Свободата на словото срещу словото на омразата

Хладнокръвното убийство на дузината сътрудници на Шарли Ебдо от двама фанатизирани терористи предизвика огромна вълнà на осъждане на този несъмнено варварски акт. Вълнà също така на съпричастност към свободата на словото. Вълнà също така и на отхвърляне на приравняването на тероризма с исляма. Изобщо – твърде много неща заедно, както се видя и на огромното републиканско шествие в Париж на 11 януари 2015 г. „Аз съм Чарли“ се превърна в общия символ на това многолико и многопосочно съпричастие.

Карикатура на Жан Жулиен
(http://www.jeanjullien.com/)

Парадоксално, терористите, които искаха да накажат списанието заради многобройните му обидни карикатури на пророка Мохамед, направиха тъкмо обратното. Ако доскоро малцина четяха това сатирично и често престъпващо политическата коректност списание, сега за него научиха всички. Дори мнозина сред мюсюлманите по света, които едва ли бяха чували за списанието, камо ли да са видели карикатурите му, сега вече несъмнено са се запознали с тях. Терористите нанесоха повече вреда, отколкото са си представяли, на вярващите мюсюлмани, повече дори от самите карикатури, както заяви неочаквано лидерът на Хизбула.
Реакциите по света, както и в България, макар да бяха по-скоро еднозначни като осъждане на убийството и тероризма, се разминаха по някои измерения и показаха нуждата от дебат по въпросите на свободата на словото, толерантността и словото на омразата. Реакциите на случилото се в огромното си мнозинство бяха на съпричастие с жертвите и техните близки, на солидарност с журналистите, на гняв срещу тероризма като политическо средство. Имаше обаче и по-специфични реакции, които предизвикаха този текст. Едната група реакции отбелязваше, че макар убийството на карикатуристи да е чудовищно, все пак не става дума за безобидни карикатури, а за дългогодишно подиграване с религиозните чувства на милиард и половина мюсюлмани и изобщо на милиарди вярващи по света. Втората група реакции визираше Европейския съюз като твърде либерален (в смисъл на laisser-faire) и неспособен да контролира имиграцията и интеграцията на имигрантите, поради което сам създаващ хранителната среда за такива терористични атаки. Трета група реакции бяха познатите обвинения срещу исляма като проповядваща насилие религия и хранителна среда за голяма част от днешния тероризъм, реакции най-вече от средите на критиците на имиграцията и радетелите за една „християнска Европа“, която защитава своите ценности. Ще коментирам и трите.

Първият тип реакции се споделят от много правозащитници и радетели за това, съпротивата срещу злото на насилническия ислямизъм да не се превръща в стигматизиране на мюсюлманите като общност. Те изхождат от същите съображения, каквито бяха и на организаторите на „шествието на единството“ в Париж, когато не поканиха лидерката на френския Национален фронт Марин Льопен да се присъедини заради опасения от расистко, антиислямско и ксенофобско инструментализиране на марша и на неговия масов лозунг „Аз съм Чарли“. Затова и един от техните критични акценти е, че редакцията на Чарли Ебдо все пак е прекрачила някакъв праг на търпимост (толерантност) със своите обидни карикатури. Тук има и аргументи срещу обидните не само за исляма, но и за християнската религия карикатури, някои от които са били повод за водене на (неуспели) дела за обида срещу списанието. И макар всички привърженици на тази група реакции да се обявяват ясно и категорично за свободата на словото, те смятат, че обидните карикатури граничат със слово на омразата, т.е. с обратната страна на свободата.

