Има ли мълчание за комунизма?

На 16 март 2012 г. в клуб „Дада” се проведе поредното café-débat, организирано от Анна Кръстева, председателка на българската асоциация на AMOPA. Специален гост беше Филип Отие, посланик на Франция. Темата: паметта за комунизма. Времето на дискутиращите беше ограничено, всъщност не се получи точно дискусия, а поредица от паралелни кратки монолози, затова и реших да изложа малко по-обширно разбирането си по въпроса.

Има три, според мене, важни страни на днешното ни говорене  за комунизма, които е добре да разбираме.

На първо място самата дума, комунизъм, е натоварена с различно значение и различно съдържание в страни като България (изобщо в посткомунистическите държави), но това значение и съдържание не е непременно същото като в Западна Европа, САЩ,  Латинска Америка, Африка. Ние си представяме едни исторически период (1944-1989) и един специфичен политически режим, но не и политически движения и други политически проекти, основаващи се на комунизма.

По-специално в България не съществува дори общо разбиране за това, кога се е установил този режим – на 9 септември 1944 г. ли, или малко по-късно, някъде към 1947-1948 г. когато са забранени опозиционните партии. Също така в днешното говорене употребата на етикета „комунист” („комунистически”) е натоварена с разнообразни значение. Веднъж това е като синоним на социалист, отнасящ се до БСП. Втори път това е просто синоним на някой остарял в мисленето си и разбиранията си човек. Трети път е просто клеймо, употребявано срещу независимо какъв политически противник. В днешното българско общество масово не се различават понятия като комунизъм, социализъм, социалдемокрация, левица, марксизъм – сякаш поради това, че в левия политически спектър в момента БСП има силно преимущество, затова и горният ред от етикети могат да се употребяват като синоними.

Това смесване върви заедно със споделяното от мнозина убеждение, че „комунистите продължават да са на власт”, че продължават да контролират страната, политиката, икономиката. Тук думата „комунисти” е обобщаващо понятие за скритите механизми на влияние и власт на частни групировки упражнявано върху публичната държава. Така някак си комунизмът продължава да е на власт, и вероятно затова говоренето за паметта за комунизма е затруднено – как да говориш за паметта за нещо настояще.

Това ни пречи, например, да говорим за политическото потекло на бразилската президентка Дилма Русеф (тя и била или дори продължава да е по убеждения марксистка), като предпочитаме да се ограничаваме единствено в българското й етничедско потекло.

На второ място е трудността ни да постигнем един минимален консенсус за това, как да говорим за комунизма. Поради което имаме усещането за мълчание – не защото за комунизма не се пише и говори (излезлите напоследък академични книги по въпроса са многобройни), а защото сред различните интепретации на случилото се не се вижда почти никакво съгласие.

Трудността за минимален консенсус произтича от видимото различие на разбирането за комунизма в две оценъчни измерения: той е или „престъпен режим”, или нещо друго. Именно това е различието в двете съждения – ако не приемете, че комунистическият режим е просто престъпен режим и смятате, че може да му се припише, наред с другото, и характера на модернизационен проект, тогава непременно сте квалифицирани от другата страна, като „криптоокомунисти”.

Ако комунизмът е просто „престъпен режим”, тогава по-нататъшният разговор става невъзможен. Защото заедно с това ще трябва да приемете, че сред поколенията от онова време има само две категории: страдащи или съпротивляващи се от една страна, и съучастници или палачи от друга страна. Така версията на пострадалите от комунизма трябва да е единствено меродавната. Трудността идва от онези, които не се смятат нито за съучастници, нито за пострадали – тяхната памет непременно ще бъде различна от предлаганата им за меродавна версия на пострадалите.

Говоренето и писането за комунизма е всъщност борба за надмощие на определена интерпретация, а не работа за постигане на базисен консенсус. Именно липсата на такъв базисен консенсус води до нежеланието на повечето учители в гимназиите най-вече да преподават в часовете по история този период. Учителите не са виновни – те се опасяват, да не бъдат обвинени в едно или друго. Така за по-голямата част от днешните младежи комунизмът е разказ, който те чуват или не от родителите си, но не и предмет на едно републиканско образование.

