„Бихме ги!“ или кой какво спечели и загуби на местните избори 2019?

Този израз, характерен за спортните срещи (най-вече във футбола) се употребява често от лидера на ГЕРБ сред приключването на поредните избори, на които неговата партия излиза първа (по подадени гласове или завоювани кметски места). Но тук ще направя важната уговорка, че на футболния терен победата или загубата се решават от играчите на терена, броят се вкараните голове, което няма никакво отношение към броя или поведението на публиката. При изборите е обратно, не е от значение ставащото на терена (особено по време на кампаниите, приличащи често на шоу), от значение е броя и поведението на публиката. На изминалите местни избори изглежда всички обявиха победа с много малки изключения, или ако не в смисъл на спечелен мандат, то винаги в морален смисъл.

Не се осъществиха очакванията за много по-ниска избирателна активност – 49,8% общо в страната (през 2015 г. е била пак по официални данни 53,6%). Вярно е, че тя се изчислява на основата на официалните избирателни списъци, които отдавна с проблематични: 6 221 729 избиратели на местните избори, при установени от НСИ 7 000 039 жители на България или 88,9% (в Белгия е 71,9%). През 2015 г. на местните избори са гласували 3 296 633, докато през 2019 – 3 096 696, т.е. с 200 000 по-малко. Очевидно има отстъпление. Към това можем да добавим и съобщения брой на недействителни бюлетини, като няма официално число, но неофициално оценките варират между 400 000 и 600 000 (за първия тур). Очевидно е, че това създава огромен организационен и политически проблем – изборите всъщност са решени не от 3,2 млн. участвали на изборите, а от половин милион по-малко (около 2,6 млн.). Темата с контролирания вот, включително купените гласове, е за друг анализ.

Най-общо, резултатите показват малко променена картина в сравнение с 2015 г. Съотношението между основните партии се запазва по брой на кметските места, макар и с някои промени. ГЕРБ запазва политическата си хегемония и отново има най-много кметски места (дори с 8 повече) и най-много гласове за кандидатските листи, но губи в 6 областни града и в 8 района на София. „Демократична България“(ДБ) получава места в 8 района в София, но няма самостоятелно общински кмет в страната, оставайки по същество „софийска партия“. БСП спечели кметските места в 4 областни града, както и едно място в софийски район, но остана отново втора по подадени гласове за общинските съвети, да не говорим, че изглежда е на трето място по общински кметове (според официалните данни на ЦИК общинските кметове от БСП са 37, макар партийното ръководство да отчита 60 кметски места). Наистина в София подкрепената от БСП Мая Манолова успя „да обедини необединяемото“ срещу ГЕРБ, но пробивът не се състоя, макар и за малко. ДПС, въпреки опита си за пробив в друг областен град освен Кърджали (например в Търговище), не успя да надхвърли традиционните си райони и остава по същество регионална партия. Накратко, революцията не се състоя, но пукнатини в досегашната властова конфигурация вече се забелязват.

Таблицата по-долу показва динамиката спрямо 2015 г., но с уговорката, че тогава съществува „Реформаторския блок“(РБ), коалиция от няколко партии, сред които СДС, ДСБ и ДБГ. Ако донякъде днешният СДС и коалицията ДБ се смятат за наследници на РБ, то днес те заедно имат 6 общински кмета по-малко в сравнение с 2015 г.

Общински кметове 2019 % 2015 %
1 ГЕРБ 133 50,6 121 +8
2 БСП 37 13,6 38 -1
3 ДБ / РБ 0 0,0 11 -11
4 ДПС 40 15,1 33 +7
5 АБВ 5 1,9 3 +2
6 ВМРО 6 2,3 1 +6
7 СДС 5 1,9 0 +5
8 Други 24 9,0 0 +24
9 Независим 15 5,5 58 -43
265 265

Карта на избраните кметове на общини 2019

Политическата карта на България в общините е шарена, но съвсем очевидно промените не изглеждат толкова големи, че да позволят заключението, че сме пред съвършено нова политическа ситуация.

  1. Политическата хегемония на ГЕРБ продължава, макар с нови пукнатини.

Към 2015 г. вече е очевидно, че в България е налице действителна политическа хегемония на ГЕРБ. (виж предишния ми текст от блога: https://antoniytodorov.wordpress.com/2019/10/25/%d0%ba%d0%bc%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%82-2019-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%ba-%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b4%d0%b6/. Партията управлява най-малко 121 общини, включително 20 областни града, в София управлява 22 от 24 района, има мнозинство в парламента в коалиция с РБ и АВБ, президентът на републиката Росен Плевнелиев е избран по нейно предложение. Дори може да се каже, че тази хегемония е вече толкова значителна, че на всеки следващ избор тя може само и единствено да ерозира.

Такива очаквания, най-вече от партиите на опозицията, се оказаха донякъде основателни: през 2016 г. ГЕРБ не спечели отново президентските избори, но пък на предсрочните парламентарни избори през 2017 г. отново излезе начело по брой на подадените гласове, при това дори с повече гласове в сравнение с 2014 (+72 000).

При сегашните избори ГЕРБ има вече 133 избрани общински кмета (121 през 2015), макар да загуби важни позиции във Видин, Русе, Разград, Благоевград, Перник и Ямбол. Все пак ГЕРБ запазва управлението на 17 от общо 28 областни града, включително в София, където отстъпи на ДБ в 8 района (но устоя в 15 други района). В много повече общини, отколкото са спечелените кметски места, ГЕРБ остава първата партия в Общинския съвет, често и първата по броя на получените гласове. Това илюстрира картата с информация за първата партия по брой на избраните общински съветници.