Когато на няколко пъти френският съд отхвърля обвиненията за обида, отправяни от страна на различни организации, често християнски, аргументите са, че има свобода на критиката, включително и към религиите. Парадоксално, но Дейвид Брукс в „Ню Йорк Таймс“ ни обяснява, че такъв вестник като Шарли Ебдо не би просъществувал и половин минута в САЩ, защото веднага различни асоциации биха го заклеймили като проводник на омразата. (http://glasove.com/skandalut/46656-az-ne-sym-sharli-ebdo) Вероятно затова и мнозина от либералните правозащитници в България заявяват, че „не са Шарли“.
Въпросът с обидата на вярата, обаче, е по-сложен. Либералните правозащитници приравняват осмиващите карикатури към словото на омразата. И тяхната позиция, която в никакъв случай не оправдава терористите, някак подсказва, че карикатуристите от Шарли Ебдо имат също някаква вина или поне не са съвсем невинни. Тук обаче има приплъзване – обидата, ако изобщо става дума за обида, не е винаги слово на омразата. Последното непременно трябва да съдържа подбуждане към насилие или дискриминация. Ако не мислим за разликата между словото на омразата и по-общо критиката, тогава няма как истински да се противопоставяме на словото на омразата, защото то ще обхване в крайна сметка всяко публично слово. Както в стара Франция престъплението основано на lèse-majesté (обида на величеството). Да не говорим, че обидата със слово или изображение никога не е равнозначна на физическото насилие или убийството.

„Той пръв извади оръжието!“ (игра на думи от английски: drew – „нарисува“, както и „извади пищова“). Карикатура на Дейвид Поуп. (https://www.facebook.com/pages/David-Pope-Cartoons/338496664912)

Втората група реакции, която критикува Европейския съюз като твърде либерален и всепозволяващ, като неспособен да интегрира имигрантите, като създаващ сам средата на такъв тип тероризъм, идва от някои леви среди в България. Стигна се дори до патетични заявления, че „французите са си го заслужили“. Тази позиция също в никакъв случай не оправдава тероризма, както някои нейни критици го заявиха в българското публично пространство. По-скоро мнозина от левите в България се отнасят критично към лицемерието на една европейска политическа класа, която чрез най-видните си представители се е присъедилинила към „марша на единството“ в Париж, но която тайничко толерира или дори оправдава насилието. Особено когато става дума за насилие, упражнявано от държавата.

През 1999 г. самолети на НАТО атакуваха цели в Белград по време на войната за Косово. Ракета улучи сградата на белградската телевизия и уби дузина журналисти. Но въпреки очакванията, че това ще се оправдае като част от цинично определяните „колатерални щети“ (нещо като съпътстващи истинската война „неизбежни“ цивилни жертви), командването на НАТО обяви сръбската телевизия за „легитимна цел“. Днес и Волен Сидеров напомня това, но жестът е от същия порядък, както този на Марин Льопен, която иска да се присъедини в „марша на единството“ – инструментализация на трагедията за ксенофобски цели. Мнозина от левите в България, без да споделят възгледите на Сидеров, смятат с основание, че Европа е също толкова лицемерна и цинична днес със скръбта си за свободата на словото, както и тогава, през 1999 г.

Разбира се мнозина леви изразиха лично несъгласие с оскърблението, което някои карикатури на Шарли Ебдо нанасят на мюсюлманите, най-вече на общностите, живеещи в Запада. Дори имаше и естетически забележки. Въпросът, обаче, е политически.

Но критиката на левите е всъщност далече по-дълбока. Става дума за провала на един модел на интеграция, в едно иначе развито и богато общество като европейското, създаващо толкова много шансове, но същевременно и толкова много неравенства. Лошото е, че, както пише Чавдар Найденов, „днес пришълците са третирани твърде зле именно от обикновените хора в западноевропейските страни, които от своя страна търсят отдушник от унижението, в което са попаднали.“ (http://solidbul.eu/?p=3379) В този контекст подигравателните карикатури на Шарли Ебдо само подклаждат едно скрито чувство на унижение и срам от положението на „втора ръка хора“, което лесно избива сред най-радикалните в терористични атаки.

Споделям позицията, че социалните неравенства са основен източник на чувството за неправда и на основаните на него изблици на бунт. Но по никакъв начин не бих квалифицирал едно хладнокръвно и добре подготвено масово убийство на журналисти, позволили си да се подиграват чрез своите карикатури, като бунт срещу неправдата. Както и дефинирането на свободното слово единствено като слово срещу правителството (управляващите, елитите).

