежда като революция. Но от друга страна това означава, че 40% от досегашните депутати, сред които няколко знакови фигури на партията, не са в листите. Защо ли? И сред новите лица има такива, които показват стремеж БСП максимално да разшири обхвата си, дотолкова, че да събере на едно място личности с противоположни разбирания за обществото и неговото бъдеще. Радикализмът на социолога Иво Христов или на журналиста Александър Симов, критичността им към Европейския съюз, афинитетът им към антиглобализма представян от Донад Тръмп или Виктор Орбан, одобрението им за Владимир Путин, как ще се съчетаят с разбиранията на Кристиян Вигенин или пък на Драгомир Стойнев. Като не поиска или не можа да намери общ език с АБВ и Движение 21 за президентските избори, БСП се опитва да привлича отвсякъде в левицата, пък каквото дойде.

За промяна говори и новата коалиция между АБВ и Движение 21. Вярно, доскоро личеше несъвместимост между Татяна Дончева и Георги Първанов, но смяната на ръководството в АБВ създаде друга възможност. Тук също има познати и непознати лица, някои нови. Въпросът е, дали това е алтернатива по-скоро на БСП, както възникнаха тези проекти, и ако е така, как си представят участие в новия парламент (ако успеят)? Ще останат ли в опозиция към ГЕРБ (една година АБВ беше в коалиция с Борисов), ще останат ли в опозиция на БСП, ако тя излезе начело? И кой им е главният противник: ГЕРБ, десните около Кънев и Иванов, БСП?

„Всичко е възможно“

Онези, от които ще зависят мнозинствата са и нови, и стари. Класическият балансьор ДПС не е сам на терена – има сериозни конкуренти, макар те да се представят за негови противници. Но ДПС също не е вече само едно на по-тесния си терен. ДПС или ДОСТ (в коалиция с партията на Касим Дал) ще е труден избор в средите на българските турци, мюсюлмани и не-турци и не-мюсюлмани, които се включиха в листите. Каква е разликата между Карадайъ и Местан, между Доган и Дал – хора, доскоро в една партия и с еднаква кауза? Отвътре подсказват, че едните били патриотична партия, а другите – подкрепяни от Турция. Това е за незапознатите – все трябва да има някакво обяснение.

Всъщност борбата е за надмощие в групата на българските турци и мюсюлмани, отношението към Турция не разделя двете фракции (нито към Русия или НАТО – това не интересува никого във въпросната група). Неизвестното, но по-интересното: с кого ще бъдат ДПС и ДОСТ и за кого биха били удобен или търпим съюзник? Никой не казва.

Полярно на ДПС се представя Патриотичният блок, който за разлика от останалите, се обедини. Трите му съставки успяха изглежда без много напрежение и конфликти да си поделят общите листи, егото и на тримата партийни лидери е запазено. Тук също могат да се намерят нови лица, по-скоро пришълци от други партии, но затова по-надолу. „Патриотите“ (какъв етикет, нали!) казват (с цялото си поведение), че те са по-приемлив балансьор от ДПС, отворени, както изглежда, и надясно, и наляво. Всичко е възможно, но също така „винаги сме готови“, но също така „със сигурност сме вътре“. Дали на това му казват win-win стратегия?

Най-нов е Веселин Марешки с партията „Воля“. Всъщност не съвсем, защото той вече се пробва в политиката и в кампаниите си за цените на горивата, и в лобирането за правата на аптечните мрежи, и като кандидат за президент. Листите на новата партия „Воля“ са от близки сподвижници на Марешки  в предишни политически и бизнес проекти (дали има разлика?), като например партията „Либерална алтернатива“, за която вече не си спомняме. По-важното е, с кого тези кандидати на „Воля“ си представят, че могат да управляват заедно: с ГЕРБ ли (тогава, какво е новото), с БСП ли (защо не го казват), или смятат да бъдат „конструктивна опозиция“ (евентуално на Негово Величество). Всичко е възможно, „стига да сме и ние“.

„Без нас е по-лошо“

Има и партии, които отсега заявяват, че не се борят за участие в правителството (евентуалното мнозинство), а само в парламента. Посланието е, че без тях ще е по-лошо (като състав на НС, като парламентарни дебати и т.н.). Очакването е евентуално към следващите избори.

