По(д)слушване

Пак скандал, но този път особен. Не толкова скандални са разкритията, че МВР подслушва, т.е. използва СРС, макар и само 10% от тях да са представени в съда като доказателствен материал. Това е друга тема, която заслужава специално внимание – темата за ефикасното събиране на доказателства или защо толкова много МВР се оплаква, че съдът отхвърля много от обвиненията. Друга е и темата, че ако има разпоредено подслушване на министри, тогава те непременно по силата на закона трябва да са подозирани в тежко престъпление.

Скандалът е в това, че от най-високо политическо равнище чухме, че да се подслушват министрите е форма на публичен контрол върху дейността им. Това беше представено като начин, обществото да упражнява така необходимия контрол върху управляващите. Нещо повече, самите министри (мнозина от тях) охотно заявиха, че „нямат нищо против” да бъдат подслушвани, а премиерът в хумористичен стил поясни, че така те щели да работят още по-добре.

Излишно е да доказвам, че такова подслушване (със СРС) няма нищо общо с обществения контрол върху управлението. Най-много да стимулира министрите, когато имат да обсъждат нещо интимно или поверително, да вземат предпазни мерки и нищо чудно да срещаме дегизирани министри по неочаквани места, например високо из Витоша или някъде из полето. Проблемът е, че такова подслушване всъщност внушава, че в това няма нищо страшно или нищо лошо, стига да се прави за „праведни цели” – борбата с корупцията и организираната престъпност.

Реакциите в много форуми по този въпрос трябва истински да ни притесняват, особено ако смятаме, че демокрацията е несъвместима с намеса на властта в личния живот на гражданите. Заявлението „нямам нищо против да ме подслушват” е не просто популистко – едва ли човек със здрав разум наистина мисли така. Такова заявление всъщност казва: „няма нищо лошо всеки да бъде подслушван”. Това вече е истинският проблем. Който се усложнява от множеството реакции по форумите, които показват, че не малка част от гражданите всъщност споделят и одобряват това. Вероятно мнозина си мислят, че то не се отнася до тях. Със сигурност МВР не може да подслушва всички, няма и за какво. Но с такава благоприятна нагласа на значителна част от общественото мнение, подслушването може да стане редовна практика, а не изключение, както повелява законът.

Подслушването, когато стане редовна практика, не е и нужно да е масово. Достатъчно е да е редовно, защото само така то създава масовото усещане, че всички са подслушвани. А такова усещане поражда само едно – послушание. Повечето хора в такава ситуация възприемат или езоповски език, или просто започват да си налагат самоцензура на онова, което говорят пред други. С други думи подслушването поражда послушание, а послушанието укрепва статуквото, каквото и да е то. Но в никакъв случай няма нищо общо с демократичната практика, която гледа на подслушването като на много опасен инструмент, който трябва да се прилага (ако изобщо се прилага) много рядко и само по изключение, при това под внимателния контрол на обществото и на съда.

Лично аз не искам да ме подслушват, но не защото няма основание за това, тъй като не върша нищо нередно. Не искам да ме подслушват, защото искам тази практика да се употребява само в крайна нужда, и то само за да се защити обществото.