Ах, тази Русия!

В България отношението към Русия винаги е било полярно. Иван Вазов, както е известно, ни е завещал, наред с другото, и следните два стиха:

Единият, често присъстващ в учебниците, е от 1877:

Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда — в нашите злини!

Другият, позабравен, е от 1917 (към руските войни, воюващи срещу българите в Добруджа):

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!


Посрещане на генерал Гурко в София на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.). Художник Димитър Гюдженов

Политическата история на България след Освобождението е история на борбите между русофили и русофоби, макар, поради същата тази история, русофобията у нас да не е същата, както в Полша, например. Паметник на цар Александър ІІ може да има в центъра на София, както и центъра на Хелзинки, но в никакъв случай в центъра на Варшава.

Русофобията в България – комплекс за малоценност

Русофобията в България, обаче, напоследък намери нови терени за изява, поставяйки под въпрос редица убеждения в българското общество за ролята на Русия в националната ни история. Не става дума за кампаниите срещу паметниците, свързани с времето на комунизма и „българо-съветската дружба“ – тези кампании могат да бъдат причислени към по-общата кампания за „раздяла с комунизма“ и за премахването от публичните места на паметниците, свързани с него. Но донякъде и тази кампания, една от най-силните й прояви е поредицата демонстрации и подписки за премахването на Паметника на съветската армия в София, също подкрепя новата русофобия.

Новото, обаче, е по-скоро в преосмислянето на ролята на Русия за Освобождението по време на руско-турската война през 1877-1878 г. „Русия не ни е освободила“ е твърдение, което се среща често в текстове, посветени на отношението на българите към днешна Русия, за да аргументира отрицателното отношение към днешната политика на руското правителство[1]. Показателно е и отношението към изказването на руския патриарх по време на посещението му за 140-та годишнина от Освобождението, че българите не са проявили признателност към Русия. Съгласно проучване на „Алфа рисърч“ от 2018 г., 67% оценяват думите на патриарх Кирил като неприемливи и унизителни, 25% ги смятат за приемливи и справедливи, а 43% са на мнение, че Русия настоява не просто за признателност, но и страната ни да следва нейния път на развитие.

В България сме раздвоени за това, кой кому дължи признание. От една страна често формулираме претенции, че Русия ни дължи признание за това, че сме й дарили кирилицата – славянската писменост. Винаги сме много ревниви, ако някой руски политик отрече това, както например по време на изказването на руския президент Владимир Путин пред македонския президент Георге Иванов през 2017 г., че кирилицата е дошла в Русия „от македонските земи“. Много от острите реакции бяха в стила, че руснаците не проявяват признателност към българите за своята писменост. Подобно на патриарх Кирил, но по посока на „непризнателните“ българи.

Мисля си, че нашето отношение към Русия е лакмус за нашите национални комплекси, комплекси на една днес малка нация, която обаче има разбирането за наследник на славната история на една велика нация. Затова Русия, една несъмнено голяма нация, но загубила много от геополитическата си тежест след края на Студената война, е нещо като трън в българската пета – ние едновременно сме русофили (защото сме имали такъв велик съюзник), но и русофоби, защото не му дължим нищо (дори напротив, той ни дължи нещо).

Отношението към Русия не само не е еднозначно в България, но неговата интензивност също се мени. Както е известно, през 1963 г. ЦК на БКП приема доклад на Тодор Живков, в който се казва: „Тясното икономическо свързване със съветската страна още повече ще увеличи силата на нашата държава, още повече ще издигне нейната независимост. Заедно с икономическата независимост на страната ще укрепне и нейната политическа сила и влияние, защото тя все по-пълно ще се опира на гигантската мощ на Съветския съюз. Когато след години НРБ стане едно цяло със Съветския съюз, тя не ще загуби нищо от своя суверенитет и независимост, ще бъде във всяко отношение суверен и пълноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики”.

Тази тема често излиза напред, най-вече в контекста на престъпленията от времето на комунистическия режим. Това предложение и до днес мнозина квалифицират като „национално предателство“ и като „отказ от национален суверенитет“, приписвайки го на проповядвания от комунизма интернационализъм. Но от друга страна този тогавашен необичаен ход, вероятно има друго обяснение.[2] Разбира се, в друг контекст, комунистическият режим е обвиняван, обратно, в национализъм, особено в по-късния му период. Но тук по-важното е, че прокламираното през 1963 г. сближаване със СССР се изважда от тогавашния контекст на пост-сталинската ера и обещанията на съветския лидер Никита Хрушчов за „пълен комунизъм“ през 1980 г. (под това се разбира тогава общество без държави и основано на принципа на разпределение „всекиму според нуждите“). Напомнянето на такова решение от 1963 г. е част от днешната русофобия – посланието е, че онова, което тогава не се е случило, може да се случи сега, макар и в други условия и по друг начин.

Русофобията се основава на страх от Русия, от това, че тя може да ни погълне, да ни попречи, да ни подчини, да ни спре по нашия път. Следователно се основава на предположението, че България е особено интересна за Русия днес, едва ли не център на руския геополитически интерес. Както например разпространяваното мнение, че настоящият президент Румен Радев е предложение на руснаците, че именно това е предопределило неговия успех, затова и имат основания страховете ни от Русия. Това отново е проява на комплекса на една малка нация, пазеща спомените си за едно велико минало.

Русофобията извън България

Русофобията, разбира се, не е само български феномен. Напротив, България в това отношение е сред страните, където русофобията е най-малко изразена. Така че и тук не сме някакво особено изключение. Обикновено русофобията има исторически основания – тя е разпространена сред нации, които в колективната си памет имат спомени от нанесено им от Русия зло (войни, окупации, репресии). Така изглежда е в Полша (поделяна с участието на Руската империя преди 1795 г., поделяна с участието на СССР през 1939 г., преживяла съветския комунизъм като „наложен отвън“ режим). Така изглежда днес е в Грузия (особено след печалната руско-грузинска война от 2008 г.) или Украйна (заради конфликта със сепаратистите в Донбас или анексията на Крим от Русия през 2014 г.). Вероятно за прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония) споменът от присъединяването им към СССР през 1940 г. също е основание за разпространената там русофобия.

В Румъния русофобията и подобна на тази в България. От една страна през 1878 г. Румъния става независимо кралство, като променя дотогавашния си статут на трибутарно княжество на Османската империя. Нещо повече, в румънската историография руско-турската война от 1877-1878 се назовава „война за независимост“. От друга страна, още през 1860 г. новообединените княжества Влахия и Молдова (с общ княз) не само приемат името Румъния (за да покажат латинския си характер), но променят и азбуката – от използвания дотогава вариант на кирилицата в днешната румънска латиница. Целта е откъсването от културното влияние на Руската империя. Както и в България, румънската русофобия е много често свързвана с спомена от комунистическия режим. Макар последният румънски комунистически лидер Николае Чаушеску да не следва винаги съветската външна политика, както другите съветски съюзници: през 1967 г. не скъсва дипломатически отношения с Израел, през 1968 г. не участва в окупацията на Чехословакия, а през 1969 г. не скъсва търговските си отношения с КНР. Днес за румънците това не изглежда като патриотична заслуга на последния комунистически лидер.