Отвъд сегашните реформатори, в средите на ДСБ и „Протестна мрежа“ също има обновление – нови лица и нови етикети. Всъщност първо има нови етикети: „Нова република“ на Радан Кънев и „Да България“ на Христо Иванов. Най-непонятното е, защо тези двама идейни съмишленици останаха разделени и дори направиха всичко, за да покажат, колко са различни. „Нова република“ ще обединява дясното (истинското, доброто, консервативното), а „Да България“ не е нито дясна, нито лява. А иначе едни и същи либерални и интелектуални среди, които обаче продължават да се чудят, дали БСП им е по-голям противник, или ГЕРБ, като прикриват трудността на този въпрос с хипотезата за евентуална коалиция между Нинова и Борисов.

Новите проекти вкарват на терена нови лица в листите: Дани Каназирева, Александър Кьосев, Стефан Тафров, Антоанета Цонева… Дали новите лица означават също и нови идеи, сред които епичната борба срещу комунизма отстъпва пред епичната борба с корупцията и олигархията. И евентуално с кого биха продължили такава борба: с ГЕРБ и РБ ли (партньорите от ЕНП), или „сам воинът е воин“?

Юруш на мажоритарното гласуване!

Е, ако е така трудно да разберем, дали гласувайки за една или друга партия ние избираме онези, които искаме, хайде да видим предлаганото мажоритарно гласуване. Казват, че тогава ще избираме не партии, а личности. Новината е, че и сега го правим, но рядко го забелязваме. Вижте!

Ако вашият човек е Слави Бинев, тогава днес изберете ДПС в София (23 МИР). Но ако на Европейските избори през 2009 г. сте избрали отново Слави Бинев, значи тогава сте подкрепяли „Атака“, а през 2014 г., ако отново за него сте гласували, значи сте гласували за „Националния фронт за спасение на България“.

Ако изберете Петър Николов и и сте от Ловеч, той е водач на листата на Обединените патриоти от квотата на „Атака“, партията на Волен Сидеров. Но ако през 2009 г. сте гласували също за Петър Николов, тогава сте били привърженик на „Синята коалиция“. Също така, ако през 2013 г. пак сте гласували за Петър Николов, но този път във Велико Търново, значи сте решили тогава да подкрепите „България на гражданите“, партията на Меглена Кунева.

Ако решите да гласувате за Явор Хайтов, във Враца ще подкрепите новата коалиция „Реформаторски блок – Глас народен“. Там той е водачът на листата, от партия „Земеделски народен съюз“. Но ако сте гласували да Явор Хайтов и през 2014 г., тогава сте подкрепили листата на „България без цензура“ на Николай Бареков. Подобна трансформация се сторили и ако гласувате за Георги Ковачев в Търговище или за Вергил Кацов в Кюстендил (като в последния случай сте подкрепяли не само БЗНС, но също РЗС на Яне Янев, „Гергьовден“ и няколко други партии).

Ако обаче искате да гласувате за Евгени Михайлов, то сега ще подкрепите ДОСТ в София (24 МИР). Той беше видна фигура на СДС и борец срещу комунизма (през 1990 г. помогна за оставката на тогавашния президент Петър Младенов и направи всичко по силите си да осуети избирането на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН през 2016 г.). Е, през юни 2014 г. той заявява в телевизия „Европа“: „Покачването на гласовете за ДПС не са резултат от увеличението на гласовете от българските турци и мюсюлмани, напротив, те губят в тези райони, но печелят в градове, където има силно циганско малцинство. Над 40% от циганите в България са гласували за ДПС. Това показва на какво дължи силата си това движение. А всички тези гласове са купени.“ Тогава лидер на ДПС е Лютви Местан, сегашен лидер на ДОСТ.

Е, и какво? Трудна работа са изборите, особено сегашните. Избираме едновременно индивидуално и колективно: всеки сам пуска бюлетина, но резултатът се изчислява колективно. В колективния резултат тежест има всичко, дори ако не си гласувал и така си снижил равнището на избирателната активност, със сигурност си повлиял на избирателния праг от 4% за влизане в парламента (този праг се изчислява върху броя на действителните бюлетини). Едно е сигурно – не можем да гласуваме за несъществуващото, дори и да не гласуваме (същото е). Затова ако гласуваме, да сме готови след това на натискаме онези, които са избрани (с нашия или без нашия глас) да правят (наред с другото) и нещо за всички нас.

Posted in Uncategorized | 2 Коментари