Timeo danaos et dona ferentes

Вергилий разказва историята на жреца Лаокоон, който с тези думи предупреждава троянците да не приемат дървения кон, оставен пред стените на Троя от обсаждащите ги гърци (данайци): „Страхувам се от данайците, дори когато носят дарове“. Тази история завършва зле, защото троянците не послушали своя жрец и вкарали дървения кон в града. Накрая Троя била разрушена. Спомних си тази история след като чух предложението на Бойко Борисов за свикване на Велико народно събрание с цел – приемане на нова конституция.

Правителството си направи и самореклама, отчитайки постиженията, включително и раздаваните напоследък значителни суми – една главозамайваща равносметка, ако наистина повярваме на това. Правителството се похвали с километрите магистрали, със сделката за F-16, със спрения поток бежанки идващи от Турция, с увеличените доходи да тези 10 години, най-сетне – със стабилността, превърнала се в основен елемент на този вече омръзващ ПР. Всъщност единственото истинско постижение на Бойко Борисов за тези години е, че успя да се задържи на власт, било самостоятелно, било в коалиция с десните от Реформаторския блок, било в коалиция с „патриотите“. Той никога не отстъпи властта (времето на Орешарски е само една интермедия, но пък удобна за вечното й използване като оправдание за „някои несполуки“). Един единствен път изглежда се надцени и изгуби президентските избори през 2016 г. Което никога не прости на опонентите си и дори сега публично обвинява президента Радев, че стои зад протестите, при това в таен съюз с мафиоти като Васил Божков и подкрепян дори не толкова тайно от Владимир Путин.

Няма как след толкова години на власт (от 2009) да не направим една по-детайлна равносметка на управлението на ГЕРБ. Партията дойде на власт с обещанието да сложи край на корупцията, в която обвиняваше управлението на тройната коалиция БСП-НДСВ-ДПС. Но десет години по-късно масови протести искат оставката на правителството именно заради корупция. Не сме забравили километрите магистрали съпътствани с раздаване на порции от публични средства. Не сме забравили безчетното множество назначени „калинки“, оттеглени скандално или тихомълком, защото вече вредяха и на менторите си.

Калина Илиева – бивш шеф на ДФЗ, от която произлезе нарицателното „калинки“ за кадровите гафове.

Не сме забравили многото скандали с къщи за гости, с евтини апартаменти, с незаконни барбекюта, с „други къщи“ (някъде в далечна Каталония) – нито имаше истински наказани, (е, някои са на каторга като консули), нито някой пое истинска отговорност (е, бившият втори в ГЕРБ беше отстранен, а сега е особено критичен към Борисов), нито прокуратурата извърши истинско разследване, нито отправи делата към съда. Няма да забравим и многото клетви за съдебна реформа, която триумфира с избора на Иван Гешев за главен прокурор. Както няма да забравим и организираните с насърчението на правителството „контрапротести“, за които „Гешев е радост“.

Къщата в Барселона, обитавана от Борислава Йовчева.

Едва ли ще забравим и скандалите с отнетите бизнеси: Емилиян Едрев, Илия Златанов, както и много други, за които просто не се е разшумяло. Няма да забравим и прокурорския натиск (ама правителството нямало нищо общо) срещу разни бизнесмени, някои от които вече бяха скандализирали обществото, но този натиск съвсем не беше отговор на очакванията за справедливост, а отново инструмент за отнемане на бизнес територии. След „умелото“ управление на хазарта от страна на министъра на финансите, довело до загуби за няколко стотин милиона лева за хазната, той подаде оставка, хазартът беше национализиран, но предстои да видим, в чии ръце в крайна сметка ще попадне.

Едва ли ще забравим и зрелищните полицейски акции от първия кабинет на Борисов, разбитите по погрешка входни врати, нахлуването на тежковъоръжени полицаи в жилища с деца, зрелищните арести, включително с незабравимите реплики като „Ти си абсолютен престъпник!“. Ами многочасовият арест на Десислава Иванова? Ами нахлуването в президентството на въоръжените служители от „Бюрото за защита“ към главния прокурор? Ами полицейското насилие срещу млади протестиращи съвсем напоследък? Сякаш няма цивилизовани методи за разследване и арести, сякаш насилието, сплашването, демонстрирането на груба сила е по-важно от правото. Явно става дума за „стил“, навици, които са неизкореними за това управление. И досега България плаща обезщетения по делата на Европейския съд по правата на човека, но никой от конкретно виновните за такива нарушения на правата не е поел и една стотинка от тези обезщетения.