В днешното ни общество критичното слово не трябва да визира единствено официалната власт, но също така властта на мълчаливото мнозинство, неговата тирания, която може да бъде не по-малко ужасна от всяка друга тирания. Масовите предразсъдъци, споделяни от „угнетения народ“ са напълно легитимен прицел на карикатурите и на критичното слово изобщо. Жестът на братя Кулаши не е жест на анархистичен бунт срещу един несправедлив свят, колкото и това да им се е искало. В днешна Франция те са били напълно свободни да нарисуват или поръчат други карикатури, да ги публикуват, да сезират съда за обида, да направят демонстрация пред редакцията на Шарли Ебдо, да използват съществуващата демокрация, колкото и да е несъвършена. Или ако искат да бъдат герои, биха могли да започнат партизанска война в Саудитска Арабия или Оман – последните две абсолютни монархии в света (ако не се брои Ватиканът).

Мохамед: „Аз съм Пророкът, глупако!“
Джихадистът: „Млъкни, невернико!“

Трета група реакции са познатите обвинения срещу исляма като проповядваща насилие религия. В българското публично пространство изведнъж се появиха специалисти по Корана, които подробно цитираха текстовете, в които Аллах или неговият Пророк призовават към убийство на неправоверните. Либерални интелектуалци отговориха с цитати от Библията, където също има призиви за насилие. От друга страна всяка религия се основава на вярата, а вярата не може да бъде друга, освен доброволна. Можете да приканите и помогнете на някого да повярва, не можете да го накарате и още по-малко да го насилите да повярва. Последното ще породи или открита съпротива, или лицемерно съгласие. В Корана също има текстове, които показват, че вярата не може да се налага със сила.

Въпросът не е теологичен или доктринален, а както винаги политически.
Антиислямските и антиимигрантските партии и политици най-често прибягват до тези аргументи, попадайки в клопката на „войната на цивилизациите“. Тезата че „ислямът ражда насилие“ не е теологична, а политическа. Тя назовава врага на този, който я използва. Религиите са способни да породят насилие, но не като едно или друго проявление на вярата, а когато се превърнат в идеологии – в инструмент за масова мобилизация и масова манипулация. Именно тогава религиите са инструментализирани като оправдание на съвършено политически цели като налагане на господство или промяна на политическия ред. Кое точно божие име ще бъде изписано на знамето на някое терористично движение няма значение – религията се превръща в опаковка (нещо като рекламен знак), докато съдържанието е същото. В днешния свят, където Западът продължава да доминира и да носи със себе си историческата вина за колонизацията на останалия свят, позоваването на исляма е лесно за употреба религиозно знаме. Би могло да бъде и друго.

Но и някои либерални и леви интелектуалци смятат, че ислямът се нуждае от своето Просвещение, да изживее своята модернизация. Сякаш можем да приемем безкритично тезата, според която християнският свят вече е изживял своите религиозни войни през XVI-XVII век, докато мюсюлманският свят ги преживява едва сега. Зад тази идея стои едно дълбоко европейско убеждение, че Европа е „по-напреднала“, докато другия свят е „по-изостанал“ (или както Маркс пише през XIX век: колониите виждат в метрополиите своето бъдеще). Мисля, че ще сгрешим много, ако си представяме възможността светът да върви непременно по един път и да следва „най-добрите образци“, като „по-изостаналите“ ще следват „по-напредналите“.

Това е класическото разбиране на либерала Фукуяма: светът върви към универсалния модел на представителната либерална демокрация от западен тип. Въпросът обаче е, дали този модел е наистина универсален и дали тази претенция не прикрива желание за поддържане на една западна хегемония. С какво днешен Иран е по-малко модерен от днешните САЩ? В САЩ има цели територии, обитавани от мормони, чийто живот не е по-модерен от този на иранците. Казваме, че обезглавяването на завързан заложник с нож е варварски акт, т.е. нещо „немодерно“. Но не казваме същото при убийството с „умна бомба“ на 400 цивилни в бомбоубежище в Ирак през 2003 г. Варварите, т.е. „недоразвитите“ несъмнено са „опръскани в кръв“, „ръцете им са изцапани с кръв“. Цивилизованите народи използват безпилотни дронове, нещо като „предпазни ръкавици“, когато убиват. Очевидно това не е важна разлика.