Моят личен опит в преподаването показва, че в познанията на почти всички млади днес (за разлика отпреди 15 години), липсва времето след 1945 г. Но удивлението ми нарасна с откритието, че всъщност и времето от първата половина на ХХ век също е почти липсващо, особено що се отнася до европейската история или историята на България. Особено големи са липсите в познанията за времето на Втората световна война (1939-1945) и най-вече за това, какво всъщност се случва в България.

В днешното българско общество няма консенсус за времето на комунизма, по-специално за необходимостта от напомняне и зачитане  на паметта на жертвите на репресии, но също така няма консенсус и по отношение на паметта за антифашистката съпротива, за нейните жертви. Опитът това да се реши с надделяването на едната страна в спора за „нашите” и „вашите” кости не успя.

Нуждаем се от едновременно съгласие по тези два въпроса, без да противопоставяме едните жертви на другите. Именно днес това е нужно, не защото някога, във времето преди нас, едните не са се противопоставяли на другите, А защото консенсусът, че е неприемливо и престъпно репресирането или физическото унищожаване на политическите опоненти, независимо от епохата, днес е условието да живеем заедно.

В България имаме едновременно свързани проблеми: с паметта за комунизма и със статута на антифашистката съпротива. Заради това винаги на деня на паметта на жертвите на комунистическия режим ще има много по-малко участници, отколкото в Луков марш. Заради това днес никой от младите не знае, чии кости са погребани в Братската могила в София.

На трето място има силен натиск за кодификация на говоренето за комунизма, за налагането на точно определена интерпретация като валидна и, ако се позовем на поредица от проектозакони и резолюции, задължителна днес. Тази интерпретация, обаче, винаги се сблъсква с разнообразието от спомени, защото все още са живи поколенията, които са преживели комунизма или поне част от неговата епоха.

Но задължителната интерпретация на комунизма, както изтъкна по време на дебата Лиляна Деянова (която много години работи систематично върху паметта за комунизма), напомня удивително на наложената схема за интерпретация на българската история след 1944 г.

Историята не се пише чрез законите, които постановяват, как трябва да се интерпретира историята. Историческата истина не се заключава във фактите, защото те сами по себе си не говорят. Историята е днешното ни разбиране за миналото, както и паметта ни е изцяло зависима от днешните обстоятелства. Затова и не може да има една, още по-малко задължителна, гледна точка за комунизма. Не защото това очевидно противоречи на днешното отхвърляне на тоталитарните практики, а най-вече защото такова разбиране ни позволява днес да живеем заедно.

Това не означава, че не е необходим един базисен демократичен консенсус за неприемливостта на всички форми на политическа репресия. Но в нашия български случай това изисква работа върху паметта не само от втората половина, но и от първата половина на ХХ век. „Трябва едновременно да обясним на едните, че царството на целите  е невъзможно без революция, и на другите, че революцията има смисъл само тогава, когато води към царството на целите”, казва Жан-Пол Сартър. Изглежда сме пред именно такова изпитание по повод на паметта за комунизма.

Екзекутивна демокрация?

Нещата с Гърция не вървят добре. Но причината не е в това, че „гърците харчат безразборно и неразумно” или поне са го правили досега, каквито са обичайните обвинения срещу южната ни съседка. Изобщо господстващите днес твърдения за това, че „всеки трябва да се разпростира според чергата си” определено не са нито толкова самоочевидни (нищо не е самоочевидно в обществото), нито пък безобидни (защото зад тях прозира определена идеология).

Нещата с Гърция не вървят добре заради начина, по който функционират отношенията между инстанциите на ЕС и инстанциите на гръцката демокрация (Ελληνική Δημοκρατία). Съвсем наскоро, след поредица от масови протести, последвали поредната порция „затягане на коланите” (под формата на драстично свиване на държавните разходи най-вече за заплати в държавния сектор и за пенсии), след избирането на ново коалиционно правителство „на националното съгласие”, гърците решиха, че не могат да излязат от политическия хаос по друг начин, освен чрез предсрочни избори. Това, мисля, е един несъмнено демократичен изход от ситуация, която изглежда безизходна. Само ще напомня, че при подобна ситуация през януари 1997 г. България се измъкна с възможно най-ниската цена – предсрочните избори спряха хаоса, успокоиха обществото и направиха възможно политическото  и икономическото стабилизиране.