Какво да кажем за русофобията на Запад? Тя също има различни исторически корени, но днес най-вече се подхранва от спомените за Студената война, в която Съветският блок е основният противник на Запада. Страхът от Съветите на Запад, а особено в Америка, е в основата и на днешния страх от Русия – една толкова различна, но глобална военна сила, различна и едновременно неразбираема, с порядките си, с езика си, с азбуката си. Руският език се появява случайно в много холивудски филми, за да илюстрира неразбираемото говорене на някакви съмнителни престъпници, готвещи заговори срещу подреденото американско общество. Е, Ал Капоне няма да проговори на руски в посветените на него филми, но току-виж сред неговите хора има и някой и друг руснак.

В един текст на Шон Гилъри (сътрудник в Центъра за руски и източноевропейски изследвания в Университета в Питсбърг, САЩ) http://inrussia.com/a-genealogy-of-american-russophobia описва така връзката между американския антикомунизъм от времето на Студената война и днешната русофобия:

Американската антикомунистическа истерия имаше по-широк смисъл. Тя представяше Русия и руснаците като същества на сенките, вървящи сред нас, които тайно се стремят да покварят морала и ценностите ни. Тук русофобията се пресича с цялата литания на моралната паника от времето на Студената война. Много от нейните елементи продължават днес в термини като полезен идиот, агент на Кремъл, хибридна война, активни мерки, рефлексивен контрол, „маскировка“ (руска военна измама), „компромат“ (компрометиращ материал) – всички условия на измама – се използват за описване на целите на Русия да корумпира, подкопае, зарази, делегитимизира и преобърне Съединените щати, техните институции и ценности.

Негативните нагласи към Русия в западните демокрации значително се засилват след руската анексия на Крим, но и с руското ангажиране във войната в Сирия на страната на Башар Асад през 2015 г. Според скорошно изследване на Центъра Пю за международния имидж на президента Путин (сред 25 държави), средно 34 от запитаните имат благоприятно отношение към Русия, докато 54% имат негативно отношение. Но между държавите има значителна разлика: в страни като Швеция и Нидерландия негативните оценки значително превъзхождат позитивните; в демокрации като Германия, Франция, Испания, Австралия, САЩ и Канада, това също е така, но с малко по-малка разлика. Но в други страни като Гърция, Нигерия и Кения, Мексико и Аржентина, преобладават позитивните мнения за Русия, макар и нееднакво (в Латинска Америка има много хора, които имат неутрално отношение).

Отново въпрос на изживяна история, но и на днешно разбиране за това, коя световна сила е в състояние да ограничи американската хегемония, или поне така, както мнозина извън САЩ я разбират. Често Русия се харесва именно като възможен ограничител на свръхсилата САЩ. Донякъде това се отнася и за Китай, макар в много по-малка степен. По някакъв начин русофилията (ако става дума за това) е свързана с американофобията (като страх от глобалната сила и влияние на САЩ).

Колкото до публичния образ на САЩ в света, той не се отличава твърде много в оценките за положителното или отрицателното влияние на страната. Проучване на BBC за 2017 г. в 19 страни показва учудващи резултати: негативните оценки преобладават над позитивните не само в Русия или в Китай (което изглежда логично), но и в Испания, Турция, Великобритания, Франция, Канада, Индонезия. Но пък в Гърция, обратно, положителните оценки надхвърлят отрицателните, макар и с малко.

Според цитирания Шот Гилъри, в САЩ русофобията се разпространява сравнително късно, в сравнение с европейските велики сили. Както е известно, през 1867 г. Русия продава на САЩ своите владения в Аляска на символичната тогава цена от 7,2 милиона долара. Но това е прието като честна сделка и от двете страни, защото и двете намират в нея своя интерес. В някакъв смисъл липсата на традиционна русофобия в Америка се вижда и в знаменития филм на Никита Михалков от 1999 г. „Сибирският бръснар“.

 

Днешната антируска кампания

Разбира се, политиката на руския президент Владимир Путин по отношение на съседи като Украйна или Грузия, както и все по-често идентифицираната руска намеса в изборите в САЩ и Европа в подкрепа на кандидати, проявяващи желания за по-меко отношение към Русия, предизвиква антируски настроения в западните общества. Страх от „руснаците“ се подхранва и от серията убийства или покушения срещу неудобни за руското правителство „олигарси“ или бивши шпиони.

Така наречените „руски олигарси“ (понятието се употребява също и като „украински олигарси“) назовават бързо забогатели граждани на бившия съветски съюз в Русия (а и в Украйна), най-вече по времето на мащабната приватизация при управлението на руския президент Борис Елцин. Сред тях мнозина са приближени на днешния президент Владимир Путин, но не по-малко се обявяват за негови противници. Самият Путин изглежда иска да заеме неутрална позиция (нещо като бонапартистка роля), като се опитва да играе върху противоречията между „олигарсите“. Употребявам кавички, защото в разпространеното разбиране, олигархът е не просто „един от най-богатите“, а такъв сред тях, който успява да контролира публичната власт. Ако приемем такава дефиниция, ще открием олигарси почти навсякъде, включително в старите демокрации.

Но Западът започна да се страхува от посткомунистическа Русия (тя отдавна не е комунистическа) след поредицата разчистване на сметки с неудобните олигарси като Борис Березовски (евентуално убит), Владимир Гусински  или Михаил Ходорковски (оцелял след затвор в Русия). Но най-вече след убийствата или покушенията сред бивши шпиони като Александър Литвиненко (бивш агент на ФСБ, обвинен в Русия и избягал във Великобритания, убит през 2006 г. с полоний) или Сергей Скрипал (двоен агент, оцелял от опит за покушение с „Новичок“).

Всички тези случаи, добавени към подозренията за руски хакерски атаки срещу западни държавни инстанции, за руска намеса в западни избори (историята около избирането на президента на САЩ Доналд Тръмп заради предполагаеми руски намеси в медийната кампания срещу опонентката му Хилари Клинтън, остава неизяснена), подхранват и разпалват отново антируските настроения. Опитът за убийство на Сергей Скрипал породи истинска антируска истерия. Свързването на това покушение с опита за убийство чрез отравяне на българския оръжеен търговец Емилиян Гебрев разпали отново антируската кампания в България. Някак мнозина се опитват да възродят страха от „ръката на Москва“.