Карта на първата партия в общинските съвети 2019

Тази карта показва, че например в Русе, Разград и Благоевград, където ГЕРБ загубиха кметското място, партията е първа политическа сила в общинския съвет. А в българския модел на местно самоуправление именно общинските съвети държат основната част от властта, защото определят местните данъци и такси и гласуват бюджета. Ето защо може да се каже, че ГЕРБ запазва своята политическа хегемония, макар и леко накърнена.

Неуспехите са видими особено там, където местните организации на ГЕРБ претърпяха криза, например в Ямбол, Русе, Благоевград, Сандански. Ръководството на самата партия не смята, че има голяма загуба, напротив. Но дори нейният лидер още веднага след втория тур заяви, че ще продължи прочистването на партията, което е свидетелство, че все пак има проблеми. В София ГЕРБ загуби в балотажи 9 района (от 24), а можеха да бъдат и повече.

Карта на избраните районни кметове в Столична община 2019

Но промяната е много повече видима на картата на самия град София, без прилежащите села-квартали. Там най-добре се виждат загубите на ГЕРБ. Всъщност целия 23 МИР в столицата премина в ръцете на опозицията (най-много райони към ДБ, един към БСП).

Карта на избраните районни кметове в град София

Вероятно мнозина в ръководството на ГЕРБ изпитват тревога, ако не и известен страх от резултатите. Най-откровено го изразява Менда Стоянова, член на ръководството: „Имаше места, особено в София, вотът беше даден от омраза към ГЕРБ, омраза, която аз не мога да си обясня. Гласуваш, защото мразиш, не можеш да стъпиш на факти и да прецениш кандидата, за който гласуваш от омраза. За мен това не е нормално политическо поведение.“ Страхът всъщност е подобен на онзи от 2013 г., когато ГЕРБ отново излязоха на първо място по брой на подадените гласове за тогавашните извънредни парламентарни избори, но останаха изолирани и не можаха да съставят правителство. Силната ангажираност на премиера с местните избори, особено между двата тура, също показа наличието на притеснения за политическото бъдеще в ГЕРБ.

От друга страна, някак като оправдание за отделни неуспехи, Бойко Борисов заключава: „Мисля, че се върнахме към нормалността в един изборен процес – не е нормално една партия да спечели всички областни градове. По-шарените общински съвети дават възможност да споделим отговорността“. https://btvnovinite.bg/mestnite2019/bojko-borisov-horata-podkrepiha-partijata-i-nakazaha-loshite-kandidati.html

  1. БСП направи малки пробиви, но не постигна решителен обрат.

Както и за европейските избори, БСП имаше големи очаквания за разместване на политическите пластове на местните избори. Особено в София, където партията подкрепи своята дългогодишна активистка и доскорошен омбудсман Мая Манолова. Макар тази подкрепа да не дойде автоматично (мнозина очакваха именно това) и централното ръководство да произведе известен „съспенс“, подкрепата на социалистите за независимата кандидатка в София беше решаваща – без нея тя не би достигнала до балотаж, както не би достигнала до балотаж и с подкрепата само на социалистите. Последният балотаж в кметската надпревара в София, на който участва кандидат на БСП, е през 2005 г., на Татяна Дончева срещу Бойко Борисов. След това последователно през 2007, 2011 и 2015 г. кандидатката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова печели изборите в София още на първия тур. В такъв смисъл дори достигането на балотаж в София може да бъде отчетено като успех за БСП на тези избори.

Успехът обаче не принадлежи само на БСП, защото Мая Манолова беше подкрепена и от няколко партии, които досега неизменно са се самоопределяли като десни, както и от АБВ. В някакъв смисъл нейната кандидатура, подкрепена от опита й като омбудсман, обедини „несъбираемото“. Вярно, като гласуване против ГЕРБ, а не толкова в подкрепа на обща политическа програма, макар че подкрепящите я партии приеха основната част от нейните предложения за София.

Действителен успех на БСП са кметските места в 4 областни града: Русе, Разград, Перник и Благоевград (в последния град избраният кмет се кандидатира като независим, но подкрепен от БСП). Също така БСП спечели район „Изгрев“ в София, и Младост, където кметът също се кандидатира като независим. В изявление след изборите председателката на партията Корнелия Нинова направи силно положителна равносметка на изборите: „На първи тур 35 общини, на втори тур печелим 26 балотажа – общо 61 кмета, от които четирима областни… В София печелим два района – „Изгрев” и „Младост”. В София Мая Манолова показа, че алтернатива има”.

Всъщност най-видимите успехи БСП има там, където местната организация на ГЕРБ се е сринала (Русе, Разград) или там, където подкрепя независим кандидат, който обаче е избран не само с гласовете на социалистите. Така се случи в София (макар и неуспешно) и в Благоевград (успешно). Иначе БСП е първа партия в общинския съвет на 31 общини, а в още 10 е наред с друга партия (най-често ГЕРБ). Това прави общо 61 общини от всичко 265, БСП е далече от половината, за да може да се изравни донякъде с ГЕРБ.

Карта на кметовете от БСП 2019 и 2015

Картата показва, че през 2019 БСП печели няколко кметски места, но също и губи няколко кметски места спрямо 2015. Данните са само за кметовете, които се кандидатират от името на БСП, за 2019 г. също така е показан и изборът в Благоевград – независим кмет, подкрепен от БСП.