Но германският министър на външните работи Шойбле поискал да бъдат отменени предсрочните избори, планирани за април, както и в Гърция да бъде назначено надпартийно, експертно правителство по модела на Италия,  а идеите са били подкрепени от финансовите министри на Финландия и Холандия (в. „Сега”, 17 февруари 2012 г.). Значи, изборите са лош вариант, нужно е „решително правителство”, което да наложи „нужните мерки” на едно объркано, протестиращо и дори разбунтувало се общество. Е, трябва да признаем, че това е просто краят на представителната демокрация такава, каквато я описваме в учебниците.

Всъщност това е старата идея за „безпросветния народ и просветения елит” – символ верую на един много стар консерватизъм, заимстван впоследствие от всички тоталитарни режими. Казано с други думи, изходът от подобна криза не може да бъде демократичен, нужен е „експертен подход”, екзекутивен манаджериализъм (executive managerialism), а не допитване до гражданите, не опитване на сложните и отнемащи време процедури на убеждение-съгласие. Демокрацията, както изглежда, не е толкова ефикасна, колкото мениджмънта, а днешната криза изисква бързи и ефикасни решения.

Примерът, който дават на Гърция, с италианското експертно и надпартийно правителство не е точен. Първо, защото в Италия това правителство встъпи в длъжност след компромис и основните парламентарни партии и по инициатива на президента Джорджо Наполитано (между другото, бивш идеолог на Италианската комунистическа партия, но и авторитетен политик днес). Второ, защото Италия не беше блокирана от протести и бунтове, както Гърция. Трето, защото правителството в Италия не е надпартийно, а независещо от нито една партия поотделно, което е различно. Впрочем, въпросът не е в това, че едно партийно правителство не може да бъде експертно, а в това, доколко гражданите, обществото, се съгласяват да ги управлява определено правителство. В Италия Марио Монти постигна такова съгласие. В Гърция новото правителство не успя да постигне това, затова и премиерът предложи предсрочни избори.

В новата си книга “За конституцията на Европа” Юрген Хабермас ясно твърди, че под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на гражданите и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност – към различни „изпълнителни инстанции” (executive bodies), които никой не е избирал или упълномощавал. Засега спрямо гърците ЕС действа именно по този начин – съветът към тях е да оставят допитването чрез избори, да следват съветите на „експертите”, най-често идващи отвън. Е, никак не е  трудно да се дават съвети от типа „нужна е решителна реформа на свиване на държавните разходи”, когато стоиш на топло в служебния си кабинет някъде в Европа, а не си на улицата в Атина или Солун (било като току-що загубил работата си, било като протестиращ, било като очакващ топлата супа на Caritas, било като полицай, изпратен да пази реда или като местен политик, от когото разгневената тълпа иска сметка).

Но изглежда именно такива съвети на „международни експерти” за докарали нещата в Гърция, а и не само там, до такова положение. В много интересния текст „Убийци с куфарчета” (публикуван в Inflight magazine на „България ер” от юни 2011) авторът Валери Ценков разказва удивителна история. Той се позовава на книгата на американеца Джон Пъркинс „Изповедите на един икономически килър”, в която този нов професионалист – икономическият килър – е дефиниран като „високоплатен професионалист, чиято задача е да въвлича чужди държави в измамни финансови схеми, след които след това са принудени да плащат трилиони долари дългове”. Това е професията на икономическите експерти, най-често работещи за престижни правителствени агенции, международни организации или консултантски и рейтингови компании, които разработват схемите за бързо излизане от изпаднали в икономическа криза и финансов колапс правителства. Глобалният резултат от дейността на тези „икономически килъри” е, че ако през 1973 г. дълговете на Третия свят са били едва 130 млрд. долара, през 2006 г. те са достигнали до 3,2 трилиона долара.