Западът реагира на покушението срещу Скрипал очаквано – повечето страни от НАТО и ЕС последваха отзоваването на руски дипломати (посочени като агенти под прикритие) от страна на Обединеното кралство. Страните като че ли се надпреварваха с броя на изгонените дипломати (понеже в дипломацията всичко е реципрочно, също толкова техни дипломати бяха изгонени от Русия). Но по-важното е, че реакцията на британските съюзници беше точно съюзническа – демонстрация на солидарност, но не и убеденост в официалната версия за съпричастност на руските власти. Повечето направиха символичен жест да изгонят само един дипломат (всъщност, ако бяха убедени, че гонят руски шпиони, защо не са го направили много по-рано?). Въпросът около покушението едва ли истински ще бъде разследван, засега удобната теза е приета като валидна, а това е парадоксално удобно и за Путин (беше преизбран с добро мнозинство за президент на Русия след това).[3]

Българската позиция да не прогонва руски дипломати, беше определена дори като страх от Русия (например в едно свое интервю бившата посланичка във Вашингтон Елена Поптодорова). Други я определиха като умерена, предвид на очакванията Русия да направи някои отстъпки по интересуващи България енергийни проекти или дори по темата за платените от България на руската страна неустойки около договора за изграждането на АЕЦ Белене. Във всеки случай отново беше мобилизирана темата за руската заплаха.

В днешната почти истерия около Русия малцина се опитаха за запазят хладнокръвие и да поставят въпроси, които често се отбягват, защото не се вписват в налагащата се като хегемонна теза за руската намеса, като планирана стратегия на правителството. Всъщност, защо руското правителство би искало да убие Сергей Скрипал? Ако е бил толкова опасен, защо е решило да го размени срещу заловени свои агенти? Защо, ако е бил толкова важен за Великобритания, британските служби не са го пазили денонощно? Дали наистина днешната руска държава има особен интерес от отстраняването на българския оръжеен търговец Емилиян Гебрев? Дали и в двата случай не става дума за разчистване на сметки по известен от мафията сценарий между частни групировки и олигарси, които имат връзки и влияние в руските специални служби и се възползват от услугите им, без това непременно да е по поръчение на управляващия център (макар и с неговото знание или мълчаливо съгласие)?

В едно свое интервю бившият шеф на ДАНС и бивш вътрешен министър Цветлин Йовчев обръща внимание на следното: „Ако се потвърди информацията за частна поръчка, която е извършило руското разузнаване – това е доста опасно. Това означава, че Владимир Путин няма контрол върху системите за сигурност. Има няколко фактора в подкрепа на тази теза – след случая „Скрипал“, той уволни 15 генерала“. Парадоксално, но ако това се окаже вярно, Западът всъщност има интерес да подпомогне Владимир Путин да си възвърне контрола върху тайните служби – след това ще е по-ясно, откъде идват възможните удари. А и ще има, с кого Западът да преговаря.

Но засега удобната теза е за отговорността на руското правителство, на Владимир Путин. Налице е удобен противник, който увеличава военния си потенциал, използва прикрити методи, намесва се в зоната на западните интереси (или най-вече на американските), подкрепя радикални антисистемни партии в западните демокрации, влияе на важни политически решения. Всичко това може да обясни засилването на антируските чувства.

Но парадоксално се натъкнах на едно оригинално и вероятно не толкова споделяно обяснение – това на Иван Кръстев в една негова статия в „Ню-Йорк таймс“ от август 2017 г.:

Съветският съюз тероризира Запада през по-голямата част от 20-ти век, отчасти защото е толкова коренно различен. Видимо там нямаше Бог, нито частна собственост, нито политически плурализъм. Америка можеше да бъде съветска, само ако загуби войната срещу комунизма. Русия на Путин, напротив, плаши американците, защото знаят, че Съединените щати и Русия трябва да бъдат много различни, но много от патологиите в Русия също могат да бъдат намерени в Съединените щати. Това, което смущава либерална Америка, не е, че Русия ще управлява света – това е изключено. По-скоро страхът, независимо дали либералите напълно го признават или не, е, че Съединените щати започнаха да приличат на Русия.

Именно откритието, че може би Америка е на път да заприлича на днешна Русия, подхранва най-вече днешната антируска кампания. Това е вероятно вярно за много от европейските държави. В някои от тях лидерите се представят като по-открити, заявявайки предпочитанията си за Владимир Путин, но не защото искрено му вярват, а защото тайно искат да бъдат като него. Да управляват страните си като него на принципа, че победителят взима всичко. Това е и новата дефиниция за постлибералната демокрация, която няма нужда от много граждански права и свободи, а само от един санитарен минимум, който да спазва поне отвън демократичното приличие.

Затова се отнасям с подозрение към днешните русофоби – те прикриват страхове, за които не искат да говорят. А и днес в България положителното отношение към Русия се доближава до положителното отношение към ЕС, но превъзхожда положителното отношение към НАТО. Пък и понякога днешното говорене за Русия ми напомня за говоренето за САЩ през 1977 г., когато като войник на Варшавския договор решавах геодезически задачи и се готвех за война с Америка и нейните съюзници. Вероятно днешната заплаха от Русия е също толкова вероятна, колкото и тогавашната заплаха от САЩ.

Проучване на агенция „Алфа рисърч“.

 

[1]Лъжата, че Русия е освободила България, втълпена на българите, е веригата, с която българите са закотвени пропагандно и днес на европейското дъно, разчекнати между естествените си европейски стремежи и лъжите за свободата, която ни била донесла най-мракобесната империя в Европа през XIX век.“ Мнението е на Иво Инджев в книгата му „Течна дружба 3: Руските хибридни войни“.

[2]Едва ли ръководителят на социалистическа България Тодор Живков е искал от самостоятелен държавен лидер да се превърне в провинциален лидер“, каза Искра Баева по време на представянето на общата си книга с Евгения Калинова „16-а република ли?“(„Изток – Запад“).

[3] Нищо не пречи, обаче, на добрите и дори съюзнически отношения със Саудитска Арабия, както след ерата Осама бин Ладен, така и сега, след убийството на Хашоги в Турция от саудитските тайни служби.

Реклами
Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Внимавай, какво казваш, то показва, какво мислиш

Някога, когато за първи път прочетох книгата на Астрид Линдгрен „Пипи Дългото чорапче“, един пасаж ми направи силно впечатление и до ден днешен го помня – това е първата среща на Пипи с нейните бъдещи приятели Аника и Томи.

„Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?“

Онова, което ме впечатли, беше именно въпросът на Пипи: „Не живеем ли в свободна страна?“. По онова време ми се струваше направо невероятно едно момиченце на 11 години (Пипи), да зададе такъв въпрос, при това, очевидно, реторичен. Тя знае, че живее в свободна страна, и затова може да върви както си иска!