Но основният въпрос е, дали местните избори показаха, че БСП е политическата алтернатива на ГЕРБ, в смисъл, припозната от една нарастваща група граждани като алтернатива, способна да управлява общините и държавата по-добре от ГЕРБ. Няма категоричен положителен отговор на този въпрос. По този въпрос пространен анализ предоставя Иво Инджов, доцент в СУ, за вестник „Дневник“. Той отбелязва, че БСП не е реална лява опозиция, макар да има в нея потенциални фигури на такава опозиция. А под лява опозиция разбира партия, която действа „в интерес на малкия човек, хората на наемния труд, бедните, експлоатираните малцинства“. И не отива в националистическата и ултраконсервативната ниша, която вече е заета от мнозина други.

Всъщност, критично се изказа по този въпрос и председателят на ПЕС и бивш лидер на БСП Сергей Станишев: „Знам, че пак ще бъда обвинен във всички грехове, но аз милея за моята партия и съм длъжен да кажа, че ако така продължаваме, БСП няма да спечели следващи парламентарни избори. Нито които и да е следващи избори. Защо? Защото БСП не е алтернатива. На поредни избори левицата не предложи модерна, задълбочена и експертна политическа оферта.

  1. „Градската десница“ остана Софийска, макар да направи пробиви с чужда подкрепа.

Партиите обединени в „Демократична България“ (припомням: ДСБ, „Да, България“ и Зеленото движение) постигнаха до известна степен неочакван успех в София, но не и извън столицата. Ако след 2015 г. партии от тогавашния Реформаторски блок управляваха 2 от 24 софийски района, но също така и 11 общини в страната, сред които Плевен и Добрич, сега нещата са други: 8 района в София, но нито една община извън. От бившия реформаторски блок сегашния СДС, иначе в коалиция с ГЕРБ от европейските избори насам, спечели 5 кметски места самостоятелно, някъде (като Видин) в конкуренция с кандидата на ГЕРБ.

Тази ситуация издава състоянието на тази коалиция, която по навик мнозина наричат „градска десница“. Названието е паралелно на друго – „синя София“, от времето на началото на демократизацията, когато тогавашния СДС имаше винаги мнозинство в столицата. Но Евгений Дайнов наскоро обърна внимание, че такова название (а и самоназоваване) не е валидно: „Как така Демократична България ще са „десни”, след като две от трите партии, съставляващи тази коалиция, в самия момент на своето раждане обявиха, че се разполагат извън традиционното деление ляво-дясно?

Освен това мнозина в тази общност (всъщност сега вече много разнородна), приеха като действителна тяхна характеристика една метафора на писателя Георги Господинов по повод на протестите от 2013 г., когато нарече протестиращите „умните и красивите“. Метафората изразяваше неговата солидарност с протестите, но очевидно не и дисквалифициране на непротестиращите като „неумни и некрасиви“.

Лошото е, че в „Демократична България“ мнозина приеха квалификацията telle quelle и се самоопределят като общност на по-образованите и по-добре платените меритократични градски среди, които се оказват политически непредставени. В такава претенция (за принадлежност към „заслужилите“ в обществото, които не получават онова, което им се дължи) има известно високомерие. Защото ако става въпрос само за „интелигенцията“, то част от нейната роля е и да може да бъде говорител и изразител на очакванията на всички онези работници (нископлатени), по-необразовани и дори маргинализирани градски жители, които също имат нужда от представителство. Високомерието на „градската десница“ изоставя всички тези категории в ръцете на различни популисти. Но високомерието също така се изразява и в убеждението, че Борис Бонев със своята кандидатура „е отклонил“ гласове от „Демократична България“. Сякаш избирателите му са по принцип и „естествено“ подкрепящи „традиционните десни“ (друга вече неубедителна самоквалификация, виж отново текста на Евгений Дайнов).

Демонстрираното високомерие се върна като бумеранг срещу „Демократична България“, когато анализаторът Иван Стамболов-Сула заяви в скорошен текст: „Малката разлика между Фандъкова и Манолова е ярка червена лампа за всички. Тя показва, че е налице и назрява нова политическа ситуация и че тази ситуация ще търпи развитие, като достигне кулминацията си на следващите редовни парламентарни избори. Дано тази малка разлика покаже на десните софиянци, че на косъм са се разминали с нещо невиждано досега в политиката – почти успешен популистки преврат.“ На „десните софиянци“ им се напомня, че са десни, затова най-добре да подкрепят и занапред десните в лицето на ГЕРБ, при това в съюз със СДС (от онзи СДС е останал единствено етикетът). Иван Стамболов-Сула продължава: „трябва да се огледаме кои са дясно-консервативните субекти и да ги поощрим да направят устойчива коалиция, която в един момент да се превърне в партия. Това са СДС, ДСБ, ГЕРБ и патриотите, може би без Атака.“ Програмата е ясна, но поставя много и важни въпроси за политическата идентичност.

  1. ДПС остана най-вече регионална партия, макар и не съвсем.

ДПС също постигна очаквани резултати, но едновременно спечели и загуби. Движението има със 7 кметски места повече, отколкото през 2015 г. Но едновременно е спечелило на нови места и е загубило няколко позиции.

Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ се похвали с успех: „През 2015 г. имахме 39 кметове на общини, от които 32-ма бяха партийни кандидати, а другите бяха в коалиция или независими, но с нашата подкрепа. Сега имаме 47 общински кметове, от които 37 са изцяло кандидатури на ДПС“.

Карта на кметовете от ДПС 2019 и 2015

ДПС запази позициите си във всички общини на Кърджалийска област, но разшири присъствието си в общините от Разградска област (всички освен Разград). Разшири влиянието си и в няколко общини в Старозагорска област (като Гурково и Павел баня) или Благоевградска област (Гърмен и Хаджидимово). Възможно е разширяването в Лудогорието да е резултат от промяната в съотношението с конкурентната партия ДОСТ на бившия лидер на движението Лютви Местан, явила се на тези избори в съюз с БЗНС на Николай Ненчев. В крайна сметка ДОСТ не проби никъде на тези избори.

Но ДПС не успя да направи пробив в друг областен глад, освен традиционната си позиция в Кърджали. Не успя в Търговище, но според някои анализатори новият кмет на Ямбол, бизнесменът Валентин Ревански, от „Пряка демокрация“, е всъщност имплицитно подкрепен от ДПС. Все пак ДПС има самостоятелно едва 611 гласа за листата си за общински съветници в Ямбол (без място в ОС), докато „Пряка демокрация“ печели 13 места, повече от ГЕРБ и от БСП (с по 9).

Така движението остава по същество регионална партия, присъстваща в районите с концентрация на български турци и помаци. Новото е, че в изявлението си след изборите лидерът на движението Мустафа Карадайъ разкритикува остро ГЕРБ: „Цялата държавна машина беше впрегната незаконно в кампанията на управляващите. Държавният апарат беше превърнат в машина за печелене на избори и то в най-уродливата ѝ форма – чрез заплахи, натиск и репресии.“  Някои наблюдатели квалифицираха заявлението като предложение за участие на ДПС в управлението заедно с ГЕРБ, но изглежда по-скоро лидерите на движението дават заявка за очерталия се на тези избори „анти-ГЕРБ фронт“.

  1. Кой на кого е съперник или враг?

Най-сетне, има ли нови политически разделителни линии в българското общество, които да се очертаха на тези избори? На пръв поглед и някак си логически, би трябвало да кажем, че в основни линии се е запазила линията на противопоставяне между ГЕРБ и БСП. Това е и смисълът на казаното от Бойко Борисов: „За мен като лидер на партията е важен един резултат – безапелационната победа над БСП. Навсякъде, а в София –двойно“.

Но експлицирането на тази ос има друга стойност, да покаже, че ГЕРБ е легитимният наследник на „сините“ в един конфликт, представян за вечно дерби  в политиката (както във футбола „Левски“ и ЦСКА от миналото). ГЕРБ претендира да бъде наследникът на СДС от времето на 1990-те години, лагерът на „сините“, противопоставящ се на лагера на „червените“ от БСП. Претенцията на ГЕРБ се подчертава и с днешната му коалиция със СДС, а най-накрая се експлицира пак от Бойко Борисов, заявявайки просто, че днешната „Демократична България“ (някак си смятана, дори от него за претендент за наследството на „сините“) е всъщност нещо съвсем друго, дори противоположно на „сините“: Борисов: „Да спрем да ги наричаме десница. Това са бившите деца, внуци на червената номенклатура“.

Би било забавно, ако не беше сериозно. Но за такава ситуация вина носи и самата „Демократична България“ най-вече заради епичната си борба за етикета „традиционна десница“. За да бъдат съвсем уязвени, депутатът от ГЕРБ и негов фактически интелектуален говорител Тома Биков дори подчертава: „В София се поражда градска левица в лицето на една част от Демократична България и на пооддръжниците на Бонев. Това е една либерална левица, за която имаше наченки преди известно време, и която в тези райони печели благодарение на БСП. Не на нещо друго и това трябва да бъде ясно.

Онова, което става ясно е, че се възражда едно ново манихейско политическо разбиране, противопоставящо (пък дори и позакъсняло) едни нови антикомунисти срещу едни стари бивши комунисти (някои от които някак си прикрити), както и едни нови „крипто-неокомунисти“. Да не си десен, а не дай боже ляв, вече е клеймо за принадлежност към лошите. Иван Стамболов-Сула обяснява кратко и разбираемо за всеки кое е правилно и кое не: „Левият политик обещава рая на земята, тук и сега, безплатно щастие за всички; десният е по-честен и казва, че ще живеем в такъв свят, какъвто сами построим с усилие, страдание и напрежение. Второто е истина, първото е лъжа“. https://news.bg/comments/koy-nakade-sled-izborite.html

Изборите, обаче, показаха друго. Мнозина, при това все повече от по-младите, родените от 1989 г. насам, вече не могат лесно да бъдат манипулирани със заплахите, че не са десни, т.е. демократи. Дори напротив, такива внушения, впрочем вече додеяли, започват да играят обратна роля и да пречат на онези, които ги използват. Защото съпротивата срещу „завладяването на държавата“, срещу превръщането й в частна собственост (подобно и на съпротивата срещу всевластието на номенклатурата преди 1989 г.) обединява десни и леви демократи. Не в смисъл, че няма разлика между лявото и дясното, а в смисъл, че пред общата заплаха, това разделение може да бъде отместено настрани, поне за известно време, докато демократичния процес не се нормализира.