Джоузеф Стиглиц също в една от последните си книги за глобализацията (Globalization and Its Discontents, 2002)) отбелязва, че днешната финансова глобализация поражда огромни несправедливости. Натискът на глобалните пазари изтръгва от национално-организираните общество всякакъв контрол върху важните решения, а още повече намалява ефективността на демократичния контрол (който изобщо не съществува на глобално равнище). Дали днешният глобален финансов капитализъм наистина се нуждае от демокрацията (в Китай, изглежда, това е напълно вярно)? Такъв въпрос често се задава напоследък, най-ярко го постави Славой Жижек в една реч пред протестиращите от „Окупирай Уолстрийт” – не присъстваме ли на края на брака между капитализма и демокрацията? (в. „Труд”, 14 октомври 2011)

Случаят с Гърция и симптоматичен – натискът отвън, на ЕС, на правителства от ЕС, изглежда води към отказ от демократични процедури. Наистина можем да се запитаме – нима в една система, в която правителствата зависят от одобрението на мнозинството, няма структурен натиск за „безразборно харчене”, само и само за да се удържи властта? Ако така си представяме демокрацията, значи вече сме я отхвърлили. Но пък се натрапва и друг въпрос – дали демокрацията (либералната и представителната) е адекватна форма за днешната пазарна цивилизация, която съществува единствено и само защото подтиква към разширяването на потреблението (респективно на производството на продукти, които непременно трябва да се купят)? Защо тогава не си представим управлението на обществата като мениджмънт на фирма – взимаш важни решения без задължението да се допитваш до персонала. Въпросът е, какво да направи главният мениджър в една така проектирана държава, когато му се наложи да освобождава персонал – може ли да уволни някоя част от обществото?

Ето защо смятам, че онези европейски политици, които натискат гръцкото правителство да прави още икономии, въпреки протестите и бунтовете, е по-добре да се опитат да убедят пряко гръцкото общество да приеме непопулярните мерки. Вместо да говорят, че не искат да плащат за чужди дългове. Защото изпадането на Гърция от еврозоната или дори от ЕС е много по-лошо решение, което непременно ще засегне всички останали. Дори и онези, които като България се самохвалят с перфектната си финансова дисциплина. Защото такова изпадане ще доведе Гърция до диктатура.

Низ от безобразия

Отдавна не бях публикувал в блога си, защото събитията ми даваха толкова много теми, че наистина не насмогнах да откликна. Затова реших да изчакам и да се опитам да обобщя онова, което разбирам, че се случва в момента. А то е низ от безобразия, ако изобщо такъв израз е част от обичайния ми публичен език.

Ще започна поред, макар и не хронологично.

Полицейското насилие застана в центъра на политическите дебати и медийния интерес. Чудно е, че това става през 2012 г., 22 години след 1989, но явно не е било достатъчно времето, та полицията да научи, че в демократичните държави арестите и изобщо прилагането на сила от органите на реда е строго регламентирано и никакви отклонения не се толерират. Впрочем това не е нова тема – достатъчно е да напомним няколко зрелищни ареста на иначе неопасни заподозрени (като бившия военен министър Николай Цонев). Нещата обаче рецидивират (спомнете си случаите в Кърджали, във Варна). В Мировяне ГДБОП храбро разбива вратата и тръшва на земята заподозрените контрабандисти (на 4-5 кутии цигари). Следва да очакваме, че по този начин е разбит мощен контрабанден канал, макар да си мисля, че контрабандистите, с покровителството на висши политици, само се подсмихват. В Скравена вместо урок по толерантност спрямо все пак непълнолетни момчета се използват електрошокови палки, за да ги принудят да признаят. Не знам, дали те ще научат, че свастиката е станала символ на едно масово насилие и затова е отхвърлена, но със сигурност ще разберат, че аргументите на силата са по-важни от силата на аргументите.