Спомних си за този пасаж, когато прочетох новината, че група „интелектуалци, общественици, доценти, професори, неправителствени организации“ са се събрали и приели декларация, в която подкрепят кандидатурата на Ангел Джамбазки за депутат в Европейския парламент. Вероятно щях да обърна по-малко внимание на това, ако сред участниците в събитието не видях познати на мене хора – в медиите изброяват Андрей Слабаков, проф. Христо Смоленов, доц. Йордан Панов, проф. Руслан Костов, доц. д-р Александър Гребенаров, проф. Симеон Ананиев, проф. Ганчо Ганчев, ген. Радослав Пешлеевски, Явор Цаков. Честно казано, зачудих се, защото не ги бях виждал в такава роля – на промотери (търсих, но не намерих по-подходяща дума) на политик като Ангел Джамбазки.

Но веднага се сетих за горния пасаж от „Пипи“ – живеем в свободна страна, днешна България, и вероятно затова всеки има правото да подкрепя каквато кауза си пожелае. Но после си зададох въпроса, а тази свобода не носи ли със себе си и една отговорност – отговорността за свободния ти избор? Ако си представяме, че по своето творение човекът е надарен както с разум, така и със свободна воля, което значи, че може да направи всичко, което реши, дори ако това е вредно за самия него, тогава обаче веднага възниква и заключението, че отговорен за последиците на свободната си воля е само човекът и никой друг.

Тези може би банални размишления ме накараха да прочета въпросната декларация на този своеобразен инициативен комитет. Началото е такова:
„Възрожденският, европейски патриотизъм е бъдещето на България. Политиката на разума е бъдещето на Европа. Само така Европа все по-малко ще зависи от Изток, или от Запад, а ще разчита на собствените си сили. Защото ще се осланя не на фалшивия либерален проект, а на националните си истории и традиции.
В името на това ние подкрепяме кандидатурата на най-успешния български представител в Европейския парламент – Ангел Джамбазки. И призоваваме всички родолюбци и техните партии и организации да застанат зад неговата кандидатура в една обединена листа.“

След което продължава призивно:

„Трябва да спрем безконтролната миграция, трябва да защитим страните си, трябва да попречим на Брюксел в самоубийството на Европа, трябва да спрем заличаването на националните държави, трябва да чуем гласа на народите си, а не на чиновниците, трябва да се борим за интересите и на по-малките срещу егоизма на големите, трябва да реформираме Съюза, трябва да спрем разпространението на либералния фашизъм, трябва да спрем своеобразната война в Европа и циганизацията на България.“

Този пасаж изостри още повече вниманието ми, защото не очаквах, че някои от подкрепилите декларацията наистина би се изразявал по този начин, с тези думи, с такива идеи. Но след това си казах, че ако подкрепяш тази кандидатура, вероятно споделяш и казаното през последните години от носителя на кандидатурата за евродепутат. С други думи с подписа си под тази декларация заявяваш, че приемаш и следното, казано или написано от Ангел Джамбазки (следва поредица от цитати в медиите, като съм посочил и техния източник):

Ангел Джамбазки, Факти.бг:
„Докога това лицемерие, докога тази фалшива толерантност? Докога ще се правите, че не виждате, че гетата раждат и произвеждат неграмотни, неспособни, неприспособими, несоциализирани дегенерати, които са и ще са в тежест на обществото? […]
Докога ще ни навирате в очите другите паразити от разните соросоидни комитети, които паразитират върху социалните паразити? Докога ще се правите, че не разбирате, че фалшивите защитници на човешките права и останалите негодници имат жизнена нужда от гетата? Че от тях се хранят с грантове?
Искали съпруг да се „разграничава“ от съпругата си, тези защитници на правата, де гиди болшевики недоправени.
Тояга. И за едните, и за другите. И лопата. Да поработят нещо истинско.“

Ангел Джамбазки, Епицентър:
„Ниските наказания, липсата на справедливост, липсата на възпитаващия ефект на наказанието. Уви, съдебната власт е независима по силата и смисъла на основния закон на Република България.
Така няма да стане. Тази „интреграция“ по този начин няма да се случи. Тук си трябва ред. Здрав ред, здрава ръка, тежки осъдителни присъди. Принудителен труд.
И да, гетото трябва да бъде разрушено. И да, настоявам за връщане на смъртното наказание“.

Ангел Джамбазки, Епицентър:
„Поредното нагло нападение, извършено от цигани, над униформен служител, който изпълнява служебния си дълг да се грижи за сигурността на обществото ни. Същото това общество, което в отговор и за благодарност го пребива и се гаври с пагона му. Същото това общество, което крещи насреща му, плюе в лицето му и му вади брадви, лопати, секири. За благодарност. Не, това не е нашето общество. Това са циганите, които са туморът в нашето общество. Нагли, арогантни, безнаказани.“

Ангел Джамбазки във „Фейсбук“ като коментар под коментар написа „евтаназия“ под снимката на завържаните в Асеновград роми за нападението в гребната база. На въпрос евтаназия ли иска за задържаните Джамбазки отговори в предаването „Тази събота”:
„Какво Ви изненадва … Това е мнение и сложих тази снимка, за да видите всички вие лицата на тези, които искат да убият деца. Това е коментар към снимка, защото ми омръзна от фалшива, сълзлива съпричастност към хора, които искат да убиват деца с лопати … Това е социална мрежа и аз не съм нито съдия, нито прокурор”.

Ангел Джамбазки във „Фейсбук“ профила си:
„Резултатите от тези „европейски“ избори ще преначертаят, ще предопределят бъдещето и на съюза, и на континента. От тях ще зависи, дали ЕС ще продължи свободното си падане в бездната на псевдо-либералната мулти-културна нео-марксистка диктатура, или ще се върне на здравата почва на идеята за Европа на Отечествата.
Активистите на джендър-пропагандата, проповедниците на стоте пола и еднополовите бракове, пророците на масовата емиграция в Европа силно мразят националната държава. Националната култура. Националните традиции. Националното самоопределение. Затова неистово желаят, копнеят да ги заличат. Да ги унищожат.“

Всъщност подборът не е пълен, само от последните няколко години и не от всички медии и възможни източници. Но основните тези, които показват разбирането на Ангел Джамбазки за бъдещето на България и на Европа са достатъчно ясни. Могат да се сведат до следното:

  • – Тояга и лопата и за ромите, и за „соросоидите“, които ги подкрепят.
    – Евтаназия (всъщност умъртвяване, макар и претендиращо да е безболезнено) за ромите насилници.
    – Ромите (нарича ги систематично „цигани“, без да го интересува, дали това название е приемливо днес за тях) са „туморът в нашето общество“, те са „нагли, арогантни, безнаказани“. И още са „неграмотни, неспособни, неприспособими, несоциализирани дегенерати“.