 

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Вторият тур на кметските избори: кого искаме да управлява общината

Първият тур на местните избори 2019 отмина и вече са ясни съставите на общинските съвети, които всъщност имат основната власт. Обобщението на резултатите за всички общини не е лесно, но се вижда, че почти навсякъде ГЕРБ има най-многобройната група (изключението са общините, където ДПС е първа партия и още няколко общини, където опозицията преобладава), но почти никъде ГЕРБ няма абсолютно мнозинство и ще трябва да управлява със съгласието на другите.

Известни са, обаче и спечелените кметски места от първия тур. В 158 общини са избрани кметове от първия тур (60% от всички общини), като от тях ГЕРБ е спечелил 84, следва ДПС с 33 и БСП с 15. ГЕРБ печели от първия тур също така в 8 областни града (от 28). ДПС също печели в Кърджали.

Но картата показва, че на тези избори ГЕРБ не потвърждава успеха си от 2015 г., когато спечели 9 областни града. Сега кандидатите на ГЕРБ ще се явят на балотаж в София, Варна, Сливен, Ямбол, Русе и Смолян. Но с изключение на Русе, навсякъде кандидатите на ГЕРБ имат предимство, най-често значително, след втория кандидат за балотажа. Това потвърждава хегемонията на ГЕРБ, макар и малко накърнена.

Промяната се вижда и в София, където през 2015 г. ГЕРБ спечели 7 районни кметски места, а сега само 2 (Банкя и Кремиковци). В останалите 22 района предстоят балотажи, като от тях 10 ще са с Демократична България, 8 с БСП и 4 с независими и други кандидати. Промяната е свързана и с неочаквания успех на кандидата за кмет и общински съветник Борис Бонев, който спечели мандат в съвета, без да има зад себе си политическа партия. Вярно е, че неговата неправителствена организация „Спаси София“ е отдавна позната и активна в столицата, но успехът му беше изненада.

Предстои втори тур в 107 общини, сред които големи градове. Въпросът е, кого избираме на втория тур.

Във Франция, където мажоритарна избирателна система се прилага от 1958 г. , на втория тур могат да се кандидатират онези кандидати, които на първия тур са получили най-малко 12,5% от гласовете (или 1/8 от подадените гласове за кандидатите). Това дава обикновено възможност на втория тур да се явят трима или четирима кандидати, но на практика винаги се явяват само двама. Тази система обаче почти задължава партиите да се договорят помежду си за поведението си на втория тур, дори още преди първия тур. Обичайно така се формират два големи политически блока, левицата и десницата, като партиите се договарят на втория тур да подкрепят онзи от кандидатите, който има най-много гласове от кандидатите в блока. Това прави изборите по-прозрачни и по-честни, защото договореностите се обявяват предварително. Така французите казват, че на първия тур „гласуват със сърцето си“, докато на втория тур „гласуват с разума си“.

В България по закон на втория тур на кметските избори се явяват единствено първите двама кандидати. Това поставя обикновено партиите и кандидатите, които отпадат от балотажа, пред необходимостта между двата тура за обявят, дали официално ще застанат зад някой от двамата кандидати или не. В случая трудността първо произтича от това, че на първия тур техните кандидати са били съперници на отиващите на балотажа и затова впоследствие не е лесно да се намери легитимация за евентуална подкрепа. Най-лесният отговор в такъв случай би бил дадения от Борислав Игнатов в София: той каза, че лично той няма да гласува за нито една от двете кандидатки за балотажа в София, но призова гласувалите за него да постъпят „по съвест“.

Нека видим, какъв би бил крайният резултат от изборите за кметове, ако всички избиратели на некласиралите се за балотажа кандидати решат да не гласуват изобщо (или да изберат „не подкрепям никого“, което практически при избора ще има същия ефект). Картите по-долу представят такава хипотеза в страната, както и в районите в София.

Хегемонията на ГЕРБ в страната ще стане все по-стабилна и мащабна. Но в София тя ще бъде почти абсолютна.

При такава хипотеза ГЕРБ би имал 135 кмета (с 14 повече в сравнение с 2015 г.), БСП – 32 (с 6 по-малко), а ДПС – 42 (с 9 повече). Накратко, ако всички постъпят по този начин и на втория тур се явят единствено гласувалите за първите двама кандидати, ситуацията с очевидната политическа хегемония на ГЕРБ ще се укрепи значително в местната власт. Е, при такъв случай ГЕРБ ще загубят областен град като Русе, но всяка по-голяма печалба има своята цена (защото ще управляват 24 областни града, при 21 през 2015 г.).

Балотажите се очертават пъстри: най-често между ГЕРБ и БСП, но също между ДБ и ГЕРБ, независими и ГЕРБ. Изходът от тях зависи най-вече от решението на гласоподавателите на некласиралите се кандидати, както и на негласувалите на първия тур (почти половината, ако не и повече). Какъв е характерът на този избор? (вече показах възможния резултат, ако и двете групи избиратели не гласуват на втория тур).

Промяна ще има, ако новоизбраният кмет е различен от предишния, но и предложен от различна политическа партия или инициативен комитет. Разбира се, личностите са от първостепенно значение, но в политиката не по-малко значение имат и партиите. Промяната може да бъде най-вече по отношение на политическата хегемония на ГЕРБ и това е основният залог на тези избори.