Проблемът не е в това, че някой полицай може да си изпусне нервите или че полицейското разузнаване се е подвело. Проблемът е в начина, по който министърът на външните работи искрено застава първо на страната на полицаите, а чак след силен обществен натиск, е склонен малко да отстъпи и да допусне, че „може би някой не е действал както трябва”. Дори когато нещата не са изяснени и се е оказало, че дори висши полицейски шефове (като началник на областно управление) твърдят, че насилие в Скравена не е имало, а после се е оказало обратното и министърът тръгва да се извинява. Но всъщност не го прави точно, а намира още един повод да напомни, че при предишни министри на вътрешните работи също е имало насилие. Явно това последното според него напълно оправдава МВР да продължава по същия начин.

Ами случаят в Перник? Покрай съвършено съмнителните обстоятелства по самоубийството на главния заподозрян в жестокото убийство на Мирослава, забравихме едно от основните оплаквания на роднините на жертвата: в полицията не са им обърнали никакво внимание и всячески са ги отпращали. Е, това не е пряко насилие, но си е направо цинизъм. Както и последвалите искания за това, че въпросните роднини (вероятно съсипани от мъка) трябвало и да се извинят за острите си реплики срещу полицията. Макар премиерът Борисов да поправи искането за извинение и сам да поднесе извинение, историята остави горчив вкус на цинизъм и незачитане на гражданите. Както е цинизъм и отказът на депутатите от ГЕРБ да бъде създадена анкетна комисия по случая на паритетен принцип (управляващи и опозиция по равно) – едно искане на опозицията, което дори изглежда в този случай толкова основателно, приемливо и практикувано в много страни, че е направо подозрително, защо депутатите от ГЕРБ толкова много се възпротивиха.

Нападките на министър Цветанов към съдиите не са новост. Но въпреки предишните остри реакции по този въпрос те продължават. Което говори за рецидив – министърът очевидно предпочита да живее в общество, където съдията безпрекословно приема аргументите на полицаята. Но не ли това само нова версия на познатото „ние ги хващаме, те ги пускат”. Дори близки до министъра съдии трябваше да реагират на тази поредна атака, защитавайки честта на гилдията.

Изобщо този случай за пореден път показва слабата правна култура във върховете на ГЕРБ, въпреки присъствието на видни юристи, най-малкото в Народното събрание. Дали да припомня по този повод, че според принципите на правото процесът е състезателен, обвинението (а тук е полицията и дейността й по събиране на доказателства) и защитата (за сведение на министър Цветанов тя е законно право и поради това адвокатите не трябва да бъдат третирани като съучастници на престъпниците) – та обвинението и защитата се състезават с доказателства и аргументи, а съдията отсъжда според представените доказателства и аргументи, а не защото обвиненият вече се е сдобил с името на престъпник или пък е смятан за лош и непорядъчен човек).

Също така, когато един министър на вътрешните работи заяви публично, че бившият президент е свързан с престъпността, това не е безобидно. Не е същото, ако някой журналист или политик го каже в контекста на остър политически спор. Вътрешният министър не може да твърди публично такова нещо, защото е министър и ако има доказателства,  трябва да постъпи съответно. Иначе използва властта си, за да набеди някого, макар че юристите няма да се съгласят да квалифицират деянието му именно като набеждаване. Кой знае!

Друго безобразие е решението по случая с АСТА. Тук има много въпроси. Първият е, какво и било поведението на правителствените представители в ЕС по повод на преговорите, водени от ЕС в рамките на кръга от Токио (всъщност търговски преговори в рамките на СТО). Имало ли е възражения, например по крайната версия от декември 2010 г.? Вторият въпрос е, какво е било поведението на депутатите от ГЕРБ в Европейския парламент, където бурно се обсъжда този въпрос през 2010-2011 г. Подкрепили ли са предложените резолюции на критиците на споразумението (те са от много различни партийни групи, включително ЕНП, Либералите, Социалистите и Зелените).

