Обикновен фашизъм

Това е заглавието на документален филм на руския режисьор Михаил Ром, направен по трофейни филмови ленти и снимки много години след края на Втората световна война. Филмът е дълъг, може да се види във V-box. Сред многото кадри най-ужасяващото е, че сред личните документи на войници от SS, наред със снимките на децата и съпругите, са намерени снимки на обесени или убити, след като са били и изнасилени, жени от окупираните територии на тогавашния Съветски съюз. Страшното е, че тези снимки са били пазени от войниците като „скъп спомен”, заедно се другите лични спомени. Човешкото зло,  вероятно, никога няма дъно.

Но потресаващото е именно „баналността на злото”, това, че хората често дори не си дават сметка, колко малка е крачката към извършването на едно банално зло. И колко лесно мнозина са склонни да прекрачат границата, оправдавайки се после, че не са забелязали фаталната линия, че са били подведени или че просто не са внимавали.

На 20 май 2011 г група „атакисти” влязоха в бой с мюсюлмани пред джамията Баня баши в София. Протестирали срещу високоговорителите на минарето, откъдето ходжата призовава вярващите към молитва. Но понеже става дума за редовна петъчна молитва, чудно е, защо беше избран именно този петък (а не някой предишен, дори и преди година). Явно е, че лидерът на „Атака”, г-н Волен Сидеров има притеснение за наближаващите избори. Защото иначе не е много ясно, откъде реши отново да играе ролята на току-що поробен от османците българин. Щеше да е много смешно, ако не се беше стигнало до бой, разбити глави, изгорени молитвени килими. Сред жертвите показаха и депутатката от „Атака” Деница Гаджева. Според съобщенията има и двама ранени полицаи, които се опитвали да разделят враждуващите.

Докато гледах кадрите по телевизията и слушах различни коментари, сред които обясненията на г-н Сидеров, изпитах множество най-различни чувства. Първото чувство беше на срам, че такива като Волен Сидеров дават представа за това, кои са „истинските българи”. Веднага реших, че не искам по никакъв начин да съм като тях, не искам да съм „истински българин”, и дори, че ако именно това трябва да бъде българинът, предпочитам да съм всякакъв друг, дори ако трябва етруск, халдеец или марсианец.

Второто чувство беше на гняв, че такова нещо е възможно в София през 2011 г. За какво се бяха събрали „атакистите” пред джамията? Какво прави там партиен митинг? Че не е ли джамията молитвен дом, храм, като всеки друг, където вярващите хора обичайно отправят молитви към Господ? „Атакистите” надули високоговорители с християнски песнопения, сякаш водят религиозни войни. Защото не знаят, че и за християните, и за мюсюлманите, и за юдеите, Господ е един, макар и да го наричат с различни имена. Така г-ца Гаджева би могла не да участва в такъв митинг, а да убеждава последователите си, че не е редно да се пречи на молитвата на хората. Съответно не би и пострадала, за което много съжалявам.

Третото чувство беше на омерзение, че властите в крайна сметка са си затворили очите пред риска от такъв сблъсък. Защо Столична община е разрешила това, след като е от ясно по ясно, че такава демонстрация няма как да не завърши с такава провокация? Ще разреши ли на някоя друга партия, например от войнстващи атеисти, да направят митинг по време на неделната служба в „Св. София”? Изобщо това намирисва на сценарий, на подбуждане към сблъсък. Питам се, каква ли може да бъде целта, ако, разбира се, на става дума отново за тотално неразбиране на ситуацията от страна на администрацията.

На пето място, след като чух и видях действията на хората от „Цвете за свободна България”, изпитах удовлетворение и гордост. Все пак има здравомислещи хора, които мислят с главите си и най-вече, които не искат насилие. Свалям им шапка за инициативата – не отидох, защото научих късно за това. Те донякъде успяха да измият срама, който акцията на г-н Сидеров нанесе на всички нас като общност.

Казват, че в Босна нещата започнали с малка свада на пазара между един сърбин и един, както днес ги назовават, босненец (мюсюлманин). След това се намесили приятели и роднини, проляла се кръв, но границата била пресечена тогава, когато на улицата останал да лежи безжизнен труп. Четири години по-късно, международната общност успява да наложи някакъв мир, като дори хвърля бомби по воюващите, но междувременно няколко хиляди и от двете  страни са се отнесли в един по-добър свят.

Това ли искат последователите на г-н Сидеров? И защо още се заблуждават за това, как той си представя света в бъдеще. Нека прочетат излезлите наново негови книги като „Бумерангът на злото” и „Българофобия”. В тях гъмжи от ненавист, от подтикване към насилие. Самият г-н Сидеров, както се оказва, лесно прибягва до юмруци – разбра се, че тази сутрин се е сбил с депутата Корман Исмаилов по време на предаване на националното радио. Познавам лично г-н Исмаилов – високообразован, интелигентен и фин млад човек, за когото по никакъв начин не бих си и помислил, че може да прибегне до насилие. Освен ако не трябва да се брани от полудял човек.

Тези две случки само показват, че езикът на омразата много бързо и непременно се превръща в ефективно действие. Подобни прояви имаше и в Швеция, където се събра един истински „интернационал” на крайно-десни ултрарадикални ксенофоби, готови да се появят навсякъде из Европа.

Г-н Сидеров поиска оставката на вътрешния министър Цветан Цветанов. За това, че полицията поусмирила малко неговите фенове, преди да са извършили по-голяма беля. Би трябвало за това да му благодари. А ако му пожелае оставката, нека да е заради театралните арести, като този на Тенчо Попов или на Борислав Гуцанов и Николай Цонев. Там имаше полицейско насилие, което само министърът не видя. Но както се казва, каквото почукало, такова се обадило. Внушението, за което някои в правителството имат пряка отговорност, че насилието е чудодейното средство за решаване на проблемите, може да породи единствено жажда за насилие. А това наистина няма дъно.