Очаквания за радикална промяна не са основателни, революция няма да има, но може да има стъпки към промяна, подготовка за по-сериозно изменение във властовата конфигурация. Тя все още предстои, но не защото ГЕРБ притежават някакви удивителни механизми, позволяващи им да се задържат на власт. Проблемът е повече в опозицията, която не може да излъчи достатъчно мощен импулс за промяна, не успява да убеди обществото, че се бъде по-добра в местната и националната власт. А освен това е не просто разединена, но и вплетена в исторически вътрешни конфликти, които не й позволяват да постигне дори само временно и ограничено единодействие (въобще не става дума за единство). Опозицията има шанс да промени нещата в София, Благоевград, Търговище, Плевен, Перник, Разград, Ловеч, Видин. Може да промени нещата и софийските райони.

Разбира се, промяната не винаги може да е към по-добро. Статуквото, една дума, която употребяваме в публичното говорене като синоним на нещо лошо, може понякога да е по-добро от предлаганата промяна. Може би така стоят нещата сега в Пловдив или Варна.

Но във всеки случай една видима промяна на тези кметски избори, макар и да не бъде толкова решаваща за промяна в националната власт (не може да има сега основания за предсрочни избори), ще зададе нова възможност. Промяната, дори да се питаме, колко е дълбока и колко е истинска, във всеки случай открива нови възможности. Запазването на статуквото, обратно, не предоставя нови възможности.

Политическата карта на България може да стане по-пъстра, но дори не това е толкова важно. Важното е, че при вече наличната политическа пъстрота на общинските съвети (повечето), новоизбраните кметове и общински съветници ще трябва да се учат на политика на съгласието, на политика на компромиса, ще трябва да приемат, че управление, което взима всичко и с никого не дели, е лошо управление (един американски политолог го нарича „канибалска демокрация“, в която победителят взима всичко).

Ситуацията е такава, че ако искат промяна, гражданите трябва да решат да подкрепят кандидат, когото в друга ситуация не биха подкрепили. Някои анализатори изтъкнаха, че такова поведение е нещо като „всички срещу ГЕРБ“ или някакво „ново ОФ“. Може и така да е, но въпросът тогава е, дали тези „всички“ приемат стабилизираща се политическа хегемония на управляващата партия. Иначе всякакви апели за промяна остават празни приказки.

В ситуация сме, когато леви, центристи или десни могат да опитат заедно да променят нещо. Ако не успеят, няма да има нищо драматично, освен че в едно обозримо бъдеще промянатта може да се окаже вече принципно невъзможна. Тези избори са голямо изпитание за здравия разум на избирателите.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

Кметът 2019: политик, гражданин или мениджър

Предстоят отново местни избори, седмите поред в демократична България. Избори за кмет и общински съвет, някъде и за кметства и районни кметове. Кандидатите са от 59 партии и 7 коалиции (74 партии и 2 коалиции през 2015). Общо 36 288 души са се кандидатирали различните позиции, от тях 1 254 се кандидатират за кметове на общини. Според ЦИК сега кандидатите са два пъти по-малко, отколкото през 2015 г. Дали това е трайна тенденция не знаем, но може и да е показателно за това, доколко гражданите гледат на тези избори като на състезание с предварително известен резултат.

От какво излизаме?

През 2015 г. редовните местни избори бяха веднага след двата извънредни драматични парламентарни избори през 2013 (когато беше формирано правителството на Пламен Орешарски) и 2014 (когато ГЕРБ се завърна във властта). Тази последователност се отрази на изборния резултат през 2015 г., коментиран, както отбелязаха медиите, от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов като „най-доброто време на ГЕРБ“. Тогава от 265 кметове на общини, ГЕРБ спечели 121 (45,7%), като от тях 22 областни града (75,9%).

Избрани кметове на ГЕРБ управляват общини, чиито избиратели съвкупно са 4,66 млн., което представлява повече от 2/3 от всички избиратели. Освен това през 2015 г. кандидатите на ГЕРБ спечелиха от първия тур в 63 общини, сред които 9 областни центрове: София, Варна, Русе, Бургас, Ямбол, Стара Загора, Велико Търново, Габрово и Благоевград.

Партии Кметове на общини
ГЕРБ 121
БСП 38
ДПС 33
РБ 11
АБВ 1
ВМРО, НФСБ 3
Независими и други 58
Общо 265

БСП, като най-голямата опозиционна партия беше далече след ГЕРБ през 2015, не на последно място и като следствие от критичните за партията парламентарни избори през 2014 г. след управлението на правителството на Орешарски. Тя загуби кметските места в 5 областни града: Перник, Ловеч, Търговище, Шумен и Сливен. Със своите 38 кмета на общини, БСП „управлява“ малко на половин милион избиратели, което значително стеснява полето на нейните послания като управляваща общинска сила. Тази ситуация усилва политическата хегемония на ГЕРБ в общините, но и в национален мащаб.

Третата партия по електорална тежест, ДПС, като цяло запазва позициите си: 38 общински кмета през 2015 (35 през 2011), в районите с турско и помашко население. Засега изглежда почти невъзможно движението да бъде конкурирано на собствения му терен, една особеност на българската политическа действителност, дълго продължаваща безалтернативност. Още повече, че в 29 от тези общини движението спечели от първия тур. А и сега в част от тези общини има един единствен кандидат за кмет, от ДПС.