ГЕРБ, след натиск, взе решение, което сигурно си представя, че е Соломоновско: НС ще ратифицира конвенцията с резерви. Така едновременно я ратифицира, т.е. прави част от вътрешното законодателство, но същевременно има резерви, които по никакъв начин не засягат самия текст (само, както казват, практическата му приложимост в България). Но става въпрос, наред с другото, за интернет – той не познава граници. Така че, онова, което ще се прави или не в България много слабо ще засегне мрежата. Ами какво ще се случи, ако всички наоколо прилагат АСТА, само България, която по принцип я е приела, не го прави изцяло? Нищо – АСТА ще се прилага.

Любопитното е, че аргументите на депутатите и някои министри от ГЕРБ по този случай бяха, че АСТА всъщност не променя много съществено съществуващото положение е затова гражданите няма за какво да се притесняват. Дали е така и значи ли това, че бурните протести в много страни от Европа са събрали неуки и неуравновесени хора?

Поредното безобразие е с шистовия газ. В случая ГЕРБ отново действаше под натиска на протестите (някои ще кажат, че и това е добре, стига да не става дума за съгласие с последния, който е осъществил натиск). Парламентът, въпреки решението на правителството, наложи мораториум, при това срочен – до доказването, че наличната технология не уврежда природата. Тук, обаче, се разигра, не без съучастието на правителството, друг сценарий – заподозряха, че протестите са добре финансово подплатени и инспирирани (или поне използвани) от “Газпром” и неговото българско лоби. Че „Газпром” се възползва от фактическия си монопол (не само в България) няма никакво съмнение. Както няма съмнение, че ще се опита да се възползва от всичко, което би попречило на премахването на този монопол. Но да се твърди, че онези хиляди граждани, зелени, земеделци, младежи, учители, които протестираха срещу фракинга са платени от „Газпром”, е не просто смайващо, не просто неприлично, но направо цинично. Че как да не заподозреш друго лоби – това на „Шеврон” (много американци със сигурност има какво да кажат за последиците от работата на тази компания из САЩ). Удивителното е, че такъв аргумент – за зависимостта на протестиращите от „Газпром” прие и министърът на околната среда Нона Караджова, вместо, обратно, да застане на тяхна страна.

Има и нещо друго. Измъкването на България от газовата зависимост от руските доставки несъмнено е стратегическа цел. Но за нейното осъществяване правителството още не е направила няколко много по-отдавна дискутирани и вероятно по-малко рисковани стъпки: свързването със съседните газопреносни мрежи например. Но най-важното е, че никакъв публичен дебат не започна за огромната енергоемкост на българската икономика (мисля, че държим първенство в Европа), както и за алтернативните енергоизточници. Че дори за ядрената енергия – смята ли ГЕРБ че тя е алтернатива на руските газови доставки или, обратно, част от зависимостта ни от Русия или дори просто много по-опасна енергийна технология (особено след „Фукушима”). Е, по това трябва да има публичен дебат, за да може публиката да се ориентира във възможното. А за фракинга, очевидно има значителна съпротива, която не може да бъде квалифицирана като некомпетентност или зависимост от „Газпром”.

Поправката „Витоша ски” в Закона за горите от ноември 2011 г. е следващото безобразие. То не се отнася само до Витоша, а до всички планински ски-курорти. Официалното основание за поправката е „подпомагане на този бизнес в много конкурентна среда”) по думите на министър Мирослав Найденов). Въпросите тук са не по-малко от два: 1) с цената на какво точно се подпомага бизнесът (доли под формата на нерегламентирана държавна субсидия или под формата на поредното бетониране на жива природа) и 2) какъв точно бизнес подпомагаме (защото за Витоша и Пампорово става дума за регистрирани в офшорни зони компании, които фактически са извън всякакъв контрол).

Изобщо след шистовия газ, това е поредната война на правителството с природозащитниците. В това случай, обаче, е по-трудно да ги обвинят, че са агенти на чужди сили, затова се опитват да ги представят като некомпетентни – не разбират, че именно това решение ще предотврати наказателна процедура на ЕС по отношение на България заради незаконно държавно субсидиране на бизнеса. Сякаш именно от това се страхуват природозащитниците, а не от опасността природата отново да бъде разрушавана.

