Пак за паметника на Съветската армия

Странно е, как отново избуяват страсти по въпроси, които изглеждаха затихнали. След протестите на любителите на скейтборда за това, че докато строяха метрото им отнеха любимата площадка пред паметника на Съветската армия,  сега сме отново свидетели на демонстрация. При това две – против и за паметника.

Всъщност дебатът не е нов, имаше вече няколко инициативи за събарянето на паметника, но всички правителства след 1989 г. се въздържаха да направят това, още повече, че Русия винаги даваше да се разбере, че това ще се смята за посегателство срещу нея. Накратко аргументите на онези, които искат да бъде разрушен паметника се свеждат до следното:

–         това е типичен комунистически паметник в стилистиката на 1950-те години, времето на „култа към личността”;

–         паметникът възхвалява чужда армия, който всъщност е наложила комунистическия режим в България;

–         паметникът е неестетичен, направо грозен, най-вече защото демонстрира размахан автомат „Шпагин” високо над София.

Обратно, противниците на разрушаването на паметника изтъкват, че той е част от българската история, свидетел на определено историческо време, чието запазване е важно за бъдещите поколения. Освен това той все пак на нищо не пречи и не се отличава много от подобни паметници, издигнати по същото време в много други страни в Европа, дори в Германия.

И двете страни имат солидни аргументи. Значи въпросът е политически, решението му ще бъде политическо, независимо какво е то. А политическо, означава не просто да се заеме страна в спора (можем да допуснем, че и двете страни имат основание). Политическо означава, решението да се впише в приоритети, като част от въпроси, които смятаме за особено важни за цялата ни общност.

На 8/9 май  в много страни на Европа се отбелязва Денят на победата – победа над нацизма в края на една разрушителна световна война. Обичайно това се прави или с военни паради (тези, които ценят ролята си на победители) или с церемониално поднасяне на венци и цветя на паметниците, които ознаменуват събитието. След 1989 г. в София (България) това ознаменуване е съпътствано от много двусмислие. Ако се замислим, няма  друг паметник в столицата, който да ознаменува тази победа, освен въпросният паметник на Съветската армия.

Причината за това е пак наша, българска. Все още не можем да постигнем съгласие за това, как все пак днес оценяваме поведението на държавата ни по времето на Втората световна война. И смятаме ли, че отбелязваният в Европа като Ден на победата е по някакъв начин празник, който днешните българи е добре също да отбелязват?

Бихме могли да приемем, че като част от победения блок (не бива да забравяме, че сме били съюзници на нацистка Германия и във война с Обединените нации), това не е ден на нашата победа. Но денят отбелязват дори германците – като ден на избавление от нацизма. Победата не е „наша”, значи е „чужда” и не би трябвало да я отбелязваме? Не вярвам, че това ще срещне днес разбиране в Европа. Освен, може би, у някои естонци, които сериозно смятат, че воюването на страната на Вермахта през 1941-1944 г. е било националноосвободителна война. Но при естонците е вероятно по-сложно.

Е, да отбелязваме ли Деня на победата или не? И ако го правим, къде? Възможно е да има държавна церемония на Гроба на незнайния войн. Но това не променя нуждата от място за комеморация (честване) на такъв специален ден, от специално място, от паметник, посветен на победата.

Може би трябва да изградим наново такъв. Или да трансформираме вече построения по този повод паметник на Съветската армия (имаше предложения на художници и архитекти в подобна насока). Или дори само да го препосветим, нещо в смисъл на „В памет на загиналите за освобождението на Европа от нацизма”. Решения различни, но само ако сериозно се замислим, за какво става дума.

Веднага се досещам за някои реакции на написаното – та нима Съветската армия не е дошла да зароби България и да й наложи комунистически режим? На една международна кръгла маса руска историчка трябваше да отговори на въпроса, дали смята, че съветският войник е донесъл освобождение на Европа през 1944-1945 г. Отговорът й ми се стори доста разумен: „Несъмнено съветският войник е донесъл освобождение от нацисткото подтисничество на много европейски народи, но не е могъл да им донесе свобода, защото самият той не я е имал”. Малко парадоксален отговор, но в някакъв смисъл много мъдър.

А България? Тук въпросът е, дали сме съпричастни към Деня на победата над нацизма, или не? Отговорът не е безобиден и по същество е избор на цивилизационна принадлежност.