На тези избори конкурентната ДОСТ на бившия лидер на движението Лютви Местан се явява в коалиция с БЗНС на Николай Ненчев. Дали обаче това обединение ще има повече успех на местните избори от кратковременната коалиция на ДОСТ с НПСД на Касим Дал е проблематично. Засега българските турци изглежда нямат много възможност за избор сред партии, които специфично се обявяват като защитници на правата на малцинствата. Така ДПС няма изгледи да излезе извън своите „традиционни“ райони, евентуално за да подкрепи някоя друга партия, съперник на ГЕРБ, което укрепва политическата хегемония на последните.

(В картата защрихованите общини са спечелени кметски места на втория тур)

Ще се разклати ли хегемонията на ГЕРБ?

Първият и най-съществен въпрос на тези местни избори е, дали ще бъда разклатена или отслабена хегемонията на ГЕРБ. Досега партията беше в почти неизменен възход, като винаги излизаше първа по брой на гласовете на националните избори (над 1 милион гласа винаги). Освен това от 2007 г. насам партията утрои броя на общинските си кметове (от 41 на 121). ГЕРБ е основната правителствена партия от 2009 г. с малко прекъсване (за 1,5 година на управлението на Орешарски, ако не броим и две служебни правителства всяко по 3 месеца).

Залогът на сегашните местни избори е именно хегемонията на ГЕРБ – дали партията ще запази и увеличи общинските си кметове, или обратно, ще загуби някои от позициите си. Дали отново, като през 2015 г., ще спечели кметското място от първия тур в 63 общини.

В този аспект изглежда изборите за кмет на София са символически най-важни. От 2005 г., когато за кмет беше избран Бойко Борисов, ГЕРБ печели кметските избори в София от първия тур, без балотаж. През 2015 г. ГЕРБ спечели 21 от 24-те районни кмета в столицата (без Витоша, Средец и Кремиковци), при това в 7 от тях от първия тур (Връбница, Надежда, Люлин, Овча купел, Банкя, Панчарево и Подуене).

С кандидатурата на Мая Манолова, досегашен омбудсман, изглежда за първи път от 2005 г. в София ще има балотаж за кметското място. Тук съперничеството не е персонално – както досегашната кметица Йорданка Фандъкова, така и Мая Манолова са жени в дълъг политически опит, доказани качества и лично обаяние. Съперничеството в случая визира политическата хегемония на ГЕРБ и силно критикувания модел на управление на София, основан на мрежа от взаимни услуги и зависимости.

Мая Манолова, както е известно, се явява като независим кандидат, подкрепен от партии и граждански организации, сред които ляво-центристките БСП и АБВ, и дясно-центристкото Движение „България на гражданите“. Дали в София ще сработи някакъв вариант на „модела Макрон“ във Франция, който обедини леви и десни в един нов проект, е много трудно да се прецени. Взаимното недоверие и подозрения са видими, изглежда много трудно да се преодолеят натрупаните взаимни недоволства и несъгласия. Но, ако приемем, че отвъд тези стари и вероятно значителни различия между левите и десните има по-важна в момента цел, а именно прекратяване на политическата хегемония на ГЕРБ, то тогава би било мислимо и възможно избирането на независим кандидат от разнообразен конгломерат от организации и граждани с различни политически пристрастия. Въпросът е, кое е по-важното сега. Близките позиции между двете кандидатки за поста (никак не подценявам и другите кандидати като Борислав Игнатов, Ангел Джамбазки или Борис Бонев, които със сигурност ще мобилизират подкрепа), говорят за очаквана промяна, която обаче не е сигурна.

Не само в София има очаквания за промяна. Очаквания за наказателен вот има например в Благоевград, където кметът от ГЕРБ Атанас Камбитов се бори за трети мандат. Или във Велико Търново, където мястото на досегашния кмет от ГЕРБ се оспорва от Весела Лечева, от БСП. В Перник също се очертава оспорван балотаж между ГЕРБ (досегашния кмет) и БСП, както ще бъде оспорвана битката Пазарджик, Разград и Враца, а защо не и в Габрово или Силистра.

Странна е ситуацията в Хасково, където досегашният кмет от ГЕРБ се кандидатира но от друга партия, вероятно като резултат от конфликта свързан с бившия депутат Делян Добрев. Новият кандидат на ГЕРБ не се очертава като фаворит, а и ДПС, влиятелно в града, може да подкрепи досегашния кмет. В Търговище срещу досегашният кмет от ГЕРБ Дарин Димитров излиза Рая Матева (коалиция БСП и АБВ), която е била досега заместник кмет. Евентуален балотаж може да бъде решен с гласовете на ДПС (пак), но може би не в полза на ГЕРБ.

В Сливен също се очертава балотаж, между ГЕРБ и БСП, чийто изход не е сигурен (как ли ще призове съгражданите си да гласуват тогава Йордан Лечков, който отново е кандидат).

В Плевен, където се очертава балотаж между досегашния кмет Георг Спартански и кандидатът на ГЕРБ (втори по последните проучвания), балотажът може да се реши от БСП, чиито избиратели вероятно няма да подкрепят ГЕРБ.

Ще се разклати ли управляващата коалиция?

Местните избори, дори и при важни символни загуби на ГЕРБ (в София например), едва ли ще доведат до оставка на кабинета и предсрочни избори. Съмнявам се, че Бойко Борисов пак би изиграл с успех това представление, което му донесе победи през 2013 (макар и с известно закъснение) и 2017 г. Такова повторение сега по-скоро би имало негативни последици за електоралната тежест на ГЕРБ (най-вече поради дългото задържане на партията във властта). Но евентуално до предсрочни избори може да се стигне, ако управляващата коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ (вече само ВМРО и НФСБ) се разпадне, заради съперничеството им на местните избори.