За капак – няколко снимки и няколко записа, изтекли в публичното пространство. „Чекмедже“ с пистолет, пачки от 500 евро, кюлчета злато – всичко това остана необяснено, а прокуратурата образува дело за проникване в личното пространство на премиера. Но не и за това, дали снимките и записите са автентични, и ако е така, какво това означава. Нямаше и сериозни обяснения от страна на Бойко Борисов, освен че се опита да ги омаловажи и бързо да ги определи като „фотошоп“. След всичко това, как да не публикуваш на стената си във „Фейсбук“: I Y Borisov!

Е, протестите поискаха оставките на премиера и на главния прокурор, покрай това и няколко други. Чуха ги, но ги неглижираха, вместо това предложиха (и раздадоха) още пари (от общите, включително и от европейските). Не разбраха, че се иска справедливост, а не пари. И за да избегнат незабавните оставки, излязоха с невероятно предложение – свикване на ВНС за нова конституция. При това с няколко конкретни предложения, някои от които вече бяха направени, но съвсем не от ГЕРБ.

Питам се, каква ли ще бъде тази нова конституция, предложена от ГЕРБ, вероятно с експертизата на видните юристи в тази партия като правосъдния министър или един бивш конституционен съдия, останал в историята с разказа за това, че е роден в дантели. Конституция по образеца на Виктор Орбан в Унгария, силно ограничаваща полето на опозицията, на медиите, на несъгласните, циментираща властта на управляващата партия? Всичко, каквото трябва, вероятно ще може да се мине и без член 1. Нова конституция, за да се затрие днешната, която управляващите просто не спазват? Че какво е лошото в настоящата конституция, такова, че да не може да се промени с обикновена поправка? Може би списъка на гражданските права, на гарантираните свободи, на разделението на властите?

Добре е протестът да се откаже от исканията за нова конституция, за да не играе тази нова игра, и да поиска нещо много по-просто: да се спазва настоящата конституция. И да настоява, че само след подаването на двете искани оставки ще е възможен изобщо разговор за това, нужна ли е съвсем нова конституция, или можем да направим желаните промени в настоящата. Иначе засега предложението на ВНС не е нищо друго освен кризисен ПР, чиято цел е да спечели време за управляващите.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Империята отвръща на удара

Това беше заглавието на втория филм от поредицата „Междузвездни войни“, когато превърналата се в деспотична империя предишна република унищожи значителна част от борците срещу неправдата. Днес, 7 август 2020 г. в 4 ч. сутринта полиция и жандармерия премахнаха палатковите лагери на три от софийските кръстовища, инсталирани като блокади отпреди една седмица. Нямало е насилие, според говорителите на полицията и според някои протестиращи, задържани са неколцина, след престой в полицейското управление са освободени, но с актове. Така изглеждат новините от събитието, оправдано с постъпили в прокуратурата жалби на граждани, които се оплакват от блокадите и настояват за правото си на свободно придвижване. На пръв поглед нищо особено: в палатковите лагери са неколцина, нарушават обществения ред с блокади, властите възстановяват реда. Какво лошо се е случило?

Блокадите навсякъде по света нарушават обществения ред. Именно затова е редно да се запитаме, а защо го правят? В случая с днешните протести, нарушаването на обществения ред е видимата реакция на нарушения обществен договор в България, нарушен вече от много години от страна на управляващите (особено видно в днешната коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“). А както знаем от Джон Лок насам (1689), когато правителството наруши своята част от политически пакт, това освобождава гражданите от задължението да спазват своята част от пакта. Имат право на бунт и неподчинение. Кое от това е неразбираемо?

Бунтът и неподчинението навсякъде и по всяко време са отвъд закона. Но не защото бунтарите са по природа асоциални, а тъкмо напротив, защото същият този закон се оказва действащ спрямо едни, и съвсем загърбен от други. Гражданското неподчинение е показателно за това, че от едни се изисква да спазват законите, но други могат да не го правят, като при това се възползват от овластената си позиция.

Къде е нарушен общественият договор? Примерите само напоследък за много. Прокуратурата прекрати делото си за „къщата в Барселона“, но подхвана президента. В ареста попаднаха редица видни бизнесмени, някои успяха да избягат, но обществото не вижда в това „борба с олигархията“, е преразпределение на бизнеси. „Осемте джуджета“, един невероятен скандал, който би помел не едно правителство в развитите демокрации, се разследва със скоростта на костенурката и едва ли ще приключи подобаващо. „Онези снимки“ и записи се разследват единствено като нахлуване в личното пространство на премиера, но не се търсят отговори за „онова чекмедже“ и най-вече, снимките автентични ли са, или са подправени. Прокуратурата видимо се използва за политическите цели на това правителство, като акциите срещу битовата престъпност все повече изглеждат като „смокиновия лист“, прикриващ множество „срамотии“.