Мисля че европейският (или западният) свят трябва да се освободи от претенцията си на Прометей на човечеството, който „знае пътя“ и го показва на всички. Чиито ценности са непременно универсални човешки ценности. Нужно е смирение (макар да не съм религиозен, употребявам тази дума като синоним на почтеност), както и разумно вглеждане в реалния свят и неговите конфликти. Защото всъщност основният проблем на нашия западен свят е неговото лицемерие.
Този свят осъжда дискриминацията и потисничеството, но само когато това не накърнява големите икономически (разбирай на парите и властта) интереси. Този свят осъжда нехуманното отношение към човеците (когато обвиняемите са Боко Харам или „Ислямска държава“), но не е толкова загрижен на практиките в затвора Ал-Гариб или в базата в Гуантанамо. Този свят изглежда наистина заплашен, но не от ислямисткия тероризъм, а от самия себе си, от неумението си да предложи на всички свои членове равни перспективи, равни възможности, равен достъп до щастие, равно уважение и зачитане.

Критичното отношение към религиите, което всъщност винаги и навсякъде е било политическа критика към властта на религиозните инстанции, няма нищо общо с горното. То е част от едно несъмнено огромно постижение на западната култура и история – светската държава. Тя е възможна, само ако имате както свобода на вероизповеданието и религиозните практики, така и на критиката им.
Франция в това отношение е уникална – критиката на религията е отдавна част от френската култура, поне от Просвещението насам. Нашето съвременно европейско общество се основава на едно важно френско откритие – светската държава. Принципите й често свързваме с Френската революция от 1789 г., но ги има отпреди това – в Нантския едикт на крал Анри IV от 1598 г., постановяващ религиозна свобода в кралството, т.е. забрана да има официална религия, чиито предписания да са задължителни за всички. Всъщност светската държава, основана на принципа на laïcité, една абсолютно непреводима на други езици френска дума, обозначаваща светския дух, означава свобода на вероизповеданията и отпраща религиозната вяра в частния живот. Франция е светска република в пълния смисъл на думата.

Много други страни, обаче, съвсем не са такива. Не говоря за теокрации като Иран или Саудитска Арабия. Нито за режими, които злоупотребяват с религията до степен да преследват всичко, което е опозиционно към властта, но може да бъде сравнително лесно квалифицирано като светотатство. В Русия осъдиха на затвор активистките от „Pussi riots“ по обвинение в оскверняване на религиозна светиня (http://e-vestnik.bg/15390). Художникът Олег Мавромати избяга от Русия в България, защото беше преследван по същото обвинение – направил инсталация с Христос. (http://news.ibox.bg/news/id_135874108) Такива практики има, макар и не ангажиращи открито властта, и в някои демокрации. „Университетът в Илинойс уволнява професор, който на лекция е разяснил отношението на Католическата църква към хомосексуализма.“, пише в Ню Йорк Таймс журналистът Дейвид Брукс. И допълва с други примери. (http://glasove.com/skandalut/46656-az-ne-sym-sharli-ebdo)

Но има демокрации, където въпреки че няма официална религия (каква ще е тази демокрация с официална религия?), които толерират и насърчават особената роля на религията. В България патриархът присъства на особено почетно място при откриването на сесията на Народното събрание, а митрополити освещават бойните знамена на армията на 6 май. Президенти и премиери участват в православни религиозни церемонии, водосветите са станали част от държавния ритуал и това никак не прави впечатление. Но всъщност има проблем: значи ли това, че в армията не могат да служат мюсюлмани или евреи? Или атеисти и агностици? Нищо не е безобидно в тези иначе толерирани церемонии.

А посланието на Шарли Ебдо продължава да е едно и също – фанатизмът е враг на човечността, независимо откъде идва. Както пише в един отличен текст Тони Николов: „Никой не е успял да изкорени смеха, онзи смях, който изначално напира в човека и по думите на Рабле е най-добрата противоотрова срещу насилието.“ (http://kultura.bg/web/category/%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%B8/)

„Бог не съществува…“
„Напротив!“