Питам се, дали подкрепящите кандидатурата му за Европейския парламент споделят горното и дали биха го казали публично и от свое име?

И дали си представят по същия начин мястото на България в света, както си го представя Ангел Джамбазки.

Ето няколко примера за тази представа:

1. Ангел Джамбазки иска връщането на смъртното наказание. Ако България го направи, ще попадне в компанията на държави като Беларус (единствената в Европа), Саудитска Арабия, Чад, Северна Корея и да, САЩ (макар не всички щати).

2. Ангел Джамбазки е против глобалния пакт за миграцията на ООН, България отказа да го подпише и се озова в групата на Унгария, Италия, Полша, а не в групата на Германия, Франция, Финландия и Гърция.

Както се казва – „въпрос на избор“, въпрос на разбиране и собствено убеждение. Но дали такова е убеждението на подкрепилите кандидатурата му за Европейския парламент.

Всъщност, някои от цитираните изявления на Ангел Джамбазки по някакъв удивителен начин напомнят на други изявления, направени от други и в други обстоятелства.

В един нацистки пропаганден памфлет от 1944 г. четем: „Евреинът е паразит на човечеството. Той може да бъде паразит за отделен човек, социален паразит за цели народи и световният паразит на човечеството.“. И още: „За него (евреинът) трудът е една от различните възможности за експлоатация. Той не създава стойност, а по-скоро целта му е да натрупа пари“. Заменете „евреин“ с „циганин“, ще получите нещо сходно с някой от горните цитати. Най-сетне, в програмата на Националсоциалистическата партия от 1920 г. четем: „8. Всяка по-нататъшна имиграция на не-германци трябва да бъде прекратена.“ Нещо да ви напомня?

Впрочем в историята масовото насилие винаги е било предшествано от слово на омразата. Затова мисля, че трябва да бъдем особено внимателни, когато подкрепяме кауза, станала известна именно със слово на омразата. А горните цитати са добър пример за такова слово. O tempora, o mores!

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Визия за България или визия за българската левица?

Документ от 33 печатни страници, публикуван на 16 юли 2018 г. като „Визия за България“ – посланието е на стратегическа програма (дали замества приетата Програма на БСП?), предвидена да се осъществява все пак в едно обозримо или много близко бъдеще (някои от предложенията се отнасят за 2020 г.). Предложена е за дискусия, но и с намерението да се постигне „национален консенсус“ по основните й предложения. Съдържа както констатации на състоянието на българското общество, така обща визия за едно по-добро бъдещо състояние и конкретни мерки постигането му. Съдържа осем раздела на публичните политики, макар и с неравна дължина (което също е въпрос на визия), които заявяват стремеж да се покрият всички важни страни на обществения живот. Наред с конкретно предложените мерки, има и пожелания, които остават общи и често неразбираеми от гледна точка на това – какво ново искат да кажат.

Документът е политическо послание, говори за публични политики, което веднага поставя пред него определени изисквания. Кажеш ли политика, казваш приоритети – във всяко общество ресурсите са ограничени (имат известен на всички лимит), следователно политическата власт се състои в това да ги разпределяш за различните проекти (свързани с обществени очаквания и искания). Разпределението не е нито самоочевидно, нито е в състояние да задоволи всички интереси – винаги ще има доволни и недоволни. Ако заемеш позицията на „на всеки по малко“, това също е политика, която казва: съществуващата ситуация (статуквото) ме задоволява, ще я поддържам такава, каквато е. В другия случай обясняваш на публиката, защо в едно направление даваш повече (приоритет), а следователно в друго – по-малко (отложен приоритет).

Макар във Визията за има множество конкретни предложения, за които ще стане дума след малко, общото впечатление е за твърде обемен текст, който съдържа едновременно интересни и нови предложения, твърде много общи пожелания, както и някои особено спорни, да не кажа дори крайно неприемливи позиции. С други думи Визията дава някаква представа за това, как БСП (в случая нейното ръководство) си представя нещата, но трудно обяснява нещо, което читателят й иска да разбере: какво сега прави днешното правителство на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ и какво различно смята да направи БСП, когато спечели изборите. Именно това различие някак се е изгубило сред много думи.

Не на последно място е важно и кого, кои сектори на българското общество адресира БСП със своята Визия. Дали посланието е насочено предимно към основните й избиратели (някъде към 0,5 млн. сега), към широкия кръг от привърженици (някъде към 1 млн.) или към потенциалните нови избиратели на социалистическата партия, които обаче са разнородни: едни подкрепят ГЕРБ, други – „Обединени патриоти“, трети избират „Да България“ или „Зелените“, четвърти са в периметъра на ДПС, пети отдавна са се отказали да гласуват. Насоката на посланието не е безобидно. Но най-важното е, че документът показва какво иска и какво не иска БСП, следователно заявява, каква именно партия иска да бъде в очите на обществото БСП. И този прочит на документа е най-чувствителен с оглед на политическото бъдеще на социалистическата левица в България.

Новите предложения

Документът съдържа нови предложения, някои от които революционни, други – недообяснени като ефект, но във всеки случай нови. Избрал съм по-съществените (подрубриките са от мене).

  1. ДЪРЖАВА, ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ И АДМИНИСТРАЦИЯ

Електронно правителство – създаване на 6 национални електронни регистри: поземлен регистър; информационна система за обединяваща пазарите на селскостопанска продукция; електронна система по заетостта; електронен данъчен регистър, електронна здравна карта и електронна образователна               система, съдържаща информация за всеки един ученик, студент – в кое училище/университет учи, посещава ли учебните занятия, колко често отсъства, кой му преподава, колко често го оценява (последните три неща не са приложими в университетите).

  1. ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Социална и зелена икономика:

Минимални възнаграждения не по-малки от 60% от средната работна заплата за страната за предходната година.

„Социален инвестиционен пакет” за инвеститорите: държавно гарантирани ценни книжа с по-висока от нормалната доходност (за набиране на средства са социални и „зелени“ проекти).

Създаване на нов тип „социални предприятия“, оператор в социалната икономика, чиято цел е за въздействие върху обществото.

Премахване концесиите на плажовете (искането е повторено на две различни места в текста).

Задължение на индустрията с високи въглеродни емисии ежегодно да финансират залесителни мероприятия.

Социално равенство и справедливост:

Диференцирано субсидиране и ограничаване на едрите земеделски производители, въвеждане на таван на субсидията до 60 000 лв.

Нулеви ставки на ДДС за храни, изработени само от естествени суровини, без следи от консерванти, заместители и подобрители. Намаляване ставките на ДДС за основни храни и лекарства.