Оставките и смените в различни ръководни инстанции са друго безобразие. Така и не стана ясно, защо подаде оставка )или защо му й поискаха) председателят на СОС Андрей Иванов. ГЕРБ даде нескопосано обяснение, подозренията за незаконна лобистка дейност останаха, но това нямаше никакви последици – няма разследване, случаят е забравен. Както е забравен и удивителният начин, по който високопоставен полицай (2004) бързо се превръща в доста заможен бизнесмен (2005) и във влиятелен политик от ГЕРБ. Най-малкото остават неясни източниците на началния капитал и участието на висш полицай във фирми още преди да е напуснал МВР.

Заради непочистената магистрала „Хемус” бяха освободени шефове на Пътната агенция, това трябваше да демонстрира решителност и безкомпромисност от страна на Министерството на  регионалното развитие и благоустройството. Спомена се бегло, че има промяна в съдържанието на договорите със снегопочистващите фирми, но това остана без дискусия. Всъщност всичко трябваше да оневини министър Павлова, за която също остана неясно за широката публика, как на такава възраст (родена е през 1977) така бързо стана заместник, а после министър на толкова важно и опериращо със значителни европейски ресурси министерство. Като същевременно защитава и докторска дисертация по икономика (2006), което е удивително, като се има предвид че от 2002 до 2009 според официалната справка е началник отдел в Министерство на финансите.

Това са само два пресни случая на кадровата политика на ГЕРБ, където имаме бързо издигане в йерархията, често привидно случайно, но със сигурност в резултат на значителни стратегически позиции на икономически лобита, които по този начин поставят на възлови места свои представители.

Историята с държавната субсидия на независимите депутати също е едно от скорошните безобразия. Както е известно, държавна субсидия получават политическите партии, които са получили най-малко 1% от гласовете на парламентарни избори, а размерът на субсидията зависи от броя на подадените за  партийната листа гласове. Въпросът е, дали напускането на парламентарната група от избран депутат води до пренасочване на част от партийната субсидия другаде (къде?) и най-вече, кой решава това и евентуално го изчислява. Според закона субсидията се дава не на избран депутат, а на получен глас. Но дори и да не е точно уредено, какво да се прави в такъв случай с партийната субсидия (тя все пак е субсидия за партията, не за отделния депутат), дали трябва министърът на финансите еднолично да решава, как да се постъпи? Не е ли това груба намеса на изпълнителната власт в дейността на политическите партии, които все пак трябва да бъдат защитавани от такава намеса?

Проблемът има и друга страна – част от независимите депутати се присъединиха към ГЕРБ и така изчислената част от субсидията им беше пренасочена натам. Дори официални представители на ГЕРБ споделиха публично, че част от тази субсидия е едва ли не давана на въпросните депутати, макар и с уговорката, че това е за покриване на обичайните разходи на всеки един депутат. Основанието е, бе ГЕРБ не може да финансира новите си депутати, защото те не са „предвидени” в първоначалната партийна субсидия. Тук обяснението напълно се проваля, защото основните разходи  на депутатите се покриват на бюджета на НС, а не от партийната субсидия. Казаха ни – тези депутати трябва да се срещат със своите избиратели, а това е разход за партията. Но често обсъжданата връзка на депутатите с техните избиратели в съответния район е нещо твърде разтегливо в съществуващата избирателна система в България – 31 големи многомандатни избирателни района, а не малък район, където всички хора се познават.

В обществото остана убеждението, че независимите депутати по този начин се купуват от ГЕРБ.

Какво обединява всички тези иначе разнородни случаи? Струва ми се, че независимо от различията им, тези случаи са симптоматични за определен възглед за обществото и политиката, който господства сред днешните управляващи от ГЕРБ. Казано накратко светогледът зад посоченото поведение може да се сведе до следното: силата е най-ефикасното средство, полицията е по-важна от съда, големите корпоративни интереси са по-важни от гражданите, индивидът е случаен и винаги заменим, ценността на индивида се измерва с партийната лоялност към ГЕРБ. Гражданите за европейско развитие на България имат за какво да се замислят!