Избори на недоволството

Петите поред парламентарни избори за 2 години (април 2021-април 2023) не доведоха до радикално преразпределение на състава на парламента и изглежда по-скоро затвърдиха безизходицата, в която попадна политическата система с невъзможността да се формира работещо правителствено мнозинство. Новото е, че в обществото нарасна очакването за формиране на редовно правителство, каквото и това да струва. А самите политически лидери на партиите, които се предполагаше, че биха участвали в управлението, след края на изборния ден предпочетоха за замълчат. Само две пресконференции бяха дадени – от лидерите на ДПС и на „Възраждане“, защото имаха какво да отговорят на основния въпрос – какво правителство си представят. ДПС потвърдиха вече познатата си позиция, че са готови на всякакви варианти, а „Възраждане“ също потвърди вече заявеното от тях, че няма да участват в друго правителство, освен в своето. Но и двете позиции казват всъщност, че не виждат възможна (а не имагинерна или неопределена) правителствена формула.

Състав на НС след изборите 2022 и 2023

	2022	2023	Разлика
ГЕРБ-СДС	67	69	+2
ПП-ДБг (през 2022 са поотделно)	73	64	‒9
Възраждане	27	37	+10
ДПС	36	36	0
БСП	25	23	‒2
ИТН		11	+11
Български възход	12		-12
	240	240

Кой спечели?

Въпросът, кой спечели изборите, дори не е сериозно поставен. Защото се видя в цялата дълга история на избори от последните две години, че дори да получиш най-много гласове, това не те прави победител, защото не си в състояние да съставиш парламентарно мнозинство и заедно с него редовно правителство. Но това не значи, че всички загубиха.

ГЕРБ-СДС, отново първи по брой на гласовете, привлякоха почти 35000 избиратели повече в сравнение с 2022 г. и увеличиха парламентарното си присъствие с 2 места. Интересно е, каква е мотивацията на тези допълнителни избиратели, както и за кого са (или не са) гласували през 2022 г. И най-вече, защо ГЕРБ, след многолюдните протести от 2020 г. и многобройните обвинения за разнообразни корупционни практики, продължават да устояват на политическите сътресения. Значи ли, че избирателите им не виждат причините, заради които останалите партии в мнозинството си изолират ГЕРБ? Въпроси, чиито отговори все още нямаме.

Най-големият печеливш е „Възраждане“ – нови 102000 избиратели спрямо 2022 г. и нови 10 места в парламента. Партията, създадена от недоволни отцепници от ВМРО, успя да привлече голяма част от избирателите на бившата коалиция „Обединени патриоти“ (ВМРО, „Атака“, НФСБ), участвала в правителството заедно с ГЕРБ. През април 2021 г. „Възраждане“ получи 78000 гласа, но сега стигна 357000 – за две години привлече нови почти 270000 избиратели. Въпросът, какви са те, за кого са гласували (или не) на предишни избори, какво казват с вота си сега, изисква внимателно проучване, но и в никакъв случай омаловажаване или неглижиране на тази прогресия.

Неочакван успех постигна и ИТН, след катастрофалния спад на избирателите на тази партия след юли 2021 г., когато излезе първа с почти 658000 гласа. Сега има по-скромните почти 104000, но с това прекрачи бариерата от 4% и има парламентарна група с 11 депутати. Какво накара, обаче, над 7500 избиратели в повече за гласуват сега за ИТН спрямо 2022 г.? Дали те преди това не са гласували поне веднъж за партията на Слави Трифонов (най-вероятно), а сега да са се мобилизирали отново по някаква нова причина?

В някакъв смисъл ДПС също спечели, защото затвърди позицията си със средно 330000-340000 избиратели и 36 депутатски места и в двата парламента. Независимо, че сега е четвърта след „Възраждане“ (а беше трета през 2022 г.), ДПС остава, по станалия банален израз, „незаобиколим фактор“ в политиката. Остава да продължаваме да се питаме, защо избирателите й, свидетели на немалко скандали и обвинения в корупционни практики, продължават да държат на подкрепата си? Както и до каква степен останалите национални партии са отговорни за това, че в голямото си мнозинство избирателите от средите на българските турци и мюсюлмани продължават да са верни на ДПС, а не преориентират гласа си към други.

Кой загуби?

Големият губещ на изборите в смисъл на брой гласове и мандати, е новата коалиция на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (ПП-ДБг). През ноември 2021 г. двете поотделно получиха общо 840000 гласа, сега в коалиция бяха подкрепени от малко над 619000 избиратели. Спрямо 2022 когато се представиха поотделно, партиите от коалицията загубиха съвместно 73000 гласа. Основният въпрос е, защо това се случи и с какво не успяха да убедят повече избиратели, че представляват така очакваната промяна? Но загубата допълнително се усилва от оптимистичните заявления на лидерите на коалицията, че именно в коалиция ще бъдат способни най-сетне „да надвият ГЕРБ“, да бъдат първа политическа сила и с това да получат първия мандат за съставяне на правителство. Доколко такава цел е смислена, освен чисто символически, остава да гадаем, но това очакване не се осъществи. Спрямо 2022 г. днешната коалиция има и 9 депутатски места по-малко (19 по-малко спрямо ноември 2021 г., когато ПП сформира правителство от 4 партии).