Въвеждане на прогресивно данъчно облагане (това е най-радикалното предложение във Визията).

Въвеждане на семейното подоходно облагане, в центъра на което стои не отделният индивид-данъкоплатец, а семейството или още по-точно домакинството. (последното уточнение е най-важно, защото особено сред младите има значителен бял на „семейно съжителство без брак“)

Въвеждане на диференцирани ставки на данък печалба с преференциални ниски или нулеви нива за областите на икономиката, които са национален приоритет.

Преизчисляване на всички пенсии, отпуснати до 31 декември 2015 г. Възстановяване на ежегодното осъвременяване на пенсиите по „Швейцарското правило“.

Премахване на максималния месечен размер на социално- и здравноосигурителния доход и на максималния размер на пенсията.

  • РЕГИОНАЛНО РАЗВИТИЕ

Нов „Национален фонд за сближаване между регионите“.

Интелигентни градове: стартиране с пълна дигитализация на 4 града с население до 70 000 всеки.

  1. ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ

Премахване на търговския статут на държавните лечебни заведения и замяната му с принципно нов статут, отговарящ на социалния характер, същност и насоченост на здравеопазването.

Заплащането на медицинските дейности с публични финансови ресурси по цени, определени от държавата (НЗОК), само за болници, които не са търговски дружества. (т.е. или новият статут ще се отнася и до частните болници, или те няма да бъдат финансирани от НЗОК)

Замяна на безплатното обучение в здравеопазването с държавна стипендия за обучение и/или  специализация,  с ангажимент  за работа минимум  5 години. (това е ново и радикално, но не се знае, дали няма да има отлив от медицинските специалности)

Във всеки регион лечебните заведения се обединяват в единна структура от холдингов тип.

Заплащане от държавата на пълния размер на здравноосигурителните вноски за деца, пенсионери и държавни служители.

  1. ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА И КУЛТУРА

Пълна държавна издръжка на децата в задължителната предучилищна подготовка.

Гарантирани места и задължително  ранно  включване на ромските деца в детска градина или в детски дневен център. (това е едно от двете места във Визията, където се говори за ромите)

За децата в малките селища и от бедни семейства – създаване на условия до 4 клас децата да учат близо до дома си чрез проект „филиален клас/ класна стая” (пътува учителят, а не ученикът).

Дял от БВП: за образованието, равен на средноевропейския. 5% от БВП за 2020 г.; 0,9% за висше образование през 2020 г. и 1,5% за наука през 2020 г

Стартова заплата за млад учен – не по-ниска от две минимални работни заплати (т.е. 1020 лв. през 2018 г.)

Обединяване на фонд „Научни изследвания” и фонд „Иновации”.

Нови 6 творчески фонда на проектен принцип в културата: „Сценични изкуства“, „За съвременно изобразително изкуство“, „За дебютни проекти в съвременното българско художествено, документално и анимационно кино“, „Млади български музиканти и композитори“, „Развитие и защита на българското културно наследство“ и „Финансиране на проекти за нови литературни произведения“.

  1. СИГУРНОСТ И ОТБРАНА

Възстановяване на системата за мобилизация и изграждане на резерв. (но каква е позицията по отношение на предложеното връщане на наборната военна служба?)

Нов антикорупционен кодекс. (дали ще замени сегашния закон и в какво се състои новото?)

Нов закон за борба с тероризма, ограничаващ възможностите за нарушаване на човешките права  и засилващ гаранциите в това отношение.

Ново антимонополно законодателство, ограничаващо възможностите за концентрация на цели отрасли в едни ръце или в ръцете на ограничен брой икономически агенти.

Въвеждане на задължителен специализиран мониторинг и контрол по ЗОП (Закона за обществените поръчки) в хода на процедурите на всички етапи от тяхното протичане.

  • ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Като член на ЕС България може да бъде мост на отношенията между Европа и Русия.

(Тук няма принципно нови предложения, освен многократно вече обсъжданата фраза, че „отношенията с Русия са стратегически важни“. Прави впечатление, че са поставени в една група на глобални играчи САЩ, Русия и Китай, с които приоритет за „икономическите отношения“.).

  • ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА

Към университетите да се изградят центрове за гледане на малки деца на родители-студенти.

Право за получаване на парично обезщетение, ако майката се върне предсрочно на работа – пълен размер до 1 година на детето и 50% от 1 до 2 години.

„Осигурителна почивка” за работодатели, осигуряващи заетост на родители с малки деца (държавата заплаща осигурителните вноски за сметка на работодателя за всяка майка, която отглежда дете до постъпването му в първи клас).

Включване на лечението на безплодието като клинични пътеки, финансирани от Здравната каса.

Осигуряване на необходимите финансови средства за подкрепа на семействата за раждане на дете чрез метода асистирана репродукция.

Допълнителен фонд за дългосрочна грижа за възрастни (и хора с увреждания).

Приемане на Закон за възрастните хора. (но не става ясно, какво ново ще урежда или какво ще замени).

Тези конкретни предложения се събират на 3 страници и са квинтесенцията на предложения текст. Разбира се, някои от тях остават необяснени, както съдържателно, така и от гледна точка на очакваните последици. Липсва също така и каквото и да било сравнение с други европейски държави – има ли подобен опит, кой го е предложил и т.н. Но като цяло предложенията са в посока на повече социална държава и повече социална справедливост.

Основният проблем на този съкратен вариант на Визията е отново проблемът с приоритетите – кое е по-важно или по-спешно и изисква приоритетно и незабавно решаване и финансиране?

Има ли приоритети?

В предложения текст има няколко изрично посочени приоритети, които успях да синтезирам в следващите редове:

А) Приоритет към малките и средните бизнеси.

Приоритизиране на държавното финансиране към малките и средните ферми. Специално финансиране на младите фермери.

Силен тласък на износа на продукти на малките и средните предприятия, като държавата поема рисковете (чрез увеличен застрахователен капацитет на Българската агенция за експортно застраховане).

Б) Приоритетни сектори на икономиката, образованието и науката

Приоритетно насочване на инвестициите в България към: електротехника и електроника, информационни и комуникационни технологии, земеделие и хранително-вкусова промишленост, машиностроене и по-специално транспортно оборудване, транспорт и логистика, здравеопазване и фармацевтика, химическа промишленост и производство на изделия от каучук и пластмаса. (няма обаче особена обосновка, защо именно тези сектори).

В държавната поръчка за прием в университетите да се увеличи относителният дял на  природните, аграрните и инженерните специалности, като предпоставка за ускорено  икономическо развитие.