Грубото нарушаване на обществения договор е всъщност най-мащабната корупция, защото става дума за присвояването от частни интереси на публичната сфера (държавата и нейните институции). Това усилва многократно всички неравенства в едно и без това силно неравно общество като българското: бедните обедняват, експлоатираните се задъхват, дребните изчезват, дискриминираните отпадат, маргиналите нарастват. „Завземането на държавата“ насажда ново неравенство: между овластените и безгласните. Ново, защото в условията на демокрация такова неравенство е немислимо.

Днес българското общество е дълбоко разделено, може би на две почти равни половини, макар да не се опитвам да ги измеря. От едната страна са „ГЕРБ и съдружници“, от другата страна са всички техни противници. Вероятно има и една трета страна – на онези, които или „не се интересуват“, или не искат да заемат страна, или „още се колебаят“, на която страна да застанат. И двете противопоставящи се страни са разнородни, както политически, така ценностно и социално. И двете се опитват по някакъв начин да привлекат подкрепа от „третите“, и двете мобилизират своите ресурси и премерват силите си. Но разделението в обществото е породено не от „алчни за власт“ опозиционери, а от грубото нарушаване на обществения договор от страна на управляващите.

Тогава сме в ситуация, в която преди всичко и отвъд останалите наши разделения, да заемем позиция по това разделение. Именно това е днешният основен политически въпрос – коя страна да заемеш. Разбираемо е, че има хора, което са от страната на „ГЕРБ и съдружие“, поради различни причини: лични интереси, страх от възмездие, притеснение от възможно безредие, ако щете и навик. Разбираемо е, че има хора от другата страна и те не са по-малко, на възмутените от подмяната и измамата, на бунтуващите се срещу неправдите, на обезсърчените от празните обещания, на вбесените от лицемерието, както и на мнозина, вероятно, които се бунтуват по навик. По-трудно разбираема е позицията на „третите“. Едни от тях наистина нищо не интересува, те са безнадеждни. Други смятат, че онова, което ще замени „ГЕРБ и съдружие“ ще е по-лошо, макар никой да не знае, какво ще е то. Има и такива, които се колебаят още, но вече е настанало „време разделно“. Но позицията на „третите“ във всеки случай е позиция в подкрепа на statu quo ante bellum (статуквото, иначе казано). А то е в полза на онова, което познаваме вече от много години – една корумпирана държава, овладяна от частни интереси.

Възможно е, поради много, включително „технически“ причини следващите избори да са през март 2021 г. Възможно е на тях да няма много промени. Всичко е възможно, но ако опозицията на „ГЕРБ и съдружие“ не намери минимална основа за преговори и обща програма за действие, после няма защо да се вайка и да обвинява едни или други протести, че не са успели да излъчат алтернатива.

Публикувано в Uncategorized | 2 коментара

Сектантство или кой иска бърз край на протестите

Думата предизвиква различни разбирания сред поколенията в днешното българско общество. По-младите вероятно я свързват с някоя протестантска радикална секта и по-скоро с религиозен фундаментализъм. По-възрастните вероятно помнят политическото значение на думата, в смисъл на „който не е с нас е против нас“, отхвърляне на всички, които споделят различни политически предпочитания. Последното значение напомня за много исторически събития, в които губещите са обичайно споделящите такава максима, отказвайки взаимодействие с различни от тях политически актьори пред една много по-голяма опасност.

Сектантската позиция винаги оправдава себе си с категорично и безапелационно придържане към принципи, което позволява да се смятат за неприятели и врагове всички, които не ги споделят. Така сектантите остават гордо затворени в своите разбирания, отказвайки да приемат, че политиката е сложно взаимодействие при което постигането на стратегическите цели често изисква тактически компромиси.

Днешните протести могат да успеят само и единствено ако протестиращите в своето мнозинство успеят да се отърсят от сектантите. А те са много и разнообразни, като се опитват да направят протеста „чист“, но не от платените екстремисти, а от хора, които не са „от нашите“, разбирай правоверни като нас. В един от случаите ще викат „червени боклуци“, за да прогонят участващите в протеста социалисти. В друг случай ще късат европейското знаме, носено от привърженици на „Да, България“. В трети случай ще обясняват, че протестът е едновременно срещу ГЕРБ, но и срещу Радев, че в „никакъв случай“ не трябва да се подкрепя участието на Мая Манолова, че едни предсрочни избори ще дадат възможност да „проруско“ служебно правителство. Изобщо, ще слушаме, че в протеста трябва да останат само „чистите“, „неопетнените“, другите – да си ходят. Сектантите обясняват, че не може в протеста да бъдат едновременно леви и десни, че това е нещо като „нов ОФ“ (за по-младите – позоваване на Отечествения фронт, създаден през 1942 г. като коалиция на няколко различни партии, опозиционни на прохитлеристкото правителство в България по онова време).