Сред губещите парламентарни партии отново е и БСП, защото получи 7100 гласа както и 2 депутатски места по-малко в сравнение с 2022 г. Е, това не са чак толкова много, но в сравнение само с април 2021 г., когато социалистите имаха над 480000 гласа и 43 места, загубата е наистина значителна. От обичайно втора политическа сила през десетте години политическа хегемония и управление на правителства на ГЕРБ, БСП през последните две години слезе на трето, четвърто и сега пето място по брой на гласовете. Къде отидоха изгубените само за тези две години над 250000 гласа? Въздържаха ли се, подкрепиха ли друга партия? Ръководството на БСП твърди, че за това са виновни най-вече „бившите“ от новата коалиция „Левицата“ („Изправи се“, Движение 21, АБВ), но те заедно получиха сега над 56000 гласа, като от тях поне 25000 идват от гласувалите тогава само за „Изправи се“. Въпросът за това катастрофално спадане на електоралната подкрепа за социалистите не е въпрос на някакви външни за партията причини, а е въпрос за идейно-политическия профил на БСП – дали тя ще бъде европейска социалистическа лява партия или националистическа консервативна ляво-популистка партия?

Сред губещите са и „Български възход“, но тази партия така и нямаше време да се превърне в организация с активни структури, появи се в парламента в специфични условия и така и не успя да убеди всичките свои почти 116000 избиратели от 2022 г. Все пак за нея гласуваха почти 78000 граждани, толкова, колкото и гласувалите за „Възраждане“ през април 2021 г. преди началото на техния възход.

Какво показаха избирателите?

Как да тълкуваме обаче  съвкупното поведение на избирателите, които заедно решиха отново да не позволят лесна и ясна и правителствена формула в новото Народно събрание? Толкова ли сме безотговорни към страната си? Понякога със самосъжаление съм склонен да приема именно такава причина, но аналитично се съпротивлявам срещу твърде опростените обяснения.

Няколко новости в тези избори ме карат да смятам, че те са много повече избори на недоволството, отколкото вероятно предполагаме. На първо място имаме над 77000 избиратели в повече от предишните избори през октомври 2022 г. Кое ги е мобилизирало и към кого са се насочили? На второ място имаме значително нарастване на избралите опцията „не подкрепям никого“ – почти 109000 или с 21000 повече от 2022, да не говорим, че е средно с 69000 спрямо средния брой на избралите това на трите избора през 2021 г. На трето място новите 102000 гласа в полза на „антисистемната“ партия „Възраждане“ и увеличаването на гласовете за ИТН, което им позволи отново да влязат в парламента.

Всичко това е симптоматично и израз на едно натрупало се в обществото „недоволство от системата“, колкото и да е банален този израз. Коя система, обаче? Общо недоволството е спрямо една система на почти одържавена корупция, която характеризираше управлението на правителствата начело с ГЕРБ в продължение на 10 години и която предизвика и масовите протести през 2020 г. Едно недоволство, което се изрази първо в подкрепата за ИТН през април и юли 2021, а после за „Продължаваме промяната“ през ноември 2021 г. И отново недоволство заради това, че правителството на четворната коалиция (ПП, ДБг, БСП и ИТН) не успя да сложи решителен край на тази политическа хегемония на ГЕРБ, която беше крепител на тази система.

Именно това недоволство заради отклонението от целите на протестите от 2020 г. обяснява в най-голяма степен резултата от изборите на 2 април 2023 г. Затова имаме и допълнителни избиратели, и повече гласували „за никого“ и повече гласували за партии като „Възраждане“ и ИТН, привиждани като най-острите критици на „системата изобщо“, но и на хегемонията на ГЕРБ в частност. Затова имаме и известно ремобилизиране в подкрепа на ГЕРБ, вероятно защото някои избиратели или са се уплашили от едно ново радикално настъпление срещу „тяхната партия“, или, което ни би ми се искало да е вярно, поради прояви на практики на изборите, които всички бихме искали да оставим в историята.

На изборите нямаше сблъсък по повод на геополитическата ориентация на България или войната в Украйна, макар това да доминираше в медиите. Това не беше основен мотив за избирателите, когато трябваше да решат, дали да гласуват изобщо и кого да подкрепят. Затова и партиите, които се опитаха да поставят в центъра на предизборната кампания въпроси като мястото на България в ЕС и НАТО (било чрез поредната кампания за демонтирането на Паметника на съветската армия, било чрез искане за импийчмънт на президента заради недостатъчно твърдо противопоставяне на Русия) не постигнаха по-висок резултат. Просто защото геополитическият избор на България изобщо не беше поставен под въпрос и нямаше никакъв съществен риск за това. Но и защото гражданите повече се вълнуваха или страхуваха за последиците от войната, било за инфлацията изобщо, било за цената на електричеството, било за опасностите от пряко въвличане на България, било заради страха от ядрена ескалация на конфликта. Но най-вече недоволството, че „изчистването на наследството на ГЕРБ“, разбирано като решително премахване на най-дразнещите корупционни практики, не се случи. И защото този въпрос беше по някакъв начин замъглен от упоритото искане за „евроатлантическо единство“, което, наред с другото, беше и начин за някаква индулгенция за ГЕРБ и неговите управленски практики.

Но тази проява на недоволство, видима в изборните резултати, е на път за се превърне в отчаяние, защото вече не е възможна анти-ГЕРБ коалиция, дори само защото старите партньори от четворната коалиция имат заедно едва 97 депутати. Но най-вече и защото не изглежда възможна, заради предишното поведение на ИТН, но и заради завоя на БСП към един социал-популизъм, който я сближава повече с ГЕРБ (примерът с „хартиената коалиция“ е показателен). Отчаяние, защото този прилив към „Възраждане“ не е защото все повече образовани граждани както и намерили реализация в чужбина, искат като лидера на тази партия България да напусне НАТО или да се откаже да въвежда еврото. Този прилив е на хора, разочаровани от неуспеха с края на политическата хегемония на ГЕРБ. Разочаровани, че ГЕРБ устоява, без да се променя изобщо. Разочаровани, защото промяната се оказва невъзможна, защото искащите промяна са се оказали безсилни или защото правят неприемливи отстъпки пред онези, за чието отстраняване се появиха на политическата сцена.

И какво правителство тогава?

Трайна коалиция в този парламент, както и в предишните, е също толкова невъзможна, колкото и обществените очаквания да са в такава насока. „Евроатлантическо“ правителство (133 депутати) с участието на ГЕРБ, ПП-ДБг (и евентуално с подкрепата на ДПС) ще означава край на антикорупционните очаквания и със сигурност ще навреди най-вече на ПП и ДБг. Но дори и да бъде „не-коалиция“, а някакъв формат на непартийно правителство, с подкрепата на двете най-големи парламентарни групи, няма никакви гаранции, че такова правителство ще може да работи поне до местните избори през октомври 2023 г. или че ще направи нещо повече от „управление на текущите дела“ (каквото прави по принцип и едно служебно правителство).

„Анти-ГЕРБ“ правителство (98 депутати) е невъзможно както аритметически, така и вече морално – недоверието между потенциалните участници в него е толкова голямо, че сътрудничество между тях ще означава голяма доза лицемерие.

„Хартиена коалиция“ между ГЕРБ, ДПС и БСП също не изглежда възможна, макар аритметически да е достатъчна (127 депутати), защото ще означава край и на малкото останало от БСП, а и в ГЕРБ има достатъчно резерви към ДПС.

Най-сетне, правителство на „Възраждане“ е твърде неоправдана заявка (37 депутати), освен ако в партията си мислят, че останалите просто ще ги подкрепят, защото няма какво друго да се направи.

Остава почти невероятната възможност за максимално широка коалиция (с или без „Възраждане“), на непартийно правителство от експерти, без коалиционно споразумение, но с нещо като „споразумение за национално единение“ (или друга немного значеща формулировка), където подкрепящите партии да приемат да не внасят вот на недоверие за период, например, до местните избори през есента на 2023 г. Такова правителство няма да може да направи никакви съществени реформи (например в правосъдието), нито ще може да предприеме сериозни действия срещу корупцията, но най-вече ще управлява текущите дела, макар и под надзора и с помощта на парламента. Рискът е, че това ще задълбочи неудовлетворението сред много хора, но също и ще остави на „Възраждане“ удобната роля на опозиция (ако са извън споразумението), което несъмнено може да увеличи подкрепата за тях. Ето защо по-вероятно се очертава да идем на още едни избори, но тогава рискът от радикализация на част от избирателите и тотална апатия на останалите ще е огромен.

Какво правителство (не) ни очаква?

(Публикувано в „Дебати“)

Най-голямото очакване от поредните пети поред избори за последните две години изглежда е съставянето на редовно правителство. Нищо ново, това беше поне декларираното очакване и на предишните избори, единственият път, когато това се реализира беше през ноември 2021 г. когато Кирил Петков осъществи една трудна четворна правителствена коалиция. Очакването е както сред гражданите, така и сред политическите партии. Но, парадоксално, тези очаквания някак не кореспондират с действителните възможности.

Изборите са винаги между това, което се предлага. Никога политическите избори не предоставят възможността да избираме просто желаното, избираме единствено между предложенията на кандидатите. Затова, вероятно има едно нарастващо вече мнозинство от избиратели, които не си правят труда да гласуват. Макар с това да затвърждават едно политическо статукво, което иначе не приемат.

Макар евентуалното съставяне на редовно правителство да е най-същественото, публичното говорене на партиите оставя впечатлението, че техните лидери или не искат да покажат намеренията си, или предлагат всъщност нещо неосъществимо. Ако се позовем на поредицата сондажи на електоралните нагласи от март 2023 г., пет партии и коалиции се очертават като сигурни в новия парламент (ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС, ДПС, „Възраждане“ и БСП) и две-три други, които се доближават до избирателния праг от 4% (Левицата, ИТН и „Български възход“).

Това, което партиите предлагат парадоксално не дискутира истински възможните правителствени мнозинства. А те не са толкова много. Всъщност има само три възможни правителствени формули: около ГЕРБ-СДС, около ПП-ДБ и една трета „голяма коалиция“ между двете. Казано с други думи, не може да има правителствено мнозинство в следващия парламент без участието на тези две политически коалиции. А казано накратко изборът днес е между ГЕРБ и ПП, колкото и това да опростява ситуацията.

„Голяма коалиция“ или правителство на малцинството?

ГЕРБ опитват да излязат от политическата изолация при предишните избори и сега самоуверено твърдят, по думите на лидера си Бойко Борисов: „След 2-ри април на всяка цена трябва да се направи правителство, по това ще се познае кой е държавник и кой не. Няма да ви агитирам, ако искате да се отървете от това чудо, което ни сполетя, трябва заедно мощно да ги изгоним. Или се хващаме цялата нация обединени да излезем от кризата, или – каквото ни е писано. Ако сме първи, и то с много, ще изведем държавата от кризата!”

Тази самоувереност обаче е лицемерна, защото в ГЕРБ знаят, че едва ли ще имат абсолютно мнозинство. Тогава стои въпросът за евентуален съюзник. По този въпрос в ГЕРБ нямат отговор.

Тогава остава друга възможност, ГЕРБ да подкрепи чужд мандат, без да участва в правителството. От една страна партията не изключва да подкрепи кабинет на коалицията „Продължаваме промяната – Демократична България”, дори без да се подписва коалиционно споразумение (думи на Росен Желязков). Но от друга страна това изглежда няма да стане под външен натиск, вече според Бойко Борисов: „Върви една мълва от Природен парк и Демократична България, че резултатите от изборите нямат значение и ГЕРБ абсолютно ще ги подкрепим, тъй като щели да ни натиснат извън. Искам да знаете, че с положително нас могат да ни убедят, само че със мощ и напън – в никакъв случай! Няма късмет да подкрепим държавно управление на тези, на които всеки ден изреждам какво сътвориха на страната за 2 години. Да, в някаква форма на огромна, необятна, експертна коалиция съм податлив на диалози.“ Като оставим настрана как наричат основния си опонент ПП, от казаното става ясно, че ГЕРБ биха подкрепили „експертна коалиция“, нещо толкова неясно като политическо съдържание, че всъщност не означава нищо.

Опонентите на ГЕРБ от предизборната коалиция ПП-ДБ са убедени, че „ще имаме редовно правителство, което ще започне да решава проблемите на хората“ при това „с дълъг мандат“ (думи на Кирил Петков). А каква ще е неговата формула? Очевидно самостоятелно „правителство на малцинството с ясна програма“ и приоритет Еврозоната и Шенген (както допълва Асен Василев).

Но от друга страна това, че коалицията ПП-ДБ може да получи първия мандат за съставяне на правителство не е гаранция за успех. Още повече, че опонентите на ГЕРБ си поставят трудната за постигане цел (а може би и невъзможна) да управляват до местните избори през есента, за да „разбият феодалните владения на ГЕРБ в големите градове“. (думи на Атанас Атанасов) Отново невъзможна формула, защото не стават ясни условията за подкрепа на едно такова правителство (на малцинството). Защото за разлика от 2021 г., ПП дори не споменават възможността за коалиция на широка основа, която да изолира ГЕРБ. Причините за това, обаче, са известни – потенциалните партньори на ПП (като БСП или ИТН) направиха всичко, за да осуетят възможна коалиция с тях.

„Всичко е възможно“

Част от другите партии с шанс да попаднат в парламента изглежда са на позицията: „ще видим“, защото „всичко е възможно“.

ДПС се гласят да бъдат част от мнозинството, което ще излъчи редовен кабинет в 49-ото Народно събрание, защото очаква най-малко 40 избрани депутати. (думи на Ахмед Ахмедов) В какво мнозинство, обаче? Всеки възможен партньор, стига да е с евроатлантическа ориентация. Според вече направените по различни поводи декларации на другите партии в надпреварата, такива партньори могат да бъдат почти само ГЕРБ и коалицията ПП-ДБ. Но в ДПС знаят, че тези партии трудно биха преглътнали правителствено коалиция с движението, най-малкото заради една известна история за корупция и обръчи от фирми.

От друга страна ДПС изглежда не изключва и други коалиционни формати, основани например на проведената още в предишния парламент лидерска среща между Корнелия Нинова, Бойко Борисов, Стефан Янев и Мустафа Карадайъ. Остава да гадаем, как в партията виждат една подобна нова четворна коалиция между ДПС, ГЕРБ, БСП и „Български възход“? Не е сигурно също, че тя би имала мнозинство.

Социалистите са на подобно мнение. Все пак БСП отново заявява твърдо, че няма да се коалира с ГЕРБ (а дали може евентуално да подкрепи правителство с мандата на ГЕРБ не става толкова ясно). В доклада си пред 50-ия конгрес на БСП председателят Корнелия Нинова оставя въпросът да бъде решен след изборите: „Нека да минат изборите, да видим кои партии ще получат доверието на хората и тогава да решим с кого да участваме в правителство.“ Но както се разбира от същия доклад, се предвижда вътрешнопартиен референдум, който да реши след изборите, с кого ще се коалират социалистите. Предложение, което от една страна избягва поемането на отговорност за правителството преди изборите. Сякаш в БСП не знаят, накъде вървят нагласите на избирателите и какъв би бил евентуалният състав на новия парламент. От друга страна предложението за допитване до членовете е несъстоятелно, защото обичайно ще има време само от една седмица, при това първата след изборите. Но БСП изглежда се интересува много повече от „джендър идеологията“ в училище, каквото и да значи това, а не толкова от изборите.

„Български възход“ приема всякаква възможна формула за правителство. Според думите на Стефан Янев, „Добре е да имаме правителство, независимо експертно или програмно. Трябва да се направи усилие, без значение дали се делим на управляващи и опозиция.“ Тази позиция на партията, че може да влезе в коалиция с всеки, е същата, както и на предишните избори.

Твърда опозиция

Третото послание, което се формулира от някои партии, е очакване за парламент, в който те ще са твърда опозиция.

Националистите от „Възраждане“ искат да бъдат първостепенна политическа сила и да спечелят изборите. (думи на Цвета Рангелова). Но понеже в партията знаят, че това няма да е възможно, както твърди Деян Николов: „Възраждане“ най-вероятно няма да участва в правителство, не виждам как, освен ако не сме първа политическа сила“. При това най-вероятното според националистите е някаква формула на правителство на ГЕРБ и ПП-ДБ. Всъщност заявлението се свежда до невъзможност от правителство с участието на „Възраждане“. По-важен за партията е референдумът срещу въвеждането на еврото в България, представян като референдум за защита не лева (безсмислено, защото левът отдавна е вързан за еврото в рамките на валутния борд).

Новата коалиция „Левицата“ е конкурент на БСП. Изглежда тази коалиция няма претенциите на „Възраждане“ да бъде първа политическа сила или дори да участва в правителството. По-скоро, ако се позовем на Мая Манолова, очакването е за коалиция или на десните партии ГЕРБ, „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“ (квалифицирани като „партии на войната“), или „хартиената коалиция“ (ГЕРБ, ДПС и БСП). И в двата случая не изглежда „Левицата“ да е склонна да подкрепи какво и да било правителство. Така посланието е, че новата коалиция се бори само да влезе в новото Народно събрание, където ще бъде в опозиция.

ИТН искат да променят системата (това е занимание на много партии от 1989 г. насам) и инициират референдум за въвеждане на президентска република. Лидерът на партията Слави Трифонов заявява: „Сигурен съм, че в една такава ситуация парламентът ще има много по-голяма власт да контролира президента, отколкото в момента контролира министър-председателя“. Но по отношение на това, какво правителство си представя ИТН, отговорът е доста по-неясен. Дори той не изключва нито една възможна коалиция, в която партията да участва. Но с уговорката, че „изчегъртването на ГЕРБ не се е случило“, а „Продължаваме промяната“ и Кирил Петков са другото лице на ГЕРБ“. Така въобще не става ясно, какво правителствено мнозинство очакват в ИТН и дали имат намерение да участват в него, ако влязат в парламента.

Тогава?

След като самите участници в надпреварата не са достатъчно ясни за това, какво правителство ни очаква (евентуално) и най-вече при какви условия то ще е възможно, какво да правят гражданите, призовани към урните? Това не насърчава ентусиазма за гласуване, очевидно. Но от друга страна трябва да е ясно, че на изборите гласуваме не само за партиите, които „ни харесват“, но също и за правителство. А вариантите сега са три.

Ако искаме отново ГЕРБ във властта, значи приемаме, че това кратко време в опозиция е „изчистило“ партията от всичко онова, което предизвика протестите от 2020 г., че тя е получила някаква индулгенция и всичко може да бъде забравено. Ако искаме, обратно, очакваната промяна да продължи, тогава трябва да простим на ПП като основен фактор на предишното редовно правителство направените грешки с убеждението, че те в никакъв случай не са толкова непростими, колкото стореното през управлението на ГЕРБ. Ако, обаче, смятаме че е най-добре да има „голяма коалиция“ на ГЕРБ и ПП, това е същото, като да гласуваме за ГЕРБ. И ако не избираме само между двете, а имаме друго предпочитание, непременно трябва да изискваме от лидерите на избраната от нас партия ясно да заявят, какво от тези възможни мнозинства биха подкрепили. Така ще знаем не само за коя партия гласуваме, но и за какво правителство гласуваме. Е, можем и „да отидем за гъби“, но тогава трябва да си кажем, че всъщност подкрепяме „който и да е“. Все пак имаме избор.

Година война, година истерия

Пролог (добавен по-късно):

Този текст беше насърчен от реакциите срещу изразените позиции на несъмнено експерти в международната политика като Хенри Кисинджър и Джон Миършаймър и последователни критици на американското правителство като Ноам Чомски. Реакциите в много случаи ги дариха с епитети като „путинисти“, „сдухани старци“, „полезни идиоти“ или с малко по-любезното „политици от миналото“. Основната причина за това бяха изразените от тях мнения, че войната в Украйна е по-добре да завърши по-скоро и с компромиси и от двете страни. Но всички те безапелационно осъдиха онова, което в текстовете им систематично наричат „бруталната агресия“ на Владимир Путин. Смятам лепенето на етикети за интелектуално безсилие, за отказ от критично осмисляне на аргументите на едно друго мнение, което не е в никакъв случай „угодно“ за агресора. Затова и написах онова, което следва.

Този текст няма да се хареса на мнозина. Но предполагам, че живеем в демократичен западен свят, където търпимостта към плурализма е основополагаща ценност. Всъщност има нещо очевидно в тази война: като всяка война тя разделя мненията радикално, изисква заемане на ясна позиция към воюващите, не търпи смесване на агресор и жертва. В преобладаващия политически дискурс публиката остава с впечатлението, че има две и единствено две възможни гледни точки към войната: тази на Володимир Зеленски и тази на Владимир Путин. Две противоположни разбирания, които не могат да се сближат, на двама политически противници и, парадоксално, съименници. На онзи, когото Украйна и Русия не могат да си поделят, но и не искат да си споделят – Владимир Киевски (с.а. 956-1015).

Ако приемем, че само тези две гледни точки към войната са валидните, т.е. между които може изобщо да се избира, войната може да завърши само и единствено, когато едната страна надделее над другата (т.е. постигне „победа“, която, разбира се, много малко ще отчита жертвите на победителя). Както се пее в една стара съветска военна песен на Булат Окуджава от филма „Белоруската гара“, „И, значит, нам нужна одна — Победа, / Одна на всех — мы за ценой не постоим!“. Или накратко, победа, за чиято цена няма да се пазарим. Така изглежда, че всеки, който говори за войната, непременно е длъжен да приеме едната от двете гледни точки: така става или „путинист“, или „укронацист“. В голяма степен говоренето за тази война стана истерично.

И все пак, западният свят, на който принадлежим, е плуралистичен, защото все още държи на демокрацията. Поради това гледните точки за войната не могат да се сведат до горните. Напротив, освен едно малцинство, което открито подкрепя Руската федерация, по-голямата част от останалите споделят най-малкото три различни помежду си, но позиции, критични към агресивната война на Владимир Путин в Украйна. Ето това, последното, някои критици на войната забравят: ако очакваш войната да приключи възможно най-скоро и „не на всяка цена“, това не означава, че говориш нещо, което „ще се хареса на руския президент“.

В западната теория на международните отношения от края на Втората световна война се разгръщат три основни (има и други) теоретични школи: школата на реализма, либералната школа и школата на радикалната мисъл (неомарксизма). И трите имат своята понятийна специфика и собствена аргументация. В случая с войната в Украйна и трите подхода са видими в западния публичен разговор. Но определено доминира либералната школа и, парадоксално за либералния подход изобщо, има видим натиск тя да се представи за единствено приемливата. Казвам го, защото очакването, а още по-малко изискването, за едно единствено приемливо мнение по такъв сложен въпрос, е в противоречие със самата същност на либералната демокрация. В съвременните общества единомислието е по много малко на брой въпроси, обикновено такива, които не предполагат друго приемливо мнение и които ангажират най-фундаменталните морални принципи.

Тези три теоретични школи разглеждат войната в Украйна най-вече в следните няколко основни измерения:

• Кои са причините?
  • Кой носи отговорност?
    • Как може да завърши?

Първият въпрос е за това, каква последователност от политически решения и стечение на обстоятелствата доведе до пълномащабната война на Руската федерация срещу Украйна. Вторият въпрос е за това, кой би трябвало да носи отговорност за това, като не става дума единствено за отговорността на конкретното решение от 24 февруари 2022 г., а също и за събитията от 2014 г. насам. Третият въпрос е за края на войната, как се очаква тя да приключи, какъв тип мир е приемлив и възможен.

Либералният подход: победа за Украйна и осъждане на Русия

Либералната школа се основава на няколко основни идеи на Просвещението и преди всичко на философията на Кант и Лок. Тези идеи се състоят в убеждението, че демокрациите предпочитат търговията пред войната, за разлика от тираниите. Както и че справедливостта трябва да възтържествува, че има справедливи войни.

В този подход причините за войната са в самия характер на руската автокрация, така и неосъществилата се в Руската федерация либерална демокрация след края на съветския комунизъм. Именно вътрешнополитическите особености на авторитарната власт на Владимир Путин, под натиск отвътре, карат руския елит да предприеме такава война, за да запази властта си. Целта е политическа и морална мобилизация на обществото (преди военната мобилизация), чрез възкресяване на спомените от Втората световна война като свещена война срещу нацистките нашественици. Поради това ясното разграничение на агресора (Русия) и жертвата (Украйна) не може да буди съмнение. Цивилизованият свят трябва да застане твърдо на страната на жертвата, защото за нея войната е справедлива, а агресорът трябва да бъде спрян и наказан.

Либералната школа категорично посочва отговорността за войната – тя е на политическото ръководство на Руската федерация и персонално на президента Владимир Путин. Нито Украйна, нито „колективният Запад“ носят отговорност за това развитие на нещата. Отговорността е на крайно-националистическата част от руския елит и руското общество, която легитимира войната с претенции за възстановяването или на Руската империя от времената на Петър І и Екатерина Велика (ХVІІІ век), или на Съветския съюз (ХХ век). Тук своята роля играят идеологеми като евразийството и „руския свят“, оправдание за отдалечаването на модерна Русия от Европа (нещо обратно на политиката на Петър І) и противопоставянето й на Запада като цяло (дори в противоречие с „мирното съвместно съществуване“ от времето на съветския комунизъм).

Либералното разбиране за края на войната е победа на Украйна, която се описва като прогонване на руската армия от окупираните територии, включително от Крим, международен наказателен съд, който да подведе под отговорност управляващите в Русия като виновни за агресията, налагане на Руската федерация на репарации за нанесените щети на Украйна. Този край засега не се описва като приключване на войната с пълна военна капитулация и победен парад на Червения площад в Москва, защото Русия е ядрена държава и затова последното изглежда непостижимо. Но в либералното разбиране за войната често се правят аналогии с войната срещу Хитлер и немислимостта, тогава, от частичен мир, който да признае завоеванията му.

Тази представа за войната, нейния характер и цели, се споделя официално от значителна част от елитите на Запада, макар да има и нюанси, които обаче не са без значение. Но по-същественото е, че либералният подход към войната днес се идентифицира почти изцяло с гледната точка на Володимир Зеленски, поради което всеки друг подход се квалифицира като про-Путински.

Подходът на реализма: компромис между Украйна и Русия

Школата на политическия реализъм се опира на Макиавели и отчита, че политиката и моралът са две различни реалности. Това не означава, че политиката изключва моралните съображения. Но политиката не бива да бъде морализаторска, защото тя отстоява обществени интереси. Поради това в политиката основното умение е постигането на компромиси на тези интереси (моралните компромиси по принцип са недопустими). При това интересите на другите са легитимни, просто могат да не съвпадат с нашите. Всеки участник в международните отношения има легитимното право да отстоява своите интереси, няма национален интерес, който по някакъв начин да стои над другите или да има по-висока ценност, освен за онзи, комуто принадлежи.

Реализмът разглежда войната в Украйна като сблъсък на заявени трайни интереси, при това далече преди собствено началото на войната. За Украйна това са легитимните интереси на защитаващия се от агресия, на държава, която иска да възстанови суверенните си права върху цялата си територия, така, както тя е международно призната през 1991 г. За Русия това са легитимните интереси на суперсила, която се чувства застрашена от разширяването на НАТО на изток, от приобщаването на Украйна и Беларус към един враждебен Запад. Реалистите критикуват у либералите тяхното неразбиране на тези легитимни руски страхове.

Колкото до отговорността за войната, реалистите не смесват ролите на агресора и жертвата, но настояват върху отговорността на Запада като насърчител на действията на Русия. В какъв смисъл насърчител? Най-вече с усилването на руските страхове от разширяването на НАТО, от предполагаемата цел да се подтикне разпадането на Руската федерация, от превръщането на Украйна във враждебна страна с антируска политика. Реалистите обръщат внимание и върху отговорността на самата Украйна, която подхранва руските страхове и заявява в много случаи враждебни на Русия позиции, било с настояването за членство в НАТО, било с неразумното и временно ограничаване на използването на руския език през 2014 г., било с интегрирането на частни армии като полка „Азов“ (финансиран от олигарси и създаден от крайно-десни националисти) в Националната жандармерия.

Реалистите смятат, че войната не може да завърши на бойното поле, защото Русия е ядрена сила. Рискът от ядрена ескалация не бива да се омаловажава, поради което войната не може да завърши с военна капитулация на руската армия. Дори ако поредица от поражения доведе до промяна на ръководството на Руската федерация или, по-опасно, до разпадането й, рискът от изгубване на контрола върху ядрения арсенал е голям. Какво ли ще стане, ако Рамзан Кадиров или частната армия „Вагнер“ при такъв случай се доберат до ядрени ракети? Следователно ще е нужен компромис, дори териториален, от страна на Украйна, а също и компромис от страна на Русия (евентуално да приеме членството на Украйна в НАТО). Такъв мир вероятно няма да съответства на моралните принципи, но ще предпази света от Армагедон (т.е. ще съответства на политическите принципи). Реалистите критикуват либералния подход заради опасността от принципа „Fiat justitia, pereat mundus“ („Да възтържествува справедливостта дори и ако светът загине“).

Радикалният подход: Западът носи отговорност за войната

Тази гледна точка се отнася критично към политиката на западните правителства по принцип и в частност по отношение на войната в Украйна. Радикалната позиция е принципно критична към империализма на Запада, характеристика на по-голямата част от историята на западната цивилизация. Западът е отговорен за колониализма, за империалистическите завоевателни войни, за двете световни войни. Западният свят при нужда е способен да налага на останалите своите норми и ценности, включително със силата на оръжието. Западът като цяло е център на глобалния капитализъм, а международните конфликти са резултат от самата природа на капитализма – бясна конкуренция на пазара и безмилостна експлоатация на по-слабия.

В такава обща визия за света радикалната гледна точка се концентрира върху отговорността на Запада за войната в Украйна. Радикалната гледна точка твърди, че политиката на Запада е предизвикала Русия към тази война, че става въпрос за реакция на поредица от политически действия, които са разбирани от руския политически елит като проява на присъщото за западния свят агресивно поведение. Накратко, Русия реагира на ситуацията с присъщите на Запада методи, когато приеме, че са засегнати нейни фундаментални интереси. Както САЩ предприемат мащабна военна операция срещу Ирак през 2003 г. (при това далече от американските граници и с неоправдания мотив за наличието на химически оръжия в тази арабска страна), така Русия, по същия начин и със същата безпардонност започва война срещу Украйна.

Така отговорността за войната всъщност е споделена, вина носи Русия (агресор), но също и САЩ и НАТО (подтикнали агресията). Упрекът към Запада е, че не направил необходимото за предотврати войната, която по същество е започнала още през 2014 г. с революцията на Майдана и правителствената смяна в Украйна. Радикалната гледна точка упреква НАТО, че въпреки предупрежденията от страна на Русия продължава да настоява и през 2008 и през 2014 г. на приемането на Украйна в Атлантическия алианс, знаейки добре, че руснаците приемат това за „червена линия“. Изобщо радикалната гледна точка е била винаги критична към НАТО, защото тя не е толкова отбранителна организация, колкото инструмент на американския империализъм и подчинението на Европа на Америка.

Как да завърши войната според радикалната гледна точка? Подобно на реалистите, радикалната позиция смята, че изходът е в преговори, но не толкова между Украйна и Русия. Преговорите трябва да са с участието на САЩ, а и Китай – две сили, които изглеждат единствено способни да повлияят върху войната. Защото според това разбиране войната е фактически вече между Русия и НАТО, а в нея Украйна играе ролята на прокси. Мирното уреждане, обаче, трябва да включи гарантиран неутрален статут на Украйна, какъвто е този на Австрия, включително гарантиране на границите. Но основната критика е към последиците от нарастващото въоръжаване със западна помощ на Украйна – всичко това има като ефект най-вече за обогатяването на производителите на оръжие, а не е толкова инструмент за спирането на войната. Именно такива интереси, посочва радикалната позиция, подтикват американското правителство да води „война до последния украинец“.

И какво от това?

Тези поне три подхода на разбирането и обяснението на войната са видими във всяко едно публично говорене за нея. Между тях има различия, несъмнено, но и нещо общо – те всички са на една и съща позиция за характера на войната като за брутална агресия срещу Украйна. Но тогава въпросът не е, каква е приемливата за нашата ценностна система морална позиция, защото е ясно, че трябва да се помогне на жертвата на агресията. Въпросът е, на първо място, дали нашето говорене за тази война спомага за нейния край или, обратно, насърчава продължаването й до един трудно предвидим край. На второ място въпросът е, дали не опростяваме прекалено много ситуацията, влизайки в една лесна за обяснение, но трудна за подпомагане на практическото действие манихейска позиция, свеждаща нещата до проста дихотомия. На трето място въпросът е, дали не влизаме в позицията на „приятелския огън“, квалифицирайки като „путинофилски“ критични към руската агресия позиции, но отказващи да се впишат в едно предполагаемо единодушие по въпроса за изхода от войната.

С други думи добре е да имаме предвид, че всяка една от тези гледни точки представя валидни аргументи. Не би било допустимо да приемем, че силата ще надделее над правото и че на Русия трябва да бъдат признати териториалните завоевания, само защото е ядрена сила. Не би било разумно да отречем и риска от такава ескалация на войната, която да доведе до ядрен сблъсък между Русия и НАТО. Не би било редно да си затваряме очите пред очевидните вътрешни проблеми на Украйна с олигарсите, корупцията, крайните националисти и дори неонацисти, впрочем и вътрешни проблеми на самата Русия. Не бива да забравяме, че териториите принадлежат първо на тези, които живеят на тях, а не на някое правителство, поради което и вероятно е по-добре да питаме жителите на тези територии първо. Не можем да си представим, че тази война ще се превърне в един вечен конфликт, като този в Близкия изток (над 50 години?). Не можем също така да приемем и толкова високата цена на войната като човешките жертви и гигантските разрушения в Украйна, което да направи възстановяването изключително трудно. Следователно имаме както моралната отговорност, така и рационалните основания да мислим за мира, но като за действителна възможност, а не като за утопия.