Резултатите от научните изследвания, финансирани с публичен ресурс, следва да подобряват качеството на живот. Затова фокусът в научните изследвания трябва да бъде в областта на химията, биологията, математиката, физиката и материалознанието. (не е ясно, защо качеството на живот се определя именно от тези научни области)

Приоритетите изглежда се свеждат до малките и средни бизнеси, както и природните, аграрните и инженерните специалности в образованието. Всъщност за никоя друга област в текста на Визията не се употребява думата „приоритет“. Ако посланието остане така, хоризонтът на приоритетите ще остане твърде тесен, а БСП ще излъчва облика на „партия на дребните стопани и на инженерите“.

Макар Визията да декларира на много места намерението си да промени радикално ситуацията (статуквото) във всички области и често да обосновава предложенията си с нуждата от повече равенство и социална справедливост, тези две последни категории не са описани като „приоритети“. И пак ще напомня – приоритетът означава нещо, което ще бъде решено първо и за което ще се дадат повече средства, а това означава, че друго нещо ще бъде отложено или оставено за след това. От документа не се вижда подобно разграничение. Общото впечатление е, че Визията се отнася за абсолютно всичко, а поради това и за нищо по-специално. Борбата с корупцията, високите доходи, подкрепата за малките и средни бизнеси, достъпното здравеопазване, качествените образование, наука и култура, сигурността и отбраната, външната политика и демографската криза – всичко е еднакво важно.

Ако в общ житейски план това е разбираемо (човек живее с множество ситуации, които го засягат), в областта на публичното управление и публичните политики липсата на приоритети, включително между отделните големи обществени сектори, е всъщност позиция, която иска да управлява статуквото („за всеки по малко“). Внушението на такава позиция е парадоксално: „възнамеряваме да правим същото, макар и по-добре“. Това никак не кореспондира със заявката за алтернатива не просто на ГЕРБ, а на досегашната система.

Срещу какво се обявява БСП

В документа има и силно звучащи пасажи, които показват онова, което за БСП е неприемливо. Тези части излъчват определен политически профил на партията, чието разчитане може да даде неочаквани резултати.

От една страна тук има и категорични позиции, които съответстват на облика на една социалистическа партия и са съзвучни с позициите на сродните й партии от Европа. Например в областта на правосъдието: „Преустановяване на всякакви опити за ограничаване на публичността на правосъдието, особено на административното. Противопоставяне на опитите чрез международни споразумения да се въвеждат арбитражи, които заобикалят националните и европейските съдебни институции и налагат юридическа отговорност на държавата за провежданата от нея социално-икономическа политика.“ Това е съзвучно с протестите около някои елементи на споразумението АКТА, в които се включиха многобройни леви партии и граждански организации.

Подобни са и категоричните позиции за: отхвърляне на превръщането на земеделската земя в инвестиционен инструмент (не всичко може да бъде капитал); забраната на концесиите за добив на дървесина в държавните горски стопанства (публичната гора да остане извън търговските интереси); недопускане на демонополизацията на Националната здравноосигурителна каса (не навсякъде търговската конкуренция е позитивна, а здравето не е стока).

Същевременно има и позиции, които будят недоумение, остават неясни или стъпват много повече върху разпространени предразсъдъци, отколкото върху позитивни знания. БСП се обявява, например, срещу „подмяната на българската култура и история“, „подмяната на исторически истини“ както и срещу „преувеличаване или недооценяване на личности, факти и периоди в културното и общественото развитие на България и света“. Подмяна с какво, кои личности, кои периоди? Съвършено неясен текст, разчитащ на сугестия – говори се за нещо, което вероятно повечето разбират, но се въздържат да кажат открито. Една социалистическа партия би могла по-директно да се противопостави на опитите за реабилитация на фашизма и нацизма, срещу възраждането на един прикрит расизъм, срещу манипулативното използване на антикомунизма за оправдание на минали престъпления и настоящи безобразия, срещу свеждането на историята на комунизма до историята на масовите репресии.

Но най-смайващо за документ на социалистическа партия звучи следното: „Формиране на толерантност и утвърждаване на традиционните и семейните ценности: без „джендър идеология” в училище; без експерименти за сметка на децата и учениците.“ Все пак няма споменаване на „християнските ценности“, но те се подразбират като „традиционни и семейни“. Някога като социална ценност се е смятало да бъдеш „тих, скромен и набожен“, да почиташ Царя, да мразиш враговете („Всемогъщи прави Боже / Боже, Царя ни пази. / Дай му сили, за да може / вси поврази да срази!“). Това ли са традиционните ценности? Или пък семейните? Внушението, че бракът (официалният, едновременно граждански, но и осветен от традицията, т.е. от Църквата) е единствено приемливата форма на семейно съжителство, се чете в параграф, посветен на демографската криза: „Освен ниска, раждаемостта у нас има изключително неблагоприятна структура. Близо 6 от всеки 10 деца се раждат извън брак. През 1990 г. извънбрачните деца са били 2,5%, в момента са около 59%. Катастрофално изглежда фактът, че броят на абортите е близо 45% от всички раждания на живородени деца.“ Терминът „извънбрачно дете“ е двусмислен и натоварен с желание за дискриминация – нещо като „незаконороден“. А пък споменаването на абортите звучи като неексплицитно предложение свободата на жената да решава да се забрани със закон (както е до 1990 в България). Важен е прирастът на населението, а не толкова, че ще е за сметка на „нежелани деца“!

Пълно недоумение буди и „джендър идеологията“, която да остане извън училище. Без да се обяснява, за какво става дума, понятието е използвано сугестивно, сякаш всички „знаят, за какво става дума“. Понятието придоби в България гражданственост около истерията около Истанбулската конвенция (вече никакъв разумен аргумент не може да бъде чут, а и Конституционният съд зае позиция срещу). Под „джендър идеология“ у нас вероятно повечето разбират доктрина, която обяснява, че полът е единствено и само въпрос на личен избор, че децата трябва да се записват в гражданските регистри като „трети пол“ (нито момичета, нито момчета) докато навършат пълнолетие, че хомосексуалните бракове трябва да станат норма. БСП зае по въпроса консервативно-традиционалистка позиция, значително различаваща я от другите сродни партии в Европа. Но именно като социалистическа партия, вместо категоричното „не на джендър идеологията в училище“, щеше да бъде по-добре да обясни, как вижда образованието и възпитанието на младите българи по въпросите на сексуалността. Ако не е „джендър идеология“, какво предлага БСП? Ще обясни ли, например, че ако малкото момче играе с кукли, няма да стане непременно хомосексуалист? Че сексът изисква взаимност и уважение към другия, защото другото е насилие. Че хомосексуалистите не са „ненормални“ (за психиатрията) или „педофили“ (за затвора)? Че борбата на жените за равноправие включва и правото им сами да решават, дали да прекъснат бременността си или не? Че домашното насилие е истински проблем в България, а не „измислица на повлекани“?