Към тези сектантски прояви и идеи, може да се добави и непрекъснатото настояване, че протестът бил разнороден, че нямал обща политическа програма, че „протестирал“, но „нищо не предлагал“, че нямало представителство, с което правителството може да води преговори. Искали се „оставки“, но нищо не се предлагало, не се допускал дори някакъв диалог с правителството. Така протестът става безпредметен, но и безсилен, именно защото няма общо ръководство или общо представителство, с което да се преговаря.

Ако протестиращите приемат да играят такава игра, протестът постепенно ще затихне, защото няма да събира достатъчно граждани, които да следват докрай разбиранията на едни или други сектанти. Протестът е силен именно защото, и това беше една голяма новост, събра в началото си и леви, и десни, и партийни активисти, и граждански активисти, и млади, и стари – „И всякоя възраст, класа, пол, занятье, зимаше участье в това предприятье“. Но сектантството е в състояние да провали протеста, именно със стремежа си да го направи еднороден, т.е. съответен на едно единствено и неоспоримо сектантско разбиране.

Сектантски могат да подходят и онези политически дейци, които се надяват да успеят да се възползват още сега от протеста, като го представят за част от своята кампания. Това банално „яхване“ на протеста вече се е случвало, но то оставя след себе си огромно количество разочаровани протестиращи. Защото нищо не се е променило или защото промяната е била всъщност към по-лошо: „Надявахме се на по-добро, но стана както винаги“.

Днешните протести искат справедливост, правосъдие, спазване на законите, дори почтеност в политиката. Все трудни неща, изискващи усилие и време. Но ключът за началото на промяната са две оставки и разбира се, ако протестът успее.

За да успее протестът, участващите в него е добре да се съгласят на няколко общи принципа:

  1. Всеки участва в протеста от свое име, представлява само себе си, не е представител на организация, движение, партия.
  2. Протестът няма „ръководители“, няма „представители“, това не са нито тримата инициатори (от т. нар. „отровно трио“), нито политическите лидери.
  3. Никоя партия не е собственик на протеста, нито „Да, България“, нито БСП, нито „градската десница“, нито националистите.
  4. Основните искания, подкрепяни, както изглежда от всички протестиращи досега, са за две оставки – на главния прокурор и на премиера, което трябва да се приеме за ключ към отваряне на ситуацията за дискусии и диалог за бъдещето.
  5. Други възможни искания като промяна на конституцията, характер на новото правителство, ВНС или каквото и да било конкретно искане, трябва да бъде оставено за след двете оставки, защото по тези въпроси протестиращите не са единни.

Казано накратко, протестът ще успее, ако запази единството се, въпреки различията между протестиращите. Ако партиите от парламентарната и извънпарламентарната опозиция разбират това и не се опитват да се възползват от протеста, така както направи ГЕРБ през 2013 г., то те трябва да приемат тези принципи. Но не само, те могат значително да помогнат. Например могат да призоват членовете и симпатизантите си, за се включат в протеста, но в лично качество, не като представители на партия. Това несъмнено ще поддържа протеста достатъчно масов, достатъчно плуралистичен и достатъчно граждански, за да бъдат маргинализирани платените екстремисти. Опозиционните партии могат също така да влязат в диалог за съгласие по някаква минимална програма за бъдещето, без да се страхуват, че ще ги обвинят в създаване на „нов ОФ“. Когато се чуват обвинения в „съглашателство“ със стари противници, това е обикновено сектантство, особено в ситуация, която изглежда еднакво неприемлива и непоклатима. Обвиненията в такова „съглашателство“ (например между леви и десни) са изцяло в интерес на запазването на сегашното положение (сегашното правителство и сегашния главен прокурор).

Какво да прави ГЕРБ? Въпросът е важен, защото става дума за не само управляващата партия, но за структура, която по същество притежава политически монопол. Вероятно и в самата партия се обсъждат варианти за изход от ситуацията, като един от тях включва оставката на Бойко Борисов и кабинет без него, както, разбира се, и обратното – задържане на ситуацията до редовните избори през март 2021. Росен Плевнелиев, активен критик на Румен Радев (така наруши едно неписано правило, че бивши президенти се въздържат да критикуват директно настоящия), заяви, че правителството не трябва да подава оставка и така пое защитата на статуквото. Но това само ще затегне ситуацията и няма да направи възможен какъвто и да било диалог с оглед на бъдещите избори, независимо дали ще са предсрочни или редовни. Да не забравяме, че протестът иска и оставката на главния прокурор. Отказът и в двата случая ожесточава протестите, но независимо от изхода им, ударът върху репутацията на управляващата партия и главния прокурор е огромен и щетите няма да могат да бъдат поправени. Освен ако…

Публикувано в Uncategorized | 3 коментара