ВМРО и ГЕРБ са в пряк сблъсък в София: кандидатът на „войводите“ Ангел Джамбазки (малко вероятно е той сериозно да обмисля смяната на евродепутатското си място с кметското, пък макар и в София) оповести, че ще забрани гей-парада в столицата и ще подкрепя Луковмарш. Кандидатката на ГЕРБ и досегашна кметица Йорданка Фандъкова, обратно, непрекъснато не разрешава Луковмарш (той се провежда въпреки това), но разрешава гей-парада.

Изявено е и съперничеството между управляващите партии в Пловдив. След като досегашният и добре познат кмет на града Иван Тотев не се кандидатира, ГЕРБ има нова кандидатура, срещу която обаче се изправя Славчо Атанасов, подкрепен от ВМРО и НФСБ. Тук БСП остава трета, но е много вероятно нейните избиратели да решат балотажа, ако отидат да гласуват. Ще е интересно, кого ще подкрепят, но управляващата коалиция очевидно ще бъде в остра вътрешна конкуренция.

В Разград, където се очертава оспорвана надпревара между ГЕРБ и БСП, разединилите се „патриоти“ отново са обединени – коалицията ВМРО, НФСБ и „Атака“ имат общ кандидат, съперник и на ГЕРБ, и на БСП. Кого ли биха подкрепили на балотажа те, остава загадка. Дали ще сработи коалиционната солидарност също не е ясно.

В телевизионно интервю от 20 октомври 2019 г. председателят на НФСБ Валери Симеонов (бивш вицепремиер, принуден да подаде оставка заради обидно публично говорене), отбелязва, че неговата партия само формално участва във властта, „а и 10-годишната управление на ГЕРБ натрупа доста негативи“.[1] Дали това е заявка за преформатиране на управляващата коалиция, или дори за нещо повече – евентуални предсрочни избори, е твърде рано да се каже. Но местните избори несъмнено ще усилят конкуренцията и може би дистанцията между ГЕРБ и „патриотите“.

Ще се обедини ли опозицията?

Хегемонията на ГЕРБ устоява вече дълго време, но съществена част от причините за това е слабостта на опозицията. Партиите и организациите, които се обявяват като опозиция, са крайно разнородни и дългосрочно обединение между тях едва ли може да има. От друга страна нито една от опозиционните партии сама изглежда няма да е в състояние да измести ГЕРБ. Ситуацията изглежда патова: хегемонията на ГЕРБ все повече е оспорвана и нежелана (дори в самата управляваща партия), но макар никой от опозицията да не е в състояние със собствени сили да я премахне, опозицията няма как да се обедини.

Всъщност това е и най-голямото политическо изпитание пред опозицията. Ако тя не успее, дори съвсем частично, например в София, или дори и в някои областни градове, а и по-малки общини, на балотажите, да се обедини макар временно, за кратко, с една ограничена програма за промяна на настоящата ситуация само, хегемонията на ГЕРБ не само ще продължи, но и ще укрепне. До степен, отвъд която промяната може да дойде или отвън, или свише.

От друга страна местните избори винаги са били в някакъв смисъл лаборатория за изпробване на нови политически коалиции и сътрудничества. Така както в Разград разединените „патриоти“ могат пак да се обединят, или в Русе БСП и АБВ да имат общ кандидат – това показва, че при определени условия стари противоречия могат да бъдат преодолени, за да се постигне промяна. По-трудно това изглежда между левите и десните, доколкото вече 30 години тези два етикета някак трайно се използват като доказателство за постоянство и принципност. Ако се вгледаме в детайлите, а често „дяволът е в детайлите“, нито левите са винаги леви, нито десните са постоянно десни. Да не говорим за епичната борба, кой е „автентичен“ и кой само привиден. Ето защо тези избори са и шанс да се изпита нещо ново, нещо, което не се е случвало, което би могло, както при Гордиевия възел или при Колумбовото яйце, да предложи неочаквано решение (неочаквано, но решение).

Предстои да видим. Във всеки случай, изглежда, има и още нещо вероятно положително. На сегашните местни избори изглежда са по-малко кандидатите на местни бизнес-партии, които гледат на общините си като на предприятие, което могат да експлоатират (или източват). Кметът не е мениджър на предприятие, макар да очакваме от него да се отнася към общината като добър стопанин. Той или тя не е мениджър, а политическо лице, което търси подкрепата на гражданството за реализирането на проект. Кметът не трябва да управлява общината така, както се управлява предприятие, защото общината не е търговско дружество, чиято основна цел е печалбата. Общината е човешка общност, където различни хора живеят заедно и задачата на кмета е да организира това съвместно живеене по начин, който да не създава у гражданите усещането, че са забравени, изолирани, отхвърлени. Основен елемент на политиката в една община не е „връзването“ на общинския бюджет (често сведено до „разпределение на порции“), а запазване и укрепване на целостта на общността, която живее в общината, нейната интеграция. Кметът трябва да създава условия за това, гражданите да гледат на общината като на своя собствена територия и общност, за която си заслужава да се грижиш, а не нещо чуждо и враждебно.

 

[1] https://www.dnevnik.bg/politika/2019/10/21/3979277_valeri_simeonov_10-godishnoto_upravlenie_na_gerb/

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар