Що е президентска република?

Не бих и помислил за такъв текст, ако не беше предложението на ИТН за референдум по въпроса. Предложението беше направено набързо, т.е. без никакъв съществен вътрешнополитически дебат. Вероятно се разчита, че една предизборна кампания за свикване на ВНС (единственото според конституцията, което може да променя формата на държавно управление), обичайно 30 дни, ще е достатъчна за това. Предложението беше направено също така необмислено, защото под президентска република могат да се разбират различни неща, а публиката не е наясно, за какво всъщност става дума. И най-сетне – предложението е ненавременно, сякаш до такава степен парламентарната република се е изчерпала, сякаш обществото единствено и само желае да промени формата на държавно управление, сякаш това е именно сега най-важният и най-належащият въпрос.

Ако попитате различни граждани, как си представят те една президентска република, ще ви дадат различни примери: най-често Турция или Русия, по-рядко Франция и вероятно на последно място САЩ. Във всеки случай повечето хора, предполагам, си представят политическо управление, в което президентът е някак си всевластен. От другата страна някои политици откровено плашат избирателите с опасността от „полупрезидентска република“, като под това се разбира безконтролна власт за сегашния президент Радев. Иди разбери, за какво именно става дума.

Президентският политически режим е този, при който президентът е пряко избиран от гражданите и е ръководител на правителството. Той/тя е едновременно държавен глава и премиер. В този режим не съществува министър-председател, президентът сам назначава своите министри. Но в този политически режим парламентът, обичайно двукамерен, е действителна контратежест на президента и неговото правителство. А представителите на „партията на президента“ не винаги подкрепят неговите и на правителството му предложения. Такъв е типът на републиката в САЩ и страните в Латинска Америка и това съществува вече повече от 200 години там. В този режим парламентът не може да свали правителството с вот на недоверие, а процедурата, наричана в САЩ импийчмънт означава буквално „обвинение“, „дискредитиране“. При тази процедура, която може да бъде инициирана от парламента, е ангажиран Върховният съд, а в крайна сметка се произнася сенатът. Така става въпрос повече за съдебно обвинение, отколкото за вот на недоверие.

Понятието „полупрезидентски режим“ е въведено през 1960-те години от френския политолог Морис Дюверже. Така той назовава политическия режим на Петата република във Франция, установена с конституцията от 1958 г. и трансформирана с органичния закон от 1962 г., въвел прекия избор на президента. В този режим има министър-председател, който ръководи правителството. По същество това е парламентарно управление, парламентът избира и може да свали правителството с вот на недоверие, като в случая не е необходима намесата на върховен или конституционен съд. Тази намеса е необходима само при процедура за отстраняване на действащия президент.

Парламентарният режим концентрира цялата власт в парламента, той-избира и може да свали премиера, но парламентът, обичайно в пълния си състав (двете камари, ако има такива) или допълнен от други народни избраници (например кметове на големи градове) избира и президента. Така е в Германия и Италия. В този случай президентът има най-вече символична власт, макар официално да е държавен глава и главнокомандващ. Също както и в полупрезидентския режим, където президентът е пряко избиран.

България в този смисъл е полупрезидентски режим, както това е във Франция, Русия, Полша, Румъния, Чехия. Разбира се, има различия: в Русия президентът е по същество всевластен; във Франция президентът ръководи заседанията на правителството, но когато съвпадат парламентарното и президентското политическо мнозинство; в Чехия президентът има по-скоро само церемониални функции. Някои пряко избрани президенти като българският и португалският, например, участват в т.нар. „група Арайолош“ на президентите от парламентарните републики, които обичайно не участват в Европейския съвет (където по правило са държавните и правителствените ръководители). Но понякога това не е точно така и президентът на България може да участва в Европейския съвет вместо премиера (особено при служебни правителства).

И така, какво предлагат от ИТН с референдума за конституционна промяна към президентска република? Да променим институциите си като в САЩ или като в Турция? Разликата е, че в САЩ има двукамарен парламент (Конгрес и Сенат), докато в Турция е еднокамарен, както и в България. Или като в Русия, което по същество би означавало да се разширят максимално правомощията на президента и да се премахнат ограниченията в мандатите му. И значи ли това, че предложението е просто да се увеличи президентската власт? Ако е така, какво по-точно? Дали да се даде на президента правото на законодателна инициатива? Дали да се даде на президента правото да разпуска Народното събрание по свое усмотрение (и при известни ограничения, както е във Франция)? Или нещо друго? Но какво по-точно?

Нищо не е ясно в това предложение, затова е едновременно прибързано, необмислено и ненавременно. Подобно на проекта на ГЕРБ за нова конституция от 2021 г., където най-същественото нововъведение беше, че главата за правата и задълженията на гражданите от втора беше подредена като девета. Но, както е известно, този проект нямаше за цел конституционна промяна (институциите оставаха същите, правомощията им същите), а единственото което постигна е предотвратяването на предсрочни избори през 2021, което искаха множеството протестиращи тогава. Предложението за референдум сега цели да мобилизира онези избиратели на ИТН, които вероятно още не са решили да оттеглят доверието си от Слави Трифонов.

Разбира се, много компетентни юристи вече нееднократно са изказвали мнението, че Конституцията може да бъде променена, особено в частта за съдебната власт, великото народно събрание или служебното правителство. Но никой не си представя, че това е възможно с едно просто допитване до публиката, без задълбочено обществено обсъждане. Да не говорим, че по тази материя, предполагам, не всеки може да се чувства еднакво компетентен.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Кой (не) иска да управлява?

Третият мандат за съставяне на правителство след провала на първите два беше очакван като Годо. Както е известно, той никога не идва, но това, може би, не е много познато. Президентът връчи мандата на БСП, но самият той беше в позиция на цуг-цванг (ситуацията в шахмата, при която всеки ход е губещ). Заредиха се стандартните обвинения, че „Радев не иска редовен кабинет“, „Радев иска да продължи да управлява“, „На Радев му се услади властта“. Както и че редовното правителство на Радев е „проруско“, България няма ясна геополитическа ориентация, Русия продължава да влияе значително върху политическия живот в страната, затова и мандатът отиде в „проруската“ БСП.

Всичко това можем да квалифицираме като стандартно политическо говорене, но смисълът му все повече е в усилието да се прикрие (или просто омаловажи) един далече по-съществен въпрос: а действително ли партиите в парламента искат редовно правителство? Самият факт, че това Народно събрание започна с промени на Изборния кодекс (т.нар. „връщане на хартиените бюлетини“, но по същество обезсмислянето на машинния вот) вече означаваше, че партиите се готвят за поредните предсрочни избори. Сред публиката остана впечатлението, че непрестанното говорене от повечето политически лидери за необходимостта от редовно правителство е обикновено лицемерие. Парадоксално, но само лидерът на „Възраждане“ от самото начало заявяваше постоянно, че няма да подкрепя никаква правителствено формула, а ще се бори за предсрочни избори. Но и той, лицемерно, внушаваше, че партията чу ще спечели мнозинство и ще управлява сама (знаейки добре, че това не може да се случи, освен ако изборите не заприличат на ротативка).

Парадоксът е, че дори най-силно искащите да направят правителство, знаеха добре, че това няма да е възможно. Защото беше ясно от самия резултат от изборите, че са възможни само 3 варианта за парламентарно мнозинство: а) около ГЕРБ; б) около „Продължаваме промяната“ (ПП) и в) „голяма“ коалиция на ГЕРБ и ПП. Всяка друга формула не би издържала аритметически. Но доколко реалистични бяха тези три възможности?

ГЕРБ бяха първи, както и по Конституция, и предложиха кабинет с министър-председател уважаван световно известен неврохирург, официално несвързан с партията. В проекта за правителство включиха някои известни имена, сред които смесица от политически биографии развили се и в десните, и в левите партии, но също и слабо известни на публиката кандидати от бизнеса, културата, спорта. Предложиха 10 приоритета като основа на правителствената програма и поканиха останалите партии да ги подкрепят. Най-вече, обаче, изтъкнаха, че правят огромна отстъпка, като в правителството няма партийни фигури на ГЕРБ, включително и лидера Бойко Борисов.

Предложението би изглеждало приемливо, ако не идваше от ГЕРБ. Именно политическата изолация на партията доведе до отказа на другите да подкрепят такъв кабинет. За ПП това беше очевидно и преди връчването на първия мандат. За БСП приемането на предложението би било равносилно на политическо самоубийство, както и за ДБ. Останалите не стигаха за мнозинство. Но в ГЕРБ досега изобщо не коментираха публично (а вероятно и вътрешно) причините за тази очевидна изолация, нито направиха нещо, с което да покажат, че са извлекли поуки от протестите от 2020 г. и последвалите избори.

Затова никакъв трети мандат не би бил приемлив за ГЕРБ, ако той не доведе до „изчистването“ на репутацията на партията, дълбоко накърнена от поредицата скандали на десетилетното й управление. В партията на Бойко Борисов със сигурност знаят това, но се опитват малко „тарикатски“ да се възползват от ситуацията и да получат индулгенция от „сестринските партии“ в ДБ (това е само ДСБ, ако говорим за членството в ЕНП) и евентуална забрава на миналите безобразия от страна на общественото мнение.

„Продължаваме промяната“ бяха втори, но първоначално, още преди изборите, заеха позицията на опозиция, т.е. категорично заявиха, че е работа на първата сила ГЕРБ да прави усилие за правителство. Очакваха, че ситуацията ще покаже изолацията на ГЕРБ, което и се случи. После размислиха, и предложиха за премиер световно известен учен, но свързан с ПП. Искаха да покажат, че могат не по-лошо от ГЕРБ да предложат алтернатива, но с вътрешното убеждение, че няма да могат да получат нужното мнозинство.

Можеха ли ПП да разчитат на подкрепата на ГЕРБ? В никакъв случай и това го знаеха. Следователно за тях оставаше като единствена възможност отново да обединят една широка анти-ГЕРБ коалиция, но това изискваше (за да има мнозинство) участието и на ДПС. За ПП това беше неприемливо (включително го бяха заявявали нееднократно), защото в случая значението на „фактора Пеевски“ беше непреодолимо. Но имаше проблем и с БСП, която страстно се присъедини към ГЕРБ и ДПС в т.нар. „хартиена коалиция“ (една грешка, която социалистите несъмнено ще отчетат след следващите избори).

ПП започнаха с нещо по-логично – преди да правят като ГЕРБ (а преди това и ИТН на Слави Трифонов), т.е. да предложат цялостен състав на кабинета в очакване за подкрепа, предложиха програмна декларация с четири приоритета (ГЕРБ бяха предложили 10, т.е. всичко). При гласуването й в парламента бяха подкрепени само от ДБ (очаквано), но БСП се въздържаха (неизвестно защо, след като вече бяха в управлението заедно с ПП), както и ДПС. Декларацията показа единствено, че старата анти-ГЕРБ коалиция е мъртва (тук със сигурност можем да кажем, че президентът Владимир Путин успешно повлия на българската вътрешна политика започвайки войната в Украйна).

Третият мандат се оказа според многогласното говорене (отново с изключението на „Възраждане“, които имат блянове да управляват самостоятелно) единствената възможност за съставяне на редовно правителство. Президентът можеше да го предостави на ДБ, БСП, ДПС или „Български възход“, всяка една от тези партии заявяваше, че „ще се постарае“ да има редовно правителство, макар никой от тях да не вярваше в това.

Парадоксът на ситуацията е, че президентът вече беше отправил остри критики по различни поводи към всички кандидати за третия мандат (както и към ГЕРБ и ПП). Можеше да се каже, че фактически той отстои на равно разстояние спрямо всички партии. От негова гледна точка трябваше да избере „най-малкото зло“, т.е. сред партии, към които е силно критичен. Но, също така парадоксално, решението му има неочаквани последици.

Имаше силни очаквания мандатът да попадне при ДБ, Христо Иванов непрекъснато говореше, че вижда вариант за редовно правителство. Намекът беше за някакъв вид „евроатлантическо мнозинство“ с евентуалната подкрепа на ГЕРБ и ДПС, макар и без пряко участие в правителството. Още повече, че Бойко Борисов също говореше в тази насока. Възможно ли беше такъв вариант? ДБ отдавна твърдят, че най-близо до тях са ПП и дори предложиха предизборна коалиция още преди ноември 2022. Но от ГЕРБ категорично бяха заявили, че няма да подкрепят никаква формула с участието на политически лица от ПП. Тогава ДБ трябваше да предложат един „неполитически“ кабинет, който да събере подкрепата едновременно на ГЕРБ и ПП – мисия невъзможна. В ДБ го знаеха, но най-вече се опасяваха, че евентуално тяхно предложение би могло да мине с гласовете на ГЕРБ и ДПС (но без ПП), което би било катастрофален удар върху репутацията на партия, която се противопоставя решително на „модела Борисов-Гешев“. Парадоксално, но като не възложи мандата на ДБ, президентът Радев им направи огромна услуга (което те никога няма публично да признаят).

Можеше ли Румен Радев да предложи мандата на „Български възход“, най-малката и най-младата партия в парламента? Или пък на „Възраждане“? Тези две партии представляват две крайности: от „мене, мамо, всички моми ми харесват“ до „всички са чужди агенти“. Но и в двата случая правителство не би било възможно, защото от „Възраждане“ веднага щяха да върнат мандата, а „Български възход“ щеше да опита невъзможното „всички заедно“. А възможно ли беше мандат с ДПС, които също сякаш го искаха? Също не, защото щяха да бъдат в позицията на „Български възход“, а и трудно можеха да привлекат подкрепата на ПП или ДБ.