Колкото до „съжителството без брак“, то се коментира единствено във връзка със злоупотребите със средствата         , предвидени за самотните майки: „Подкрепа за самотните майки, съпроводена със система за откриване и регистриране на съжителстващите двойки, които са във фактически брак (но не са счели за изгодно да го сключат), като целта е да се избегнат злоупотреби със социални помощи за самотни родители.“ „Откриване и регистриране на съжителстващите двойки“?! Защо не просто усъвършенстване на Семейния кодекс, за да се гарантират правата на наследяване и на родените от съжителството деца? Това би било очаквана кауза за една социалистическа партия.

Недоумение буди в текста и искането за „мерки за стриктно прилагане на действащото законодателство при ранните раждания от малолетни майки“. Всъщност какво предлага БСП – просто прилагане на закона или национална програма срещу явлението, която се предлага от много и различни организации? Едни искат малолетните майки да бъдат съдени (защо не и на затвор, а децата им, за наказание, да бъдат отнемани)! Други искат кастрация за бащите (нищо, че някои от тях са непълнолетни)! Или нещо друго, по-съзвучно с профила на социалистическата партия?

Каква партия иска да бъде БСП?

„Визия за България“ е текст с разнороден стил, много и различни автори на отделните части, текст който носи дори разнородни послания. Вероятно причината е в разнородността на екипа, подготвил текста, но най-вече на бързината, той да бъде оповестен. Ако целта му е да покаже, как БСП вижда една по-добра България, читателят на текста ще отговори: разнообразно. Но може би целта му е да покаже, каква партия иска да бъде БСП.

Разнородността на текста внушава различни профили на социалистическата партия. Във „Външна политика“ БСП се обявява за проевропейска, но за един „ЕС, който защитава правата и интересите на своите граждани, като извежда на преден план преодоляването на бедността и острите социални неравенства.“ Тя, като повечето сродни партии, иска преориентация на Европа и откъсването й от властта на корпорациите и технократската бюрокрация. В областта на икономиката и данъчното облагане БСП се обявява за социална партия, загрижена на социалната справедливост и общо за по-слабите (макар почти никъде да не говори специфично за интеграцията на маргинализираните групи). Но в търговската област, в образованието и науката, в демографията, БСП излъчва образа на една патриотично-консервативна партия, загрижена за българското и гледаща с подозрение към чужденците и идващото от чужбина. Как всичко това може да се съчетае и дали изобщо е възможно?

Част от отговорите на тези въпроси намираме и в речта на председателката на БСП Корнелия Нинова, с която представя „Визия за България“. Речта е дълга и представя основните идеи на целия документ, но тук ще коментирам само няколко идеи, които намирам за особено спорни и несъответни.

Говорейки за образованието и за пореден път изразявайки позицията си за Истанбулската конвенция, председателката на БСП очерта като „истински ценности“ в образованието „род, отечество, семейство“. Така съчетани, макар в друг контекст, тези ценности кореспондират повече с друга политическа традиция: „Труд, семейство, отечество“ е девизът на Френската държава на Филип Петен, ръководител на пронацисткото правителство във Виши (1940-1944), заменил девиза на Френската република „Свобода, равенство, братство“.

Малко по-нататък лидерката на БСП дава като добър пример за ефикасна социално-икономическа политика и модел за следване страните от Вишеградската четворка (Полша, Унгария, Словакия, Чехия). Отговаряйки на критиките на Европейските социалисти, че постъпва като Орбан, тя заявява: „Добре, Орбан е десен политик,  но Словакия се управлява от партия от нашето политическо семейство, наши политически партньори се включиха в управлението в Чехия. Кое е общото между тези държави, макар че и те имат много грешки, в ограничаване на права и свободи и не са идеални, но общото е, че икономиките им процъфтяват, че инвестициите им растат, че не са в демографска смърт, а народите им се увеличават и живеят все по-добре. […] Някои ги обвиняват, че са популисти. Не, те са реалисти. Моля, да обс ъдим в следващите месеци, какво от този тип политики в Европа може да бъде полезно за България. Ние изпратихме специалисти там, те взеха законодателството на тези държави, ние го прегледахме и видяхме, че то в много отношения отива на левите идеи, но преди всичко са мерки и политики за националните им интереси и облагодетелстване на народите им.“

Полша е под процедура на ЕК за спазване на принципа на правовата държава. Виктор Орбан успя да смаже опозицията в Унгария. Чехия едва ли е добър пример за политическо управление в момента с евроскептик като президент и милиардер като премиер (макар и подкрепен напоследък от комунистическата партия). В Словакия партията на Роберт Фицо SMER-SD на последните парламентарни избори получи два пъти по-малко депутати в сравнение с 2012 г. и управлява в коалиция със словашките националисти. А сред Европейските социалисти, словашката партия е едно голямо изключение и дори членството й в ПЕС беше суспендирано през 2006-2008 г. заради съюза си с националистите.

Изобщо всяко заиграване на социалистите с националистите води до съществена промяна в политическия им профил. Не е и нужно да напомням за „онзи“ съюз на национализма и социализма, произвел най-голямата европейска трагедия. Ще цитирам само един активист на Съюза на българските национални легиони от 1939 г., д-р Димитър Вълчев: „Така бяха преодолени еднакво и безотечественият марксизъм и чорбаджийско-либералистичният национализъм и на тяхно място остана като единна и неразделна същност един нов социалреволюционен национализъм, който в рамките на нацията дава радикално разрешение на социалните проблеми.“[1]

По своя произход през ХІХ век социалистическите движения са интернационалистки. Интернационализмът винаги е бил разбиран като солидарност с угнетените от цял свят. (Нищо подобно на пращането на танкове в Прага през 1968 или в Афганистан през 1979). Днес с учудване установих, че мнозина млади социалисти в България смятат интернационализма като дясна идеология на глобализирания корпоративен капитал. БСП явно не е успяла да им предаде нещо важно от своята политическа традиция – интернационалисти са били социалистите от Бузлуджа, интернационалисти са били антифашистите от Втората световна война. Днес интернационализмът е да си солидарен с унгарските социалисти, а не с Орбан, с полската левица, а не с Дуда.

Вероятно не случайно във „Визия за България“ някой, който споделя горното, е написал: „Постоянен остава рискът от страна на крайни, антидемократични и популистки политически явления“. БСП не трябва да е крайна, антидемократична и популистка, за да запази социалистическия си характер- И в никакъв случай да не се съюзява с националистите (които са крайни, антидемократични и популистки) – това би могло да я запази донякъде като партия, но вече не и като социалистическа. В някакъв смисъл „Визия за България“ е покана за дискусия за това, каква партия иска да бъде БСП. Изглежда въпросът е отворен.

[1] Поппетров, Николай (съст.). Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. Гутенберг, 2009.

Публикувано в Uncategorized | 4 коментара