Остана БСП, като най-безопасен вариант. Първо, защото и наблюдатели и политици могат успокоително да продължат да квалифицират президента като „проруски“, като „даващ мандата на себе си“ или, най-лесното, като нежелаещ да има редовно правителство, защото иска да управлява. Всъщност никой не иска да управлява в тази трудна ситуация, включително Румен Радев (но това оставям настрана). БСП обеща „да направи всичко възможно“ и предложи „лидерска среща“ – отново „мисия невъзможна. И социалистите го знаят. Но поне лидерката на БСП има един аргумент по-малко, когато казва, че президентът е „изменил на социалистите.

Ето защо не може да има редовно правителство – защото никой не иска да управлява, а ако иска, знае, че не може. Следователно разрешението е в ръцете на гражданите – изборите не са посещение на супермаркет, а избор на управление. Нека имаме предвид именно това – какво прилично управление искаме, което да се грижи за обществото.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Експертно правителство или прикриване на безобразието?

Когато един световно известен неврохирург приеме поканата да ГЕРБ да бъде номиниран за министър-председател, това наистина изисква размишление. Понеже не предполагам по никакъв начин проф. Николай Габровски да е приел тази „покана“ по причина на някакви зависимости, допускам, че се е подвел по приказките за „национално отговорна позиция“. Само допреди няколко часа от ГЕРБ ни информираха, че най-логично би било кандидат за премиер да е партийният лидер, но допускаха и „компромисна фигура“. Е, намериха такава фигура, но и никой не постави под въпрос заявлението, че в българската политика все пак си имаме „нашия Меси“.

Можем ли без напрежение да си представим, че ГЕРБ предлага правителство, било то и експертно, и това е най-приемливото, което би трябвало да съответства на изборните резултати от 2 октомври 2022? Защото „така е казал народът“. Но не допускаме ли, че „народът“ може да греши колективно, както всеки от нас може да греши индивидуално? Това с „народа“ е едно удобно извинение или по-скоро една интелектуална капитулация, отказ да наричаш нещата такива, каквито са. Но това е голяма тема.

Какво би било завръщането на ГЕРБ във властта?

Ако живеехме в една скучна демокрация, където партиите се въртят в управлението, така че веднъж едни са на власт, а после в опозиция и обратно, завръщането на ГЕРБ във властта не би било проблем. Но ако не сме забравили, че в продължение на месеци през 2020-2021 г. протестиращи граждани от всички политически разцветки (дясно-център-ляво) искаха оставката на тогавашния премиер от ГЕРБ, както и на главния прокурор. А заедно с това и предсрочни избори. Това не стана, ГЕРБ направиха всичко възможно да забавят развръзката, включително с театралното изпълнение с една нова конституция, чиято новост беше единствено преместването на главата за правата и свободите от първа на последна позиция в текста. Но това, ще кажат, е история.

В последващата история от има-няма 2 години нищо в ГЕРБ не се промени. Лидерът е същият, уставът е същият (едно национално събрание действащо с ръкопляскания и една изпълнителна комисия от 11 души винаги подкрепяща лидера), никаква заявка за някаква промяна. А каква промяна се очакваше? Например, публичен отказ от такива практики като отнемане на бизнеси (някакви там „Осем джуджета“), използване на прокуратурата като политическа бухалка или като чадър (нищо по темата за някакви там 60 млн. подкуп от един преследван от закона бизнесмен), мълчание за откровени безобразия (едно чекмедже, една къща в Барселона), държавно субсидиране на „свои“ фирми чрез инхаус поръчки и други „законни“ методи за отклоняване на публични средства. Списъкът може да и много по-дълъг, напомням само забравените.

Нищо не се промени, а ГЕРБ запазиха своята политическа хегемония. Макар и извън правителството, вече нищо не ги заплашва: нито „комисията Манолова“, нито обещаното от ИТН „изчегъртване“, нито дори повторение на необмисления арест на Бойко Борисов, нито някакво сериозно разследване под надзора на прокуратурата. Техните противници се скараха помежду си: ИТН свали правителството на Кирил Петков, БСП се отвърна от досегашните си партньори в трудната четворна анти-ГЕРБ коалиция, президентът Румен Радев се отказа отново да вдигне юмрук срещу безобразията на ГЕРБ. А и ГЕРБ получиха най-много гласове на едни избори с рекордно ниско участие, с което се обявиха за победители и убедено предложиха нов премиер.

Тогава какво можем да очакваме от едно завръщане на ГЕРБ във властта? Ами вероятно пак от същото, но с повече ентусиазъм, защото опитът да бъде прекратено това не успя. Е, вероятно с повече внимание да не излиза наяве, но дори и това може да бъде пренебрегнато в новите условия. А те упоително обясняват, че едно правителство, управлявало около 6 месеца, е надминало по безобразия едно управление от близо 12 години. Трудно е за вярване, но има хора, които упорито го повтарят.

А какво е то експертно правителство?

Мнозина вярват, че проблемът на българската политика е в липсата на експертиза, в това, че правителствата не привличат достатъчно експерти. Може би сме позабравили, че бившият премиер Бойко Борисов намираше министрите си на кръстопътища, някак случайно попаднали му кандидати. Всъщност това видяхме и при опитите на ИТН да ни предложат кабинети: то не бяха световни шампионки по шахмат, позабравени бивши министри или уличени в плагиатство кандидати за вицепремиерски пост. Внимателното наблюдение показва, че действащите правителства имат достатъчно експерти, т.е. хора, които разбират много, за какво става дума. Но ако действат по начин, който ни предизвиква да изпълним улиците с искания за оставки, това не е заради липса на експертиза, а заради това, че решенията са в интерес на някакво малко частно малцинство и против общия интерес. Това, обаче, е политическо решение, а не въпрос на експертиза.

Когато се предлага „експертен“, а не политически кабинет, намерението изглежда друго. В случая ГЕРБ отново търси начин да се прикрие зад авторитета на известна публична личност (както на президентските избори през 2021). Но също и за да излезе от политическата си изолация, резултат от нежеланието на партията да се освободи от наследството на безобразията от собственото си управление. С други думи въпросът не е да се потърси някакъв компромис с другите партии (най-вече ПП и ДБ), защото такъв компромис можеше да направи в рамките на предишния парламент. Това е пореден театър, в който един несвикнал с политическите нрави професионалист ще бъде привидно оставен сам да търси диалог с другите партии, но също и да предложи министри. Как ще стане това?

Изобщо какъв е опитът на този високоранжиран професионалист в политическите преговори или в управлението на публични ресурси и персонал? Стига ли натрупаният в „Пирогов“ управленски опит? Не знам, но си представям истинските затруднения пред такъв професионалист, когато трябва да предлага министри – по-вероятното е, да му бъдат подсказани от ГЕРБ. Както и занапред, ако дори се стигне до правителство с незнайно кои гласове, подсказките от ГЕРБ ще бъдат определящи, а там властовият център е известен.

Но какво в частност е „експертно правителство“? Ако не се има предвид правителство, съставено от „неярки“ партийни фигури, това би било накратко едно политически безцветно правителство, което ще претендира да управлява държавата така, както се управлява корпорация: експертно, технократски, неполитически. Възможно ли е това? Бих дал само два примера за това, как е невъзможно да се представи неполитическо експертно решение. Първият пример е с плоския данък – да остане или да се промени в прогресивно данъчно облагане, какво е в повечето европейски демокрации? Кое би било „експертното“ и неполитическо решение в случая? Или да се узакони или не еднополовият брак? Кое би било тук „експертното“ и неполитическо решение? Всъщност така може да се продължи по всеки въпрос: „хартия“ или „машини“ на изборите; даряване и продаване на оръжие за Украйна, инвестиция повече в железниците или в магистралите; автомагистрала „Струма“ да минава ли през Кресненското дефиле или не? Швейцарското правило ли за осъвременяване на пенсиите или предложението на ПП за нова формула, която да не ощетява старите пенсии? Очаквам „експертни“ и неполитически предложения по тези теми.

Представяме си, погрешно, че експертните решения са в интерес на всички. Това е невъзможно, всяко решение засяга едни интереси и облагодетелства други. Умението е в баланса на интересите, за да не се предизвикват социални конфликти. Но няма неполитически решения в политиката. Експертиза винаги е нужна, трябва да се познава материята (например в ядрената енергетика), но решението за доставка на обогатен уран за АЕЦ винаги ще има политическо измерение. Заради геополитиката, например.

Така че, ГЕРБ отново избраха да се прикрият зад авторитета на уважаван експерт. Дано това не ни затвори очите за действителността, а тя е, че ГЕРБ не са се променили. Дотогава (ако изобщо) няма смисъл да си представяме правителство, предложено и подкрепяно от тях. Иначе всичко ще бъде зад една благовидна маска.

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара